Всеки със своите желания – едни искаха да има наблизо язовир, други малко басейнче и голяма градина, където дечицата да се цамбуркат и тичат на воля, аз пък исках да съм сред природата, както и да прекарам повечко време, навън от столицата заедно с моите приятели.
Избрахме чудно местенце, отговарящо на всички изисквания – някъде в Еленския балкан.
Дните минаваха бързо. А седмица преди началото на нашата почивка, в главата ми нахлу странна идея, която изненада дори самият мен. Но колкото и налудничaва да ми звучеше, я грабнах и не я оставих, докато не я осъществих.
Предизвикателството: Мога ли да стигна до Елена с велосипед? Наскоро си бях купил нова “машина” и нямах търпение да я яхна и тествам. Естествено нямаше как да извъртя всичките 260 км. от София до Елена, защото ако бях предприел тази авантюра трябваше да си взема поне седмица допълнителен отпуск (а моите дни все не ми стигат). Затова потърсих алтернативни варианти.
И намерих. Пътуване с влак до Горна Оряховица, а от там до Елена оставаха някакви си 40-тина км. Би трябвало да се справя, в рамките на ден!
Речено, сторено. Хвърлих в раницата една вътрешна гума и няколко ключа и в уреченият ден потеглих към ж.п.гарата.
Влакчето се оказа много удобен и приятен транспорт (не че не съм пътувал друг път, но с колело ми е за сефте). В последния вагон имаше пригодено място за велосипеди, което да си кажа честно ме изненанда, а цената за превоза бе някакви си два лева. 
А отвън красоти – река Искър лъкатуши ту от една, ту от другата страна на релсите, а край Лакатник каква е прелест – неуписуемо. Гледаш си скаличките, четеш си книжката, разхождаш се ако ти стане скучно, снимаш, а и пространството си е къде, къде по-голямо. Да, по бавничко е, но пък много по-приятно, а и за веломанияците си е истинско удобство.
И така след няколко часа, ето ме и на ж.п. гарата в Горна Оряховица. С питане и до Цариград се стига, са казали хората. Един, втори, трети, та чак докато не се изкачих до главният път Горна – Лясковец – Елена. От тук вече би трябвало да е лесно, само краката ми да издържат.
Всичко беше наред, но като сравнително нов колоездач, не бях изчислил няколко тънки момента от прехода. Първо, баирчетата, които трябваше да преодолея. Второ, че моето колело е планинско, а не за асфалт, който като се нагрее ……. не е за разправяне. Трето, че цялото това придвижване ще стане някъде по обяд, а си е лято и на местата, където липсват дръвчета, слънцето ще ми разкаже играта. Бях хванал възможно най-ранния влак от София, но и той нямаше как да пристигне по-рано от 10 часа в Горна.
А бе човек трябва и да попита и да попроучи, то и само с желание става, но в моя случая доста се поизмъчих.
Та от Горна през Мерданя и Миндя (що за имена са това), от баир на баир и ето ме след 5 часа и в Елена, дишащ тежко, но пък доволен. Целта е достигната. Е да, отне ми малко повечко време отколко бях планирал, но беша забавно – спирах по пътя, говорих си с хората, хапвах и снимах. А бе зор си беше, няма какво да си кривя душата, надолу беше супер, когато слънчицето не ме печеше също, но на открито и по баир си беше мъка.
Сестра ми и моята племенничка, които щяха да ни удостоят със своята компания, също пътуваха в днешният ден. Исках да прекарам малко време само с тях, затова бях резервирал една нощувка извън общата ни почивка, преди да дойде тайфата.
