Два дни далеч един от друг във времето, два дни толкова различни, два дни толкова еднакви. Две прекрасни утрини, два прекрасни изгрева. В единият случай слънцето се отразяваше в спокойните води на язовир Кърджали, където самотни лодки се поклащаха от утринния бриз, докато в другият то се подаваше, нейде в полето, зад морето от облаци и мъгла на път за град Пловдив.
Два дни пълни с емоции, весели истории, приключения, шеги, остоумия, загатки, нови запознанства, тайни и открития. Два дни прекарани в компанията на мили, усмихнати и позитивни хора, обичащи планината, обожаващи Родопите.
Първият път групата бе малка – четирима души, събрани в последният момент за импровизирано едноседнично пътешествие из Западните Родопи, докато вторият – една дузина хора, повечето от тях вече посетили района, но нямащи нищо против да се гмурнат отново в обятията на това прекрасно кътче на България.
Отправна точка и на двете пътувания бе село Дъждовница или по точно арт къщата в центъра на селото. И ако в единия случай селото ни посрещна и изпрати с лай на кучета, до в другият това бе смехът на дечицата, които се бяха покатерили върху чешмата на мегдана.
Бяха минали две години, но къщата си бе същата – цветна, весела, подканваща. И двата пъти исках да надникна вътре, да поговоря с домакините, да чуя историята им, но и двата пъти нямах късмет, тя бе заключена.
И ако първият път фотоапаратът ми улови цветното земно кълбо в двора и прекрасните музайки по стените, то вторият път каручката и двата грамадански стола привлекоха вниманието ми.
Същата малка пътечка, започваща от последните къщи на селцето ни прекара през гора – първият път зелена, а вторият есенно шарена.
Малки прозорчета между клоните на дърветата ни загатваха за това, което ни предстоеше. Виждаше се язовира, меандрите, островчетата и селцата, към които се бяхме запътили.
Някъде там зърнахме и клатущащият се син въжен мост свързващ село Сухово с махала Снежинка. Уникално творение, което свързва не само двете населени места, ами и човешки съдби – роднини и приятели, които по стечение на обстоятелствата са били разделени, които заставайки на единият бряг са можели да се видят, но за да се прегърнат е трябвало да заобиколят целият язовир.
Видяхме старото гробище, чухме лай на куче, но и двата пъти, така и не зърнахме махала Снежинка. Природата така ни бе взела акъла, слънчицето така ни бе напекло, че и двата пъти просто забравихме за нея. Може би следващият път.
Месец юли 2014 – язовирът прелива, децата са във ваканция, на гости на баба и дядо, играят си, гонят се по скалите, скачат от моста и плуват в студените води на язовира. Месец октомври 2016 – тишана, хладно е, язовирът е източен, децата ги няма, ваканцията е свършила, школото е започнало, но моста, скалите и селцето на хълма са си все същите, огрени от слънчицето, очакващи завръщането на малките палавници.
И ако преди по моста се разхождаха и захласваха туристи, то днес на пост стояха местни рибари, дебнещи не за златната рибка, а за вкусна вечеря.
Стръмна пътечка ни поведе нагоре между скалите, към последните къщи на село Сухово – типичното Ропоско село – трудно достъпно, с малки каменни къщурки, полусъборени довари, изоставено училище, малко магазинче, джамия и животни пуснати да си живуркат свободно.
Улиците бяха тихи, не се виждаше хора, само пъргавите ярки и петленца, тичащи на воля из полето ни загатваха, че тук все пак има живот. Две години по-късно, петелът бе само един, ярките вече бяха станали кокошки и всички те вече бяха забравили спорта и игрите, бяха забравили младините. Петелът бе събрал харема на сянка и следеше зорко за появата на натрапници.
Дръвчетата също бяха различни – отрупани със сочни плодове в началото на лято и с цветни краски, подготвяйки се за зимен сън в края на есента.
Много добре си спомням онзи юлски ден на 2014. Напечени от жаркото слънце едва се тътрихме по горещият асфалт, търсещи сянка, разхладителна напитка или сладоледче. И минавайки в близост до кметството, където кой ли не се натискаше да стане наместник, възрастен мъж ни разкри тайната – провикнеш ли се и веднага ще дотърчи – усмихната женица, която на мига отвори селското дюкянче и за наше учудване извади леден Ефес и вкусно Ескимо – не е за вярване, но е самата истина.
Освежени, разхладени и отпчинали продължихме на пред и не след дълго, някъде по средата на пътя между селата Рибарци и Стар Читак, там където двете реки Боровица и Арда се събират в една, се разкрива една от любимите ми гледки в България – един от меандрите на река Арда, известен още и като „Завоят“.
