Натоварен делничен ден – звънна телефона ми. Беше „Адаша“, който в негов стил, без да ме бави, изстреля офертата си – „Отиваме в Марсилия, идваш ли?“. Трябваха ми само 10 секунди да реша, след един контролен въпрос „Кога?“ и като стана ясно, че ще е в началото на декември, когато нямаше да имам проблем да взема няколко дни отпуск… казах „Еми, не“. Да бе повярвахте ли ми?! 😉 Естествено, че бях в играта. 
Не се бях замислял за тази дестинация. Франция съм я свързвал с други места и съм имал други идеи, но какво толкова – стига да иска човек, то винаги може да намери „тематична идея“ на обиколката си. И не се бавих особено много да намеря „тръпка“ за това ми пътуване. Върнах се далеч назад в годините, още преди да стана юноша-блед, когато за първи път се бях сблъскал с творчеството на Александър Дюма (баща). След завладяващото четиво за приключенията на „Тримата мускетари“, взех да чета и друг негов шедьовър – „Граф Монте Кристо“. Историята на Едмон Дантес толкова ме грабна, че „графа“ се оказа любимия ми образ, а тази книга безспорно бе „класирана“, като номер 1 в списъка ми за „любим роман“.
И ако някой се чуди, какво общо пък имат всички тези спомени от детството ми, с предстоящото пътуване за Марсилия, то явно не е запознат с „живота“ на г-н Дантес. Защото историята започва именно в Марсилия, с акостирането на кораба на който служи бъдещия граф Монте Кристо, в старото пристанище на втория по големина град във Франция, който се явява и родното му място. А, пък съвсем наблизо пък е и острова на който осъдения на доживотна каторга Едмон изгубва младините си.
Та тъй с посещението ми в Марсилия предстоеше, да започне нова тематично-опознавателна обиколка „По стъпките на граф Монте Кристо“. Като тази първа част можеше да мине в подкатегорията „По стъпките на младия Едмон Дантес. 😉 И ето, че още преди да тръгна и вече ми бе интересно. 😉
Бързо настана време за полета ни до Марсилия. И макар че времето в София бе идеално, то там го даваха валежно, мрачно… Но все се надявах да ни се размине – не веднъж въпреки мрачните прогнози, то (времето) се е оказвало благосклонно към нас. Групата ни бе от 5-ма – аз (в ролята на Д‘Артанян), „трима мускетари“ и една красива „Милейди“ (ако трябва да използвам препратка към другия шедьовър на Ал. Дюма). Полета мина почти неусетно – хората си ме знаят, че мога да спя във всякакъв вид транспорт, тъй че гледам да се възползвам от това си „качество“. Едва в края на полета имаше леки дискомфортни моменти с оглед на турболенцията, в която попаднахме, целяща явно да ни подготви, че този път прогнозата за времето ще е точна.
И наистина ни посрещна един хубав дъждец, които направо се лисна като из ведро, докато чакахме „shuttlе”-то, което да ни извози до ж.п. гарата, която според проучванията на „Адаша“ би следвало да е на самото летище, ама се оказа, че не е точно така. Самата гара пък се оказа, доста невзрачна спирка, от която тръгваха влаковете за Марсилия и Авиньон, като на пръв поглед имаше един-единствен автомат за билети, на който бързо се образува опашка. Ама след бързо сканиране на района видяхме едно малка „билетопродавачница“ и „Адаша“ като гепард се втурна и изпревари всички, което пък от своя страна ни позволи да хванем буквално в последната секунда влака за Марсилия и да не висим на дъжда още 20-ина минути. Май забравих да спомена, че летището се намира на около 27-28 км от центъра на брега на соленото езеро Etang de Berre (второто по-големина в Европа).
Квартирата, която бяхме наели бе съвсем близо до гарата, тъй че бързо намерихме адреса. Ама хора гледайте снимките като наемате нещо, защото иначе рискувате някоя (не много приятна) изненада. Ама хубаво, че сме над тези неща, та го приехме по скоро на шега, отколкото да се вталяваме. 
