Ето ни отново в любимите Родопи – само две седмици след предното ни посещение… Няма как – тази планина действа като наркотик, веднъж опитал от нея, си пристрастен и не можеш без нея. В началото си казваш, остана още малко и ще съм я обиколил изцяло, няма какво повече да видя там, но с времето разбираш, че си се заблуждавал, че винаги ще имаш нужда от своята „доза“, криеща се в поредното хълмче, поредното сгушено селце, поредната среща с хубавите хора на тази планина.
И за кой ли път отново бяхме в онзи район – между селата Арда и Смилян. Чувал съм да ми казват: „О, аз там вече съм ходил, няма защо да ходя пак.“ Вече дори не си правя труда да обяснявам, че винаги, ама винаги се оказва, че има какво да се види в този земен Рай – само се усмихвам на този коментар и си мисля „О, дано скоро пак вятъра ме отвее нататък“. 
В събота сутрин отново бяхме в с.Могилица, наслаждавайки се на второто си кафе за деня – удоволствието от което бе много по-голямо, не заради качеството на кофеиновата напитка, а заради местонахождението ни. Можехме да направим поредната си разходка из това любимо село, тъй като имахме час време, докато се отправим към основното меню за деня.А, когато си на любимо място времето минава много по-бързо и неусетно и никак не е досадно да чакаш.
А плана за таз годишната ни разходка бе да започне с нещо по-нестандартно и по-екстремно както си го представяхме. Затова трябваше в уречен час да сме на място, което преди време ни беше поднесло много приятни изживявания – разходката в „Гарга дере“ по коритото на река Есенска. Пристигнахме половин час преди уречения час на сборния път – беседката в началото на Гарга дере м/у селата Могилица и Кошница и вече имаше не малко други желаещи за нетрадиционен пещерен туризъм. Именно точно по този начин може да се определи посещението на пещерата „Голубовица 2“, към което тръпнехме да се отправим. Още преди две-три години „майната“, която е „пещерняка“ из между нас, бе разбрала за тази възможност и ни бе запалила и нас – все пак не на всякъде може човек, да се разхожда из река и да плава с лодка … под земята. А точно това увещаваше да ни предложи тази пещера.
Макар че посещението става след предварително записване, то нашите водачи не върнаха и едно семейство случайно минаващо по пътя и спряло се да види какъв е този панаир. Отправих сме се по познатото ни поречие на реката, но много скоро преминахме по въжен мост на отсрещната страна и скоро бяхме пред входа на пещерата, където започна приготовлението за влизането – на всеки бяха дадени неопренови костюми, с които задължително се екипира всеки един. Ние бързо се справихме – все пак имахме опит от миналогодишния каньонинг. 
След кратък инструктаж и история за пещерата, навлязохме под земята, с пуснати челници – в онзи момент си мислех, че приличаме на миньори. Определено тази пещера е много различна – това почти веднага можеше да се установи, след като групата ни започна да „джапа“ в поточето, което се стичаше по земята. От време на време, водача се спираше, като предварително инструктирани и ние „замръзвахме“ на място, за да можеше да чуем повече за историята й. Ако не спазвахме напътствията, то единственото, което щяхме да чуем е „пляс, пляс, шляп“ от стъпките на непослушниците в групата. Но добре, че такива нямаше – явно това че бяхме под земята, крачещи във вода, ни караше да не сме толкова самонадеяни и далеч по изпълнителни.
Скоро пристигнахме до основната атракция в пещерата – място, което приличаше на езеро, и на което имаше две лодки. Такова място се наричало „сифон“ – по-ниска част от пещерата залята с вода, като в случая можеше да се каже, че бе „полусифон“, тъй като все пак водата не бе успяла да залее пролуката съвсем. Продължаването нататък трябваше да стане с лодка – всеки един от нас трябваше да се качи в една от лодките и с помощта на водачите ни да премине през този воден сифон. Търсеше се първия ентисиаст, които да премине и така поставен въпроса, нямаше как…аз пристъпих напред.
