Втори ден от волейболния ни уикенд в Бари. Но докато станеше време да стискаме палци и да викаме на финала за нашето момче, имахме други планове, не като волейболни фенове, а като ентусиасти.
Бяхме се спрели на следната дестинация – Матера. Един от символите на Южна Италия и град който за нас българите в момента се свързва с прекрасния ни Пловдив. Все пак догодина и двата града ще са под светлините на прожекторите в цяла Европа, поделяйки си короната на „културна столица“ на Стария континент. Е, нямаше как да сме с „майната“ и да не отидем до побратимения им „италиански роднина“. Този път групата ни бе доста редуцирана. Аз, майната …. и това е. Бяхме само изпитани ентусиасти. 
Част от вчерашните ни спътници решиха да останат в Бари, да го разгледат, докато станеше време за волейболното дерби, а друга част пък си намериха друга компания за посещение на Матера, която им се стори доста по-привлекателна от нас. Разбирам ги, другите разполагаха с лек автомобил, докато нашите планове бяха да използваме италианските железници. 
Споменаха, да проверя все пак дали има влакове, тъй като чували, че в неделя не се движили. Да, бе, да – мислех си аз – какви са тези глупости, нямало да пътуват баш в неделя… Та нали ставаше дума все пак за града, които следващата година щеше да се превърне в една от Европейските столици на културата… Място което се посещава годишно от милиони туристи… Все пак се поразрових в интернет, попаднах на информация как до там се движи отново някакъв регионален влак, че тръгва пак от малко по особено място на гарата, както и разписание за влаковете. Но нямаше информация, че не се движат в неделя.
Събудихме се рано сутринта с „майната“, гледащи с по едно отворено око – все пак бяхме спали някакви си 4 часа, след като предната вечер волейболните разбори бяха продължили до късно. Отправихме се към гарата, там откъдето би трябвало да потеглят въпросните влакчета и ето ти изненада … никакви признаци на живот. Повъртяхме се мъничко, попитахме и на централната гара и оказа се, че наистина влака не пътувал в неделя. Ти да видиш. 
Посъветваха ни да отидем на булеварда от другата страна на гарата – Guiseppe Capruzii и там да потърсим автобуси за Матера. Минахме през подлеза под релсите и излязохме на въпросния булевард и видяхме нещо като офис-кафене с разписания на автобусни линии, но бързо бяхме разочаровани. Автобусите пътуваха до големите градове – Неапол, Рим, Милано…
Започнахме да търсим някой друг офис, оглеждайки се панически наоколо и може би точно вече губехме надежда, че ще ни се размине пътуването и ни спря един дядо. Явно беше забелязал нашето хаотично движение и ни спря, говорейки ни нещо на италиански. Осъзнал, че пред него стоят хора не разбиращи родния му език въпросително произнесе „Алберобело? Матера?“. „Si, si“ – започнах да кимам аз, след което човека започна да ни обяснява на италиански и със знаци накъде да тръгнем по булеварда и да търсим офис за автобусни билети. Няколкото думи, които зная обаче ми влязоха в употреба. Човека ми казваше „Vai, vai“ сочейки булеварда, ама бях наясно, че не се „вайка“, ами ни съветва да вървим напред и другото което разбрах от потока с думи, които ни заля бе „синистра“, „азуро“ и „табакини“ – тоест трябваше да търсим въпросната билетопродавачница от лявата страна, да е с нещо в синя украска, до някакво магазинче за цигари. Казахме едно “Grazzie” и забързахме по улицата.
Криво-ляво, намерихме го въпросното офисче. Нахълтахме като хали, вътре няма никого. Разлепени някакви разписания, ама не може да открием на никое това което ни интересува. Излезе от някаква стаичка един човечец и питаме за автобуси до Матера, а иззад стъклото отново ни заля информация … ама на „италиано“. Ясно бе пак щяхме да се разбираме с жестомимични ръкомахания, в случая помогна и писането. Почна да драска нещо – оказа се, че ни пише кога тръгват автобусите – имаше един след 10 минути и един след час и нещо. Екстра бяхме дошли навреме. Питахме го за връщане – пак ни пише 16.30 и 18.15 (примерно), да ама нас това не ни устройваше. Все пак финала започваше в 17 часа и това означаваше да изпуснем по-голяма част от мача. Опитвам се да го питам, дали има и по-ранни автобуси, но упорито ни сочи тези два часа. Ами сега – какво да правим? Абе… карай да върви…си казваме, вземаме билетите и излизаме на отсрещния тротоар да чакаме автобуса – ще проучваме връщането в движение.