И така, бяхме се разбрали да се чакаме в Елена, като аз си мислех, че ще ги изпреваря. Сестричката скоро бе взела книжка и никога не бе излизала от града, затова идеята и бе да кара по-бавничко и да спазва правилата. Но малко след село Миндя до ушите ми достигна бибиткане. По принцип, не се притеснявам от автомобили и камиони, карам си спокойно, силно вдясно, но точно преди няма и километър видях табела – „Забранено карането на велосипеди по пътя“ (тази вероятност също я бях пропуснал). Тъй, като вече бях преполовил своето пътуване, решил да продължа, а пък ако ме спрат ще си плащам, виновен съм. И въпреки примиреността ми, когато чух клаксона, в първия момент сърчицето ми трепна. През главата ми мина мисълта, че полицията ме спира, конфискува ми колелото и ми проваля почивката. Странно е, но човек се панира в такива моменти и започва да мисли най-лошото, вместо да остане спокоен и разреши проблема без драми. Но, това е положението. За мой късмет свирката се оказа приятелска, а от колата изскочиха две чаровници. Предложиха ми помощта си, да превозят мен и велосипеда до Елена, но аз инат, толкова се бях бъхтил, а оставаше не много (някакви си 15-тина километра), така че им отказах и продължих да драпам по напеченото от слънцето баирче.
Как да е, докопах се до Елена, където двечките ме чакаха с нетърпение. Починах си, пийнахме по една разхладителна напитка и скокнах отново 
на моето „конче на две колела“.
Тъй, като си бяхме резервирали нощувка в една от махалите, трябваше някакси да се придвижа и до нея. Да, ама тя се оказа не толкова близо (още 10-тина км.), а за да стигна до нея, трябваше да преодолея още едно серизно нанагорнище, този път без грам сенчица. Голяма брада.
Селото го открихме лесно, но не и къщата, която трябваше да ни приюти за тази нощ. Единствените хора, които мернахме, бяха работниците от един строеж, които не бяха тукашни момчета и не можеха да ни помогнат. Направихме кръгче-две, но жива душа не се виждаше, така и нямаше кой да попитаме. Табели нямаше, телефоните не работеха. Единствената ни надежда бе чорбаджията на сторежа, който се очакваше скоро да пристигне. Зачакахме. Не след дълго човека наистина се появи и ни заведе до мястото, което се намираше на не повече от 20-тина метра от строителната площадка, ама кой да знае. Тук нещата стават така с питане, подсвиркване, бибиткане.
Старата битова къщурка, запазила духа на своето времето и зеленият, ухаещ на трева, току що окосен двор, с няколко овошки и една дебела орехова сянка бяха изцяло на наше разположение.
Като сбъдната мечта. Точно от това имах нужда в този момент – релакс.
След кратка почивка, си направихме и една разходката из махалата, която бе пуста. Тук-там се виждаше по някоя реставрирана къщичка, която може би се използваше да приютява туристи, но повечето вече бяха изпяли своята лебедова песен. Природата ги беше завзела, покривите бяха паднали, дуварите съборени.
Хора и животни почти не се виждаха. Две кончета, няколко котета, една дузина паяци, една лястовичка, пуяк и една баба. Това бяха единствените обитатели на махаличката, с които се разминахме. Бабата бе така добра да ни разкаже, колко много хора е имало преди, как живо е било селцето, магазин си имало, дори мандра. А сега единствено подвижното магазинче, което минавало два пъти в седмицата и захранвало нея и другите 2-ма жители на махалата с най-необходимите провизии им носело радост и новини от града и околните селца.
Днес бе тежък ден. Бях гроги. Заспах на секундата.
На сутринта се събрахме цялата банда – 8 възрастни, 3 хлапета и едно бебе. И нека забавата да започне. Крясъци, викове, игри, басейни, свежи салатки и чудни гозби, гарнирани с винце, биричка и страхотна компания.
Естествено не пропуснах да отида за риба с рибарите, за гъби с гъбарите, да си поиграя с децата, а и за солова акция остана време.
Риболова се оказа интересен спорт. Ако изключим ранното ставане, което за рибарите не е никакъв проблем, защото те очакват това събуждане с нетърпение, всичко останало си е релакс, особено, ако наблизо има някоя дебела сенчица, хубава мека полянка и няколко студени бирички. 
