Следващите два дни от пътуването ни в северната ни съседка, щяха да бъдат посветени на изкачването на планинския първенец на Румъния – връх Молдовяну. Част от втората по дължина планинска верига в Европа – Карпатите. Простиращи се на 1 500 км по дължина, преминаваща през цели 7 страни – Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Украйна, Румъния и Сърбия. Описват формата й като изпъкнала на североизток дъга и остър завой на югоизток, ама на мен да ви кажа, гледайки я на картата по-скоро ми наподобява малчуган седнал на цокалото си. 
Нашата цел пък по-конкретно се намира в Южните Карпати и по точно в така наречените Фъгърашки планини. Именно това е и най-високата част на Румъния, а в цялата планинска верига на Карпатите, отстъпва само на Татрите в Словакия по надморска височина. Иначе във Фъгърашките планини на 70 м по дължина и около 45 по-най-широката й част са разположени 8 от върховете, които преминават кота 2 500 метра – тоест първенците на северната ни съседка.
Всъщност идеята за тази обиколка се бе породила от желанието ни да изкачим с „Майната“ и „СамоДивата“ следващия балкански първенец. А, съществен принос тази идея да покълне имаха и мой близки – част от тях сегашни колеги, а друга работили в отдела ми. Та именно от тях чух, за първи път за възможността за покоряване на Молдовяну и макар да имахме покана да се присъединим към тях и да бе сигурно, че щеше да е много забавно да обединим групите, то любезно отказах. Първото което не бе по-вкуса ми бе бясното препускане, което трябваше да се направи, а не исках да си причиняваме това, пък и по този начин се доразви идеята ни за една по-продължителна обиколка при съседите ни и определено не сбъркахме. Другото, което ме притесняваше, бе избраната от тях дата. Е, вярно че беше само една седмица преди ние да тръгнем, но все пак в края на м.Юни все още времето в планината си е малко рисково и затова ми се искаше календара да се отместил на следващия м.Юли. И отново се оказах „ясновидец“ – моите познати бяха посрещнати доста негостоприемно от планината, направо със зимно време и валеж на сняг. Едва ли е нужно да споменавам, че тяхната авантюра се оказа неуспешна. 
Е, ние явно щяхме да извадим късмет – събудихме се и ни посрещна ласката на слънцето отразяващо се във водите на язовира. Може би за разлика от моите близки, ние щяхме да случим на време, макар че до преди един ден, когато гледах камерите в района, се изсипваше страхотен дъжд и се стелеше гъста мъгла. Прогнозата също беше с нас. Към нощувката имахме закуска – май за сефте се радвахме, че тя е от вида „компле“, тъй като с част от нея спретнахме и по един сандвич – не знаехме, дали при следващата ни нощувка щяхме да можем да разчитаме да има храна.
„Сноумен“ отново ни поведе по черния път опасващ язовира откъм западната му страна, докато излезем отново на Трансфъгърашкото шосе и започнем изкачването към върха на билото. Именно оттам трябваше да започнем нашия „щурм“, но преди това се наслаждавахме на пътуването по безкрайните завои и откриващите се невероятни гледки около нас. Нещо което ми направи страхотно впечатление лашкайки се из завоите на този приказен път – на някой места бяха изградени своеобразни навеси (тунели) предпазващи пътя и настилката от лавините и свлачищата. Елементарно и ефикасно, това е инженерно решение от преди половин век, но защо ли не се използва и днес на пътища при които многократно е имало свличане на снежна и земна маса, само може да гадаем.
Близо до хижа Капра пред нас се показа приказна гледка и нямаше как да не спрем. Пейзажа насреща ни беше зашеметяващ – зеленина се стелеше навред около нас, като всичко бе все едно сме изправени пред шедьовър на някой велик майстор на четката. А, в добавка можеше да се види и водопада Капра. Определено това бе гледка, която ни накара да занемеем и уж бързахме, но сякаш не можехме да откъснем очи от тази прелест около нас.