След около час и двадесет минути вече бяхме в Базиликата, една от най-бедните провинции в Италия. Пристигнахме на автогарата в Матера, като успях да поспя малко в автобуса и да събера сили. Първата работа, след като пристигнахме бе да видим все пак на какъв транспорт може да разчитаме за връщане – оказа се, че все пак има и един по-ранен автобус – около 14 часа, тъй че все пак щяхме да сме навреме за финала.
Но явно нямаше време да се бавим затова веднага се запътихме да търсим „съкровището на Матера“, следвайки указателните табели Sassi di Matera. В първия момент въобще не се усетихме, че все пак следваме пътя на автомобилите, но пък иначе бихме пропуснали крепостта на града – Трамонтана, нещо което мнозинството предполагам правят. Тя (крепостта) се извисява на един хълм в близо до центъра на града, с разположен около нея парк. За съжаление, явно подготвяйки се за домакинството си като културна столица за следващата година, течаха ремонтни дейности, които затрудняваха достъпа до нея. Всъщност тя още при строежа си не е завършена, тъй като графа управлявал града, явно с твърда ръка и високи данъци, не бил долюбван от местното население, което въстанало срещу му и не само спряло довършването на крепостта, ами и спряло и земния път на управника си.
Върнахме се отново на пътя и видяхме табела указваща, че наблизо има „туристически информационен център“. Екстра, значи там щях да се сдобия с карта. А, аз с карта в ръка, съм като луд с картечница – просто ставам неудържим. Сега обаче си се чудя на оптимизма дето ме е споходил…То влака в неделя не работеше, та аз в онзи момент съм очаквал да видя отворен някакъв си туристически център. Излъгани надежди. Не само, че бе затворен, но бе спусната и решетка отпред и заключена с катинар. 
Но пък излязохме на новата пешеходна зона в града, на „алеята“ дето бихме казали в моя роден край – образувана от via del Corso и via D. Ridola. И там точно където двете улици се сливат пред нас се извисяваше доста внушителната фасада на цъквата Сан Франческо Д‘Асиси. Интересното за тази църква е, че в основите й се намира древна скална църква посветена на св.св. Петър и Павел, която може да се посети и днес през капак в пода на параклиса. За да я има в днешния вид пък от оригиналната си конструкция от началото на XII в. е претърпяла още няколко съществени промени през XV и XVIII в., когато е изградена и днешната красива барокова фасада.
Ние с „майната“ продължихме по пустата в този ранен час via D.Ridola, любувайки се на фасадите на още няколко църкви и сгради назоваващи се “palazzo”, чувайки ясно стъпките си по каменната настилка на улицата. Единствените други освен нас бяха няколко по-възрастни ранобудни местни жители, които с вестник под ръка, се бяха спрели да изпият по едно кафе на крак. Гледайки ги, сякаш се върнах в 90-те години, когато все още се осведомявахме за случващото се от печатните издания, а не от телефоните си.
Там пред нас бе и Palazzo Lanfranchi, построен по искане на архиепископ Винченцо Ланфранчи в края на XVII в. по повод провеждане на църковен епархийски семинар, а в днешно време е станал дом на Националния музей на средновековното и модерното изкуство на Базиликата.
Но не това ни впечатли. А, площадчето пред входа на двореца бе всъщност една панорамна площадка към истинската прелест на града – Sassi di Matera – „Камъните на Матера“ или „скалните пещерни къщи на Матера“. В статия посветена на града на която бях попаднал се бе разразил доста страховит дебат относно какво точно се има предвид определението “Sassi“, тъй че по-добре да упомена и двете разбирания.
Казват, че историята на тези пещерни домове била още от палеолита и неолита и датират от 9 000 години. Ей, на това му казвам аз да имаш история зад гърба си. Карстовия терен, благодатен за образувалите се естествени пещери, както и водите на река Гравина, които разсичали тези хълмове, са дали подслон на първите заселници. А меките и податливи на обработка варовикови скали пък са спомогнали на населилите ги, да ги дълбаят и извайват като свои домове. С течение на времето, те са дооформени и превърнати в причудливите днешни къщи – саси (Sassi). Трудно се различават отделните постройки, изградени малко хаотично, приличащи на кошер.