Буквално излегнати в лодката, водача с помощта на предварително опънати въжета, ни прекара през процепа – малко клаустрофобично чувство, но си е яко. За съжаление прекалено кратко – цялото упражнение трае може би по-малко от минута. (позволявам си да „изплагиятствам“ снимка от пещерното дружество, тъй като не бях взел с мен нищо за снимане). След това разходката продължаваше до следващия сифон, но там вече преминаването не бе възможно за нас, а само за професионалисти, снабдени с необходимата професионална екипировка. Или за луди глави – поне такова бе впечатлението слушайки историята за младежа от близко село, пръв откривател на тази пещера, който без екипировка е минавал през първия (полу)сифон и правил опити да премине и през следващия. Страхотна история, но ще оставя да я чуете лично от гидовете в пещерата, след като се решите да я посетите.
Трябва да призная, че с „майната“ бяхме леко разочаровани. Но не от пещерата – наистина е място, което горещо препоръчвам. Явно слушайки за пещерата, бяхме оставили въображението си да се развихри и очаквахме, доста по-дълго плаване с лодката, а с изключение на един-два участъка след първия „сифон“, в които водата ни обля до кръста, то „джапането“ във водата не надминаваше глезените ни. Бяхме се настроили за повече адреналин и може би заради това беше и лекото ни разочарование. Но пък въпреки, че желаехме повече екстремно преживяване, не посмяхме на излизане да вземем една „порция“ адреналин, поемайки по „via ferata”- отвесния катерачески маршрут до входа на пещерата. Задоволихме се само да се спуснем с „тролея“ над реката, друга атракция, която се предлага в „комплект“, но тя едва ли е особена „тръпка“ за всеки, които е навършил 12 години. 😉
И тъй като в района има още една заслужаваща си пещера – Ухловица, въпроса бе дали да посетим и нея. Майната обаче я беше посещавала вече и за моя изненада, имайки предвид колко е запалена по пещерите, каза че не и се влиза отново. Аз пък бях може би от онези дни, в които не ми се обикаляше сам, тъй че я оставих за друг път. Не бях се качвал и до близката до с.Кошница крепост, която „майната“ и другите ентусиасти също бяха „овършали“ през онази година, когато не бях с тях. Но тя направи „жертва“ и предложи да се качим и да се запозная с нея. 
Подминахме с.Кошница и малко след това в посока Смилян, отбих на пътя, в близост до табелата насочваща за крепостта. „Не ти трябва раница, много е близо“ – предупреди ме „майната“, тъй че лек, без обичайните тежести на гърба се насочихме по моста над р. Арда, като веднага след това пътеката за Калето, навлиза леко вдясно, в гората. След излизане от пещерата, дали жегата ни блъсна или просто се бяхме настроили за лежерна разходка, но се нижехме бавно и протяжно по пътечката, като „турски сериал по БиТиВи-ту“. Където видях пейчица и беседчица – навсякъде се спрях да отморя. Но макар и стръмничка, пътечката си е екстра, особено за лятото – една естествена прохлада в гората и е подходяща за хора от всички възрасти.
Скоро за моя изненада, отново се оказах пред пещера…. Явно, за да достигнем до крепостта, трябваше да се премине през образувалата се проходна пещера под самия хълм, което обясняваше защо някога точно на този хълм е било решено да има отбранителна крепост. Представям си колко трудно е било превземането й – веднъж защитена от стръмните склонове и в допълнение лесното охранявана с този естествен вход , образуван от пещерата. Тук също имаше пейчици, тъй че пак поседнах, за да послушам спомените на „майната“ за това как предходния път са се спускали с „тролей“, за страха на „старшия“ от този вид транспорт и всички случки които бях пропуснал. Връщането в спомените разбира се бе официалната версия, но аз си знаех, а вие се досещате, че въпросния ден, а-д-с-ки ме мързеше.
Излизайки от горния край на пещерата можеше да се каже, че вече бяхме на крепостта. През последните години си личи, че са направени доста реставрационни дейности по нея, както за разкриване на крепостните стени, така и за обезопасяването й за туристите. Направили са го атрактивно и лесно достъпно място, което не трябва да се пропуска, минавайки забързани за някоя от по-известните пещери, конака или някоя къща за гости. Явно с „майната“ искахме и да останем малко насаме със себе си – аз тръгнах да обиколя крепостните стени от едната посока, а тя от другата. Скоро се озовах на може би най-атрактивното място на Калето – изградената панорамна площадка към селото. Така и така имаше пейчица, та си викам да поседна, че грехота си е да не се полюбувам на тази гледка. А, тя гледката е приказка. Гледайки селото долу си мислех, колко ли пъти сме минавали покрай него, без дори да поспрем за малко, но се зарекох следващия път, задължително да отдадем и нему дължимото.