А, пък и на кого можеше да се оплачем – хазяйна ни бъкел не обелваше английски, а нашия френски и арабски пък бяха още по-зле. Но пък си бе забава да гледаме „Адаша“ как се опитва да комуникира с човека – направо го заболяха ръцете от говорене на този френски. Малко прецака нещата този човек, бях се настроил, че ще ни обясни къде да отидем, къде си заслужава да хапнем…, а то нищо не може да ни обясни.
Тъй нямаше какво повече да се бавим и излязохме по улиците. Май сравнително бързо успяхме да се ориентираме и открихме улицата по която би следвало да се озовем към сърцето на града – булевард Лонгшамп, които избрахме, тъй като бе пешеходен и по него минаваха само трамвай. Той (булеварда) пък ни отведе до улицата Ла Канебиер – може би най-известната и стара улица на града. А, това означава, че наистина има много история свързана с тази улица. 
Все пак Марсилия претендира да е най-стария град във Франция, възникнал още преди 600 години пр. н.е. от преселили се древногръцки колонисти от Фокея. Романтичната версия пък гласи как един моряк се оженил за местна галска девойка, а нейният баща подарил на младоженците Марсилия като сватбен подарък. 😉 В онези години града е известен с името си Масалия и веднага си извоювал славата на едно от главните пристанища в Средиземноморието.
Градът имал своя независимост дълги години и бил верен партньор на Римската империя, докато не взема страната на опонент на Юлий Цезар, като след това е завзет от войските му и обявен като част от римска провинция, а името с което е известен през този период е Масилия. В последствие е бил под властта на народите преминали през тези земи – вестготи, франки, бургундци и т.н., докато от средата на XIII век се засилва влиянието на французите чрез графовете от Анжуйската династия, а след като последния от граф д‘Анжу умира без да остави наследници през 1 481 година, завещава официално Марсилия и Прованс на френския крал Луй XI. 
Гледай само как успях да преразкажа 2 000 години история в два абзаца, а понякога не ми стигат няколко страници да опиша някой едночасов преход в планината. 😉
Марсилия официално е втория по големина град във Френската република – с около 862 хил. жители по данни към 2016г., но с предградията си почти дублира населението си, което е над 1,5 млн. души. Въпреки това, а и при все че се мотаехме, по една от най-известните улици, то нямахме усещането, че сме в един толкова голям град. Може би за това допринасяше, че бе неделя, ден в който принципно живота навсякъде замира, а пък и времето никак не помагаше да е друго яче – дъжда току намаляваше и после за няколко секунди тихо и неусетно отново се сипеше върху ни.
А, вече бяхме и гладни и търсихме някъде да хапнем – но пак по-същите причини изброени по-горе, това да намерим местенце къде да похапнем, щеше да е предизвикателство. Неделя – почивен ден, а и дъжда ни пришпорваше. Озовахме се на някаква сравнително голяма и оживена улица, с доста места за хапване, но всичките арабски и турски – явно тези хора не ги интересува кой ден е и непрестанно работят. А, дъжда започна да се сипе като из ведро и това ни принуди, да си изберем, най-приличното изглеждащо от редицата ориенталски заведения. Явно нямаше да започнем с френска кухня, но не бяхме и в състояние да избираме повече. Но, пък ето ти изненада – бързо установихме, че няма да имаме езикови проблеми – собствениците се оказаха наши изселници от Варненско, всъщност от село, което сме посещавали и за което сме споделяли тук – Оброчище. Почерпиха ни кафе и чай, а пък ние им отвърнахме със щедър бакшиш – кой казва, че българите не се радват като се видят в чужбина. 😉 А, те наистина бяха много добри хорица, дори искаха да ни дадат телефона си, за да им се обаждаме ако имаме нужда от нещо. Какво да ги занимаваме обаче, а и как да се лишим от удоволствието да наблюдаваме „френския“ на „Адаша“ включваш ръкомахания, физиономии и писане на телефона.