Така може да се окаже, че покрива на някоя къща всъщност е пода на друга, а може би двора и градината на трета или улица и стълбище. В това веднага се убедихме, след като поехме по стълби водещи надолу покрай входовете на някогашните домове. Тъй мислейки, че сме на някаква тераса, като излезе една „леля“ и предложи да ни вземе по няколко евра, ама и да ни покаже нещо. Оказахме се в една от пещерите-къщи, която в случая има претенции да е родното място на един италиански светец – Сан Джовани да Матера (1070-1139). Родом от богат род, напуснал семейното огнище, заменяйки охолния живот с молитвите и скромното монашеско битие, основава в края на живота си манастир и свой бенедиктински орден. След като е обявен за светец, родния му дом е превърнат в скална църква, приютила мощите на свети Джовани.
Нас ни привлече и нещо друго – беше ни промотирано от същата леля, че вътре ще видим и час от запазената водопроводна система на древния град. Е, нямаше как да не се разделим с по няколко евро и да не влезем на гости на свети Джовани… 
И поне за мен си струваше, да се видят изсечените в скалните стени канали по които се е стичала водата дъждовната вода, умело филтрирана и направлявана към „склада“ – най-долното помещение в къщата, което се явява като цистерна за съхранение на живителната течност. 
Нявга е имало доста къщи с цистерни, които са действали на принципа на „скачените съдове“, преливайки едни в други. Захранвани били с дъждовна вода или пълнещи се с водата, която се просмуква през варовиковите скали, но с увеличаване на населението на града, то тези водни хранилища са били изземвани за жилищни нужди, за да може да се подслони нарасналото домочадие.
Ограмотени от древните инженерни решения във водоснабдяването, излязохме и слязохме до главната и единствена улица, по която е възможно придвижването с автомобили в квартала – via Bruno Buozzi. Всъщност тази улица е сравнително нова придобивка на фона на хилядолетната история на града. Построена е едва през 1934 година, върху намиращото се дере, по което се е стичала дъждовната вода (а според мен и отпадъчния канал), като достъпа до районите Malve и Casalnuovo е ставал по изградени отгоре му мостчета. Сигурно и тогавашната визия на „улицата“ е имала своя си чар, но сега определено е главната артерия на района. 
Може би трябваше да направя едно важно уточнение относно районирането на историческата част на града Sassi di Matera – разделен на три района – Civita -най-старо заселената, която е около района на Duomo-то (демек катедралата) и възникналите около двете му страни Sasso Barisano и Sasso Caveoso.
Нашата разходка реално започна в Sasso Caveoso и именно на нея отделихме повече от времето си и където поне мое лично мнение, е че може по-пълноценно да се почувства древната история на този древен град. А, следващата ни цел към която се насочихме бе извисяваща се скала Monterrone, с кръст над нея. Всъщност поставения кръст там отгоре не е никак случайно, тъй като във високата куполовидна част на скалата, са намерили убежище на една от скалните църкви станали едни от днешните символи на квартала – Santa Maria di Idris и свързания с нея параклис на San Giovanni in Monterrone. Църквата някога е издълбана в ронливата варовикова скала, като след земетресение преди няколко века, се е наложило предната и част да бъде иззидана от камъни, тъй че за желаещите да я посетят, това може да послужи като ориентир за входа й. Очевидци разказват, че вътрешността й не е богато украсена, като останалите стенописи не са в добро състояние, имайки предвид влагата, а част от „украсата“ й е била преместена в музеи, за да бъде спасена от споменатата вече влага.
Но ние с „майната“ се заизкачвахме по стръмните стъпала не от интерес да се запознаем с интериора на църквата, а за да може да хвърлим поглед към долината на реката (по-скоро потока) Гравина и отсрещния склон – Murgia Timone. Названието на хълма произлиза от „timo”–мащерка, тъй че хората посетили Матера през пролетта може да останат очаровани от възможността да се разходят из това място, в което може да се посетят пещерните църкви, неолитно селище и гробница от бронзовата епоха. Гледайки тези пещери в близката далечина и виещите се пътеки към тях бе достатъчно да се спогледаме, за да решим накъде да поемем. Мостчето над реката и възможността да се разходим по пътечките беше прекалено изкусително. По принцип нямахме много време, но решихме че за час-час и нещо щяхме да отидем и да се върнем.
