След страхотната разходка из „двореца на Балчик“, с „Майната“, се насочихме към следващата дестинация по опознавателния маршрут на северното ни Черноморие. Насочихме се към Каварна, но само преминавайки през китното градче, за да продължим към целта си – нос Калиакра.
Пътуването бе много приятно – пътя до там бе много добър, а и вече извън сезона като го няма натоварения туристически поток си и направо удоволствие шофирането. Трябва да призная – за мен „Калиакра“ бе “черноморска крепост с осем букви” от някогашните кръстословици в ежедневниците, над които се тормозех като тийнейджър. 
Пристигайки пред крепостните стени, първото което ни посрещна бе един огромен паметник, издигнат до паркинга – сравнително нов и за моя изненада на … руски военен герой. Странно ми бе, тъй като не е модерно, в последното десетилетие-две да се правят разни монументи свързани с „братушките“, а да не говорим, че не става въпрос и за участник от Освободителната война.
Всъщност контраадмирал Ушаков (хич не съм запознат с тези военноморски титли, ама това „контра“ ми звучи, като някой дето не е бил съгласен с адмирала си 😉 ) е бил човека, за когото някои считат, че е спечелил най-голямата морска битка в Черно море, когато в края на XVIII век именно в района на нос Калиакра разбива многократно превъзхождащия го турски флот и спира османското нашествие. За многобройните му победи над османските турци, дори е канонизиран за светец от православната цъква. Според някои изследователи обаче е странно, че там е била най-голяма черноморска битка, но пък не са открити останки от потопени турски кораби – тема за размисъл за любителите на конспирации. 😉
И като съм започнал да се обяснявам на тема „история“, то да споделя какво друго научих за крепостта освен, че я има в кръстословиците. 😉 Кой знае в онези кръстословици за по-напредналите, може да има въпрос от рода на „първото име на известен наш черноморски нос“ със седем букви. 😉 Та ако попадна на подобен въпрос, вече ще съм подготвен да се пробвам с „Тиризис“. Именно по този начин е бил наречен носа на едноименното тракийско племе тиризи, което решава да издигне там свое селище и да издигнат крепостна стена за защитата му.
В последствие крепостта е била част от елините, римската и византийската империя, като допълнително са издигнати нови яки крепостни стени. Нейде около V-VI в пък крепостта била вече известна с наименованието си Акре Кастелиум или просто Акра (нос).
В последствие с основаването на българската държава обаче крепостта запада – някъде бях чел, че морската ни отбрана не била сред силните ни страни и затова българските владетели са разчитали на добре укрепени крепости във вътрешността, на което може би се дължи упадъка й.
Но откъде идва името с което познаваме този нос-крепост – Калиакра? Предполага се, че от гръцки и означава Красивия нос („кале“ – красив и както стана дума по-нагоре „акра“ – нос). И определено бих повярвал в това, тъй като разпрострелия се навътре в морето „нос“, по подобие на малък полуостров, наистина е красива гледка, със своите отвесни червеникави скали. 
Но пък може ако в днешно време трябваше да му дадем наименование, някой „зевзек“, които си пада по творчеството на „татко“ Карло Колоди и неговия Пинокио, може да го нарече „лъжливия нос“, имайки предвид, че си е бая дълъг тоз нос- има-няма 2 км. Дето се вика, в лошо време, сигурно немалко рибари е „излъгал“. 😉
Не целия обаче е достъпен за ентусиазирания турист. На него има разположени метеорологична и военна радарна станции, в които както може да се досети човек, не всеки може да бъде допуснат. Но пък ако случайно някой чак толкова се ядоса от тази „рестрикция“, то може да поседне на красивото ресторантче, което е направено в една от скалните пещери и да се поуспокой с чаша винце или бирица. 