Дъжда пък беше спрял – затова колкото и приятно да бе със сънародниците ни, поехме отново по улица Канебиер към старото пристанище – Vieux Port. Цялото „старо“ пристанище все едно бе залято от лодки, като във водата се създаваше илюзията за „гора от мачти“. 
Вече си личеше и коледното настроение – имаше организиран коледен панаир, но това което за нас е странно и не сме свикнали (а и дано не свикваме) бяха големите мерки за сигурност –около му обикаляха тежко въоръжени войници, а влизането ставаше след проверка с металодетектор. И това за място на което продават някакви коледни джунджурийки и вино?!
Но пък може би никак не е чудно, че бяха взети толкова усилени мерки за сигурност като се има предвид, че Марсилия е града, които попада в челните места за едни от най-опасните градове в Европа. Според проучване от предходните години половината от убийствата в страната са станали там, но това са по-скоро жертви на враждуващи престъпни банди. Наричат го „френския Неапол“, именно защо мафията в града има много силни позиции – като основно пристанище на Франция и най-голямото на Средиземно море, го прави „проводник“ за редица незаконни дейности и съответно често е сюрпризиран от дрязги и разпри между различни престъпни групи.
Вляво над нас се виждаше друг от символите на града- базиликата Нотр Дам дьо ла Гард – може би видна от всяка точка в Марсилия. Казват, че е построена на най-високия хълм в града и запътвайки се към нея, бях склонен да повярвам, че е така, тъй като в безгрижната си разходка, видяхме малко зор по стръмните улици. Но току-под базиликата, решихме че в това мрачно и навъсено време, не е момента да се изкачим и да я разглеждаме, тъй като нямаше да може да се насладим на гледката която се разпростира до почти всяко кътче на града.
Дъжда отново реши да напомни за себе си и се усили неприятно, като добре ни понамокри, та дори простуди подобаващо нашата „Милейди“. Вече се мръкваше и решихме да се приберем и поизсушим малко, но преди това разбира се заредихме от магазините подобаващо с френски вина и за десерт страхотни сирена. Е, в тази страна няма как да остана гладен. 😉
Вторият ни ден започна с разходка до стадиона – е няма как в тази ни конфигурация посещенията ни задължително включват и посещения на градския стадион. Метнахме се на метро и хайде на „Stade (Orange) Velodrome” – дома на любимия отбор на местните Олимпик (Марсилия). Това е и втория по-големина стадион във Франция със своите над 67 хиляди седящи места, след националния Стад дьо Франс в Париж, които съответно е с над 81 хиляди. 
Както стана дума той е „дом“ на най-популярния отбор във Франция, който претендира да е и най-титулувания тим в страната, но бих казал леко с поувяхваща слава – за последно е ставал шампион през далечната вече 2010 год., а имайки предвид финансовата мощ на „шейховете“ от парижкия ПСЖ, то това едва ли за дълго ще се определят като „най-“. 
Но пък докато са единствения френски тим печелил КЕШ/ШЛ феновете едва ли ще спрат да твърдят, че това е топ отбора от Франция. 😉
Разбира се нямаше как да подминем и фен-шопа на отбора, но лично аз се въздържах от някаква покупка – все пак съм фен на кръвния враг от Париж, но да подчертая – такъв съм преди „шейховете“ и успехите от последните години. Но за моя изненада нашата „Милейди“ взе, че си подари една фланелка, е, вярно че беше розова и не точно в цветовете на отбора… 😉 
Но пък определено може да си я носи, когато е в доста палаво настроение, тъй като бе с надпис с мотото на отбора – „Droit au but“ – „Право напред“ 😉
Но пък трябва да отдадем заслуженото на хората за решението им – стадиона е залепен до един от моловете, отиваш си на мач, а жената през това време, за да не мрънка я оставяш да обикаля по магазините. И тъй всички доволни. 
