Как започна всичко ли? Ами, изненадващо. С награда „Служител на годината“. Голям късмет, но заслужен. Не малка сума, която вървеше с условието да се използва за пътуване – за двама. Спечели я моята приятелка и за мое щастие покани мен, да и бъда спътник по време на това екзотично пътешествие. Дестинацията, която избра бе Кралство Мароко – един непознат, по-различен свят, примамващ ни със своите цветове, храна, аромати, слънце и не на последно място пустинята Сахара – блян за моята половинка.
Всичко бе организирано за по-малко от седмица – трансфери, турове, нощувки. Нямахме търпение, a и в крайна сметка, колкото по малко мислиш, планираш и организираш, толкова повече изненади те очакват.
Директен полет липсваше или по-скоро беше доста скъп, за това решихме да си направим две нощувки в Мадрид (една на отиване и една на връщане), хем да разгледаме столицата на Испания, хем да спестим някой и друг лев.
Стегнахме багажа на бързо и ето ни в Мадрид – два дни лежерни разходки из уличките, парковете, баровете и ресторантите. Два дни в Мадрид са малко и много, зависи какво търси човек. Столицата на Испания е предимно културен и административен център и ако някой, като нас не си пада чак толкова по музеите и архитектурата, му остават баровете и заведенията за сирена и хамон, които са на всяка крачка и където всичко по интересното се случва късно вечер или рано сутрин.
Освен хамончето и сирената опитахме още и:
- спанак с нахут и пържени картофки в гърне
- яхния с огромни бобени зърна, накълцана наденичка и пилешки късчета
- тортия
- паея с морски дарове
- брускетки с риба тон, сьомга и калмари, маслинки, кисели краставички и патладжан
- доматени и млечни разядки с чесън
- чурос с горещ шоколад
- червено винце и биричка
Madre mía, muy deliciosos – все глезотийки за стомахчето и за душата.
Не че не видяхме Plaza Mayor, Кралският дворец, Мечката с ягодовото дърво и Арката, но те попадаха пред нас някак случайно, не ни бяха цел.
Много по-приятно ни бе да се разхождаме бавно и спокойно из парковете и градините,
да се радваме на костенурките, птиците и цветята
и да се забавляваме с мимовите и децата.
Сладолетче тук, царевичка там, на това му викам аз почивка.
Два дни минаха бързо, времето летеше, Африка ни зовеше или по скоро Ориента, защото според мен Мароко е далеч от разбиранията ни за черният континент.
И както до момента всичко беше лежерно и спокойно, то влизайки в метрото на път за летището нещата сякаш се преобърнаха. Първо се качихме във влакчето, но в грешната посока. След това, се оказа че последната отсечка на метрото е затворена и за да стигнем до летището, трябваше да търсим вариант за предвижване с автобус. Намерихме го, но пропуснахме нашата спирка и се наложи да чакаме автобуса да ни вземе на връщане. И за капак на всичко, самолета не успя да кацне на летище Маракеш от първият път – на пет-шест метра от земята, пилота рязко дръпна лоста и самолета вместо да се приземи, започна отново да се издига. Направихме две – три кръгчета над Маракеш и след 10-15 минути заходи отново за кацане – този път успешно. Причината, която ни съобщиха беше „нова процедура на летището“, каквото и да означава това. Истината беше че паника не настана, хората останаха спокойни и всичко се нареди перфектно. Аз лично се постреснах – за пръв път ми се случваше нещо такова, но това няма да ме откаже да летя отново, а и след седмица трябва да се връщаме все пак.
Тъй като кацахме късно вечер, предварително си бяхме организирали трансфер от летището до хотела или така нареченият “риад“ – място, където можеш да получиш стая за нощувка. 