Ей така, мога цял ден да си си ловя рибки. И докато рибарите си показваха майсторлъците и научените нови трикове или пък спореха на кой му е по-голям (улова), аз се бях отдал на спортен риболов – дребосък, то на два метра от брега какво да има – слънчовки и червеноперки, ако някое костурче се хване е празник. Но за мен големината не е от значение, по-важно е плувката да се потопи и да изкрещя от кеф. В този момент всички останали ме поглеждаха изпод вежда и шепнейки ми казваха „Тихо ще изплашиш рибата, тъкмо тръгна“. Тръгнало то, нанайци. 
Та докато нашите момчета си мереха рибоците, аз се забавлявах и снимах, а сутрин рано, по изгрев не като да няма възможности. Язовирът бе обвит в мистерия, мъгла се стелеше над водата, слънчицето все още не можеше да пробие гъстите облаци, но това ни най-малко пречеше на няколко патета да излезнат на разходка. А когато облаците се разпръснаха и слънчицето се показа видях и отблясъка на малките капчици роса по паяжините. Приказка. И така цял ден.
А вечерта рибарите се отчетоха и с чудна вкусна рибка, която само те знаят как да приготвят.
На следващата сутрин реших да се отдам на самотната, но така дългочакана разходка с велосипед. Нямах търпение да го подкарам из каменистите, черни пътища, чукарите и нивите, да навлезна навътре в гората, да се загубя дори. Нали планински се води. Трябва да го пробвам. Ще ме слуша ли или проблеми ще ми създава.
Разгледах картата и си набелязах една безлюдна махаличка на 15-тина километра от мястото ни за нощувка и потеглих.
Първо преминах през Вълчовци – селце с население от цели 18 човека. Не след дълго зърнах две баби, сам-сами, насред полето, да брулят една слива, ракийка се гласяха да си правят, че като си ходят на гости да има с какво да се черпят. 
Живеят в две съседни махали, на има-няма 500 метра разтояние една от друга. Едната баба бе от Марафелци – махаличка със 6-ма жители, а другата от Титевци – с един по-малко.
Едно време били големи приятелки, в едно и също село са раждани, една до друга на хорото се хващали, момците заглеждали и обсъждали. Но дошъл ден, когато ги разделили, харесали едната от тях за снаха в съседното село. 
Но сега, когато мъжете им вече ги няма, можели отново да се виждат, да си бъбрят и да радват една друга.
Споделиха ми и нещо интересно: „Сега вие младите може да избирате, а ние едно време само стискахме палци добър да ни се падне, да не пие много, да не те бие (всяка вечер), човек да е. Като каже тейка ти, на този ще те дам, ти и да си имаш любим и да се дърпаш и да се инатиш, нищо не можеш да промениш. Грабваш зестрата, ако изобщо имаш такава и сбогом мамо, цбогом тате. Бедните сватби не правеха, а някои дори ги крадяха. Работиш си на нивата, идат няколко момци от друго село, грабнат те и това е, за цял живот. Колко разправии е имало. Но влезнеш ли веднъж в чуждата къща връщане назад няма“.
По-добре да не отварям уста за днешните моми, че …. то еманципация, то чудо. Претенции, драми. Шегувам се разбира се. Много са ни хубави момичетата – 
кротички, добродушни, работни….
Но да се върна при бабите. Помогнах им да обрулят дървото, сливките нападаха на застланият под него найлон, напълнихме два чувала и две кофи и се сбогувахме.
Следващата ми спирка или по-скоро сблъсък с нравите на част от хората по тия места (в никакъв случай не слагам всички под един знаменател) бе, когато реших да мина в близост до един „свинаро-рибарник“. Живот си живееха грухчовците тук – тичаха на воля, търкаляха се в калта – свободни прасета. Така като ги гледах и ако не знаех, какво ги чака милите, щях да им завидя. Проблемът не дойде от прасетата, а от техните пазачи или по скоро от стопаните на техните пазачи, които ги бяха пуснали на свобода да си правят каквото си искат и които не ми разрешиха да се приближа и да премина покрай тях. Започнаха да лаят свирепо, а след още няколко мои смели крачки към тях, се спуснаха яростно срещу мен. Наложи се да обърна велосипеда и да търся спасение в нивите пред мен, защото пътят ми бе прекъснат и от другата страна, от където се чуваха и задавах още няколко недоброжелатели.