Даже го изпитахме туй нещо, не че успяхме да отидем на някой мач, за съжаление отбора гостуваше по времето, когато бяхме там, ама тъй като го карахме лежерно, а и този ден слънчицето бе щедро, решихме да пийнем сутришното си кафе на открито в едно от заведенията на мол-а, докато в това време „Милейди“ щурмуваше промоциите. И тъй ние доволни напичащи се на слънцето и тя щастлива от шопинг-терапията си.
Само дето не знам доколко удачни бяха подаръците за близките й, френска козметика, за чието име обаче явно не беше преценила, че може да има как да кажа, леко негативна асоциация, тъй като се наричаше “LAINO”. 
А, като обърнахме внимание на името, тя леко засегната обясни, че все пак това е френска натурална козметика, на което ние нямаше какво да възразим – с подобно име нормално е да е натурална.
След като доволно поседяхме на слънце и сърбахме от ароматните си, тонизиращи напитки пак се възкачихме на метрото и с едно междинно прекачване бяхме на старото пристанище. 
Днес то бе значително по приветливо и предразполагащо за разходка, огряно от „Райчо“ (слънцето). Представям си, че именно в един такъв ден е пристигнал в пристанището Едмон Дантес на управлявания от него кораб „Фараон“ и бързо се е отправил към бащината си къща. Ние пък се пуснахме по десния бряг по Quai du Port – крайбрежната улица, която е изпълнена с най-различни заведения за хапване и пийване, както и с хотелите предлагащи подслон на гостите на града. 
В тази редица се откроява сградата на общината със своя стил и грация. Построена през втората половина на XVII в., след като „краля Слънце“ – Луй XIV решава да модернизира града. 
Ама, то явно по-скоро е било от рода на „пари нема, действайте“, тъй като поради липса на средства сградата се строяла има-няма едни 20 години. 😉 Но пък за сметка на това пък казват, че след това не може да се оплаче от липса на късмет – не само, че е приела първенците на града, но на два пъти е успяла да избегне разрушаването си – първо по време на Френската революция е била „набедена“ от революционерите, че е символ и проводник на монархизма и аха да й драснат клечката, но и се разминало. По време на Втората световна война пък, при бомбардировките от страна на хитлеровата авиацията е една от малкото сгради около Старото пристанище, която по някаква случайност не е засегната.
Кметството има своя особеност – още от построяването си не е могло от приземния етаж да се премине към първия етаж. Ако на някого му се налага да отиде на някой от другите етажи, това трябва да стане от задната страна, през „свързана“ сграда, като е била проектирана по този начин за да има разделение м/у търговците (помещаващи се на партера) и градските съветници.
Нашата цел обаче, бяха стените на един от двата форта разположени на входа на пристанището в края на улицата по която се носихме като „вълна в спокойно море“. Само дето аз май успях да се ориентирам по-бързо как да се промъкна зад дебелите стени. 😉 Но не заради някакъв откривателски нюх, а заради любопитство – вдясно над нас се откри една симпатична църквица пред която имаше площадка, от която бях убеден, че ще се разкрие панорамна гледка към пристанището и към форт Сен Жан, който бе наша цел. И докато другите се насочиха да обиколят крепостните стени около морето – аз за нула време бях превзел стъпалата и бях пред църквата Saint-Laurent.
А, за гледката определено бях прав – разкриваше се цялото старо пристанище, като на заден план се открояваше и базиликата Нотр Дам дела Гарде. 
Оказа се, че оттам има пряк достъп до крепостта – по изградения преди няколко години мост над крайбрежния път, който всъщност някога е бил воден канал разделящ форта от сушата. А, на останалите им предстоеше да обикалят крепостните стени, за да достигнат отново до тук… Е, има и друг вариант, но тогава все още не го знаехме.
