Последния ден от нашата „празнична“ обиколка започваше в друго красиво градче в Габровска област – Дряново. Града известен най-вече покрай Дряновския манастир, намиращ се в близост до града, а и с най-известния си син Кольо Фичето – най-изтъкнатия архитект през възраждането. За мен лично сутринта започна с горчив привкус. Защо?- бихте попитали. Ами, след като бях изкарал три страхотни дни в обикаляне най-вече на габровския край, някакси не ми се искаше нашето пътуване да е към края си. И макар да знаех, че ни предстой още цял един страхотен ден, то леко се натъжавах, че е последния от това ни пътешествие.
Нямах апетит да закусвам и реших да се поразходя около хотела ни, който се оказа непосредствено до стадиона. А стадиончето изглеждаше доста добре и ме привлече да го разгледам. Много ми хареса, че за да вляза на стадиона, трябваше да мина през мостче над Дряновската река – доста добро решение от гледна точка на зрителя, но за футболистите сигурно не е добра идея, след като изгубят някоя друга топка преминала над трибуните и паднала в реката. Но местната футболна школа е дала двама добри футболисти, играли в Левски, Лудогорец и националния отбор, като всеки от тях може да се похвали с три шампионски титли и две национални купи. Това са вратаря Пламен Николов, който бе част от онзи незабравим национален отбор от световното в Щатите и халфа Станислав Генчев. Родени са през 20 години и ако цикъла се запази, то в близките години отново трябва да очакваме попълнение за Левски и националния отбор на талант роден тук и тренирал на този стадион. Сещам се и за едно култово изказване на един от младите, успели граждани на Дряново, който описва града си по следния начин – „Дряново е като Мис Плеймейт – красиво, добре оформено и доста футболни отбори се изредиха на лагери“. Интересно бе и нещо друго свързано със стадиона – лекоатлетическата писта се състоеше от един-единствен „коридор“ за бягане. Може би средствата за реиновирането му не са достигнали, за подновяване на цялата писта, но определено за първи път виждах нещо подобно. Е, за състезания явно не ставаше, но за ентусиасти за сутрешен или вечерен крос стига да има и едничък коридор.
Върнах се да събера моите верни другари и да натоварим багажа в колата, но преди да потеглим решихме да направим неделна сутришна разходка из Дряново и да разгледаме градчето на спокойствие. Вживях се в ролята на водач, тъй като бях идвал най-скоро и имах най-пресни спомени, а истината е, че и предната вечер след като бяхме пристигнали в хотела и установих, че портфейла ми е празен, се наложи да пообиколя в издирване на банкомат, та имах представа накъде трябва да поемем.
Дряново е четвъртия по големина град в област Габрово, с население малко под 8 хил. души. Той е на 16 км от Габрово и на 20 км от Велико Търново, което го прави идеален за живеене за хора, който не искат да живеят в голям град, но пък същевременно не искат и да са откъснати от благините на цивилизацията. За мен лично Дряново винаги ще е свързано с нещо, което много ме впечатли още първия път като го видях. Това е най-голямата релефна физическа карта на България. Тя се намира в училищния двор на СОУ „Максим Райкович“, което не е случайно. Направена е от цимент през далечната вече 1962г. от учителката Бонка Тихова, която е преподавала, както може да се досетим, география в гимназията, като за направата на тази най-голяма релефна карта са и помагали трима нейни ученика. Тя (картата) е с мащаб 1:100 000 и е с внушителните размери 6.90 м. на 4.30 м. Твърди се, че ако се загледате ще види изобразен лъв в нея, но лично аз не можах да различа такова нещо, а и тогава не знаех, че има и скрит образ, който да търся.
Точно срещу нея се намира и друга от атракциите на града – часовникова кула. Въобще по този край се убедихме, че някога явно е било много модерно всеки град да си има собствена часовникова кула – такава имаше в Габрово и в Трявна, намерихме и тук. Може да чуете, че това е една от най-старите часовникови кули, но реалността е друга. Това, което видяхме всъщност е въстановка на някогашната кула, тъй като оригинала е бил съборен през 1945г., тъй като не е била поддържана, а времето и няколко земетресения и били нанесли сериозни поражения. Явно обаче дряновци много са си я харесвали и близо 40 години по-късно, през 1984г. са съградили тази часовникова кула, която се извисява в центъра на града им. До нея пък е художествената галерия или известна още като Икономовата къща – това е една от двете напълно запазени къщи дело на онзи самоук архитектурен гений от Възраждането – Кольо Фичето.
