Пейзажът започна да се променя. Цветовете се завръщат. Дюни се виждат в далечината. Песъчинките блестят от километри. Сахара е пред нас.
Посрещат ни мъже, с обрулени от вятъра лица, oблечени в дълги цветни роби с качулки и широки ръкави, обути със сандали от козя кожа, запасали финно изработени ками, а на главите си са поставили прекрасни тюрбани. Бербери – нашите водачи днес. Синьото е техният цвят, защото е цветът на небето, черният пък е табу, защото за тях той носи само мрак.
Керваните ни очакват. Приготвяме по една раничка, само с най-необходимото, за една нощувка и яхнаваме камилите. Напред към неизвестното.
Оглеждам се, само аз съм по къси гащи. Грешка, не много голяма, но все пак си е грешка. Вятърът жули, захладнява. На помощ ми се притича шалът на моята приятелка, с който успявам да покрия поне част от заголените си крачета. Седлото не е от най-удобните. Грубото одеало от камилска вълна уж трябва да умекотява, но нанайци, и то милото не си знае годините.
Страх ме е да извадя фототото (чистак бърсак, на една седмица), за да не влезнат прашинки, но изкушението е голямо, завивам се още по плътно с шала и показвам през една малка дупчица само една малка част от обектива. Трудно е, но все пак успявам да щракна няколко пъти. Направих няколко снимки и със сапунерката, но не е същото, новото си е ново.
Тук някъде моята приятелка получи и своето берберско име. Не знам, как стана, май берберите се обръщат към всяка бяла жена с това име, но за мен беше достатъчно за да захапя и от тук до края на нашето пътешествие, за мен тя бе Фатима. Опита се да измисли име и на мен, но не се получи, защото нейното си беше автентично, бе и дадено от местен, а не изфабрикувано от мен.
Качването и слизането от камила само по себе си си е есктремно преживяване. Милата се изправя с главата на долу, т.е. първо опъва задните си крака, като остава на коленете на предните с цялата тежест на гърба си, а когато се приземява всичко това се случва в обратен ред и то без предупреждение. Ако не са нашите водачи, да сме се натъркаляли всички по земята.
За втори път съм в Сахара и никога няма да забравя усещането, когато стъпих за първи път бос на пясъка, върховно. Най-ситните прашинки, малки, топли, масажиращи. Та за това, когато настана време за кратка почивка, първото нещо което направих, след като слезнах от камилата бе да захвърля обувките и да се насладя отново това блаженство.
Изкачването на дюни не е лесна работа, но пък гледките си заслужават. А ако успееш да останеш, поне за няколко минутки и насаме със себе си, да се заслушаш във вятъра, да погледнеш към парещото слънце, да се замислиш за безкрайната пясъчна шир – безценно. Пред мен се простира само една малка част от този пясъчен гигант и въпреки това ми се струва необятна, могъща, недосегаема. Представям си ако трябва да я прекося – бурите, студовете, липсата на вода и храна. Респект.
Нужни са ни две–три подвиквания на водачите, за да се върнем към действителноста.
Отново възсядаме камилите. Бързаме, залезът наближава. Клатушкаме се, снимаме и се наслаждаваме на златисто-оранжевите нюанси на пустинята.
Из пясъка щъкат малки черни бръмбари. Дали са скарабеи? Ако са, си ги представях по-големи, поне по филмите изглеждат така. Знаем ги, като зверчета, които нападат безмилостно, с хиляди. Но незнам защо са ги набедили за лоши, като реално, за древните египтени те са били символ на здравето и живота. Е имат си и мрача страна, но те нямат вина и за това. В миналото при много тежки прегрешения хората са били увивани живи в платнища и затваряни в саркофази, в които са поставяни и няколко от тези малки приятелчета, които като огладнеели, започвали да се хранят с плътта на наказаните. Може да звучи отвратително, но в крайна сметка и те за живота си се борят, няма да гладуват я.
Нищо друго не помръдва. Очаквах да зърна някое птиче, змия или скорпион поне, но след скарабеите нищо. И така дюна след дюна, до момента, в който не съзряхме лагера. Тук типичните за пустинята животни отново липсваха, но пък можехме да се насладим на странните за тия ширини котки, кучета, кози и кокошки.