Там, на маса досами брега пък е доста подходящо да заведе човек, някой обект на ухажване или ново гадже, докато още в сърчицата прелитат „нежни трели“ … Искам да кажа, че си е романтична атмосфера – с гледка към морето и брега. 😉
Веднага след ресторанта пък в друга естествена пещера е разположен местния музей. Всъщност музей звучи доста грандоманско, реално става въпрос за малко музейче проследяващо историята на крепостта, където е изложен и нейн макет. Но въпреки, че е толкова мъничък този музей, на мен лично много ми хареса. Страхотно са успели да го аранжират, възползвайки се от естествените ниши на пещерата и всичко вътре (поне за мен) бе в един страхотен унисон. А, пък може пък да ме е било напекло слънцето и прохладата вътре ме е карала да чувствам нещата по този начин.:)
На върха на „носа“, пък можехме да се насладим на бекрайната морска шир и да помолим за опрощение на греховете си от „свети Никола“, в малкия параклис изграден там и посветен на закрилника на мореплавателите. Именно с него е свързана една от легендите за възникване на „носа“, според която Никола бягал от турците, озовавайки се на брега на Черно море. Но за да не попадне под турските ятагани, Бог решил да му се притече на помощ, като със всяка негова крачка удължавал брега навътре в морето, докато … е, историята не е с „хепи енд“.
Но едва ли този светия, ще да е всеизвестния Николай Чудотворец, щото няма сведения да е обикалял по северното ни Черноморие, а и е един от малкото светии живели до дълбока старост и незавършили земния си път с насилствена и героична смърт. Явно ще да е някой друг Никола, а и това внезапно изоставяне на „помощта свише“, сякаш „потвърждава“ версията ми, че онзи горе се е поогледал и му казал „Опа, припознах се – оправяй се сам, пич..“.
Другата известна легенда, свързана с името на туй място, е с още по-трагичен привкус. При завземането на тези земи от османските нашественици, на война като на война, та турските войници плячкосвали каквото си харесали от местата, откъдето преминавали. Разбира се, освен ценните предмети, които им попадали от поробените хора, не оставали безучастни към красотата на българските девойки и вземали в плен най-хубавите из между тях през населените места през които ордата преминавала. Тъй събрали 40 красавици, докарали ги до крепостта, където щял да нощува войската, с намерение да си устроят забавление и да ги обезчестят.
Затворени в най-отдалечената пещера, в очакване да настъпи нощта и да бъдат опозорени, разбира се най-красивата из между – ослепителната Калиакра, била готова да се пожертва, но не да се остави в ръцете на поробителите. Предложила всички да скочат от високата 60-70 метра скала, право в студените води на морето. Мнозина веднага били готови да я последват, но имало и такива, по-страхливи и нерешителни. Затова решили – да сплетат косите си една в друга и да скочат заедно, така ако някоя в последния момент се чувствала несигурна да изпълни „обета“ им, щяла да бъде понесена от посестримите си. Тъй издебнали пазачите си и по залез, излезли „овързани“ една за друга, преминали през арката към морето и полетели като ято птици към морските дълбини, избрали своята „свобода“.
Ей, колко пъти съм споделял – аман от тези легенди и драми, с най-красивите ни девойки, дето все скачали от някоя скала и се жертвали, за да не бъдат „обезчестени“. Ама в тази не една, не две, ами цели четиридесет моми се бастисват – е прекалено ми идва. Как пък не се намериха повече като онази история за хубавата Севдана от „Пашови скали“, легенда в която не нашето момиче да е жертвата. 
Но едва ли може да се вярва особено и на тази легенда – все пак малко преди в тези земи да се намърдат османските турци, крепостта била преживяла най-славните си дни по време на Добруджанското деспотство при владетелите Деспотица и Иванко. И още тогава крепостта била известна с името си Калиакра.
Ако някой обаче е решил да направи посещение на това красиво място в края на септември – началото на октомври трябва да е внимателен за „изненади“ откъм небето. Оказва се, че „красивия нос“ се намира на една своеобразна „птича магистрала“ през която наесен пернатите преминават при полета си на юг. Та нищо чудно при толкова много „прелитащи“ екземпляри, да има някоя бомбардировка от птичи акита, ама то по нашия край, това се приема „на късмет“. 😉
Хубаво място се оказа Калиакра, определено си заслужаваше да се запозная с нея и да науча за историята й, а безспорно занапред това название за мен няма да е просто част от кръстословицата. 😉
Но денят ни нямаше да се ограничи са с тази красота – бяхме ненаситни, искахме още опияняващи гледки, да попием още от красотите на хубавата ни Родина и непознатото ни северно Черноморие. Следващата ни цел, бе съвсем близо, трябваше да завием в най-близката пресечка по пътя по които бяхме дошли, за да отидем, до един от „най-красивите плажове“ в Европа, според един сайт за пътувания. Не, няма грешка, с „Майната“ наистина се бяхме тръгнали на плаж, е, не на лов за „слънчев загар“, а за поредната зашеметяваща гледка.