Затова и увеличихме разкрача преминавайки доста набързо покрай друга основна забележителност извисяваща „снага“ и забелязваща се издалеч – църквата San Pietro Caveoso. Уседнала на това място още от началото на XIII в., макар да израснала в края на века и началото на следващия, но пък това че е църква не означава, че и в последствие не е търпяла развитие – може да се каже, че днешната си визия е придобила през XVII в.когато е изградена бароковата й фасада и камбанарията. 
Не разбирам само, кому е нужно век по-късно архиепископ Ланфранчи отново да освети църквата… Все едно до този момент не е имала лиценз за „храм“ или пък Ланфранчи ще дойде некакъв предшественик на наш Б.Б. – самовлюбен нарцис, с ножица в джоба си, с мания да реже лентички и да се показва пред тълпата.
Та както споменах „интериорно“ пренебрегнахме тази църква, устремени с голям разкрач към малкото паркингче по нататък по улицата, където според наблюденията ни от високото, би трябвало да тръгва пътеката към мостчето на реката и оттам да се вие по насрещния хълм… Изчисленията бяха точни (което е чудно, като се има предвид как ми вървеше геометрията), но надеждите ни бяха посечени като „християнин от сарацински меч“ – пътека беше сериозно преградена, та дори и нашия ентусиастки дух да не може да заобиколи, прескочи или да се провре под преградата. Увиснаха ни мустаците дето се вика, ама да подчертая че използвам израза в преносен смисъл, а не в буквален – все пак „майната“ си е мацка и няма мустаци. 
Продължихме по крайречната (както аз я нарекох), не останало и помен от бодрата ни крачка, даже леко може да се чуе провлачването на краката ни. Някакси рязко се уби устрема ни. 
Решихме да се впуснем отново по стъпала водещи нагоре към района на Civita, където гордо се извисяваше Катедралата. Преминахме през лъкатушещите стълбички, което поне лично мен отново ме зареди с познатия ентусиазъм, съпътстващ ме лутайки се из подобни улички навсякъде в Италия. Ами обичам си ги тези сокаци, окичени къде с цветя, къде с пране… 
Криволичейки хей така с „голи ръце“, без карта, без GPS-и се озовахме отново на правилното място – излязохме на красивата via Potito, носеща неповторимото италианско очарование и където се намира Palazzo Viceconte, превърнат в кокетно хотелче в наши дни. Уличка която ни водеше към площада на катедралата, сякаш ни подготвяше за поредната порция красота…
Нявга около катедралата са живеели най-знатните семейства на Матера, тъй че не е учудващо, че доста от зданията наоколо се титулуват Palazzo. Аз лично под „палат“ си представям нещо по помпозно, с по-интригуваща архитектура и отличаващо се от съседните сгради. Е, в случая не е така и нито Palazzo Malvinni Malvezzi (в момента художествен музей), нито Palazzo Gattini (сега пет звезден хотел) се отличават с някакви архитектурни решения в сравнение с останалите сгради, но явно че са били собственост на представителите на едни от известните местни родове е достатъчно, да се наричат с подобно прозвище.
А може би това, че се намират до катедралата в Матера ги прави толкова „незабележими“. И факт, винаги когато стане дума за църква, на която са лепнали прозвището „катедрала“, става въпрос за наистина грандиозно и набиващо се на очи здание. „Duomo“-то наречено на Santa Maria della Bruna (Дева Мария) и Sant’Eustachio, (свети Евстатий) е строено близо 70 години, като е завършено през далечната 1270г. Мястото за изграждането й, разбира се няма как да е случайно – някога там е имало бенедиктински манастир, посветен на св. Евстасий (свята земя). Това е било най-старо заселеното, най-защитеното (обградено е било от крепостни стени) и най-високото място на някогашния град, което правило храма видим от всяка точка на селището, а за по-сигурно, разкопки под самата катедрала показват, че тя дори е съградена върху изкуствен насип, за да може да я извиси допълнително. И факт, наистина отвсякъде в Sassi di Matera, може да се види този символ на християнската вяра, със своята камбанария с височина от 52 метра.