Шатрите бяха издигнати, на място, явно добре познато, сигурно и леснодостъпно. Бъгита, а не камили са превозните средства, които доставят вода и провизии до лагера. След време, убеден съм, животинките ще бъдат изцяло изместени от тези вдигащи врява и чуващи се от далеч МПС-та и само най-големите авантюристи биха избрали да се мъндахерцат с часове на твърдото седло. Бъгито е бързо, мобилно и забавно. Но не и за нас, ние сме си традиционалисти.
Слезнахме от камилите и бегом нагоре по една от дюните. Слънцето залязваше, а тук в пустинята това се случва за отрицателно време. 
Изтървеш ли момента, друг няма. Не можахме да се качим до върха, защото вече бе пренаселен, а и както казах, това да се катериш по пясъчна дюна си е изпитание, трябва да става бавно с отмерени малки крачки, стъпиш ли по сериозно и затъваш, а после става още по трудно. Залеза не го видяхме или поне не в целият му блясък, но нюансите на червеното, жълтото и оранжевото по ситния пясък, в комбинацията с хладният вече полъх на вятъра и биричката в ръката, направиха този миг незабравим.
Спускането, за разлика от изкачването трая не повече от 10 секунди – смело надолу, няколко кълбета през глава, а Фатима, която правеше клипче в този момент се превиваше от смях. Ако човек гледа ситуацията от страни, би си казал „Този в час ли е?“ Но на кой му пука, когато усмивките са на лицата ни.
Исках да наравя и няколко по-близки кадъра на милети ми камилки, но бързо разбрах, че докато си почиват не е желателно да се безпокоят. Уж видимо спокойно, а когато приближих на крачка от тях, станаха агресивни и нападателни.
Време е да се настаним. Лагера представлява място заобградено под формата на квадрат от десеттина шатри, като една от тях бе много по-голяма, служеща за столова, а останалите бяха пригодени за спане – обзаведени единствено с по три-четири дюшека. В средата на тази геометрична фигура бе запален огън, а около него бяха наквърлени няколко одеала и шалтета. И въпреки, че видимо имаше доста хора, ние някакси успяхме да се уредихме с шатра само за нас двамцата (не че имахме сили да се възползваме от ситуацията).
За вечеря ни сервираха отново зеленчукова супа и таанджин, а след като хапнахме ни поканиха около огъня, където ни предложиха приятен и ароматен чай и започнаха песните и танците. Берберите умеят да се забавляват и да създават атмосфера, правят го от сърце, то е вътре в тях. Сигурен съм, че дори и нас да ни нямаше, те отново щяха да свирят и да пеят цяла нощ.
За пръв път ми е – нощувка в пустинята, под звездите. Няма други светлини или отражения, над мен е само черното небе и милиони малки светещи очички, като светулки, но неподвижни. Приказно.
Взе да става хладно и започваме да се чудим, как ще прекараме ноща, ако температурите паднат още. Много скоро разбрахме, че сме се притеснявали напразно. Завивките бяха тежки, одеала от камилска вълна, пъхнеш ли се веднъж под тях, няма мърдане. Бе топло и уютно, но въпреки това непосмяхме да хвърлим дрехите.
Бях приятно изненадан от условията, въпреки че чух и хора да мрънкат, че липсва течаща вода и нормална тоалетна. Има, но не е последна мода на архитектурата. Водата се изпомпва по маркучи от няколко бидона, като края на маркуча играе роля на чешма. А ако някой желае да посети тоалетната, е добре да си повика придружител, защото за врата служи рехаво одеалце и всеки може да нахълта, когато си пожелае. Докато си легнеш е ОК, но ако ти се приходи през ноща си е проблем, особенно за хората, които са по-притеснителни. За мен нямаше драма, а Фатима се стиска до сутринта.
Скокнахме рано, първо защото искахме да хванем изгрева и второ защото ни предстоше не лек, 8-9 часов път обратно към Маракеш.