Защитното съоръжение е построено на мястото на някогашен рицарски орден, като това е било мястото от което са отплавали кръстоносците през XII на път за своята „свещена“ мисия. Територията на „ордена“ е включвала параклис, църква, болница, двореца за „главата на ордена“, а в последствие е изградена и кулата на крал Рене, за да подобри защитата към входа на пристанището.
Моряците искали обаче да бъде изградена голяма наблюдателна кула, която да се вижда далеч навътре в морето, която да служи за навигация на търговските корабите – „Tour de Fanal”. Построяването на кулата през 1664 г. съвпаднало с бунтовете на жители на Марсилия срещу управляващите града и под предлог, че града се нуждае от допълнителна защита от вражески войски, 
„краля Слънце“ – Луй XIV се разпоредил да бъдат изградени форт Сен Жан, заедно със стоящия на отсрещния край на пристанището форт Сен Николас. Но както казват историците реалната цел по-скоро е била не толкова защита от външен враг, а да може да се държат под контрол доказалите се като опърничави и свободолюбиви марсилски граждани, които не пропускали случай да изразят недоволството си с оръжие в ръка. За доказателство за тази теза се посочва, че крепостните оръдия били насочени не към морската шир, а към самия град.
Нормално е голяма част от историята на тази крепост да е свързана с военни цели – тя е била използвана дълго от френската армия, като може да се спомене, че е била последната база на (не)доброволците от страховития „чуждестранен френски легион“, по времето когато войниците са се обучавали в Африка и най-вече в Алжир. По време на френската революция пък фортовете са използвани и като страховити затвори, в които са били затваряни противниците на новия ред и поддръжниците на монархията.
Големи поражения цитаделата е претърпяла през Втората световна война, но колкото и странно да се оказва, това не се е случило по време на някоя от страховитите бомбардировки на града. „Сен Жан“ е била превърната от хитлеристките войски в склад за боеприпаси, като инцидент води до взривяването им, което нанася много поражения на голяма част от сградите във форта“.
В момента тази „крепост“ е част от MuCEM – Музеят на цивилизациите в Европа и Средиземноморието. По-скоро може да се каже, че е превърната в „градината“ на музея или както е известен проекта „Le jardin des migrations” (“Градина на миграциите“), като целта е била създаването на ботаническа градина в откритите пространства на форта, което заедно с невероятните гледки разкриващи се към града и морето, го превръща в страхотно място за разходка на жителите и гостите на града.
В близост до „кръглата кула“ (Tour de Fanal) се оказа, че има още един мост свързващ „крепостта“ с новата модерна сграда на музея. Сякаш създава някаква алюзия за приемственост м/у древната история и модерното изкуство по тези земи, което може и да се дължи на това, че моста е дълъг цели 130 метра и ако не си Юсейн Болт, то човек има време да приеме рязката разлика м/у стиловете. 😉
И си мисля, как понякога нещо толкова дребно, като пускането на един мост прави два напълно различаващи се по стил обекта, да изглеждат сякаш са част от едно цяло… А определено основната сграда на MuCEM е с доста модерна визия, като особено забележителен е покрива й, на който всеки може да поседне на някой от шезлонгите вперил поглед към близките острови, крепостта и т.н.
Музеят във формата на куб е построен от „камък, вода и вятър“ (според описанието на архитектите му), опасан от решетъчна обвивка от стамонобетон, издигнат върху регенерирана от морето земя, от място което някога е било пристанищен терминал.
Освен постоянни и временни изложби музея предлага достъп до библиотека, кафене и страхотен ресторант на покрива си. А именно през нея е и втория вход към Сен Жан, както сигурно сте се досетили и сами.
Току пред MuCEM, на онова парче земя, което е извоювано от морето има още една модерна сграда, която привлича вниманието на туристите – Villa Mеditerranеe. Проектирана като изложбена и конферентна сграда посветена на въпросите и проблемите на Средиземноморието, но … останала като идея, заради спорното си изпълнение и от съображение за сигурност.
