Ден втори от нашето сакарско приключение започна повече от оптимистично. Откриването на асфалтовият път, водещ към първенеца на най-ниската българска планина се оказа фасулска работа, но не върхът беше нашата първа цел, него си го бяхме оставили за десерт. А като за начало си бяхме избрали кратка, лежерна разходка до малко, симпатично водопадче в дерето под Вишеград. Тънкият ни замисъл в случаят беше свързан с надеждата ни, не само да се насладим на водоскока, но и да проверим възможността дали от там може да се щурмува върха – през храсталаците, та право нагоре, по някоя козя пътечка. Че иначе по асфалта си е скучно, а и горе знаехме, че ни чака бариера (върхът е военна база и на теория се води непристъпен).
Долменско ми е!
