ждрелото на река Ябланица

Месецът ноември, рано сутрин си е хладничко. Стоим на една бензиностанция в София, подскачаме от крак на крак, стискаме горещите кафета и се оглеждаме за „майната“ – за нея късичко, за нас дълги с мляко. Очакваме я с нетърпение, от една страна защото не сме се виждали от няколко седмици, а от друга защото вече не ни свърта и искаме по-бързо да отпрашим към новото ни предизвикателство. Днес посоката е запад. Ще търсим и превземаме Ябланишкото ждрело.

Първият път, когато чух за него си помислих, че се намира в близост до едноименният град, но се оказах далеч от истината, на има няма 160-170 километра. Името на ждрелото идва не от града, а както може би вече се досетихте от реката, която е прокопала и оформила с годините тази прелест.

Намира се някъде в Трънско, близо до сръбската граница. Село Банкя или по известно, като Трънска Банкя дава начало на живописна екопътека, преминаваща през по-голяма част от ждрелото. На там се бяхме запътили и ние.

Само внимавайте да не пропуснете отбивката за селото, както се случи с нас. Превалите ли билото, зърнете ли град Трън в ниското, значи сте я подминали. Върнете се километър-два назад и потърсете разклона в ляво.

Пътят към Трънска Банкя бе в окаяно състояние. Мястото е сенчесто и трябва да се внимава, особенно през по студените дни, какъвто беше днешният. Беше заледено, хлъзгаво и опасно. В отделни участъци се бяха образували свлачища, а големи скални късове се търкаляха по земята. Горката „Червена стрела“ (любимото возило на Майната). Хубавото бе, че по това време на годината, по този път рядко минават автомобили. Не ми се мисли, какво е през лятото, когато предполагам пътеката е много по-посещавана, а трафикът много по-голям.

Паркирахме в центъра на селцето, до стара, изоставена ладичка. Тръгнахме на ляво и за втори път днес не улучихме посоката. От някъде изскочи възрастна женица. IMG_5247Може и да е било случайно, но тъй като ни се случва почти всеки път, по скоро го отдавам на любопитство и желание на местните да помогнат и упътят заблудени туристи, като нас. Може би и за това не си правим труда да проучваме по-подробно маршрутите. Знаем си, че все ще се намери някой добър човечец, който да ни упъти. А всяка среща от своя страна е възможност, да се заговорим, да чуем някоя интересна история, случка, житейска мъдрост или неволя.IMG_5248

Този път история нямаше, но жената бе така добра да ни покаже, накъде да поемем, за да намерим така търсената от нас пътека.

Слънчо и той май ще бъде благосклонен към нас, ще се покаже, ще ни се усмихне, ще ни стопли и ще направи денят ни още по-запомнящ. Обичаме те Слънчо.

Ето я и нея, най-накрая я открихме. Странни пейки, наподобяващи спирки дават начало на екопътеката. Днес в първата си част, тя бе заскрежена и усойна.

IMG_3764Гората, в която навлязохме не след дълго също бе негостоприемна – гола и сива. Листата бяха изпопадали, но килимът не бе шарен. IMG_5056IMG_5070Есента си бе отишла. Нямаше сняг, но зимата се усещаше. Представих си, как вървим по тази пътечка, но в е друго време, когато е по-цветно, слънчицето по-силно, а земята по-топла. Като му легнем, като се търколим в шубрака. А бе, какво да ви кажа, детска му работа.

И въпреки студа, знам, навън ли сме, заедно ли сме, ще е забавно. И днес бе така, вървяхме си лежерно и  безгрижно, докато не чухме първите изстрели. Стреснахме се, не очавахме такава развръзка. Може би сезонът е ловен, кой да знае. Но за да не се окажем накрая ние плячката се застраховахме – започнахме да си свирукаме, пеем и говорим на висок глас.

IMG_5076Някак много бързо, неусетно дори преодоляхме участъка с гората. Но излизайки от него, ни очакваше нова изненада – трънки и висока, недружелюбна растителност ни заобграждаше от всички страни. Табели не се виждаха, пътека също. CIMG6014IMG_5088Районът не бе маркиран и почистен. Защо ли някой да си прави труда, идва зима, я дойдат няколко заблудени туристи, като нас, я не. Виж на пролет, може и да се направи нещо, а може и да се прескочи една година, на кой му дреме. И така, докато не се случи някоя трагедия. Нашенско си мислене.

И докато в главата ми витаеха тези мрачни мисли, моите приятели откриха в шубрака дървено мостче, което сякаш бе, като тунел на времето – преведе ни в един друг свят, прехвърли ни в ждрелото на река Ябланица.

Появи се рекичка, гората изчезна, а на нейно място се издигнаха отвесни скали. Дървени  мостчета започнаха да се редуват едно след друго. Прескачахме ту от едната, ту от другата страна на ждрелото. Стълбичка тук, парапетчета там, все нагоре, а пред нас една след друга се откриваха чудни гледки. Пещери, вирове, котли и малки водопадчета. Природата твореше.