Само докато стигнем до водопада спирахме поне три пъти. А, и на самия водопад отделихме не малко време, да се снимаме и да се насладим на панорама, която вече ни се разкриваше надолу към хижата, от височина 1 690 метра. Иначе Капра си го бива, пада му е около 35-40 метра, по скалите, което сигурно го прави невероятна гледка и през зимните месеци, когато е изцяло замръзнал. Снабдява се с вода от едноименното езеро, покрай което живот и здраве ни предстоеше да минем буквално след час – час и малко.
Нямаше как трябваше да се насилим да се откъснем от невероятната гледка и да продължим по пътя. Като след няколко серпентини и виадути, както и изкачване на доста метри височина достигнахме до тунела Капра-езерото Бъля, през който преминава Трансфъгърашкото шосе спестявайки си изкачването до билото на планината. Именно този тунел спестява челното място на шосето в класацията най-високия планински път в Румъния, оставяйки го на второто място с най-високата си точка в тунела на 2 042 метра надморска височина. Но пък ако си говорим за класации и челни позиции в тях, то тунела е първен в една такава – със своите 887 метра той е най-дългия тунел в Румъния.
Преминавайки през тунела достигнахме и до крайната ни цел … с автомобила. Бяхме достигнали до една от големите туристически атракции на съседите ни – езерото Бъля (Balea Lacul). Много красиво езеро, образувало се в някогашен ледников глетчер, което е изключително популярно, не само заради преминаване на живописното шосе покрай него, а и защото височините наоколо дават много яки възможности за страхотни снимки на езерото. Разбира се, ако случите на време. Преминавайки тунела обаче, нас ни посрещна мъгла и доста хладно време, което контрастираше напълно с времето от другата страна, където всичко бе облято в мека слънчева светлина.
Изненадващото мръчкаво време, обаче не ни попречи да отдадем дължимото, на може би на най-популярното езеро по румънските географски ширини – дължината му е 360 метра, а цялата му площ е от 46 500 кв.м. Трябваше да призная, че въпросното езеро за мен бе известно от преди няколко години още преди да се е породила някаква наченка на идеята за изкачване на разните му върхове. Но тогава идеята бе много, много по-различна. Чакай да видим, колко разлики ще намерим – първото бе сезона – сега гонехме топлите дни, тогава плана ни бе да улучим баш лютата зима. Компанията също щеше да е различна – общо взето само аз бях проявил интерес към идеята на тогавашна близка позната, други не пожелаха да прегърнат идеята. И ако сега езерото ни бе своеобразно начало на маршрута, то тогава бе планувано да е крайната ни цел. И ако сега плана ни бе да спим на една от хижите (макар и не тази на самото езеро), то тогава нощувката ни трябваше да бъде на място, което сега не можеше да видим
Знам си сега, какво ще биха ме попитали мой познати с по-цветист речник „А, ти какво си щял да го дървиш там, бе?“ Истината обаче е, че едва ли на онзи ми ти студ зимъска, щях да съм в състояние да „го дървя“, а по-скоро щях да се вкочанявам, понеже идеята на цялото онова пътуване бе да нощуваме в хотел изграден от … лед. Не, няма грешка от 2006г. става традиция всяка зима да се изгражда хотел и църква от ледени блокове от водите на езерото Бъля, в който хотел може да се нощува, като всичко е от лед, дори самото легло върху, което се полягва, като за завивки се ползват някакви кожи, доколкото ми е известно. Определено си бе интересна идея, но си остана само като такава, макар че оттогава, та до днес, все още понякога се чудя, дали да не се заема по-сериозно в реализацията й.