Не го разбирам това мислене. Ами, ако на разходка са тръгнали майки с малки деца или възрастни хора, които не могат да се защитят. Какво им пречи да ги вържат или ако ги държат пуснати то да е в пространство, от което не могат да излезнат. Никога няма да ги разбера.
За да продължа към набелязаната ми цел, трябваше доста да се потрудя – да пресека една скоро разорана площ, да изкача едно баирче, подтичквайки с велосипед на рамо, да преодолея едно блатисто местенце и да прекося малката рекичка в края на гората.
Но пък в тези екстремни условия разбрах, че моя нов приятел, ще ми е верен дълго време (докато не се натреса челно в някое дърво, но това е друга история свързана със старият велосипед).
Отдалечих се леко в страни от първоначалният план, но както са казали хората „Всяко зло за добро“, защото пред мен се откри нова алтернатива, ново предизвикателство. Дървена табела ми показваше, че ако продължа нагоре по пътя, трябва да се озова в друго населено място – Червенковци (4-ма жители). Вярно, че беше нагоре, но нищо не пречи да прескоча и да направя едно кръгче и в тази махаличка. Притесняваше ме само името на селото, че знам ли вече какво да очаквам. Ако жителите са добродушни хорица с червендалести лица добре, но ако изкочат няколко, въоръжени до зъби джигити, наследници на Червената армия, к‘во правим.
Все пак се престраших, а и нужда от вода имах, че песовете ме бяха постреснали. Първото, което ми направи впечатление, навлизайки в махалата бе, че пред вратата на всяка къща имаше забита дървена кука, на една от които видях да виси найлонова торбичка, в която бе поставен хляб и парче сирене. 
Зачудих се, какво е това и защо виси пред вратата, но много скоро разгадах и тази тайна.
Обикаляйки махалата, в търсене на хора, открих една рускиня (майтапих се аз за Червената армия, но виж ти изненада), която преди много години дошла на море в България и повече не се прибрала в майка Русия. Харесала си тя български момък и тръгнала подир него. Къде да я заведе пича, ако не в Еленския балкан. Надали младото девойче си е преставяла точно така живота, но любовта понякога не пита. Та вече възрастната женица ми каза, че тук така се доставят провизиите – един ден в седмицата (зимата два пъти в месеца) минава момче, което ги зарежда. Това не е подвижен магазин, а момче, което прави всичко това на добра воля. Та, каква е схемата – хорицата поставят в найлоново пликче бележка с всичко, което им е необходимо и някакви парички, а доброволеца пазари и когато има път към махалата оставя пликчето с покупките, заедно с рестото (ако има такова), отново на желязната кука пред вратата. Оплака ми се жената, че тук нищо нямало, дори водата била кът и били принудени да слизат чак до реката, откъдето да пълнят за пиене и за животните. От скоро имало помпа, но често се разваляла и в крайна сметка пак до реката опирали.
Продължих си аз по пътя, към следващото селце (Блъсковци), което се оказа по–големичко (с цели 31 жители), а после и през махала Търкашени (7 са нейните жители), в която интерес представляваше старата църква, гробището в нея, както и една къща за гости с приказна гледка, където поседнах за по бира на разговор с домакина. Той ми сподели, че вече никой не идвал по тия места и че си ползвал къщурката като вила, преселвал се тук за топлите месеци.
Сбогувах се и с него и се отправих към безлюдната махаличка, която си бях наумил, че искам да разгледам.
Пътечката, по която продължих бе чудна – тунел от дървета, килим от листа, ухаеше свежо. В дясно от мен се откриваше прекрасна гледка хъм отсрещните хълмове, а вляво, над мен бяха надвиснали гъсти, непроходими гори.
Ето ме и на прага на Дърлевци. Съдейки по името и имайки предвид, как са образувани имената на другите махали, излиза че някой с името Дърльо би трябвало да е стъпил пръв по тия земи и да е основателя на малката обезлюдена, 
сгушена в гората махала.
