Днешния ден бе определен за две различни забавления. След като закусихме, се отправихме на рецепцията, за да видим, дали нашата заявка бе готова. И както във всяко едно отношение домакините ни и този път не се изложиха – поръчаните велосипеди вече ни чакаха в двора на хотела.
Ами да – първата част от деня ни бе планувана за велоразходка до съседния град Мадан. Една тонизираща 5.5 километрова разходка. И сякаш за разлика от други пъти, когато сме вземали колела под наем, то този път те бяха в изправност – можех да се наслаждавам на колоезденето превключвайки скоростите и преодолявайки стръмните участъци по пътя без особено напрягане. Само за едно нещо не си бях написал домашното, че предстоеше да се движим по пътя свързващ Смолян със Златоград и оттам гръцките плажове, тъй че се оказахме в макар и не много интензивен трафик, но все пак по път с натоварено движение за региона. Трябваше да се движим с повишено внимание, но определено половинчасовото колоездене беше готино, а 220-те метра денивелация почти не ги усетихме.
За съжаление не бяхме преценили, че е понеделник – ден в който повечето музей не работят, а една от най-големите атракции, че дори основната, в малкото миньорско градче е именно Кристалната зала „Родопски кристал“. Определено обаче ако минавате през Мадан може да отделите малко от времето си (което направихме на следващия ден) и да се насладите на част от 580-те минерални експонати, пленяващи по различен начин – едни с големината си, други с форма си и трети с неповторимите си цветове.
Ударихме и още една „греда“ – предварително бях проучил, че в близост, над градчето има и пещера – „Шаренка“, което трябваше да бъде приятно допълнение на разходката за „майната“, но един възрастен човечец, с които се запознахме, ни разочарова с информацията, че тя не функционира и не може да я посетим. Е, поне направихме една лежерна разходка из центъра и поседнахме да презаредим с по едно тонизиращо кафенце.
Лично за мен бе голяма изненада, че по време на „комунизма“ градчето се е славило с най-високия жизнен стандарт в България. Това разбира се е дължало, на минно-добивната промишленост, която се е развивала в района, благодарение на българо-съветското дружество ГОРУБСО. Преди това може да се каже, че Мадан е било една малка махала, с около 300 къщи, но пък открай време мястото е познато с рудодобива. Самото име на града произхожда от турско-арабската дума “maden“, което всъщност означава „минерал, руда, рудник“ – доста подходящо име. След настъпване на „прехода“, както в повечето подобни места обаче, настъпва масово обезлюдяване, застаряване и намаляване на населението.
Не бе време за отдаване на „тежки“ геоикономисчески размисли, все пак бяхме на почивка, а и предстоеше следващата част от плана за деня. Метнахме се отново на велосипедите си и връщането до Средногорци бе хем по-бързо, хем по-приятно – все пак се спускахме. 
Само оставихме колелата и се яхнахме на колата към следващата ни посока. Отправихме се към Рудозем, подминавайки го в посока близкото село Рибница. Малко след селото отбих по един черен път, за да изпробвам за пореден път издръжливостта на верния „Филката“. А, определено имаше за какво да ми се сърди и този път – макар и поддържан и настлан с баластра, дву-километровия път, който се налагаше да измине си бе мъка за него, но отново се справи, без да мрънка и да ме изостави.
Успяхме да стигнем благополучно, до един малък паркинг в края на пътя, като там имаше и една вила, за която стана ясно в последствие, че може да се наеме от такива като нас, които се опитват да избягат от шума и хората. Наоколо не се виждаше друга къща и след като през деня малцината туристи поели по същия като нас маршрут си тръгнат, вечер може да се радвате на пълно усамотение. 
Именно от паркинга започваше пътеката към която се бяхме устремили – „Кечи кая“. Там допълнително са усвоени средства за изграждането на една чешма и тоалетна. Определено ако сте забравили да се запасите с водица, това е последния ви шанс – нагоре не ще намерите друга чешма или извор и жадни ще си бродите. От мъжка гледна точка обаче онзи „нужник“ ми се стори леко излишен – все пак в гората си бяхме и някакси ми е естествено при нужда, да се прикрия зад някое дърво и да се облекча на воля, внимавайки само откъде духа вятъра, че да не станем за резил пред останалите туристи. Но пък може би от женска гледна точка, има смисъл, щото май дамите не споделят туй удоволствие от волното облекчаване сред природата, а и май само в мъжкото съзнание е онзи допълнителен бонус от „гъделичкането от високите треви“. 😉
Лично аз имах едно притеснение относно пътеката, след като разбрах превода на „Кечи кая“ – козя стена. Стане ли дума за нещо „козе“ в планината, то все се има предвид някой стръмен склон, дето е в състояние да ми извади душичката и все става въпрос за голям зор. Е, и тук не бе по-различно – пътеката пое рязко да превзема денивелацията, но хубаво че бяхме в гората. Беше си доста жежък ден и ако не беше сянката от дърветата наоколо щеше да си е тегаво.