Покачих се и на дървената кула, изградена върху някогашната бойна кула, за да се почувствам като византийски войник от VI в., които е охранявал от тук Централния транспортен път през Средните Родопи водещ до Беломорието, които е свързвал някогашния централен диагонален път „Виа Милитарис“, с крайбрежния егейски път „Виа Егнатиа“. Предполага се, че тази крепост е част от защитната система с изградени военно-отбранителни крепости, част от които са Смолянската и Момчиловата крепост. 
Може би не е била с основна функция, тъй като археолозите и приписват два сравнителни кратки периода на съществуване – единия през VIв. И втория м/у XI до XIIIв., когато се предполага че е окончателно изоставена след силно земетресение, съборило част от крепостните стени. Но дето се казва, ако е била с първостепенно значение, може би тогавашното население, щеше да положи усилия, да се възстановят разрушенията, което обаче не се е случило. Не са намерени и някакви извори, в които крепостта да е опомената с някакво собствено име, което също говори за второстепенната й роля. И тя като много други подобни крепости из страната ни се нарича просто Калето. 
Но лично за мен, през този ден крепостта си бе от първостепенно значение и изпитвах удоволствие да се разхождам по останките (и доизградени допълнително) на западната и северната крепостни стени, хвърляйки пореден поглед към Кошница и спотайващото се на отсрещния баир село – Турян. Бяхме си направили страхотна следобедна разходка.
Слизайки до моста при реката обаче отново се сблъсках с табела за пътека, до „каньона Горло“ – обещаваща да ни запознае с поредната красота и екстремна пътека. Е, как да не ме засърбят ръцете, в случая краката. „Майната“ обаче охлади устрема ми –и те реагирали като мен, но след няколкочасово търсене и лутане по уж маркираната пътека не открили нищо, което да наподобява на описанието на табелата. Тъй че поехме към хотелчето ни – хубаво място на излизане от Смилян, чийто ресторант беше разположен върху собствено езерце, служещо за развъдник на риба. И докато хапвах прясна пъстърва и слушахме за нещастията сполетели собственичката, едно нещо не ми даваше мира – можеше ли да намерим въпросната пътека „Горло“. Попитах и любезната ни домакиня дали е наясно по този въпрос. Жената ни каза, че идея си нямала, ама веднага взе телефона да търси някакви момчета, дето поддържали пътеките в района – каза, че те ще знаят нещо. Е, въпросното „момче“ потвърди за пътеката, че е една от първите в района, но след голяма буря преди години и паднали много дървета, никой не я бил почиствал и е недостъпна. Отново се спомена, че пътеката започвала от къмпинг „Трошачката“ – място, което мисля, че знаех къде е и на което вече бях спирал веднъж.
Сутринта на закуска, докато похапвах от любимите ми мекички, не бях особено словоохотлив – цъках в телефона и се опитвах да изнамеря още сведения за Горло. Все още идеята не ме бе напуснала, но отново нямаше особен резултат – единствената ценна информация бе в сайта на други пътешественици, че каньона се криел зад една градина близо до пътя. Пак ме сърбяха ръцете, краката де, да поема в търсене на тоз каньон. Въпроса бе, дали „майната“ ще се съгласи отново да се лута в издирването му. „Да ходим“ – веднага отвърна на предложението, тъй че отново се запътихме в посока на с.Кошница.
Както споменах, вече знаех къде се намира въпросния „къмпинг“, за който може да се ориентира човек по двете барбекюта до реката. Оставихме кола и тръгнахме уверено, прекрачихме през камъните през едва течащите води на Арда и … дотам. Единственото което успяхме да открием бяха няколко метра, останали зачатъци, предполагам на пътеката, която търсехме. 