И добре че имахме трансфер, защото много бързо се сблъскахме с нова ситуация. Нашият „риад“ се намираше в стрия град – „медината“, в който се оказа, че много малко улици са достъпни за автомобили. Нашата също беше пешеходна. Шофьорът ни паркира пред голяма порта, от където трябваше да продължим сами. Преди да тръгне обаче се обади до хотела, от където да изпратят човек, който да ни посрещне и придружи до нашият „риад“. Това, което ни притесни в този момент беше настоятелността на двама младежи, които се опитваха да убедят нашият шофьор, че те знаят пътя и ще ни опътят и че няма от какво да се притесняваме. За нас това беше странно и опасно, бяхме притеснени. Беше тъмно, не познавахме тези хора, не знаехме нищо за културата и начинът им на живот, не знаехме как ще реагират и какво да предприемем. Добре че шофьора излезна пич и изчака с нас докато не дойде човека от хотела и не се подаде на обещанията и уговорките от страната на младежите. Почакахме доста, може и да са били само няколко минутки, но на нас ни се стори цяла вечност.
Човекът от хотела се оказа много любезен младеж, който не говореше много, но пък си вършеше чудесно работата. Направи ми впечатление, 
че не обърна никакво внимание на двете момчета, което означаваше или че ги познава или че не се страхува от тях. Може би има истина и в двете твърдения, но аз не виждах, как би ни защитил при нужда. Парадоксът е че това същото момче от хотела можеше да е от другата страна и тогава ние щяхме да се притесняваме и страхуваме от него, но в случаят, само защото някой (в случаят шофьорът) ни каза, че това е човекът, който ще ни помогне и страх нямаше. Доверихме му се, повярвахме му сляпо, хванахме се като удавник за слапка и тръгнахне с него. Не ни подведе, преведени през тъмните, тесни улички на лабиринта и ни въведе в приказното царство на Шехерезада – шарени килими, цветни полилеи, градини с палми, шадравани, тераски с изглед към целият град и още много странности, за които бяхме чели само в приказките. Поднесе ни чаша зелен чай за добре дошли и ни настани за нула време.
Бяхме уморени от пътуването, за това не се бавихме много, стандартните процедури и хайде в леглото. А когато загасихме лампите, настана зверска тъмнина – никога не съм бил на по-тъмно място, нищо не виждах, а тъй като стаята беше много висока, когато говорехме отекваше зловещо ехо, а когато спирахме, започвахме да чуваме какви ли не странни шумове – скърцане на врата, някъде отвън, жужене на насекомо или пък капките падащи от кранчето в банята. Но умората бе по-голяма и ние неусетно заспахме. „Лейла саиида“ – лека нощ
Към 5 сутринта ни събуди странен шум – нещо средно между стих и песен. Идваше от близкото минаре и призоваваше мюсюлманите да се събудят, да посрещнат новият ден, да се помолят. Но не и нас, ние само се спогледахме учудени, завихме се през глава и заспахме на мига.
Но не след дълго, нов шум ни накара да подскочим. Този път виновници бяха алармите на часовниците ни. Беше време.
Пред вратата на хотела ни чакаше служител на туроператорската агенция, която бяхме наели за следващите три дни – предстоеше ни пътуване до пустинята Сахара.
Бяхме първи в буса, което ни даде възможност да си изберем най-хубавите места, с най-чистите стъкла. Мислех да правя снимки в движение, за това бе важно да имам добра видимост. Минахме и през още няколко „риада“, от където взехме останалите участници в това начинание. Събрахме се 14-15 човека – интернационална компания. Имаше хора от Индия, Германия, Англия, САЩ и Тайланд. Очаква ни интересно пътуване.
Още в началото бях изненадан и то не от нещо друго, а от пейзажа. Очаквах сух климат, зверски пек, пясъци, рядка и ниска растителност и слабо населен район, а то – зелени гори, тучни ливади, макове в полето и множество селца, едва забележими, сливащи с природата, накацали по хълмовете, а зад тях снежна приказка – Атласките планини. Красиво и неочаквано. И всичко това заради малката рекичка, която даваше живот на „зелената долина“.
Няколко спирки за снимки, ароматно чайче и почивка и напред към величественния Атлас. Пътят се вие нагоре, завой след завой, растителността започва да изчезва, става все по-студено и снежно. Спираме отново, за да разгледаме произведенията на местните майстори и за да правим по още няколко снимки на живописният път и заснежените върхове на Атлас.
Легендата та разказва, че недолюбваният от мен Персей играе основна роля и в тази история. Той е виновникът и за мъките на великанът Атлас.
