Закусваме. Мълчим. Имам план за днес, но след снощното фиаско (препратка), незнам дали моята приятелка въобще ще пожелае да излезе от хотела. Опипвам почвата много внимателно и о, чудо. Дали на инат или защото наистина го искаше, но тя се усмихва и ми казва „Хайде, по-бързо, нямаме време за губене“. Втора покана не дочаках – глътнах чайчето на екс и веднага изскочихме навън.
Пейзажът започна да се променя. Цветовете се завръщат. Дюни се виждат в далечината. Песъчинките блестят от километри. Сахара е пред нас.
Посрещат ни мъже, с обрулени от вятъра лица, oблечени в дълги цветни роби с качулки и широки ръкави, обути със сандали от козя кожа, запасали финно изработени ками, а на главите си са поставили прекрасни тюрбани. Бербери – нашите водачи днес. Синьото е техният цвят, защото е цветът на небето, черният пък е табу, защото за тях той носи само мрак.
Как започна всичко ли? Ами, изненадващо. С награда „Служител на годината“. Голям късмет, но заслужен. Не малка сума, която вървеше с условието да се използва за пътуване – за двама. Спечели я моята приятелка и за мое щастие покани мен, да и бъда спътник по време на това екзотично пътешествие. Дестинацията, която избра бе Кралство Мароко – един непознат, по-различен свят, примамващ ни със своите цветове, храна, аромати, слънце и не на последно място пустинята Сахара – блян за моята половинка.