Няколко стъпала по-надолу ни отведоха до малкото площадче Освобождение, точно пред общината и съдебната палата. Там се намира паметника на „Майка България“ или както е известен сред местните „Арката“. Паметника на майка с двете си деца е издигнат в памет на загиналите във воините дряновци. Идеята за създаването на подобен паметник се мъдрила дълго време в главите на местните жители и става факт през 1945г. – може би след като един символ на града – часовниковата кула е била съборена, то е бил заместен от друг символ – този паметник. Средствата за построяването му са набавени чрез дарителска кампания, като първите записали се в книгата с даренията са няколко деца, които били направили ръчно изработени сувенири, които продали и парите дали за тази кауза. Интересното е, че скулптура изработил паметника е бил в колектива изработил и паметника на Съветската армия в София. На този площад ежегодно се честват празниците на Съдинението и Независимостта.
От там се насочихме към мостът дело на Кольо Фичето, но преди това решихме да преминем през улица Пенчо Черковски, която е по-известна като Старата улица и е един своеобразен архитектурен резерват връщаш ни през Възраждането. На площадчето от което започва тази улица, пренасяща ни назад към XIX век са Ромуновата къща и Хаджидимитровата къща. Да поясним обаче, че този Хаджи Димитър не е известният ни войвода, а известен в този край богат търговец. И ако долавяме прилики на неговата къща със споменатата вече Икономова къща, това не е случайно, тъй като тя е изградена от ученик на Кольо Фичето.
За съжаление наличието на автомобили спрели на постланата с каменни плочи улица, някакси не ни даваше усещането, че сме през Възраждането и макар, че това място би трябвало да е с ограничено движение на автомобили, за мен на такива места трябва да е забранено изцяло паркирането им, защото адски развалят усещането.
Обходихме Старата улица от край до край и се насочихме към моста над Дряновската река, който е дело на най-големия строител на онова време – Кольо Фичето. Но нека разкажа малко и за този човек, който на няколко пъти споменаваме в този си разказ и за който всеки е чувал. Истинското му име е Никола Фичев, роден е през 1800 г. и още много малък е останал без баща, което го е принудило да започне да работи при прочулите се дряновски строители. На 17-18 години вече бил калфа, а след като се премества да живее със семейството си в Търново на христовата възраст е удостоен с титлата „майстор“, което днес може да го приравним на архитект. Макар и аз да го нарекох самоук, през всичките тези години, той е изучавал занаята при много известните за това време дряновски и търновски строители, но определено ги е задминал с постиженията си. Не случайно за него казват, че е Патриарх на българската архитектура. Иначе той е бил изключително скромен и трудолюбив човек, а за почтеността му говори това, че било достатъчно да даде думата си за някой строеж, като това се считала за сигурна гаранция. Не случайно през годините БНБ е пускала емисия на банкнота от 2 000 лева, която е била с лика на Кольо Фичето, а пък престижен Лондонски университет отпуска специална стипендия за български ученици, която е на негово име.
Мостът на Кольо Фичето над Дряновката река е построен през 1861 г. и единствения, който е оцелял в оригиналния си вид, както го е построил майстора. Идеята за моста се е родила, след като предната година придошлата река отнесла поредния мост и макар, че Никола Фичев, вече да бил жител на Търново, веднага се притекъл в помощ на родния си град и създал два плана за мост – дървен и каменен. Жителите се спрели на днешния каменен мост, който да реши окончателно проблемът с придвижването към Трявна. Мостът е дълъг 38.5 метра, а че не е само туристическа дестинация и все още може да се използва – станахме свидетели на живо.
В стремежа си да се направим и на много добри фотографи и да заснемем отражението на моста в река, нашия старши стигне дотам, че се с много мъка, започна едно катерене по дърветата, придружено с доста пъшкания, вайкания, тръшкания, които предизвикаха доста смях сред една групичка тинейджъри оказали се наблизо. Ние, си знаехме обаче, че всичките тези напъни и звуци, са си просто демонстрация на актьорско майсторство на нашия любител фотограф, за да ни развеселява, докато намери подходящото място за възможно най-добрата снимка.