Пристъпвам плахо. Знам че селцето е пусто, затова може би не знам какво да очаквам. Тишина, дори вятърът не се чува. Дишам тежко, сърцето ми бие лудо. Къщите са стари, кирпичени, недостъпни, в страни от пътя, обрасли с трева, диви лози и клони стърчаха от изпочупените прозорци. Затаил съм дъх в очакване, и аз не знам на какво. И изведнъж кукуригане, петел притичва и прекосява пътеката пред мен. Стресна ме, замръзнах. Нали беше безлюдно? Има ли живот тук или не? Оглеждам се на всички страни, нищо не помръдва. Петелът се покри в шубрака. Продължавам бавно, крачка по крачка. Пътят се разширява, появяват се и къщурки покрай него, които отново са изоставени, но не знам защо това ме успокоява. Не се виждат нито хора, нито други животни.
Излизам на малко площадче, а в края му чудна старинна къща – реставрирана и видимо поддръжана. Това също ме изненадва. Значе ли това, че тук има живот, че хората се връщат и ще възродят това забравено селце? Има надежда, си мисля аз, но тя изчезна в мига, в който видях огромният катинар, поставен на високата дървена порта. Виждал съм много селца и много такива къщи – реставрирани, пооправени, готови да приютят гости, но само до момента до който се усвоят европейските парички, след това отново ги изоставят, а след време Природата си знае работата.
Не знам дали случаят е такъв, надявам се да не е, но нямаше кой да попитам. Присядам и се замислям. Колко е хубаво, тихо и спокойно, но и в същият момент зловещо. Заглеждам се в отсрещният хълм. Някъде там, през долината на Еленската река трябва да се намира една друга махала, която хората са изоставили много отдавна, дори на картата вече не я отбелязват – Мъжлевци. Когато се върна отново по тия места ще прескоча и до нея, да видя останало ли е нещо или Природата е заличила всички дири.
Тъжно ми е, затова не се задържам много. Чешмата е пресъхнала, а моята вода отново е на привършване. 
Добре ще е да се прибера преди слънцето да започне да се спуска, че знам ли по-тъмно, кой обикаля из тия гори.
Казвам довиждане на Дърлевци. Навръщане имам време да поспра, да се порадвам на гледките, на зелените ливади и гори, да направя някоя и друга снимка.
Трябва да отбележа и една моя грешка. Не знам преди да тръгна какво съм гледал, може би съм се заблудил от това, че махалата е последна и след нея няма друго населено място, но като се прибрах, разбрах че по официални данни от 2013г. в нея би трябвало да живеят цели двама човека. Аз такива така или иначе не видях, но петелът ме навежда на мисълта, че все пак има живот в Дърлевци.
А пред да се прибера, направих и няколко снимко от нашето си селце.
Днес преживях един страхотен ден, изпълнен с много емоции. Вечерта съм тих, няма как да разкажа и опиша на моите приятели за чувствата, които ме споходиха, затова предпочитам да не говоря, а да планираме следващият ни ден.
Решаваме да си направим манастирска разходка. Първи в списъка е Капиновският манастир „Свети Никола“. Тръгваме, но не по нормалният си път за автомобили, а по черен, през гората, уж гледки да видим, а и за по направо. Но кой да знае, че скоро буря е вилняла по тия места и свлачища са прецакали пътищата. Е, да предупредиха ни местните, но ние искахме сами да се уверим. После съжалявахме, ама връщане назад нямаше. На три гуми, на две гуми, полека-лека, но накрая все пак някак успяхме да преодолеем лошият участък.
И ето ни пред дебелите дъбови манастирски врати. „Свети Никола“ е oснован през далечната 1272г. Манастирът се оказа старичък, но поддържан, шарен и слънчев. А непосредствено до него тече река Веселина, на която пък се намира малко, но красиво водопадче (адаш на манастира), с чудно вирче, в което човек може да се потопи в горещите летни дни. Ние не скочихме във водата, но се разхладихме кой със сладоледче, кой с биричка.