В онзи момент обаче, нямах особено време да разсъждавам дали си струва да възобновя някогашните си планове – не ни харесваха атмосферните условия, които ни посрещнаха и трябваше да побързаме, за да не вземе времето да ни изненада неприятно и да завали. Знаехме, че маршрута не е от най-леките, а гледайки GPS-маршрута, който бях свалил на телефона си, веднага разбрахме, че още от началото ще видим зор – предстоеше изкачване до седловината Капра, а посоката и маркировката (синия триъгълник) сякаш се издигаше вертикално по скалите зад езерото. Тупнах няколко пъти по дисплея на телефона си, че евентуално нещо може да му е станало от надморската височина и да не показва правилно, ама не – маршрута си бе право нагоре, а и едва ли някой щеше да рисува маркировка за заблуда на туристите и да си прави бъзици на техен гръб.
Поехме по пътеката и бързо, бързо изгубих водачеството си в индианската нишка, в която се бяхме подредили, а без време станах трети, и доста и под половината път на изкачването ни, вече твърдо бях на опашката на групата ни. А, вече около средата , погледнато отдолу откъм езерото, човек би останал с впечатлението, че аз не съм с тази група и че най-вероятно … ходя в различна посока и слизам. Определено някъде около 10-тата минута на нашия поход, бях развил такъв пулс, че спокойно можех да мина за някой хипохондрик, с значително по-високо кръвно от нормалното му състояние, а доктора да се чуди, как все още съм на този свят. В един момент сякаш дочух шума от преминаващ в близост парен локомотив, като дори се озъртах да видя дали нейде в близост няма ж.п. трасе, но бързо осъзнах, че това което чувам всъщност са ударите на сърцето ми. И докато аз пуфтях и едвам местех долните си крайници, двама младежи просто притичаха покрай мен за сутрешния си джогинг. Инквизитори гадни – не знаят ли каква мъка причиняват на останалите и как им смачкват самочувствието.
В своя защита само ще спомена, че въпросното изкачване причинило ми „шум в ушите“, „задух“ и друго подобни, си беше със сериозна денивелация – 300 метра и що-годе го взех само малко по-бавно от стандартното време, за което го дават – 40 минути. Може да съм бил „леко“ извън този стандарт – 5-7 минути, което си е направо нищо като „просрочие“. Дето му викаме ние заетите в „банковата сфера“ – техническо. 😉 Някой с по-голяма математическа насоченост, сигурно би ми изчислил, че тези 7 минути, като процент хич не са „техническо“ закъснение и най-вероятно в онзи момент бих оставил без коментар тази подла забележка, не за друго, а защото дишах като парен локомотив и не бях в състояние да пророня никаква забележка обхващаща негови близки роднини.
Но пък там горе от седловината Капра, каква гледка само се разкриваше – поглеждаш на север, кеф ти езерото Бъля, поглеждаш на юг – стеле се друго езеро – Капра и почти свързаното с него по-мъничкото Каприта. Там човек може да си прекара маса време, съзерцавайки тези циркусни езера и да оставайки безмълвен от красотата им. Както обаче стана дума, моето „безмълвие“ този път не се дължеше на заобикалящата ме прелест, а на проблемите с дишане в следствие на наклона, които преди малко така зверски ме бе блъснал. Затова имайки предвид, какво се беше случило, реших да не се задържам, ами да продължавам нататък по пътеката, а останалите да ме настигнат и да не се налага да ме причакват. 
Оттук насетне сменихме формата и цвета на маркировката – лентова и червена (като задъханото ми лице), като явно не бях съобразил, че до езерото Капра покрай което продължаваше маршрута имаме спускане от 100-ина метра, а аз надолу съм бърз и съм в челните редици. Та така се оказа, че дори аз ще съм този, които ще се наложи да изчаква „бандата“ да се събере до езерото. Но и в това съм добър, особено там на южния склон, където имаше чудна тревичка на която можех да се опъна, под слънчевите лъчи, гледайки двете езерца. За разлика от Капра, което си е дълбочко (до 8 метра), то в по-малкото Каприта, дори и аз бих могъл да поплувам без да се удавя, че с дълбочина до 1.5 метра, а оттока му е под земята преди да образува потока, които видяхме да се излива от водопада Капра, малко по-рано през деня.