             IMG_5191 IMG_5215 IMG_5176 IMG_5192

Неосетно достигнахме и до „Зеления вир“ – място чудно за почивка, освежаване и снимки. Не се застояхме дълго, защото пътеката продължаваше, а и тук бе студено. Горе по високите скали бе слънчево и нямахме търпение да се качим.

IMG_3817  CIMG6040

Ждрелото след „Зеления вир“ се стесни, а пътеката стана една идея по-екстремна, по-дива – почти изцяло изградена от мостчета над реката и стръмни дървени стълби.

IMG_3839 IMAG0146

Е да имаше риск, мостчетата са старички, леко паянтови и тук-таме липсваше по някоя дъска и се налагаше да прескачаме, но като цяло мога да кажа, че съоръженията са здрави и безопасни … поне за момента.

IMG_5178 Някъде тук, групата ни се увеличи. Към нас не се присъедини симпатичен, четириног приятел, който като всяко куче, което срещнем по пътя нарекохме Борко. Оглеждаше се, ослушваше се, но не ни заряза. Преодоляваше заедно с нас всички препятствия по пътя. Така и не разбрахме от къде се взе, но като си спомня за изстрелите, можем да предположим, че Борко е ловно куче  – гонче или кръвоследник, знае ли човек. Научих преди време за тези две породи от мой приятел ловджия. Та той ни разказа, че те могат да преследват дивеча с часове, без да изпитват глад, жажда или умора. По-силно е от тях. Много често ловът приключва, но кучето е още по следата. Стопанинът се прибира, а на следващият ден отива на мястото от където е пуснал кучето, а то си стои и го чака. Понякога са нужни два-три дни, но добре обученото куче винаги се връща и чака да дойдат да го приберат.

                                 IMG_5140 IMG_5158 IMG_5138

Е наш Борко, без да го подценявам си беше още пале и може би по-скоро се бе стреснал от изстрелите и бе побягнал, отколкото да преследваше дивеч. Изглеждаше уплашен и имаше нужда от добра дума и подкрепа, каквито получи в наше лице. Е намаза и някое и друго парче от вкусният щрудел, който „Босата нинджа“ бе опекла специално за случая. Ама не какъв да е щрудел, а сочен, с шоколадова глазура, с лек акцент на виолетки и нюанс на ванилия. Чудо на кулинарията, галещо небцето сладко изкушение.

И това, ако не е подмазване, здраве му кажи.

                                  IMG_5197 IMG_5199 IMG_5208

Спряхме на най-слънчевата и висока скала, от където можехме да видим ждрелото, като на длан, хапнахме от вкусният щрудел, сгряхме се с ромчето и чая, които носехме с нас, починахме си няколко  минути, позатоплихме се и поехме отново към село Трънска Банкя.

Щеше да бъде интересно, ако имаше мостче, което да ни прехвърли на отсрещният бряг, за да се спуснем от другата страна. Така маршрута щеше да е кръгов и нямаше да се налага да се връщаме по същият път. Не че гледките не си заслужаваха, но винаги е по-добре да видиш и друга гледна точка.

IMG_5053IMG_5146

Борката също продължи с нас, но за кратко, след което си казахме довиждане и се отправи нагоре към гората, от където сутринта се чуваха изстрелите и от където явно бе дошъл.

Тук някъде, вече излезли от каньона, както винаги с „Майната“ решихме да потърсим алтернативен път покрай реката, а не да влизаме отново в гората. За съжаление много бързо разбрахме, че такъв няма. Местността около реката беше недостъпна, започнахме да джвакаме във вода и преди да сме я закъсали сериозно решихме да се откажем. И тъй като нямаше връщане назад, защото вече бяхме изгубили и другата пътека, единственият ни ориентир бяха гласовете на нашите приятели, които стояха на сухо, горе в гората и ни гледаха сеира. Едва успели да излезем от блатото и пред нас се изправи ново предизвикателство – сериозен насип, свлачище, което трябваше някак да изкачим. „Парфюмето“ и „Босата нинджа“ не спираха да се подхилкват и забавляват за наша сметка. Нямаше как да ни помогнат, единственото което можеха да направят е да запечатат със снимки и клипове нашето търкаляне, дращене и драпане, нагоре по стръмният, кален склон.

Разходката ни из Ябланишкото ждрело завърши със смях, закачки и усмивки. Вече бяхме гладни, а в Трънска Баня не открихме нищо за хапване, но си спомнихме, че идвайки към селото, някъде по главният път бяхме мярнали заведение за хранене. За това не умувахме много, а се качихме на „Червената стрела“ и отпрашихме към „манджорното“.

По пътя размишлявах за Ябланишкото ждрело, което лично за мен е едно от най-красивите в България, които съм посещавал. Място диво и истинско. Не знам защо остава в сянката на Трънската екопътека, може би защото е много по-достъпна и в близост до по-голямо населено място, предлагащо и други алтернативи и удоволствие за туристите.