Какво да кажа за него? Когато го видяхме първият път останахме без дъх. Стояхме втренчени, безмълвни десетки минути, наслаждавайки се на това чудно творение на природата. Днес, знаех какво да очаквам, тази прелестна картина бе често в мислите ми през тези две години, знаех пътя до скалата с най-добрата гледка и директно поведох всички нагоре през боровата гора, с надеждата да зърнем меандъра в същият му блясък, като първият път. Изненадата ми беше огромна, когато седнах на същото място, между същите дръвчета и погледнах на долу – водата и зеленината ги нямаше, стомаха ми се сви на топка, бях шокиран, днешната картина бе коренно различна, сякаш живота си беше тръгнал от тук.
Нормално, трябваше да го очаквам. Бях разочарован, но за кратко, защото когато слезнахме малко по-надолу, под пътя в търсене на по-добра гледка и слънчева полянка, където да си починем, хапнем и разпуснем, отново се появи същата изненада – уауу. Нямаше вода, дървета и зеленина, но гледката беше чудна, неземна. Природата твореше – дървета, коне и още много фигури се подава долу в калта, шарените пластове бяха изваяли чудни детайли, а слънчевите лъчи допринасяха за тази неземна обстановка.
Вече знам, че гледката винаги ще е различна и дали ще съм тук рано сутрин или късно вечер, през пролетта или есента, в дъжд или в сняг, няма никакво значение, защото това магическо местенце винаги ще мe остава без дъх.
На връщане нямаше, как да не хвърля поглед и на едно от по безлюдните, селца в региона – село Рибарци – с население под 20-тина жители. Отново познатите гледки. От една страна е тъжно да видиш полусъборените, изоставени къщи, някога пълни с живот, но аз ги обожавам такива, разказват ми истории, за мен те са творение, не на човека, а на природата. Тези картини ни показват, че не сме по силни от нея, и че рано или късно, тя пак ще си върне своето.
И двата пъти зърнах по един човек, но и двата пъти приближавайки към тях с надеждата да си поговорим, да ми разкажат за радостите и мъките си, те се скриха набързо зад порутените зидове на каменните къщи. Този път нямах късмет.
Както и първият път, така и днес отново бях последен, любувайки се на животинките, снимайки тревичките, радвайки се на слънчицето и за съжаление, може би пак само аз видях „тракийското светилище“.
Може и да си измислям, но вдлъбнатините, в които и двата пъти се беше събрала вода ми изглеждаха неестествени – сътворени от човека. Отново се качих на скалата, загледах се в язовира и в скалните ниши на отсрещният баир и се замислих, какво ли е видяла, преживял и какви ли тайни крие.
И следващата ни спирка, която бяхме планирали за днес имаше своята история свързана с траките – пещерата Утробата, намираща се на няколко километра от село Дъждовница.
И двата пъти на път за пещерата спряхме за кратко на вила Боровица, но първият път да хапнем, а вторият за кафенце и биричка. Промяната и тук бе огромна. Ако при първото ни посещение вилата бе пред разруха, то днес всичко бе ново, реновирано и готово да посреща изискани гости. Преди ни сервираха по едно кебапче, домат и краставичка и то не нарязани, защото друго нямаше, а сега, който желаеше можеше да опита френскки гозби, деликатеси, десерти и изтънчени питиета. Два души – семейство от съседното селце се бореха да оцелеят първият път, а сега заведението разполагаше с барман, та дори и сервитьор. И ако първият път ни сервираха в пласмасови чинийки и прибори на мушама сложена върху маса сглобена от два винкела, подпряна под дървото на сухата ливада, то сега райграса, белите покривки, салфетки и лъснатите до блясък прибори ни подканваха да поседнем на меката мебел на верандата с изглед към кея за яхти.
И двете посещения си имаха своя чар, но на мен лично първото ми беше по интересно, по вкусно и по весело – домакините ни споделиха истории и впечатления, а малкото бяло коте ни показа своите номера и маймунджолъци. Сега това липсваше, сега се говореще за бизнес, ниво на обслужване и качество на храната и напитките. Но за всеки влак си има пътници, а ние сме от тези които не подбират много. И в двата случая си починахме, заредихме и бяхме готови за нови подвизи. Напред към Утробата.
На импровизираният паркинг днес ни чакаха нови две промени, спрямо първото ни посещение. Нивото на водата в река Боровица, коята някъде тук трябваше да се влива в язовира бе спаднало до критична точка, за разлика от преди, когато бе пълноводна и жива. Но липсата на вода ни даде възможност да зърнем още нещо, което нямаше как да видим първият път – надгробни камъни стърчаха по средата на сухата днес река. Странно, може би гробището на едно от потопените при прострояването на язовира села.