Бях виждал доста снимки и определено бях впечатлен и нямах търпение да зърна на живо плаж „Болата“. До там ни водеше тесен, на места доста изровен път, но все пак проходим дори за „Филката“. Честно казано, представях си, че е недостъпно място, до което се стига единствено пеш, но след като пътя започна да ме води надолу предчувствах, че ще стигнем досами него с колата. Но беше притеснително, че попаднах на доста сериозен трафик, направо в задръстване. И за съжаление опасенията ми се оказаха ненапразни, озовахме се непосредствено до плажа, а около нас навсякъде бе пълно с коли и джипове. А, уж трябваше сезона да е поприключил, но явно заради хубавото, топло време в навечерието на есента доста народ бе решил да си спретне едно плажче, като за последно.
Не това обаче бях очаквал… Все пак бързо се ориентирахме и намерихме пътечката, която се изкачваше към южния бряг на залива, откъде би следвало да се насладим на цялата му прелест и да хванем ъгъла, от които бях съзерцавал толкова снимки. 
Там горе имаше едни младежи, една компания, която бе предпочела да събира слънчеви лъчи високо, на скалата, явно едни от малкото, решили освен да лежат на плажа и да положат усилия, да видят залива отвисоко.
Не крия, споделих го веднага дори и с приятелка, на която това е „любимото й място“, „нейното си местенце“ – бях адски разочарован. Очаквах да видя нещо наистина красиво, а пред нас, по-скоро под нас се ширеше един претъпкан паркинг. А, ако потърсите информация за „Болата“ в интернет ще ви излезе, че това е защитена местност. Защитена от какво? От нагазили във водата джипове, от паркирали на пясъка автомобили? Не искам да си представям какво би било тогава, ако не е „парк“, „защитена местност“ и т.н.
Опитах се, да си намеря някакъв ъгъл от който ако може да не снимам всичките тези автомобили, като същевременно да успея да видя през обектива и всичко онова, което бях виждал на чуждите снимки и което ме бе накарало да открия този плаж и да пробуди желание в мен да го посетя, но … нямаше как. 
Явно това което търсех, евентуално би могло да стане в първите пролетни слънчеви дни, когато все още е рано „плажуващите“ да осквернят това място.
До мястото, което се бяхме изкачили, имаше запустяла сграда, поредното някогашно военно поделение. Чувал съм какви ли не приказки, колко глупави били хората под пагон, но вече се чудя до каква степен тези твърдения имат тежест, след като това е поредното място на което са били избрали да се ситуират, поредното място с невероятна красота наоколо. Не изглежда да са били глупави да ви кажа. 😉 Иначе наличието на някогашната военна база, може би обяснява и изградената защитна дига около залива.
Едва ли ще е чудно, ако кажа, че си тръгнахме, доста, доста бързо… Чувствах се „измамен“… Бях дошъл да видя „един от най-красивите плажове в Европа“, а не „един от най-красивите паркинги в Европа“, затова скоро подкарахме в задръстването в опит час по-скоро да се измъкнем оттам. Но кой знае, в следващи години, когато може би „любовта ми“ към волейбола ме доближи през пролетта до този район, отново да се върна и вече разказа ми за туй място да е с доста по-голямо въодушевление и патос. 😉
Стомасите ни от своя страна също се бунтуваха и търсеха своето – бяхме просрочили доста обяда, та затова спряхме в едно заведение в Българево – селото в близост до местата, които бяхме посетили. Е, туй кръчме не бе планувано, ама се оказа много добро попадение и те (стомасите ни де) бяха доволни. 😉 Но там бе мястото да решим какво да правим – все пак този ден нямахме бърза работа, нашите „волей“-национали почиваха, тъй че можеше да продължим с разходката си.