В ханчето ни чакаше страхотен боб, суджуче и салатки. Хапнахме доволно, пийнахме по бира, позабавлявахме за сметка на трънският диалект и газ към София.

IMG_5249Карахме в тази посока, няколко километра, след което свихме рязко в ляво. Имахме време за още една разходка. Този път възнамерявахме да открием храм-кладенецът край село Гърло. Отдавна му бяхме хвърлили око, но все ни убягваше. Днес комбинацията с ждрелото се указа перфектна.

Имах някаква информация извадена от различни пътеписи, как да стигнем до мястото, но бяха много противоречиви и объркани, за това и този път по-скоро ще разчитаме на интуицията си или на някоя случайна среща, от колкото на карти, GPS-и, компаси или други средства за ориентиране.

Пътят за селото бе разбит. Табели липсваха. Имаше няколко разклонения, но не знаехме по кое да поемем, за това когато зърнахме първите живи същества спряхме да попитаме. Нищо не излезе от този разговор, двете кравки си пасяха блажено и хич не ни обърнаха внимание. Много бързо ги зарязахме и продължихме напред и още на следващия завой късметът ни се усмихна. Информацията, която получихме не мога да кажа, че бе пълна и ясна, но все пак бе нещо. Важно бе, че бяхме на прав път. Оставихме колата и продължихме пеша, като не след дълго навлязохме в махала Старо Гърло.

IMG_5256Не приличаше много на махала, поне не в сегашният и вид, защото „махалата“ бе много добре поддържана, мястото бе много приятно. Хора не се виждаха, за това си продължихме по черният път, който на места бе труднопроходим, заради локвите, които се бяха образували, та се налагаше да прескачаме и заобикаляме, но пък така открихме старото средновековно гробище, скрито в шубрака, запустяло и изоставено.

IMG_5261IMG_5262

И когато отново започнахме да се почесваме на къде да поемем,  срещу нас се зададоха двама ентусиасти, които се връщаха от мястото, към което ние се бяхме запътили и които бяха така добри да ни дадат точни указание и насоки за посоката.  А именно:

„Само нагоре по черният път, докато не стигнете бариерата на язовира. Табели няма, а пътеката не е маркирана. Минавате по стената-насип, пресичате желязното мостче над бетонния преливник на язовира и продължавате докато не се блъснете в телената ограда. Там търсите дупка в мрежата и преминавате от другата страна. Продължавате напред и стигнете ли до бетонният каптаж, значи сте в правилната посока. От там между дърветата, само нагоре и след има няма 200м. и ще видите бетонната тераса, обграждаща храм-кладенецът“.

IMG_5310 IMG_5305

Какво да ви кажа, идеално описание, само забравиха да ни споменат, че язовирът е вододайна зона и съответно достъпът за външни лица е забранен. IMG_5308Има друга, законна алтернатива, за която научихме в последствие – втора пътека, започваща от село Красава, но която е малко по-заобиколна и трудно откриваема. Може би това е причината по-голяма част от хората, които посещават кладенецът да избират този, по-краткият, „строго-охраняван“ маршрут.

За кладенецът, какво да кажа. Истории много, както и в много други случаи и тук по скоро се гадае, всеки предлага своята си версия. Ето и няколко бисера:

„Като архитектурен вид и строителна техника храмът-кладенец стои най-близко до микенските строителни традиции. Като култово съдържание обаче е израз на преклонение към подпочвените води. Мегалитното съоръжение има паралели както на изток от Балканите в Палестина, така и на запад – в една неочаквана буквална аналогия при протосардинската мегалитна култура нураги.“

IMG_5300Храмът-кладенец от с. Гърло, официално е датиран към ХIV в. пр. Хр., но и тук има едно но, защото технологията на градеж на толоса (кръглата зала) се появява значително по-късно, което разклаща сериозно идеята за ранна датировка.

Като прочета нещо такова и направо оставям без думи. Истината е някъде там, се казваше в един любим мой филм.

„Странното в случаят е, че храм-калденецът е разположен в карстов район, където няма дефицит от вода, и в този смисъл култът към водата едва ли е бил особен приоритет за племената в района, затова можем да приемем, че  храмът е изграден от етнически чужд елемент сред местните тракийски племена и по-точно население специализирано в металургията.“IMG_3886

Леле-мале. Да продължавам ли:

„Горният край на стълбището, в откритата му част е бил доизграден за удобство на посетителите, направен е завой на 90 градуса, който да изведе оригиналното стълбище от дълбочина 1.5 м. до нивото на околния терен, а отворът на купола е значително разширен спрямо оригинала.“

Бяхме меко казано разочаровани. Не го усетихме и не му се накефихме. Отделихме му не повече от 10 минутки.

Но пък разходката, която си направихме бе страхотна, а в комбинация с приятната компания и слънчевите лъчи – безценно.

IMG_5266