Площада пред катедралата пък е своеобразна панорамна площадка към другия квартал на древна Матера – Sasso Barisano. Някой твърдят, че името му е свързано с това, че някога там е живял римския патриции Барий. А, може би е указвал, че това е посоката и пътя който води до Бари – още от миналото важен град в района. Тогава идея си нямах, че реално има още един квартал и не очаквах отвъд хълма на който се намираше катедралата, отново да видя същата невероятна гледка. Определено бях изненадан и то много приятно.
Сякаш гледах копие на гледката с която се бях сблъсках има-няма час по-рано на съседния хълм. Ето, че пак пространството пред мен бе осеяно със същите преплетен каменно-пещерни къщи, имаше също една извисяваща се огромна църква току над реката – част от манастирския комплекс Sant’Agostino.И той като всичко в този град със собствена история – построен в края на XVI век, но след като е бил разрушен от опустошително земетресение, изграден отново в средата на XVIII век, за да изпадне в „немилост: и да се използва за съвсем друго предназначение – първо казарма, след това затвор, дом за възрастни хора и в наши дни дал подслон на „Надзора на архитектурното и екологичното наследство“ на Матера.
Няма какво да крия – тази част от Sassi остана неизследвана от нас. Мога да си измисля да кажа, че просто другия квартал ми се е струвал по-вълнуващ, че тази част ми е изглеждала някакси по-уредена, но истината е следната. Споделих вече, че нямахме предварителна подготовка затова къде се намираме, че нямахме късмет информационния център да работи и да се сдобием поне с карта на града и в момента в който се озовахме на площадчето до катедралата, „майната“ се врътна обратно и се върна обратно към тази част от която бе започнала нашата разходка. 
Сигурно и аз щях да я последвам, ако не бях решил да направя една фронтална снимка на църквата и по-този начин видях, че реално сме видели само една част от тази прелест наречена Sassi di Matera. В онзи момент имах проблем и с комуникационната техника, тоест с GSM-а и не можех да й се обадя и да й кажа какво пропуска.
Поех в по посоката в която видях, че се бе насочила и докато успея да я настигна вече се беше спуснала по via Muro водеща към сърцето на Sasso Caveoso. Яко е всички тези тесни сокаци, осеяни със стъпала, да се наричат „улица“. Допълнително се забавих докато снимах малките „дворчета“ на къщите на долните „етажи“ и когато успях да настигна „майната“, тя вече бе леко изнервена, от продължителното чакане, но успях бързо да прогоня гримасата на лицето й предвещаваща скандал, разказавайки за откритието си, че реално оттатък има още от тази красота.
Решихме обаче да продължим с по-задълбоченото изследване на този „квартал“, а не да се изкачваме отново нагоре към катедралата – може би жегата ни беше напекла и не ни се катереше пак – просто не си представям какъв ад настава през лятото, когато слънцето пари, а камъните са се нажежили и сигурно хората се чувстват като в пещ. А, може би имаше и известна символика – казват че разположението на Sasso Caveoso напомняло на античен амфитеатър (на местния диалект звучи като Кавеа), а знаем че амфитеатъра в Стария град в Пловдив е специално място за всяка „Майна“.
Разхождайки се направо ми идваше да започна да цъкам с език на красотата на това място и за един турист сигурно би било трудно да си представи, че това място е било определено като „срам за Италия“. Не, няма грешка – европейската столица на културата за 2019г., само преди 6-7 десетилетия, е било място от което италианците са се възмущавали и от което са се срамували. Точно така са го определили някои от важните политици от онова време.
Достатъчно е обаче, да си представим как това – което е било пример за модерен град преди векове, впоследствие е застинал в развитието си и е станало така, че в края на XIX и началото на XX век, хората общо взето са живеели по същия начин, както в средните векове – без електричество, без течаща вода и модерна канализация, наблъскани в домовете-пещери, много често заедно със животните, които се отглеждали. Гласност на тази повсеместна „мизерия“ в града дал известния журналист, писател, лекар и художник Карло Леви, който в своята автобиографична книга „Христос се спря в Еболи“, описва трудния живот на жителите в Матера. След публикуване на книгата, тя се превръща в много популярна и заради изучаването й в училище, но хората в Италия явно обръщат внимание най-вече на 2-те странички посветени на Матера и обществото е възмутено от откровената мизерия, в която живее около половината от населението на града – по тогавашни данни в Sassi-те са живеели около 15 хиляди души. 