Студено е, треперя и шала не помага, но само докато не се показа слънчицето. Температурите рано сутрин са много по-ниски, а вятърът много по-свиреп. Този път не спирахме, наслаждавахме се на изгрева от гърба на камилите. Гледките бяха невероятни, а слънчо ни зареди и ни накара отново да се усмихнем.
Пристигнахме в хотела, от където потеглихме предния ден точно за закуска. Топъл хляб, маслини, зехтин, ароматен чай и меки възглавнички (след едночасовата езда, нямаше как да не оценя мекотата на възглавниците). Подслони ни чудна шатра. Почувствахме се, като в приказките.
А на вън, в прахоляка, докато все още слънцето не бе напекло прекалено силно се разиграваше „футболна среща“. Незнам дали някой виждаше топката в тази пушилка, но от подвикванията и смехът ставаше ясно, че момчетата се забавляват.
След като хапнахме доволно, си взехме довиждане с камилите, берберите и пустинята и отново поехме на път.
Фатима е на нокти. Притеснява се, че ще спрем на същото място, където предния ден бе задигнала (не по нейна вина разбира се) две кафенца и че едва ли не, като слезнем и ще я арестуват и хайде в арабския дранголник. За това бе решила, каквото и да се случи, да разкаже на човека зад бара за грешката и да си плати кафетата. Като си я знам, не се притеснява толкова от проблеми с органите на реда, отколкото за това, че е направила нещо нередно – съвеста й не бе чиста. 
Тя съвеста й така и не се изчисти, защото така и не спряхме на същото място и така и не успя да си плати борчовете. Не спрях да я бъзикам, милата ми „крадла“.
Разговори за бъдещи планове и пътешествия, разнообразяха пътуването ни връщане. Изненада за нас бе, че двете момчета от Тайланд планираха да посетят София следващият месец, това щеше да направи и двойката от Индия. Съдба. Предложихме си услигите, като гидове, както и им предложихме място където да пренощуват. Все още ги очакваме.
А междувременно отвън:
Стъмваше се, дремехме, бяхме уморени от пътуването, но когато видяхме светлините на Маракеш се оживихме и започнахме да планираме, какво ще правим през останалата част на ноща.
Усмивките ни се стопиха бързо, защото Маракеш ни изненада или по скоро нашият шофьор. Незнам защо не ни разхвърли по хотелите, а ни прехвърли в друг бус, като ни информира, че новият шофер ще направи това. Да ама не, човекът си нямаше и на идея, къде се намират „риадите“ ни или по скоро не му се занимаваше. Спря на едно по-уживено площадче в „стария град“ и започна да ни урежда я такси, я човек, който да ни съпроводи до местата ни за нощувка.
И тук някъде започна нашата драма.
На нас ни се падна мъж на средна възраст, висок, снажен, с лека мароканска брадичка. Не горяхме от желание да тръгнем с него, но друг избор нямахме. Такси нямаше, как да позлваме, първо защото в близост до хотела ни не се движеха автомобили и второ, дори и да бяхме взели, в крайна сметка пак щяхме да опрем до услугите на местен водач, за да ни отведе до нашият „риад“.
На вън вече бе сериозно тъмно, а улиците бяха претъпкани. Успокояваше ни факта, че от време на време в тълпата се мяркаха и туристи. С всеки метър обаче, навлизайки все по-навътре, „уличките“, по които ни водеше нашият човек ставаха все по-пусти и тесни. Туристи вече не се виждаха, останаха само местните. Всички ни зяпаха и знаеха, какво ни очаква, само ние си нямахме и напредстава. Не знам, за да ни предпази или за да всее още по-голям страх у нас, но водачът ни вървеше прекалено бързо, подтичкваше дори, а ние изоствахме все повече и повече. Раниците ни тежаха, бяхме уморени.