Бяхме да напът да приключим много бързо и неуспешно издирването на „Горло“. Последно решихме, все пак да се възползваме от онази информация, за скрития каньон, зад зеленчуковата градина. Тръгнахме по шосете, не особено обнадеждени, но … след 500-600 метра, пред нас наистина имаше градина. Нахълтахме през нея като орда башибузуци и се спуснахме към реката. И ето, че бяхме попаднали в края на каньона. Не мога да го опиша – малцината които бяха описвали мястото, казваха че сякаш са попаднали в друг свят и мисля, че това е много точно описание. Бяхме буквално на метри от пътя и погледнато от там нямаше как да се забележи тази поредна красота, която природата бе сътворила в продължение на хиляди години. Трудно ми бе да повярвам, че това е същата Арда, която метри по-надолу едва пъплеше и имаше съвсем малко вода – сега се бяхме изправили пред дълбока поне няколко метра бездна, а водата преминаваща между скалите успяваше да заглушава всичко наоколо. О, определено си заслужаваше, цялото това проучване и упорство.
За момент останах да снимам, а след това установих, че „майната“ е изчезнала – качих се отново в градината, виках, крещях, слязох отново до водата и пак обратно, но следа от нея нямаше. Сякаш бе пропаднала в дън земя, а аз сериозно се притесних. Малко са били случаите, в които да съм бил притеснен толкова, а сърцето ми беше вдигнало над „3 000 оборота в минута“. И когато вече се чудех какво да правя и къде да я търся, чух нейде зад мен да ме вика – оказа се, че бе намерила пътечка по ръба на каньона, където се бе усамотила да съзерцава красотата му. Боже какво облекчение изпитах, след като я видях, а след като ме заведе на пътечката която бе открила, притеснението ми се изпари точно за секунда. Мислех си, че задължително трябва да се намерят средства, за да се върне тази пътека за живот.
Слязохме отново към реката в началото на каньона, който едва ли е по-дълъг от 70-етина метра, като продължихме да вървим още малко срещу течението, докато достигнахме до един по-малък каньон. Именно там се зароди една моя идея, която засега е само една мечта, която надявам се някога да превърна в реалност – да направя разходка по любимата река Арда от извора й до язовирите, а защо не и до границата. Времето обаче ще покаже, дали идеята ми ще се материализира или ще си остане само една мечта…
Решихме, че бе време да излезем на пътя и се озовахме на една крайпътна чешма – Славеевата чешма, тъй че и тя може да бъде ориентир за желаещите да зърнат Горло – просто трябва да се спуснат от чешмата към реката и да след това да продължат по течението й – разбира се с готовност да се одраскат тук-таме от шубраците.
След задоволството от „намереното“ съкровище в лицето на скрития каньон, бе ред да продължим към следващата ни цел на нашата лежерна разходка. Бе ред да отдадем дължимото на хората, без които най-вероятно нямаше да имаме възможността да правим тези обиколки и да опознаваме тази прекрасна планина. Насочихме се към едно много специално място, отбелязано със златни букви в българската история, което можеше да открием на пътя Смолян – Рудозем.
Може би някои вече се досещат, че това което имам предвид, бе отдаването ни почит към героите от „битката при Аламидере“, на подвига на онези войни на които дължим най-вече освобождението на Родопите и връщането им в българските граници. Историята ни връща по време на Балканската война през 1912г., когато българската армия е превзела страховитата Одринска крепост и аха да почукат на Константинополските порти. На 21-ви средногорски полк предвождан от полковник Владимир Серафимов се паднала нелеката задача да освободят все още намиращите се под турска власт Родопи. Полка напредва бавно, силно подпомогнат от местното население, което оказва голяма подкрепа, като се отвоюват териториите около Чепеларе и Смолян. 
Достигайки до Аламидере, командването на българската армия, решава да предприеме по защитна стратегия и заповядва на полковник Серафимов, да се оттегли към Пловдив в очакване на турската армия. Заповед, която полковника решава да игнорира и да се противопостави на висшестоящите с прословутите му думи, останали в историята „Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…“
Полковника не отстъпва дори когато е обявен за бунтовник и отцепник от своите, не трепва и пред 4 пъти по-голяма и по-добре въоръжена професионална армия. Събира всички налични сили на връх Средногор (наименован на полка), като позволява на всеки, които иска да се върне у дома си, тъй като осъзнава, че към онзи момент е в ролята на изменник и по скоро воевода, отколкото военачалник, но … никой не напуска бойното поле. За да си представим за какъв жар и себеотдаване става въпрос, е достатъчно да се спомене, че турците наричали полковника – „шейтан“, което в буквален превод означава „дявол“. Казват, че на два пъти куршуми, успявали да свалят конете, а турците ликували когато Серафимов се строполявал на земята, но изпадали в паника, когато той отново се надигал срещу им със сабя в ръка.