Имал си великанът разкошни овощни градини, а в средата им ябълково дърво, но не какво да е, а златно. Пазел го той, като зеницата на окото си и не допускал чужденци по тия земи, защото Богиня Темида му предсказала, че един ден ще дойде при него син на Зевс и ще му открадне златните ябълки. Така и станало. Един ден в градините на Атлас долетял със златните си сандали Персей, който се представил за Зевсовият син, който убил горгоната Медуза и поискал разрешение да си почине в градините на Атлас, след големия подвиг. Когато Атлас чул, че Персей е Зевсов син, веднага си спомнил предсказанието на богиня Темида и на момента го изгонил. Гняв забушувал в сърцето на Персей, измъкнал от торбата си главата на Медуза и като отвърнал поглед от нея, я показал на великана. И в този миг, брадата и косата на великанът се превърнали в гъсти гори, ръцете и раменете във високи скали, а главата му в планински връх, който се издигнал до самото небе.
Е, ние не можахме да стигнем до главата на титана – връх Джебел Тупкал (4167м.), но се покачихме на раменете му – прохода Тичка (2260м.).
Първата ни по-голяма спирка за днес е Айт-Бен-Хадду (Aït Benhaddou) – една от най-интересните забележителности по път към пустинята. Градът е известен най-вече със своята стара част или така наречената „касба“ – няколко къщурки от кирпич, построени зад високи защитни стени с четири кули, които навремето са служили за наблюдение и контрол на керваните.
Възрастен мъж, участник във филма „Гладиатор“ е нашият гид в тази разходка. Разказа ни историята на градчето, за бита на хората живеещи по тези места и за филмите, които са се снимали тук.
Поведе ни към старият град, през малката в момента рекичка (но не и по време на дъждовният период – ноември/декември, когато 3 метра са най-малкото, което местните са виждали), която пресякохме по импровизирано мостче от чували с пясък, като на помощ ни се притекоха малчуганите от селото. За услугата, естествено не пропуснаха да си поискат парички, но тук всичко си има цена, за съжаление много често я разбираш на края, но това е живота, понякога има и изненади.
Бяхме гости и в импровизирано арт студио, където млад мъж ни демонстрира, как се рисува с шафран и вода. Показа ни бял лист, не се виждаше рисунка, дори петънце, но когато го нагря на огъня, белият лист започна да се променя, да танцува, появиха се цветове, очертания, рисунката оживява. Днес се нарича изкуство, но в миналото, разказа ни мъжът, това е бил начинът, чрез който местното население си е предавало тайни послания и писма.
Нашият гид ни разведе из „медината“,
показа ни къщата си, снимки от участието си във филма, няколко магазинчета за килими и дрехи, сподели ни тайната, как се връзва тюрбан, а накрая ни заведе и в местно ресторанче, където ни гостиха със зеленчукова крем супа, вегитариански таджин (традиционно мароканско ястие, приготвено в глинен съд, подобен на нашият гювеч, но с плоско дъно и конусовиден капак) и кускус със зеленчуци (зеле, тиква, патладжан и моркови). Освен супата, която ставаше за ядене, другите две ястия не бяха по нашият вкус. Не ни допадна комбинацията от зеленчуците в ястията, а подправките ни дойдоха в повече. Първата ни среща с мароканската кухня се оказа пълен провал. Добре, че бяха пресните плодове за десерт, хлябът и маслините подносени, като предястие, защото щяхме да си останем гладни.
На път за градчето, където щяхме да нощуваме тази вечер се отбихме на две места:
- магазин
за алкохол – тук алкохолът се продава само в определени за целта магазини и някой квалифицирани ресторанти. Това магазинче бе последното място, от където можехме да си набавим алкохол до завръщането ни в Маракеш. Някак си не можехме да си представим залеза на сред пустинята без студена бира в ръка. - един от двата киноцентъра в района – теренът тук е перфектен декор за приключенски снимки в стил „Мумията“, „Кралят на скорпионите“, „Лудият Макс“ и други подобни. Имахме 15 минутки да разгледаме от вън, а ако някой желаеше разходка из комплекса, щеше да ни коства още час. Добре, че между нас нямаше киноманяци.