За да може да си представим колко трагични са били санитарно-хигиенните условия, е достатъчно да се спомене, че детската смъртност там е била … 50%. Нещо, което може би го има само по време на война.
Намесва се и правителството в страната – решено да действа с „твърда“ ръка, изграждайки чисто нови модерни квартали и приема закони за изселване на хората живеещи в Sassi-те. Но макар, че за цяла Италия, било непонятно и срамно хора да живеят по този начин като „сасините“ (ако мога да нарека така хората живеещи в старите квартали), то местните не го приемали по този начин, като дори често се е налагало използване и на сила, при преместването им в новите им домове, горе на хълма. Имало е съпротива, тъй като хората загубвали своите „пещерни“ домове, ако не могат да си закупят сами новите жилища, което повечето бедни хора не можели да си позволят.
Разбира се, имало и такива за които живота там се е възприемал като срам – попаднах на разказа за един човечец, които от изселването до наши дни, не се е бил връщал в стария град, макар да живее на 2-3 километра оттам и едва преди време се осмелил отново да се разходи из каменните улички и да отиде до родния си дом, превърнат в момента в малко хотелче. Половин век по-късно „срама“ от живота там и мизерията още бушували в душата му, както и болезнените спомени за двете загинали братчета разболели се от множеството зарази, ширили се в „квартала“. Но за едно нещо човека си спомнял с искрена носталгия – за взаимоотношенията между хората. Образували се малки общности, които ежедневно общували помежду си на своеобразни „площадчета“ – местата където обичайно се помещавали кладенците от които се черпело вода, общите пекарни и т.н., като по този начин се създавали много близки и приятелски контакти с хората от „квартала“ си. Нещо, от което нямало и помен в новите квартали в които били преместени да живеят.
Изселвайки хората, тази част от града бил оставен на произвола на съдбата, рушаща се от природните стихии, завзет от бездомници и превърнал се в наркоманско средище. Sassi-те си спечелили незавидното прозвище „Мъртвия град“. Настроенията били толкова негативни, че дори имало призиви да бъдат изринати и заличени изцяло… Но добре, че тези крайни призиви не взели връх, че в днешни дни, нямаше да може да се наслаждаваме на това уникално място. В края на 60-те и 70-те години мнозина от младежите, студенти в най-представителните университети и специалности, бъдещия „елит“ на града се обединил в идеята да опазят това място свързано толкова много с историята им и започнали да работят за запазване и възстановяване на старата част на града, както и за изчистване на името на града, наречен до неотдавна „Срама на Италия“. 
Сред тези хора имало няколко бъдещи кмета на града, голяма част от тях били културния гръбнак на местното общество и успели да запазят това място и леко-полека да го „изтупат“ от прахта и да го издигнат до „Гордостта на Италия“ поне за 2019г., когато ще е една от културните столици на Европа. Разбира се, за това много допринесъл факта, че Sassi di Matera е признат от ЮНЕСКО като защитен паметник, на световното културно наследство. Единствения такъв „обект“ в Южна Италия.
Ние навлязохме в малките „улички“ около Monterrone, бе време да се загубим и да усетим по-осезаемо това място. Там попаднахме на една истинска градина, сред камъка. Обожавам ги тези местенца, в които липсата на естествена зеленина, по никакъв начин не спира италианците, а напротив сякаш ги стимулира да направят нещо зелено и цветно. И тук пред едни от къщите бе направено нещо подобно и можеше само да съжаляваме, че все пак времето да бе страхотно за разходки, то си бе зима за стандартите на местните и нямаше как да се насладим на разцъфналата градина.