На 21 октомври, след непрестанните турски атаки, полковник Серафимов се възползвал от разколебаване в редиците на башибозука и нарежда на хората си „Напред на нож! С нами Бог!“, като войската поема в битка на живот и смърт, битка за свободата на Родопите. Битка, която военните историци сравняват с Шипченската епопея, като не случайно връх Средногорец е известен още като „Родопската Шипка“. В знак на почит към героизма и паметта на загиналите хората от околията са издигнали там параклис и костница, която става вечен дом на далите живота си за това приказно кътче от страната ни.
Интересно е какво се е случило с героя от Аламидере. Обявен за предател, дезертьор и изменник, с това че отказва да изведе армията си от Родопите. След знаменитата победа полковника става национален герой. Но тази специална планина, в крайна сметка също се отплаща на героя си, запознавайки го с неговата любима, с която се установява да живее в същото село Аламидере, което прославя и което в негова чест в последствие е преименувано на Полковник Серафимово. Твърди се, че му е предложено да получи „генералско“ звание, но отказва защото по негови думи хората го познават като полковник Серафимов, а не като обикновен „паркетен командир”. Голям човек, голям българин, достоен син (макар по рождение средногорец) на Родопите.
Изпълнени с патриотизъм, горди от подвига на предците ни, за които научихме през този ден се запътихме към „базата“ ни за следващите няколко дни. Но от това приповдигнато ни настроение не остана няколко минути по-късно, излизайки от поредния завой по пътя и ставайки свидетели на поредната малоумщина на съвремениците ни. След като се бяхме опиянили от подвига на хората, готови да дадат живота си за тази прекрасна планина, то сега нагледно се сблъскахме с безумните действия на някои кретени, които рискуват да я съсипят. 
До едно сечище онези пошли душици, бяха запалили отпадъците и изрезките от дървесината, непосредствено до гората. Бе задухал силен вятър и виждайки как огнените езици облизвайки близките борчета изтръпнахме. 
Разбира се от причинилите тази свинщина „едноклетъчни“ (с риск да обидя нисшите създания), нямаше и следа. Спряхме веднага, а „майната“ се стрелна към огъня със скорост и жертвоготовност на която и най-добрите пожарникари биха завидели. Слава богу, вятъра утихна и до беля не стигна и останахме, докато се уверихме, че няма опасност огъня да се разпростре. Но ни остана горчивия привкус, от това че някой малоумник бе в състояние да съсипе част от мястото, което толкова обичахме. 
Поуспокоени достигнахме симпатичното хотелче в едно от селата м/у Рудозем и Мадан, което щеше да се превърне в наша „база“ в заплануваните разходки в следващите няколко дни. И макар да бе избрано дни по-рано, то сякаш имаше голяма символика в избора ни – селото се казваше Средногорци, което щеше да ни напомня на подвига на войниците освободили Родопите, а бе и разположено точно до любимата ми река Арда.
Макар и този ден отново да се бяхме оставили на по-лежерното темпо, то пристигайки в ранния следобед, изпитвахме нужда да се поразтъпчем някъде. За късмет, в хотела ни очакваше изненада – собствениците бяха направили и маркирали една пътечка, водеща през гората, до едно никому неизвестно връхче Видино и до близкото маданско село Чурка, откъдето се откриваше красива гледка към миньорското градче.
Намерихме си и една страхотна полянка, на която можехме да се заземим, да останем насаме с мислите си, че дори и да подремнем малко, под ласките на слънцето. От там се откриваше и панорамна гледка към Средногорци и съседното село Равнища. По обратния път поехме по една немаркирана пътека, за да се „изгубим“ за момент в гората, да излезем извън утъпканата пътека…за да се подготвим за следващите дни, планувани да са с повече натоварвания…