Сега като се замисля, нямахме и на идея на къде вървим, дори незнаехме дали посоката е вярна. Стените тук са високи и трудно можеш да се ориентираш по светло, а камо ли по късна доба. И въпреки това ние следвахме сляпо един арабин, който бе единствената ни надежда. Можеше да ни отведе където си пожелае, но ние вярвахме, че този мрачен на външен вид човек ще се окаже добронамерен и наистина ще ни покаже пътя до нашия хотел. Колкото и да бях ядосан на шофера, който ни заряза и ни остави в ръцете на този непознат, си мисля, че все пак трябва и да му благодаря, защото тази алтернатива, според мен бе по-добра от това да се скитаме и лутаме сами из този на външен вид негостоприемен стар град. В такива моменти страховете се засилват, а като към тъмнината и незнанието сложим и проблема с арабите, който ни не са насажда от телевизиите и вестниците и нещата си стават доста сериозни. Реално тази нощна разходка можеше да завърши по хиляди начини, благоприятни и не с толкова добър край.
Не след дълго, забелязах че към нашата групичка се залепи и втори човек, които видимо познаваше водача, както и повечето хора по улиците. Незнам, каква бе неговата роля, или ни пазеше гърбовете или нямаше да ни позволи да избягаме, ако бяхме се решили на това. Предпочитах да не мисля за лоши развръзки, но в такъва момент всичко ти минава през главата. Като удавник за слапка се бях хванах за това, че от време на време се разминавахме с някоя и друга женица и си казвах, че ако стане нещо те ще ни помогнат или че мъжете няма да посмеят да ни направят нищо пред тях. Въпреки, че сега, като се замисля точно в този свят, жените на дали биха защитили точно нас, дори напротив биха подкрепили своите, семейството, общността си. И това не защото са лоши, а защото са така възпитани. Не искам да ги очерням или съдя, защото това са предрасъдъци и в крайна сметка нищо лошо не са ми направили, та аз дори не ги познавам.
Така и не разбрахме, как след поредният тунел, последва завой, а след него пред нас изникна и нашият хотел. 
се залепихме за вратата и започнахме да блъскаме, за да ни отворят. Търсехме сигурност, спокойствие и почивка. Водачът ни застана пред мен и протегна ръка. След като се направих, че не разбирам какво иска, той ми го каза на няколко езика: „Тази услуга струва 40 евро“. Изцъклих очи, нямах повече от 30 в мен. Стана ми гадно, че ме прецакват така. Не сме търсили тази услуга, бяхме си платили на агенцията за този тур и очаквахме да ни оставят там от където ни взеха. Цялата тази схема явно е предварително нагласена – от зарязването ни от шофьора, до спирането на малкото площадче, в комбинация с хората и такситата, които ни поеха. В първият момент отказах да му дам, каквито и да е пари, но вторият мъж, както и мъжете, които подпираха стените около хотела започнаха да се приближават към нас. Може би това отново бе проекция на моето въображение или пък нов трик за сплашване, но каквото и да е било, този път се получи, поддадох. Предпочетох да платя, пред това да си имаме неприятности. Все пак сме тук да се забавляваме и нямам желание да се озъртам и прекарам в стрес следващите два дни. Докато приятелката ми продължаваше да удря по огромната дървена врата, аз бръкнах в джоба и с неухота извадих 20 евро, които му подадох. Поиска още, но в този момент вратата се отвори. Не ни трябваше покана, това беше нашето спасение.
Приятелката ми трепереше, а аз бях със смесени чувства. Може би всеки от нас, поне веднъж в живота си, си е мечтал да попадне в екшън ситуация (особенно ние мъжете). Е тук оръжия нямаше, стрелби и побоища също, но приключение си го биваше. Не направих нищо геройско, но попаднах в неочаквана и обезпокоителна за мен ситуация. 
От една страна знаех и чувствах, че няма нищо страшно и всичко е театър, но от друга се притеснявах, най-вече за Нея. Тя наистина се изплаши. Бе прибледняла и ядосана, а това никога не вещае нищо добро.
В крайна сметка си мисля, че всички останаха доволни. Ние се прибрахме по живо, по здраво, а нашият водач си получи паричките, които бяха многократно над сумата, която бихме платили за едно такси например. Но за мен тези 30-40 минути бяха приключението на пътешествието.
Дали извадихме късмет, незнам. Добри или лоши са тези хора, също не мога да отговаря. Но според мен, никой няма изгода тук да се случват странни неща, а след това и да се разчува, че в Маракеш, в „Медината“ е опасно. В крайна сметка туристите носят парички, а парите дават възможност на всяко семейство да живее по-добър живот.