Голямата й амфитеатрална зала, заедно с няколкото заседателни зали, са под водата, като заради появилите се течове и невъзможността за евакуация на много хора е практически неизползваема и към момента затворена. Но пък хубавото е, че марсилската управа не се предава и е твърдо решена до 2 години сградата да се превърне в една от атракцията на Марсилия, като в нея ще се пресъздадат рисунките от подводната пещера намираща се в близост до марсилския бряг – Cosquer. Дето се казва, ако някой се позабави с посещението си на града през следващите две години, ще има какво ново да добави. 😉
Нашата разходка продължи към извисяващата се насреща ни катедрала на Марсилия – „Света Мария Маджоре“. И колкото и странно да ни се струва, всъщност това е най-важния храм в града. Строителството на катедралата е по идея на Наполеон III, останал в историята като втория император след чичо си Наполеон Бонапарт, като целта му е била да заздрави връзката си с църквата и да засили позициите си в Марсилия. 
По това време в средата на XIX в. френската държава преживява разцвет и се е радвала на сериозни строителни проекти, което се вижда и от мащабите на катедралния храм. За довършването й обаче е трябвало да се изчака над 40-години, след като настанали трудни времена за французите и все не достигали средства. През годините се сменили няколко архитекти, на което пък се дължи вплитането на няколко архитектурни стила, 
но така и не се намерили средства, за да може интериорът й да бъде изографисан според първоначалните планове.
Вдясно от входа на катедралата може да се види част от стара катедрала, която е била значително по-малка в романски стил, известна като „Vieille Major”(старата Маджоре). При започване строежа на новата катедрала по-голяма част била разрушена, но тази част останала да напомня за някогашната църква.
Оттам се вмъкнахме в най-стария квартал на града – Le Panier. „Кошницата“ както е в превод името му, е единствения оцелял квартал от някогашна Марсилия. 
Вина за това имат немските окупационни войски през Втората световна война – заради засилената съпротива, която се вихрила в града, хитлеристите буквално взривили и издухали старите квартали около пристанището, характерни с теснит си улички и тъмни ниши, в които да се крият съзаклятници – твърди се, че 1 500 сгради са изцяло сринати. Оцеляла само „кошницата“, която е чудно място за разходки. Макар че допреди години квартала се е славел с недобра слава – сборище на банди, на мигрантски сборища, то вече е страхотно място за разходки, направо си е задължително за посещение.
Определено тази част на Марсилия може да се определи като „арт“–зоната на града. В тесните си улички, квартала е подслонил множество работилници на художници, за ръчно изработени сувенири, на керамични изделия…
Старите сгради са приели и множество малки ресторантчета и барове, но за наше съжаление или не бяхме уцелили туристическия сезон или пък работното им време бе в по-късните часове и не можахме да се насладим на уютната им атмосфера.
Самите улички на места бяха като изложбена галерия на открито – имаше толкова много изрисувани графити, че човек може да отдели не малко време само за да обикаля наоколо и да им се наслаждава. Има много гротескни измежду тях, но има и такива, които направо са си истински произведения на изкуството. Цялата атмосфера на квартала е страхотна и наистина горещо препоръчвам – 100% би ви се харесал…
…Е, или ще си паднете по тях ако сте такива горещи почитатели на типичните малки улички, които може да се видят във всяко градче в Италия. 😉
Слязохме отново на крайбрежната, за да опитаме нещо от френската кухня. Лично аз исках да опитам някаква риба, която не съм ял и която не се среща по нашите географски ширини. Е, в заведенията в който сядахме, не бяха типични само за морска храна, тъй че предлагаха традиционни и познати риби, но все пак успях да опитам известната марсилска рибна супа „буябес“, но слава богу без в нея да са набутани морски дарове, че с тях стомаха ми все си има проблеми. 😉 
Пробвах и традиционна салата, патешко и всичко бе много вкусно и определено мога да кажа, че храната им ми хареса. А, пък както споделих и преди това на място на което се предлагат толкова много и качествени сирена, няма как да не съм доволен. 