Бързото приключване в киноцентъра ни даде възможност, след настаняването ни в хотела, да се поразходим из градчето, да седнем на тераската с бира в ръка и да се насладим на първият ни залез в Мароко.
Този път храната бе страхотна – „аскиф“ – берберска супа – нахут с гъст лютив сос – нещо като унгарският гулаш, но без месо и картофи. Нямам идея какво има вътре, но това е моята супа. И отново таджин, но този път с пилешко. И двете ястия бяха божествени. Вчера побързах да разбия мита за страхотната мароканска кухня, но днес гласувам с две ръце. Според мен си зависи и готвача. По време на вечерята ни, а и след нея за доброто ни настроение се грижиха всички сервитьори и бармани, които между всичката работа, която имаха, намираха време да посвирят и танцуват за нас. Забавляваха се момчетата, правеха го от сърце, на моменти дори имах чувството, че изпадат в транс. Ритъмът ги караше да се отнесат на друго място.
Днешният ден беше страхотен. Мароко ни посрещна с изненада, но постепенно започваме да се опознаваме, май ще станем приятели. Очаквам утрешният ден с нетърпение. Какви ли тайни крие пустинята?
Станахме рано, закусихме и тръгнахме отново на път. Не след дълго зеленината изчезна, а на нейно място се появи песъчлива почва с ниска храстовидна растителност, прави пътища и скалисти хълмове. Стотици километри еднообразие. Селцата и градчетата се появяваха все по рядко, а тук-там, из камънака успявах да различа стадо овце или кози, а някъде в далечината се виждаха и първите камили. Не след дълго в нищото, в ляво от нас се появи надпис на арабски, а пред нас на пътя порта. Това означаваше само едно, от тук започва пустинята Сахара (الصحراء الكبرى – Ес-Сахра-ел-Кубра) – едно от най-сухите места на света.
Тук, в оазиса Ал Азизи в Либия през 1922 г. е измерена и най-високата температура на света + 58 °С. Поради лошите условия за живот Сахара е слабо населена. Една от основните групи, които живеят в пустинята са берберите – „свободните хора“, които днес населяват главно Мароко и съставляват около 30% от населението на държавта. Имат си свой език и традиции. В Мароко берберският няма официален статус, но се преподава като задължителен език, независимо от етноса или областта.
Следващите два часа бяха още по-потискащи от гледна точка на природа – хълмовете изчезнаха, земята беше усеяна с камък и баластра, на места се завихряха малки пясъчни вихрушки, а вятърът си играеше с найлоновите пликче и други боклуци. И на фона на тази картинка, от някъде, в нищо се появяваха хора, сами или по двойки, незнайно на къде отиващи. На близо не се виждаха села, градчета, дори колиби. Пейзажът се бе променил.
Първата спирка днес бе град Ouarzazate.
И днес към нас бе прикрепен местен човек. Той ни разведе, разказа и показа, с какво се занимават хората живеещи по тези места. Беше време за събиране на люцерната. Тази дейност се извършва предимно от жени, които превити на две със сърп в ръка правят купчинка след купчинка, които след това събират и извозват с малките си магаренца. Използват сърпове, а не коси, да не говорим за машини. Видяхме още пераки на реката – килими, дрехи и какво ли още не и всичко това на ръка.
Зърнахме и производители на тухли, но тухли не от керамиха, произведени във фабрики, а изработени от от глина и слама, положени да съхнат не в пещи, а на слънце (през лятото имат нужда от 10 дни, докато през по студените месеци дните се удвояват). Изработват се само от природни ресурси, които държат хладно, ни разказва нашият гид. Ако навън е 40, то вътре е 20 – не ти трябва климатик, вентилатор или някое друго чудо на техниката.
Ето ги и поливачите – тук използването на вода се регулира – всеки има по два часа на ден, ако пропуснеш си е твой проблем, ако пък имаш повече ниви или поливаш по-дълго, трябва да си платиш за допълнителната вода, която би използвал. Това е живота, там където водата е кът, където машините не са на почит, а удобствата тепърва се откриват.
