Днес навън се случва нещо ново – в пейзажът е настъпила промяна – реката станала е по-голяма, засетите парцели са се удвоили, къщите със покрив се сдобили, a хората се бяха утроили. Някои шляеха се видимо безделно, други подир пухкавите лами тичаха безцелно, трети пък се трудеха пределно – реколти от картофи, царевица и киноа бързаха да приберат.
Отвън – нищо ново. Вече няколко дни, гледката от малкото прозорче на мръснобелият микробус, с който се опитваме да прекосим величествените Анди, си остава все една и съща. И въпреки, че се намираме на повече от 4000 метра надморска височина, бих асоциирал пейзажът, който преминава покрай нас, по скоро като пустинен, отколкото като планински – дръвчета липсват, хора и животни не се виждат, а по сивкаво-белият пясък се търкалят безброй кълбета сухи храсталаци. И така с часове – огромни, пусти територии, неблагоприятна за живот среда. Сурово, диво, но и някакси красиво.
Бягство от ежедневието, далеч от матрицата, в търсене на тишина, спокойствие и време за размисъл. Това беше идеята, от това имах нужда в този момент. Но как се открива такова местенце? – Ами, в Европа трудно, но когато си в Латинска Америка задачата многократно се улеснява.
И въпреки, че това ще бъде моята втора визита на това все още успяващо да се запази от груба човешка намеса кътче на земята, пак тръпнех, отново броях дните и не спирах да мечатя, да си мисля и гадая, какви ли изненади този път ми е подготвила майката Природа.
На летището в Богота се приземихме по тъмно – беше, може би към 21:30 часа. Споменавам го, не за друго, а защото поради късният час на кацане, бяхме писали и-мейл до хотела, с идеята да ни организират посрещане и транспорт, затова след като се озовахме в залата за пристигащите започнахме да се оглеждаме и тайничко се надявахме, да зърнем имената си изписани на някоя табела. Уви, не! И не домакините ни бяха виновни, а ние сами си бяхме за бой, защото се решихме на тази стъпка в последният възможен момент и така и не бяхме дочакали потвърждение от тях.
Отварям очи и все още сънен излизам на терасата. Вдишвам свежест, чистота, прекрасно утро. Слънчицето все още не е изгряло, капките роса все още не са се изпарили, но островите вече са будни. Малко птиче прави сутрешният си тоалет, паяче твори, а морско конче сякаш ми намига. Животът е на всякъде.
Скоро, много скоро моята приятелка има Рожден ден. Обещал съм й пътуване до Галапагос. Ще си кажете доста скъпичък подарък, но не е точно така, защото точно в този момент ние сме тук, в Еквадор, възможно най-близо до островите. Златен шанс, не е за изтърване.
Строени сме в колона по един пред автобусът, който трябва да ни трансферира от Наска до Арекипа. Нетърпеливи сме. Уморени сме и желаем час по-скоро да се отпуснем на седалките, а ако успеем и да поспим ще е страхотно. Да, но да се качиш на автобус в Перу се оказва не толкова бърза и лесна задачка. Независимо, че имаме предварително закупени билети, трябвае да минем през проверка на багажа и личните ни документи, и ако всичко с тях е наред, служител на компанията трябва да впише данните ни, в списък на пътуващите. И чак след това можем да влезем. Това естествено не се прави от прищявка, а за сигурност на пътниците и аз лично го толерирам.
Следващата ни цел е Паракас – пустинен резерват разположен на брега на Тихия океан. Вълшебно място. Червеният цвят на плажа, жълтият на скалите и пясъка и морско синьото на океана са сътворили чудни картини. Неземен пейзаж. Рай за мото и офроуд маняците, но и не само.
Най-дългият ден в живота ми, започва. Мечтая за него от три години, от мига, в който моя приятелка ми сподели, че има намерение да прелети през окена и да посети един далечен континент, едно потайно и мистично място, място за което и аз бленувах. Обещахме си, че някой ден ще го направим. И така започна всичко – планирах, организирах, учех език, търсех съмишленици и ентусиасти. Във времето желаещите се сменяха, моята приятелка също се отказа, но аз продължих да гоня мечтата си. И така до днес.