Няколко любопитковци не издържахме и се спуснахме на долу към коритото на реката. Наистина бе гробище, но учудването ни бе още по-голямо, когато видяхме, че по-голямата част от надгробните плочи бяха под формата на мечове, с издълбани по тях арабски букви и символи. „Османско е“, подхвърли някой. От къде ли се взе пък това? Каква ли е историята му? Кой може да ни разкаже? Хиляди въпроси запрепускаха в главите ни.
И кой друг, ако не пастирът на крави, който срещнахме изкачвайки се към пещерата да ни осветли по въпроса. Разказа ни за Чам дере, името което са носили местността, изчезналото селото, както и река Боровица до 1942г. Та, от няколко поколения неговият род живее по тия земи, но селото така и не са го виждали живо, само останки на довари, диги и къщи. Имало и разкопки по тия места, но освен двата шарпана (камък за вино) и още няколко дребни артефакта от не далечното минало, друго нищо интересно не са открили. Но едно ни стана ясно от разказа на човека, че хората не бяха преместени при построяването на язовира (през 60-те години на миналия век), както е станало с други две селища, които са били потопени под водата, а е било изоставено много преди това, по незнайни причини. Може би реката е имала пръст в това, но той, както и ние можехме само да гадаем и оставихме това на нашето въобръжението.
След като се сбогувахме със странното гробище, което може и никога повече да не видим, но което си обещахме най-малко да проучим, поехме нагоре към „храмът-утроба“ по златната днес пътека. Пещерата се виждаше от далеч, преди две години обрасла в зеленина, а сега зейнала, гола, в очакване на слънчевия лъч.
Това знаехме за Утробата, когато я посетихме първият път, че точно в дванайсет часа слъчев лъч ще проникне в нея и ще извърши действие олицитворяващо оплождане. Та, за това него ден тичахме през глава нагоре, за да не пропуснем момента. Запъхтени, поизпотени, но пристигнахме на време. Изкачихме дървената стълба и зачахме. Напрежението растеше, времето бе слънчево, оставаше една минута, секунди, но светлинният фалос така и не се появи. След това прочетохме, че в горната част на пещерата има пукнатина, през която за няколко минути всеки ден в 12 часа влиза слънчевият лъч. На друго място пък пишеше, че това се случва, но точно в определен ден от годината и то през зимният сезон. Е ние два пъти бяхме тук, първият път през лятото, а вторият през есента и двата пъти „ни вопъл, ни стон“ – оплождане не видяхме.
И ако преди две години в пещерата ни посрещнаха няколко прилепа, а „компания“ ни правеше семейство, чиято единствена задача бе да се щракнат и постнат във фейса, то днес прилепите ги нямаше, нямаше и други туристи, но ни посрещна „пазителят на пещерата“. Пътувал си „братушката“ по света – Тибет, Индия, Непал и именно по време на това свое пътуване научил, че светът е сътворен на енергийно ниво в четири пещери-утроби (една в Алтай, една в Хималаите, една някъде в Южна Америка и една в България). И така открил една от тях и вече няколко години я обитава, по няколко месеца в годината. Показа ни, къде да застанем и какви звуци да издаваме за да усетим енергията и вибрациите на мястото. Предложи ни също да ни покаже и три древни ритуала, за които в крайна сметка поиска парички, но това е, в съвременният свят всичко е бизнес, ако искаш. И тъй като и днес слънчевият лъч отново не желаеше да посети Утробата, „жреца на пещерата“, с помоща на един излъскан до блясък поднос ни показа как слънчевата светлина достига до центъра на храма.
На връщане от древното пещерно светилище, решихме да разнообразим маршрута и заедно с „майната“, която е винаги готова се спуснахме перпендикулярно на пътечката, надолу към дерето, в търсене на винения камък, за който ни спомена пастира.
Пътека нямаше, но нямаше и къде да се изгубим, можеше само да се забавляваме. Смело напред в търсене на шарпана. И го открихме, обрасъл с трева, изоставен. Тъжно. И на него, както и на гробището не му бе мястото тук. Странна работа, какво е ставало по тия земи, можеше да ни сподели само голямата скала с издълбани трапецовидни ниши в нея, която се бе надвесила над нас, но тя мълчеше, не искаше да сподели нищичко с нас.
Пак се събрахме и потеглихме към село Ненково, където знаехме от първото ни идва, че точно преди селцето, някак нереално, на фона на малката рекичка, с огромно корито е построен страхотен римски мост, който искахме да покажем на нашите приятели.
Няма как да не спомена, че и тук имаше странности. Преди се натъкнахме на компилация от птици и повечко вода в реката, която ни позволи да си припомним детските години. Някак ей така от нищото, може би защото бе горещо и слънцете грееше жарко, но се разделихме на два отбора и започнахме да се пръскаме и да се гоним в реката. Веселбата, смехът и многото цветни камъчета, които и сега бяха тук, ни направиха деня още по забавен.