В „медината“ сме. Разхождаме се из лабиринта от тунели, настръхнали. На вън е жега, но тук е доста прохладно, да не кажа студено. Толкова се чудихме защо местните носят по два ката дрехи, но сега вече знаем – между тези стени прекарват по-голяма част от времето, далеч от жаркото слънце.
Тук, без водач трудно би се оправи човек. Видяхме момче, германче, което бе загубило своята група и се луташе из тесните улички, стреснат, уплашен и нерешителен, чудещ се на къде да поеме. Поканихме го да се присъедини към нас. Не е трудно човек да се загуби – да надникнеш тук, да снимаш там, някой продавач те подкани да си вземеш нещо, друг те пита от къде си и когато погледнеш зад ъгъла и групата вече я няма. Дори и аз внивам – вървя и се озъртам да не ги загубя, въпреки че мога да остана тук и да снимам цял ден. И ето зад ъгъла се показа лице, малко момиченце, протяга ръка за паричка за хляб, всички му отказват, но тя не се отказа докато не получи така ценната за нея монета.
„Ла, шукран“ е израз, който всеки, който посещава Мароко трябва да знае. Означава „Не, благодаря“. На всякъде са, уж ти помагат, а накрая ти искат пари за услугата, за това е най-добре, ако не си в крайна необходимост да се научиш да отказваш и то по-настоятелно.
Следващата ни атракция се нарича килимарство – в Мароко са изучили до съвършенство изкуството да се тъкат килими. Влизаме в къщата на един от местните търговци, който освен килими направени от неговата жена, продава и килими произведени и от други семейства. По принцип това е рядко срещано по тия ширини, защото съществуват кооперативи, които предлагат продуктите на цялата общност. Нашият човек обаче е предприемчив и е рискувал, излезнал е от кооператива, защото според него, там човек не можел да покаже изобретателност, да сътвори нов модел, да създаде нова визия.
Показа ни килими, произведени от три различни материала (от овча и камилска вълна и от нишки от кактус), като от всеки материал видяхме множество разновидности и големини. Разказани, че един килим се изработва от една жена за около 4 месеца и че за боядисването им използват шафран, индиго и хена.
За жените бербери, килимът е като книгата, споделя ни той. В миналото много от тях не са можели да четат и пишат и за това чрез своите бродерии те са разказвали своите истории, описвали са живота, бита, миналото и бъдещето на своето семейство, на своята общност, на берберите. Това ми напомни за рисунките от древността, открити в пещерите и как във времето всяка култура е намирала начин да разкаже своята история. Рисунки, керамика, дрехи, бижута, танции, обичаи и какво ли още не.
Между нас имаше и купувач, една млада дама от Германия с берберски произход, която успя да договори много добра цена. Не знам дали се държеше на произхода и или на възможността да търгува, но резултата бе на лице.
Освен в килимарството местните са се специализирали и в кожарството, производството на медни изделия (чайници, джезвета, кутии за чай, захарници и свещници), бижута и оръжия.
Преди обяд имахме още малко време, което оползотворих с разходка до каньона Todgha Gorge Внушителен. Представих си, как е изглеждало мястото, преди 200 години – пусто, тясно, с малка рекичка в средата, а величествените скали, много по близки една до друга, почти допиращи се. А долу някъде, по прашният път нещо се движ – кервани, камила след камила, а горе по скалите дебнат разбойници – място идеално за засада. Размечтах се за времето на Аладин, Али Баба и останалите приказни герои от тези земи с които сме израстнали.
Мястото е идеално и за катерачите – виждат се тук-там, накацали като мушици на огромно цвете.
Слънцето си играеше и създаваше различни картина – тук сянка, там лъч пробиваше. Чудно място.
Върнахме се в града прегладнели, хапнахме на бързо, този път шишчета с картофки (и бира от запасите), погледахме как две жаби се въргалят в камънака и продължихме напред към така дълго очакваната цел – пустинята Сахара.
Ето виждам я – оранжева, златиста, подканваща, но и негостоприемна, наказваща всяка грешка и високомерие. Спираме, приготвяме по една раничка само с най-необходимото, за една нощувка, някъде сред пясъците и яхваме камилите.