Там в близост до тази „градина“ излязохме на широко открито пространство – една голяма панорамна площадка както си помислих тогава. Но всъщност това не бе нито панорамна площадка, нито стар площад, а реално се намирахме върху много стар …. некропол. Древното гробище, поради което за Матера, се казвало, че мъртвите са заровени на скалата, а живите живеят под тях. Малко стряскащо си е да се настаниш в някоя от къщите и да разбереш, че над теб има мъртъвци, не мислите ли? Ако обаче не сте наясно къде точно сте попаднали, то едва ли ще се досетите, върху какво точно се намирате – да има правоъгълни вдлъбнитини, но едва ли ще доведат до предположение, че това са гробове, поради малкия си размер. Но това наистина са някогашни гробове, а малкия им размер идва от антропологичните белези, на тогавашните жители, които са били доста по-ниски от съвременния човек.
Отново потънахме в малките улички и се насочихме към Casalnuovo – един от по-късно заселените махали на квартала, заселена през XVIв. от семейства с големи и малки (лични) земеделски стопанства, работници. Освен това може да се каже, че това е кварталчето, което е най-близко до нас, тъй като там през този период са се заселили албански и сърбо-хърватски емигрантски общности, използвани за евтина работна ръка и явно с далеч по-малки права от местното население, след като са били наричани на местния диалект „роби“.
Аз лично нарекох за себе си този район – квартала на „чорапите и кактусите“. На една от уличките между къщите бе опънат типичния италиански простор, които бе окичен с мноооого на брой чорапи и гащи. Класика. Но ако на това попаднем някъде извън Италия, то веднага му лепваме някое определение за пошлост, ама там си е част от колорита. Само се чудех как въпросния собственик е успял да събере толкова бельо – явно поне от Нова година си го бе събирал. По-нагоре пък друг собственик бе украсил с множество кактуси, което бе малко нетипично – все пак хората залагат на доста по-различни цветови решения за украса на и около къщите си.
Тази част може би все още е най-неатрактивната и тук най-вече можеше да се видят разрушителните действия на времето през което са били изоставени на произвола на съдбата – много от тях видимо са без собственици, полуразрушени и обточени с предупредителни ленти, че около тях е опасно. Но мисля, че това „кварталче“ ще изживее скоро своя ренесанс – в района има няколко древни скални църкви, които биха представлявали интерес за туристите, а и по-високото му разположение, с гледката към почти цялата част на Sasso Caveoso и южната част на Civita, също го правят атрактивна хапка. 
Не можахме да поседнем и да изпием по едно хубаво италианско кафенце, наслаждавайки се на заобикалящите ни Sassi, седнали на покрива на някое от заведенията в близост до главната via Bruno Buozzi. Оказа се, че живота в тези заведения, започва едва след 13-14 часа. Но всъщност скоро усетихме, че това си е явно типична южняшка черта – бяхме вече изгладнели, но макар че вече се бяхме качили към новия център, където заведенията работеха, то не можехме да заситим глада си, тъй като все още бе рано за предлагане на кухня, нищо че вече бе станало пладне, че и преваляше. 
Освен, че бяхме гладни, по улиците се сблъскахме с тълпи от хора. Оказа се, че има някакъв празник в областта – не разбрах какъв е, но ми наподобяваше на Хелоуйн, с това, че децата се бяха маскирали с разни костюми на приказни и анимационни герои, като принцеси, но вместо лакомства пръскаха около себе си цветни хартийки. Навсякъде бе осеяно в малки разноцветни хартийки – особено на централния площад Piazza Vittorio Veneto, където явно бе имало някаква развлекателна програма.
Цялата тази лудница ни накара бързо да се махнем оттам и почти не обърнахме внимание на новия център – хи-хи-хи – как само звучи за зона обособена преди няколко века, но все пак на фона на всичко останало, то тази част наистина е доста нова. Опитахме се да изягаме под земята – там отдолу се намира една от най-големите запазени цистерни за събиране на вода – Palombaro Lungo, но посещението в нея, е в определени часове и нямаше да може да дочакаме следващата и същевременно да успеем да хванем автобуса за връщане.
Времето ни изтичаше и едно мога да кажа със сигурност – няколко часа не са достатъчни за Матера, да бъде разгледана, да бъде опозната, да бъде вкусена. Тръгвайки си оттам, се чувствах както само веднъж преди това – при първото ми посещение във величествения Рим. И тогава имах съвсем малко време и знаех, че отново ще се върна там. И този път напускайки това страхотно място имах същото чувство, затова и се разделих с Матера с „До скоро“, имайки чувството, че отново ще се срещнем с нея… 😉