Направи ми страхотно впечатление и нещо друго спрямо предходното ми посещение в Дряново. Подпорната бетонна стена на пътя водещ до моста, преди беше издраскана и сивкава, докато сега се бе превърнала в истинско произведение на художественото изкуство и придаваше допълнителен колорит на това място. Всичко е започнало през 2013г. с инициатива на местното младежко сдружение МОГА-Дряново, млади хора, които са се заели с нелеката задача да се опитат облагородят района и да го направят по-привлекателен, намирайки спонсори и съмишленици. И определено са успели, за което трябва да получат голяма признателност на жителите и гостите на града.
Първоначално е била изрисувана само средната част на композицията на Кольо Фичето, който крачи и държи моста, а отстрани е изрисуван като проектант и каменоделец.
На следващата година на специално организирания „Кольо Фичето фест“, била довършена останала част от композицията наред с множество други инициативи, за да може сега да се насладим изцяло на това място. Изписани и са и две мъдрости, които много ми харесват – „Помежду си не градете толкоз дувари, дето да ви разделят, ами повече мостове, да ви събират.“ и „Можете да сте господари на всичко или роби на всички.“
Тази инициатива много ме впечатли, тъй като до голяма степен съвпада с едно мое вярване, че ако на тези талантливи младежи рисуващи със спрейове по стените, които често презрително са наричани „драскачи“, бъдат впрегнати в някакъв проект и само им се набавят материалите, биха създали страхотни неща и не биха си губили времето да „драскат“ където не трябва. Един пример – в блока си имате 2-3 талантливи момчета, които могат да творят, само да им набавите необходимите бои и ще превърнат блока ви в уникат, като това няма да ви струва кой знае колко скъпо – тези момчета ще са благодарни да се включат в нещо такова, а да не говорим, че след това няма да бъде издраскано от тях с някакви пошли надписи или рисунъци. Именно и затова си мисля, че две години по-късно рисунките там до Дряновския мост са непокътнати, защото в реиновирането на района, като доброволци са участвали много от хората там – бизнесмени и работещи, стари и млади, българчета и циганчета.
Позволявам си да поместя линк, за това как е протекъл въпросния „фест“ през очите на организаторите – много е показателен за това, какво може да се направи с общи усилия, за каузи които може да ни грабнат. Обещавам и на себе си, да отбележа във фейвъритс страницата на тази младежка организация и да следя бъдещите им инициативи и ако не мога да помогна финансово, то ако се наложи да се помага с доброволен труд , бих предложил да се включим с моите дружки, с които не съм коментирал тази си идея, но мисля, че биха я прегърнали.
https://mogadryanovo.org/2014/06/30/фестивалът-през-нашите-очи-снимки/
От разходката ни в гр. Дряново пропуснах единствено да заведа групата ни до Лафчиевата къща или както още е известна „къщата без пироните“, тъй като е построена без нито един пирон или желязна скоба – истинско произведение на изкуството.
Бе време обаче да се отправим към следващата ни точка от пътуването – над Дряновския манастир, при входа на пещерата Бачо Киро, откъдето води началото си Дряновската екопътека, по която искахме да се поразтъпчем.
Пътека е изключително приятна, като започва вдясно, досами входа на пещерата, със стълби изсечени в скалата и обрасли отстрани с бръшлян, което я прави апетитна и подканяща за всеки турист. Изкачвайки се по стъпалата стигнахме до разклонение, като аз поведох групата вляво по пътеката, за да им покажа останките на стара крепост. Пътеката е наистина като „нарисувана“ и радва окото.
Но първо бе време да се поспрем малко на първата „тераса“ – площадка от която можеше да се насладим на водопада на река Андъка
Продължавайки нагоре по-пътеката стигнахме до разклон, на който бе ред да завием надясно и да последваме указателната табела „Крепостта“, като пътеката продължи да е все така прекрасна. Лично аз я нарекох „кифленска пътека“, но не за да я обидя или по този начин да изразя някакъв негативизъм към нея. „Кифленска“, защото всяка себеуважаваща се „кифла“ може да се качи дори и да е със 7 сантиметрови токчета, а има и няколко места където може да си направи селфита, като същевременно дори би и харесело това леко маршрутче. Определено тук е място където може да срещнете наконтени мацки разхождащи новите си маркови маратонки. В думите ми има ирония може би, но пък именно такива маршрутчета запалват постепенно хората към разходките сред природата.