Скоро достигнахме до една беседка – да могат такива като мен, да си вземат „глътка“ въздух и да уравновесят кръвното налягане, доколкото е възможно. А, и все пак всички се впускаме да обикаляме из онез географски ширини и за онзи любим, мек „родопски пейзаж“, а от този кът за отдих се откриваше в посока Рудозем и съседните селца. Но пък на мен там, няма да крия ми стана леко тъжно – боровете около беседката бяха изсъхнали и беше видно, че и тук иглолистната гора също не бе подмината, както на други места и бе заразена от някаква коварна болест покосила много гори. 
Продължихме нагоре, но макар и в предните редове да оставям впечатление, че пътеката е трудна, това реално не е така. Не е чак толкова тегава колко се опитах да я изкарам, а и по-скоро тогава ме бе обхванал леко мързела, след като бяхме преполовили деня в по-лежерно темпо. Освен, че има къде да се скрие от парещото слънце, човек може да се наслаждава на красивите заоблени била на Родопите, тъй че определено пътеката си е супер и ако човек е в района не е за изпускане. 
Има-няма половин час по-късно достигнахме в подножието на извисяващата се скала, като там се оказахме на кръстопът – в едната посока една табела ни съблазняваше с това да видим „ваната жертвеник“, а пък ако продължехме по пътека, би трябвало да ни очаква крепостта „Козник“. Не че смятахме да се лишим от някое от тези неща, но първо се отклонихме към „жертвеника“. Явно това бе, което ни бе по-интересното в онзи момент, тъй като на доста крепостите все пак сме били и горе-долу знаем какво да очакваме, но едно такова определение като „ваната жертвеник“ разбуди доста любопитството ни.
Поехме по пътеката полегнала до извисяващата се отвесно „козя скала“ и ориентирайки се и по хорските гласове чувайки се в близост, скоро се озовахме до още един кът за отдих, който бе завзет от една фамилия, наслаждаваща се на разходката, на това че са заедно и на красотата простираща се наоколо. Трябва да благодарим именно на тях, че не подминахме „жертвеника“. Оказа, се че няма обозначение за него и току-виж щяхме да го подминем, като някаква дупка в скалата, ако хорицата не ни бяха обърнали внимание. Истината е, че така и не разбрахме с какво точно е свързана тази „вана жертвеник“, какви обреди и ритуали се предполагало, че са се извършвали тук и от кого. Поне аз лично не успях да намеря такава информация. Единственото на което попаднах, бе за предположения, че името на местността е свързана с тракийския бог Ерми (което според някои означава Хермес), тъй че (цитирам) „имало тракийско светилище, а ямата е обредна вана, в която траките принасяли своите дарове към боговете и гадаели какво бъдеще ги очаква“ .
Е, може за „ваната жертвеник“ да не разбрахме нищо, но пък бяхме попаднали на една огромна скала, от която се разкриваше спираща дъха панорамна гледка на сгушения под нас Рудозем и околните му села. Именно заради това си заслужава човек да се отбие от основната пътека. И този път с „майната“ не бяхме направили изключение и скромния ни багаж включваше по една студена бирица, с която да ознаменуваме покоряването на някой връх, достигането до някое красиво място… Без да се колебаем решихме, че в случая това е „мястото“, на което да отделим повече време и на което си заслужава да се насладим със студената кехлибарена течност.
И тъй като по „технически“ причини тази година, в традиционната ни Родопска разходка нямаше как да се включат другите обичайни заподозрени, които в онзи момент се бяха превъплътили като „Вожда“ и „Покахонтас“, в едни далечни земи, все пак ние решихме да ги направим съпричастни, като им изпратим едно селфи от ръба на тази скала. Е, въпросното селфи, бе малко по-нетрадиционно, но можете да се обзаложите, че дори и за миг не са се усъмнили, кой кого символизира в тази композиция.