Мой близък, които е запознат с района наоколо, а познавайки ме добре, ме бе посъветвал да посетя още едно място в близост, което се намираше току-след едно село – „Яйлата“. Тъй че седяхме си доволни и заситени от вкусната храна, та решихме, че няма да е зле, да се поразтъпчем все пак малко. А, пък и туй „Яйлата“, някак ми звучеше като „Ялате тука“ – тъй че как да подминем таз покана. 😉
Профучахме покрай съседното село „Свети Никола“ и бързо достигнехме до с.Камен бряг, в околностите на което се намираше следващата ни цел. Поехме към центъра на селото и трябваше само да следваме оказателните табели, които ни заведоха до Яйлата. Няма как да се обърка човек, хората са изградили добър път до входа на комплекса, намиращ се извън самото село.
Всъщност „Яйлата“ е национален археологичеси резерват и може да се видят доста интересни неща. Още веднага се зарадвахме, след като видяхме, че има кръгов маршрут – не е тайна нашата „любов“ към тези маршрути, по които не ни се налага да минаваме покрай едно и също нещо два пъти.
Веднага след „официалния вход“ се натъкнахме на странни вдлъбнатини в скалите, за които видимо не само ерозионните процеси бяха виновни, но се личеше че им е помагала човешка ръка. Оказа, се че сме намирахме върху някогашен некропол – или с други думи древно гробище.
Всъщност в района са резервата са намерени три некропола с множество гробни съоръжения, но най-проученото е именно „Некропол 1“, върху които се намирахме.
Предполага се, че е изграден около издялано в скалата светилище, като за всички съоръжения в него е характерно, че са обърнати към морето, там откъдето изгрява слънцето. Може би някогашните жители на тези земи са почитали Слънцето и техните вярвания и бит са били свързани с него. Открояват се няколко типа на тези гробове, като се смята, че според зависи дали в тях са полагани телата на възрастни или деца, е имало разлика в „изграждането“ им. Някои от тях направо пък може да се оприличат на „семейни гробници“, тъй като е установено, че са се използвали многократно и в тях са били открити до 15-ина скелети.
Признавам си на другите два не отидохме, но от това, което научих, е че и там има какво да се види, тъй че ако не бяхме притиснати от времето, то може би щяхме да „отскочим“ и до там. Но виждайки в близката далечината останките на някогашната крепост тръгнахме в тази посока.
В превод от турски „yayla”означава „плато“, „високо пасище“. Пътеката пък предприе едно плавно слизане към местността наречена „Голяма Яйла“ – скална тераса извисяваща се на 10-15 метра над водите на Черно море, като същевременно се намира под нивото на континенталната част. Именно затова намирам описанието й като „тераса“ за доста сполучливо. Че кой не би искал да пие сутрешното си кафе на подобна веранда, а в случая хора да се заселят да живеят на това място.
Пътьом към крепостта се натъкнахме на няколко скални пещери, явно ползвани в древността от населението, но както стана ясно в последствие, то те бяха само част от многото подобни изследвани и картографирани „домове“ на някогашните жители.
„Белеещата“ се крепост пред нас се припознава като ранно византийска, възникнала някъде в края на V – началото на VI век. Явно и тогавашните жители са били „тарикати“, като предците им, след като са решили да се възползват максимално от географските и релефни особености на „терасата“, издигайки крепостни стени само от южната и западната й част, докато от север и изток се е разчитало за защита на морето и стръмните отвесни скали. Не е ясно доколко тази стратегия е била удачна, но може би си е имала своите сериозни слабости, тъй като „живота й“, бил доста кратък и още в края на VI век е била опожарена и изоставена.
Не успях да разбера да е останала в историята с някое „славно име“ или „битка“, а явно самото и местоположение не е било приемано за особено стратегическо, след като в годините след това, не са правени опити да се възстанови и използва. Едва през IX в. около нея възниква старобългарско селище, което просъществувало до към средата на XI век.
Главната порта на крепостта е с характерната и за други подобни, състояла се два входа – първия охраняван от спускаща се врата, а втория няколко метра по-навътре бил варден от двукрила дървена врата, залоствана със здрави дървени греди, вградени в крепостните стени.
Предполага се, че дори врага да не бъде спрян при първата врата, то ще му е особено трудно да преодолее и втората, при положение, че в това тясно пространство ще бъдат засипвани с какво ли не, без да могат да разчитат на някакво прикритие. Не е било много „ок“ да си в авангарда на войските по онова време. Макар че и днес също сигурно не е по-различно.