От самата крепост „Боруна“ обаче не е останало кой знае колко – най-запазената част е на кула, чийто останки говорят, че е на две нива, като долния етаж най-вероятно е използван за водохранилище. Лично аз не можах да си представя как там може да се направи водохранилище, но щом археолозите твърдят друго няма да споря, а ще се съглася. Крепостта е охранявала пътя за Тревненския проход. Местните пък казват, че от останките са построени доста от къщите в близките села и затова са открити толкова малко от останките.
Решихме да се поразходим още по пътеката, която както се оказа можеше да ни отведе … отново до Боженци. Явно до там има пътеки от всички съседни му населени места. Продължихме още малко по тази пътека, не че вече ни бе налегнала носталгия от предния ден по Боженци, но пътеката беше толкова яка, а и стигнахме толкова бързо до тук, че нямахме нищо против да се поразтъпчем още малко. Тук-там се виждаха остатъци от разрушени зидове, което би трябвало да са на казармите на крепостта.
Поехме по обратния път, но вместо да се върнем по същата пътека продължихме по тази, която не бяхме минали – предположихме, че на тази скала, няма къде да ни отведе другаде, освен до обещаните „панорамни пейки“. Оказахме се прави, преминахме първо до една беседка, а след това имаше и табела към поредната тераса с панорамна гледка.
Отбихме се на три подобни панорамни пейки, включително и добилата голяма популярност „пейка на любовта“. Общото е, че от всички се разкриваше страхотна гледка от високо към Дряновския манастир и каньона на Дряновска река покрай който преминава ж.п. линията свързваща Северна с Южна България.
Слязохме обратно по пътеката към Бачо Киро, но вместо да поемем надолу по стълбите към пещерата, решихме да разгледаме и каньона на река Андъка, където за съжаление пътеката се нуждае от сериозно възстановяване и по-точно мостчетата, от които се е разкривало цялото очарование на каньона на реката. Опитахме се и ние да поогледаме по-отблизо доколкото можахме и макар да се наложи леко да се понапънем в спускане по стръмния бряг и скали, то си заслужаваше.
След като се насладихме и на този природен феномен, бе време да се насочим за преклонение пред един паметник издигнат от човешка ръка, за да напомня за един чутовен подвиг на българското освободително движение, там горе на върха на планината, откъдето ни предстоеше да минем на път за домовете ни.
Бяхме решили още в началото, че ще отидем до паметника на свободата, там горе на вр. Свети Никола, за да засвидетелстваме своята почит към героите от Шипченската епопея. Това може би е един от най-почитаните от всички българи символи. Решението за издигането му е взето на конгрес на ветераните опълченци през 1920 г., като е завършен през 1930 г. Висок е 31,5 метра, а огромния бронзов лъв, който седи над входа, първоначално е трябвало да бъде поставен на върха на паметника, но е било изчислено, че там е нямало да се вижда добре. Изграждането е ставало с дарения от българския народ, а камъните за построяването му са дялани ръчно и превозвани до върха.
Няма да се спирам подробно какво представлява Шипка в българската история, всеки го е изучавал в училище и когато бяхме там, си спомнихме за Вазовото стихотворение – „Опълченците на Шипка“ и за чутовния подвиг извършен от онези славни воини. И гледайки тези непристъпни върхове и представяйки си колко е било трудно да се изтеглят оръдията и продоволствията в онази зима, се питахме каква воля са имали тези хора и дали ние в днешно време бихме се подложили на нещо подобно за свободата на родината си…
Оставаше ни още един обект от разходката ни за деня – посещение на Шипченския манастир, където да се насладим на страхотната архитектура на манастирската църквата „Рождество Христово“, чийто златни кубета сме виждали отдалеч посещавайки района на Казанлък. Бях чувал, че е адски красива и определено мога да кажа, че това въобще не е преувеличено. Наричана е още „руската църква“, което е разбираемо, тъй като до 1934 години е руска собственост, преди да е дарен на българската държава. Построяването й по инициатива на граф Игнатиев и майката на ген. Скобелев в памет на загиналите войни в руско-турската освободителна война, като средствата за изграждането й са предимно дарения на руски граждани, а строежа започнат през 1885 г. продължава цели 17 години, но пък резултата е невероятен. В нейните подземия се намира костница, в която се съхраняват костите на близо 9 000 руски и български воини.
На тръгване църквата ни изпрати със страхотната си симфония на 17-те си камбани, 12 от които са отлети от оръдейни гилзи. Тази камбанена феерия може би продължи десетина минути и беше страхотен завършен на незабравимите почивни дни.