Определено не ни се тръгваше – можеше да стоим и да съзерцаваме гледката простираща се под нас с часове. Но имаше и „крепост“ да откриваме, а както излизаше и да се запознаем с два скални феномена „Братята“ и „Главата“. Върнахме се отново на „основната пътека“, за да открием и крепостта „Козник“, извисявала се през XIVв. на това място, като минахме през още една беседка за отдих и с прекрасна гледка към околността.
За самата крепост няма много информация, а и няма много за гледане от нея. Не може да се каже, че „Козник“ е от най-изследваните крепости в района – през 2007г. е имало археологическо проучване в местността, но освен частично разкрити останки от източния зид на крепостта, няма други видими следи и трябваше да оставим на въображението си, да си представим повечко. Самите разкопки не са установили кога е създаването на крепостта, в кой периоди е действала. Това за което археолозите предполагат е, че крепостта е била действаща през XIVв., като има индикации, че през годините преди това е преминавала ту във византийски, ту в български ръце, а някъде към края на XIIв. е преживяла и голям пожар, които явно не е попречил на съществуването й. 
Историците предполагат, че „Козник“ е една от крепостите в Родопите, заедно с крепостите Беаднос при село Беден, Аетос над Смолян, момчиловата крепост Подвис, Цепина край Велинград и Асенова крепост, които са изпълнявали наблюдателно-охранителни функции на източния презродопски път свързвал от древни времена Горно-тракийската низина с Беломорска Тракия.
С крепостта е свързана и легенда за много богат местен владетел от средновековието – Ерим паша. За него се говори, че притежавал несметни богатства, които складирал в една от пещерите под крепостта. Бил толкова богат, че обикалял района със златна каляска. Когато обаче крепостта била обсадена, Ерим паша, можел да вземе само толкова от богатството си, колкото можел да натовари на 15-те си мулета, а златната каляска и останалото от богатство му останали заровени в „пещерата“ и се изгубили. Една легенда, която и до ден-днешен се твърди, че привличала множество иманяри, с надеждата да открият имането. 
Решихме да открием и останалите атракции – „Близнаците“ и „Главата“. Продължихме по пътеката и скоро намерихме единия скален феномен. Определено смятахме, че сме открили „Главата“, от ъгъла, който гледахме скалата, ясно различавахме контурите на „нос“, „уста“. Явно слънцето ни беше доста напекло, което заедно с поетите алкохолни градуси от бирицата, та ни се привиждаха разни неща, а може би пък по някаква друга причина въображението ни се беше развихрило. 
„Майната“ пък дори нещо обясняваше, като че ли се опитваше да направи скандал, съдейки по „Ф“-образната й стойка, но явно „опонента“ й не и обърна внимание, та до спор не се стигна.
Оказа се обаче, че сме в грешка – туй не ми било „Главата“, ами най-ми било „Близнаците“. Бързо установихме грешката си, че и ги възседнахме, за по-добра видимост наоколо. Тези вкамени братя са свързани с една друга легенда за това място. Легенда типична по нашенски, от типа „лична драма“, свързана с трагичната съдба на една ми ти българска девойка. Трябваше да упомена, че местността наоколо е известна като „Кичика“, както и било името на нашата х‘арна мома. Та нявга, много отдавна назад във времето, един гръцки богаташ избрал това място да дойде, да се засели, заедно с своя син. 
Избрал го, заради климата – да избяга от горещините по Беломорието, а и поради здравословни причини-богаташкия син страдал от дихателни проблеми и планинския въздух щял да му се отрази добре. Пренесъл бизнеса си, изградил мандра, а за овцете наел местен овчар. Овчарят имал двама сина, които му помагали, но най-много обичал и се гордеел с приказно красивата си дъщеря Кичика. Свенлива мома, трябва да е била тя, след като легендата разказва, че излизала само вечер, седяла на една от скалите и разресвала дългите си руси коси, които вятъра веел, създавайки илюзията за ангел. В интерес на истината, от легендата не разбрах точно, че е била русокоска, ама ако е била с коси „църни като катран“, никой нямало да я види в тъмното. А, историята гласи, че една вечер когато богаташкия син решил да нагледа стадото в обора, съзрял пленителната Кечика и безвъзвратно се влюбил в нея.