През октомври, водата липсваше, птиците ги нямаше, но открихме нещо ново, безценно за мен – едно малко дръвче, което както и гробището може би нямаше да успеем да видим или въобще не би съществувало, ако имаше вода, но днес този бонзай ни накара да се усмихнем и да възкликнем изненадани още веднъж.
Странните полуразрушени кули в реката все още бяха тук, но горе в скалите не се виждаше никой, бе пусто, може би защото наближаваше зима и хората слизаха на топло в селата. Незнам, на къде води тази невидима за човека, но не и за магарето пътечка и какво се крие зад скалата, но знам, че някой ден ще се върнем и ще надникнем и зад нея.
Двата слънчеви, незабравими, забулени в тайни дни бяха към своя край. И някъде тук, на крачка от село Ненково, двете групи поеха в две различни посоки.
Преди две години, четиримата приключенци се върнахме назад към Кърджали, но някъде по пътя ни щукна идеята, че е още рано и имаме време да издирим „описаните в един форум скален прозорец и каскада от водопади“. И въпреки че местни хора, които въртяха в подножието на потока чеверменце, с младо крехко агънце, във връзка с родовата им среща с дошлите от Турция роднини, въобще и не бяха чували за такъв природен феномен, ние не се отказахме. Tръгнахме наперени, като “Колумб тръгнал да търси Индия”, с обещание към хората да открием това приказно място, а пък те от своя страна ни насърчиха с изкушението, че като се върнем час-час и половина по-късно, ще ни наградят с порция от агнешкото, което се очакваше да се е изпекло до тогава.
За съжаление, много скоро подобието на пътека, по която се движехме съвсем се загуби, което бе сигнал, че май не сме на прав път, но вместо да се върнем поне с малкото ни останало достойнство ние решихме да продължим напред, като направим опит да се прехвърлим от другата страна на потока, с идеята че пътечката е може би е някъде там. Склона бе стръмен, а почвата влажна и хлъзгава, но все пак някакси успяхме да стигнем, първо до водата, а след това и да се изкачим на другият бряг. Пътечка отново не се виждаше, шубраците станаха все по гъсти, а терена все по труднопроходим. И тогава дочухме шум, счупване на клон, плискане на вода, а малко след това и тежки стъпки, които сякаш целенасочено приближаваха към нас. Нищо не се виждаше, но това правеше ситуацията още по натопорчена. И тогава някой извика – МЕЧКА. И настана паника. Последва отстъпление към цивилизацията, което ми се иска да кажа, че бе организирано, но бих излъгал, защото паничешкото бягство сред трънаците не е нищо подобно. Тук някъде в опита си да се върнем на отсрещният бряг дадохме и няколко жертви – едно подхлъзване и последва първото цопване в потока, един камък покрит с мъх, в резултат на което един от участниците в това начинание се сдоби с няколко охлузвания и още едно цопване, но този път не в чистия поток. Доволно кални, ожулени и мокри членовете на “експедицията”, вече напълно загубили своята “Колумбовата гордост”, който не стигнал до Индия, но поне открил Америка, за разлика от нас, които така и не открихме скалният прозорец, а само земното притегляне и лепкавата кал, се изнесохме покрай хорицата с агнето с наведени в земята погледи и напразни опити да прикрием мръсните си задници. И за да е емоцията пълна, тъй като не можеше да шофира с мокри гащи, шоферът ни днес свали панталоните и подкара Филката по бельо. Добре, че не ни спряха полицаи, че току-виж ни арестували и за перверзно поведение. Но, тъй като хората не обичат да си признават паденията, та затова до хотела и ние вече бяхме направили нов прочит, по героичен на сполетялото ни. Само, че един съвет от нас, като тръгнете да си измисляте, първо се запознайте с местната флора и фауната, защото вместо възхищение, нашата история предизвика насмешки. Оказа, се че по тия места мечки няма, а ние смело твърдяхме, че драскотините и раните, с които се сдобихме са не от паническото ни бягство, а от жестока, битка на живот и смърт с едър екземпляр от този вид.
За разлика от преди две години, днес мечки така и не срещнахме. Пътят ни продължи напред, през каменната порта, покрай малкото селце към един друг язовир, построен горе на върха –язовир Боровица, а от там към вкъщи.
Днес не остана време да се отбием, нито до Безводно, нито до Ряката, нито до безименните селца и махали по пътя за Асеновград, но някой ден, не знам кога и през кой сезон, но ние ще се върнем, защото сърцето ни е тук, защото обичаме Родопите.