Малко бях смешен обаче, като гласно изразих учудването си, че на всичко слагат за гарнитура пържени картофи … ама все пак нали ставаше дума за „french fries“, тъй че нормално е по тези ширини да ги слагат навсякъде. 😉
Но трябва да се има предвид една особеност – обяд се предлага до 14-14.30 часа и то дори и в туристическите заведения.(стана дума, че арабските заведения са с други правила). Признавам си, когато гледахме информация в интернет на кое ресторантче да се спрем и ни излизаше, че това е часа до който се сервира обяда, не вярвах и мислех че е някаква глупост, но се убедихме, че си е нещо напълно естествено – „Милейди“, която не бе гладна, когато седнахме, в последствие реши да хапне нещо, но уви – срещна учтивия отказ на сервитьорката, че вече не се сервира храна. А, кажи ми…
Задоволили доволно глада си, решихме че е време отново да посетим извисяващата се над града базилика –Нотр-Дам дьо ла Гарде. Поехме по вече познатия път, но леко се отклонихме през едно много приятно площадче разположено няколко пресечки, успоредно на левия ръкав на пристанището – Honore-d’Estienne-d’Orves. Място с множество заведения, което най-вероятно е бъкано от народ в по-топлите месеци на годината. Разбираемо сега масите си стояха празни, още повече, че вече и слънцето се скриваше зад околните сгради.
И за да има все пак малко разнообразие този път минахме и през едно малко паркче – Parc Pierre Puget, от което също имаше гледка към морето. Моите дружки май не бяха особено “happy”, че ги накарах да пообиколят, ама след като видяха читава обществена тоалетна, дето се вика разхлабиха малко натрупалото се напрежение и ми простиха. 😉
Задъхвайки се по-стръмните улици, водещи ни към големия храм си мислех, за нещо което ми направи впечатление. Научихме, че близо 1/3 от населението на града изповядва ислямската религия, но въпреки това не забелязахме никъде издигащи се минарета на джамии. Може би за това си има напълно обясними причини, тъй като все пак ние се разхождахме предимно в центъра на града, където място за нови грандиозни строежи трудно ще се намери. Освен това мюсюлманското население се е увеличило многократно сравнително скоро, с бежанската вълна от 50-60 –те години на XX век, когато след обявяване на независимост на колониалните владения на Франция в Северна Африка в страната навлизат над 1 млн. души, известни като „пие ноар“ – потомци на европейски заселници в Северна Африка и предимно от Алжир. 
В последните години в следствие на „арабската пролет“ в страните от Африка, отново е имало сериозна мигрантска вълна, като не е чудно, че според едно изследване на 40% от младежите до 18 годишна възраст, поне единия родител е с мигрантски корен от Северна Африка.
А, че решението ни да оставим посещението на базиликата за по-благоприятен момент, е било много добро, се убедихме съвсем скоро. Озовали се там в късния следобед, когато залязващото слънце огряваше със светлина църквата, ставахме свидетели на това как огромната десет метрова позлатена фигура на Богородица и младенеца, издигаща се върху стърчащата на 41 м височина камбанария, светеше сякаш Марсилия си има собствено слънце. Както стана ясно базиликата Нотр-Дам дьо ла Гард, е построена на най-високия хълм в Марсилия, което я прави забележима от всяко кътче на града и не случайно е един от символите му. 
Сегашната църква е построена в края на XIX век, като както и при катедралата, за строежа й са били необходими 4 десетилетия , поради липсата на средства и значителното оскъпяване заради трудния скалист терен.