Най-ме изкефиха обаче, скалните домове на провиснали в скалите над морето. Казват, че подобни пещери издялани от хората, като единични помещения или цели комплекси, само на територията на „Голямата Яйла“ са 101. Доста „къщи“ е имало наоколо, а колко ли пък още са изчезнали завинаги и неоткрити за нас, в следствие на различните ерозионни процеси на които е бил подложен брега.
Малко по-нагоре май си позволих да обвиня хората от онези години, че не са си давали много зор, възползвайки се максимално от скалните процепи, но едва ли е било много лесно да се доиздълбаят с подръчните инструменти, с които са разполагали. Колко ли време им отнемало оформлението на някоя тяхна къща? Но едно им признавам – в тези техни домове, са успели да си решат проблемите с жегата в летните дни и студа през зимата – в тези пещери температурата е била относително еднаква.
Оказа, се че „селището“ си е имало и винарна, поне така ни уведомяваше една табела, до изкопаните основи на „нещо“ си. Явно хората си имат начини да ги определят тези неща, затова ще им се доверя, тъй като не бих предположил, че бяхме изправени пред някогашно „шато“. 
А на път към следващия ни обект в храстите се чу странен шум. Ей, градските ни душици, веднага леко се наостриха, какъв ли звяр може да ни очаква, но пък „ентусиастката“ ни природа ни подканяше да проверим. И какво смятате, че се оказа – две костенурки, заети в любовна игра, които явно си мислеха, че са се усамотили, но пък ние така нагло ги обезпокоихме. Ама да ви кажа им трябваше немалко време, докато се усетят, че имат публика и за разлика от друг път, въобще не проявиха уж „срамежливата“ си същност и да се скрият засрамени в черупките си.
Туй „разюздано“ костенурско поведение, всъщност се случваше досами последния обект – скалната църква св.св Константин и Елена. Църквата се помещава във висока сравнително голяма пещера, състояща се от три отделения (помещения). 
Предполага се, че са започнали да я използват като църква през ранното Средновековие, а доказателство за това са многобройните изсечени кръстове и прабългарски рунически символи в трите отделения. След неотдавнашно земетресение към момента входа и е укрепен със стоманено скеле, за да не се отчупи скала и да загубим част от това си минало.
Оттук насетне пътеката се отправи нагоре, към континенталното плато, откъдето щяхме да се върнем до колата си. Оставаше ни само да хвърлим един последен панорамен поглед към крепостта преди да се сбогуваме.
В близост се намира и село Тюленово, което също има какво да предложи на туристите, но разходката около Яйлата не бе никак кратка – отне ни може би повече от два часа и вече наистина нямахме време за повече разходки за деня.
Но преди да поемем по обратния път, все пак трябваше да „чекнем“ нещо, което е „най-„ За какво става въпрос ли? Ами, ако се върна към „кръстословиците“, то бих го определил като „наш нос и фар по Черноморието“ с пет букви. 😉 Така и така, щяхме да минем покрай „фара“ на нос Шабла, та решихме да се спрем за малко и да му отдадем дължимото. 
Това е първия и най-старият „фар“ по нашето Черноморие, насочвал моряците още преди 150 години. За него може да се сложи още едно „най-„ , той е и най-високия със своите 32-метра извисяващи се над земята.
Казват, че е умалено копие на едно от седемте чудеса на древния свят – Александрийския фар. В началото е бил изцяло в „бяла премяна“, но след поредния ремонт от 1935г. се сдобива в сегашната си червено-бяла украса. 
Друго интересно е, че тук е била и първата жена „фараджийка“, която заедно със съпруга си дълги години се грижи за „фара“, което в последствие се е превърнало направо в „семеен“ бизнес – на тази длъжност ги наследява техния син.
Обяснимо, нямаше как да се изкачим по 132-те стъпала и да погледнем отгоре, тъй като това все още си е важно съоръжение и изпълнява своите практични цели и достъпа до него е ограничен. Но пък така и така сме започнали с определенията за „най-, най-„ та е редно да се упомене по този повод, че нос Шабла, реално е и най-източната точка на България. Ама бая „най-„ се насъбраха, нали!? 😉