Поискал богаташа от овчаря си, дъщеря му за невеста за своя син, но той отказал да я даде – страхувал се любимката му да не замине далеч по гръцките земи, а и се опасявал заради бедния й произход да не се отнасят зле с нея. Изглежда обаче, че срещата м/у наследника на богатия чужденец и хубавицата, да не е била само една, щото и тя била влюбена в младежа и изживяла тежко отказа на баща си. Решила тя да послуша сърцето си, а не бащината повеля и да избяга с възлюбения – излязла през нощта, но нейните братя усетили какво е замислила и решили да я пресрещнат и върнат. Усетила накъде отиват нещата, нещастна девойка взела възможно най-злощастното решение – ако не може да избяга с любимия, то да скочи от високата скала. 
Виждайки всичко това от близкия хълм, бащата проклел синовете си и себе си, като на мига се вкаменили и се превърнали в скалните феномени „Братята“ и „Главата“. Богатия стопанин, след тази случка решил, че тази земя е прокълната, заровил богатството си, оставил добитъка и взел само нещастния си син и се върнал в гръцко. От проникналите сълзи на девойката в земните недра се образували бисери, а пък от млякото на овцете се появили богатите залежи на руди в района.
Слушайки за тази история, обаче пак се чудя, колко моми са се „гътнали“ покрай всички тези легенди. То няма кътче в нашата страна, където някоя двойка да не се „пожертвала“ за нещо си. Пък и все първите моми на селото, най-гиздавите, най-красивите, най-добрите … Как пък един път някой заядлив дзвер не се хвърли от скалата, а все симпатягите се жертват…
Ние пък имахме проблем с достигането до „Главата“ – някъде пропуснахме пътека. Следвайки зелената маркировка, достигнах до разклонение, където се продължаваше към маданското с.Врата, а в противоположна посока пък имаше пътека с видимо доста стара синьо-червена маркировка. Спуснах се по пътеката за с.Врата, достигайки до поредната беседка, откъдето окончателно можех да се убедя, че до преди малко сме се намира при „Братята“.
Върнах се и поехме, по другата маркировка, с надеждата, че ще ни отведе до последната атракция – до покрусения баща на Кичика, превърнал се в скалния феномен „Главата“. Но надеждите понякога изобщо не се припокриват с действителността, което и ние предстоеше да изпитаме. Достигнахме до една ливада, където въпросната „червено-синя“ маркировка изчезна внезапно, както и самата пътека. Като по-фина пропуснах „майната“ да проучи през гъстите шубраци дали нейде там зад тях не се крие тази скала, но единственото с което успя да се сдобие, от проучвателната си мисия, бяха няколко одрасквания по крайниците. Щом като тя не беше успяла да се опази, представям си, аз в какво състояние щях да се завърна ако се бях впуснал в проучването, имайки предвид, че съм небрежен като „слон в стъкларски магазин“. 
Не ни бе драма, обаче че не открихме въпросната скала – е, навярно пропуснахме да се насладим на поредната страхотна гледка на пейзажа около нас. Тръгнахме си доволни и щастливи от поредното открито райско място, в любимата ни планина, отново убедени в твърдението си, че колкото и да я обикаляме има с какво да ни впечатли.
Слязохме доволни, запасили се със страхотни спомени от Кечи Кая, като решихме да се „запознаем“ с другото градче в района, дължащо развитието си на рудодобива. То не че е трудно да се досети човек за това нещо, само по името на Рудозем. Всъщност до 1934г. името на селището е Палас, като до периода на развитието на рудодобива населението е не повече от 300-400 човека, като п/з 80-те години на XX век нарастнало до над 10 хиляди души. Естествено след западане на минното дело, много от хората заселили се в района, се върнали по родните си места, като и много други пък също са предпочели да търсят щастието си и прехраната в големите градове и в чужбина, като градчето в наши дни няма и 4 хиляди човека.
Големите надежди на градчето в наши дни са свързани с изграждането на граничния пункт в близост до гръцката граница – Елидже, свързващ Рудозем с Ксанти, който път се простира по трасето на древния път свързвал Тракия с Беломорието, но за сега пътят е изграден само от българска страна до границата. Иначе там времето сякаш ни връщаше назад във времето – поне няколко деситилетия, седнали на едно кафене в центъра и наблюдавайки грозната и позахабена фасада на завода насреща ни, върху които надпис ни уведомява, че е „рожба на българо-съветската дружба“. Нещо което звучи непознато и странно на по-младите, а по-възрастните връща в спомените за един друг период. Но както на много места и тук човек може да намери очарование, най-вече от хората населяващи тази част на страната ни. А пък на нас ни предстояха още срещи с хората от Рудозем,тъй като имахме още планове за разходки в района.