И тъй като вече стана дума, че това ми пътешествие за мен бе свързано и с любимия ми роман „Граф Монте Кристо“, то това е мястото, с което започна романа – именно от тук дежурния наблюдател известява за пристигането на управлявания от бъдещия „граф“ кораб. И ако има други любители на романа, то сигурно ще кажат, че има някаква грешка – все пак акостирането на „Фараон“ е през 1815г., а за строеж на базиликата съм посочил няколко десетилетия по-късно. 😉 Но не, няма грешка – преди изграждането на настоящия храм, на това място е имало по-стара и малка църква със същото име построена още през XII в. В последствие заради стратегическото място на хълма , около нея било изградено укрепление за защита на града, като самата цъква станала част от това военно укрепление. И именно един от часовите на защитното укрепление известява за пристигането на управлявания от Едмон Дантес кораб и дава началото на романа.
Базиликата е наистина огромна и доста красива и как няма да е като в нея има италиански оттенък – за строежа й специално е използван зелен варовик от Флоренция, за да е по-устойчива на влагата от морето. Условно може да се каже, че тя е съставена от две нива, или както ги описват – „долната църква“, където се намира мрачната и неукрасена „крипта“ и „горната църква“, която е богато декорирана с цветни мозайки и мрамор. И не само това е украсата. Когато човек влезе в (горната) църква и се загледа към тавана й ще види много макети на най-различни … кораби.
Да. Наистина сигурно има десетки малки или по-големи кораби, които висят и създават усещането, че летят около нас. Не зная каква е символиката им, но нашите предположения бяха, че светците свързани с църквата може би се считат за покровители на моряците и там близките са принасяли своите молитви за благополучието им.
Но дори и да не си падате по църкви, то изкачването до тази кота от 149 метра над морското равнище е просто задължителна, ако не заради друго, то заради гледката която се разкрива. Може да се хвърли поглед над цяла Марсилия и да се придобие доста добра представа за размерите на втория по големина град във Франция. А, на мен погледа ми бе привлечен и на издигащите се планински била в недалечния хоризонт и се питах какви ли маршрутчета и местенца са скрити там.
Убедихме се, че Марсилия може и да е много романтична – от терасите на Нотр-Дам можеше да се наблюдава приказен залез към морето, който огряваше в розови оттенъци близките острови, сред който ясно се забелязваше и целта ни за следващия ден – островът Иф, заедно с построения там замък (затвор), където предстоеше да проследя следващия, не много добър и щастлив етап от живота на Едмон Дантес. 😉
Прибирайки се и вървейки по прословутата улица Ла Канебиер, се чудех къде ли би следвало да се намира бащината къща на мосю Дантес. Според скромните ми проучвания, то улица Ноай, вече я няма (сега има цял квартал Noailles) и би трябвало да се е намирала около сегашните площадите Belsunce и Saint-Louis. Мислех си защо ли местното туристическо дружество не е направило къща-музей на Едмон Дантес/граф Монте Кристо – е, 
да вярно, че става дума за несъществуващ литературен герой, ама я вижте във Верона как си имат „тераса на която е стояла Жулиета и въздишала по своя любим Ромео.“
Но замисляйки се, то това да наречеш дадена сграда „роден дом на някоя несъществуваща личност“ си е достатъчно странно, ама ако междувременно хитлеристите са изравнили със земята всьо наоколо и след това са се появили съвсем нови сгради, с архитектура нямаща нищо общо с онова време, то тогава си е направо бутафорно да се правят подобни опити. 😉
Е, ако трябва да обобщя нашия престой в Марсилия беше мнооого лежерен, но си изкарахме добре. Но пък занапред ще си знам да не правя „реверанс“ с едно основно мое правило – пристигна ли някъде първо в информационния център за една хубава карта на града, че иначе … иначе се оказа, че може да се пропусне нещо наистина ценно, както се случи и с нас – не отидохме до друг от символите на града „Дворецът Лонгшам“… Но приемам този наш пропуск философски, просто не е свързан с историята за граф Монте Кристо. А на следващия ден за нас следваше да продължим по стъпките на Едмон Дантес към „замъка Иф“, за което скоро ще ви разкажем. 😉