До другите два манастира, които планирахме да посетим днес – Плаковски и Килифаревски, така и не се добрахме, заради екстремното и по-продължително предвижване, което направихме днес сутринта. Но знам, че някой ден ще се върнем и тях да разгледаме.
Имахме и неочаквана среща. Пепелянка – лесно се познава по „рогчето“ на главата. Тази е все още мъниче, но въпреки това опасна.
Днес е последният ден от нашата почивка, ден в който си направихме една разходка и с „гъбарите“. Избрахме си страхотен кръгов маршрут, започващ от с.Усои, преминаващ през местността Марков камък, местността Раюв камък и връщащ се отново в селцето.
Пътечката се виееше почти през цялото време през дъбова гора, която в комбинация със сезона бе предпоставка за откриването и събирането на много гъбки. Аз лично хич не ги познавам, затова всеки път, когато видех някоя подвиквах на моите приятел: „Ето една, става ли за ядене, да я бера ли“? А те всякакви модели – стройни и слаби, дебели и тумбести, с червени шапчици, на точки, шарени, сбръчкани, изкуфели – стотици видове. Как ги разпознават, не ми е ясно. Аз знам само един пиниз – като я разчупиш, ако посинее, не пипай, отровна е.
И така, гъбка тук, гъбка там и ето ни пред Марков камък. Така и неразбрахме, кога изкачихме стръмното баирче и се озовахме пред тази огромна канара. За нея легендите разказва, че се изпречила на пътя на Крали Марко. 
Първоначално юначагата се опитал да я отмести с крак, но скалата не помръднала. Тогава той я грабнал с две ръце и я запокитил през девет планини в десета, та чак където я откриваме днес. С няколко огромни крачки обаче исполинът се озовал на мястото преди камъка да се удари в земята, хванал го и за да не се търкулне надолу по баира, подложил няколко по-малки камъчета, върху които положил големият. Наранил си обаче леко малкото пръстче на ръката и потекла кръв, от която хората и днес виждат следи върху огромната канара.
Интересна личност е Марко Кралевити и още много легенди се разказват за него. Подвизавал се той не само в Еленският Балкан, а прескачал с коня си Шарколия от хълм на хълм, от планина на планина. Шетал из Беласица, пазел Стара планина, защитавал населението във Врачанският балкан. А там, където конят му стъпвал, копитата му се забивали и оставяли следи. 
Така, юнакът отбелязвал, докъде са неговите владения.
Но най-забавната история, която прочетох за героя, е че Крали Марко бил любовник на баба Вида, която също е представена в тази история, като супер герой. Та, понякога на влюбените гълъбчета им ставало скучно и за да се развличат се надхвърляли с камъни. Марко хвърлял от Оряхово, Баба Вида от Видин мятала канари. Това е причината днес, парчета от камъка, с който са изградени Баба Видините кули да могат да се намерят и на Марков баир в Оряхово.
Но нека се върнем на нашата разходка, която след Марков камък продължи покрай Голямата и Малката костенурка – два камъка наподобяващи този мъдър дълголетник, Раюв камък, от който пък се откриват чудните гледки към долината, язовир Йовковци и хълмовете на Еленският Балкан, през гъстата папратова гора и по един коларски път се върнахме отново в село Усои.
И тъй, като маршрутът не бе много продължителен (отне ни не повече от три час с почивките и събирането на гъбките), ни остана време и за една последна отбивка – до Христовския водапад – бижуто на Еленският Балкан. Тази красота е лесно достъпна и се намира в близост до едноименната махала. Ние обаче не заходихме от там, а по пътечка през гората, тръгваща от село Руховци. Водопадът се намира на река Мийковска, не е много висок (10-тина метра), но пък за сметка на това е доста широк и пада на няколко ката по скалите. Страхотен финален щрих на нашата почивка.
Остана само да помисля, как ще придвижа велосипеда до Горна Оряховица и как ще се добера до София. А когато сестра ми, ми предложи да ме откара до там, този път не се замислих, приех на мига, дори тайничко се бях надявал на това предложение.
Довиждане Елена, довиждане Еленски Балкан. Обещавам, някой ден, че ще се върна.