Нататък пътеката ни поведе подсичайки билото, като стана ясно защо – ако трябваше да слизаме от върха, щеше да ни се наложи да сме въоръжени с катерачески пособия, но и това едва ли щеше да свърши работа, след като по принцип ни липсват катераческите способности. Но предстоеше ново спускане по един сипей, за да си възвърнем надморската височина от която общото взето бяхме стартирали. За сефте през деня се наложи да минем и през снежен участък, където бяхме малко като матрьошки – определено не бяхме подготвени за такъв тип терен, с ниските си летни обувки, ама все пак успяхме да се справим без да изпитаме силата на гравитацията върху задните си части. Там някъде срещнахме и първите хора, които се задаваха насреща ни – първия водача им, голям веселяк, ама останалите бяха грохнали миличките и името не можеше да си кажат.
Но сравнително лесно и безболезнено се добрахме до първата ключова точка от маршрута ни – Portiţa Arpaşului (Порта Арпаш – 2 175м.), като също може да попаднете на името Strunga Mică . А е ключово, тъй като от тук има два варианта да се продължи – по билото към върха или както ние бяхме планували преди изкачването на върха да имаме междинна точка за нощувка в хижа Подрагу, закъдето от северната страна има „директна“ пътека. Само, че това с „директната пътека“ го казвам условно и тъй като в онзи момент наистина го вярвах, че е така, но оставям всеки сам да прецени колко точно е това определение.
Иначе оттам се виждаше и пътеката която се спускаше към малък заслон и продължаваше до пътя малко над хижата и малко под водопада Капра. Разпознах я от разказите на моите познати, за които споменах, че бяха направили опит да щурмуват върха предната седмица. Но за съжаление бяха останали само с опита. Мисля, че написах, че ги беше посрещнало истинско зимно време, с обилен сняг и общо взето са били продължили още малко по пътеката, която следваше да хванем и ние, преди да осъзнаят че е по-добре да потърсят подслон в заслончето, което виждах току-под нас. От тях знаех, че след това може да се слезе до пътя, откъдето на стоп да се отиде до езерото Бъля. И макар че бяхме още в самото начало на нашия поход, вече правех планове да обработвам „колегите“ на връщане да си спестим някой от баирите и да последваме опита, които бях почерпил от препатилите. 😉
На този кръстопът може да се види и една от „забележителностите“ – един скален прозорец, носещ плашещо име „змийски прозорец“. Някъде бях попаднал на нечие мнение, че това име се дължало, на това, че летоска, кат слънцето напече камънака и студенокръвните обитателки на планината излизат да се припичат там, ама аз изказах мнение, че най-вероятно някой е решил да снима жена си, приятелката си или да направи групова снимка на женската част от групата си, ползвайки скалния прозорец за естествена рамка и са го кръстили … „змийския прозорец“. Заради този ми коментар ли, не зная, ама нашите дами нещо отказаха да позират там… 😉
Отново сменихме маркировката – нашата пътека към хижата щеше да е обозначена със „син кръст“.А, все още нямах никаква представа, колко символика имаше в тази маркировка. И както казах, пътеката преминаваше изцяло откъм северната част на билото, където времето бе все така различно. Достатъчно бе да се хвърли един поглед как само се носят мъглите от този край на планината, за да ни полазят студени тръпки и да извадим част от дрехите си от раниците и да ги наденем на гърбовете си. Първия етап бе преминаване през долината Pietroasă, изглеждащо малко страховито в онзи момент със стелещата се мъглата и снежните преспи през които трябваше да преминем. Като тук имаше едни ми 100-метра надолу и нагоре, но тях не ги усетихме кой знае колко много. 
Та споменавам въпросната лутане надолу, поради следната причина – бяхме тръгнали връх да изкачваме, а от тук следваше едно доста мощно …. спускане първо до стотина метра до ръба Muchia Frunţii, а след това още 200 до едноименната долина, през която минава река Арпаш (Raul Arpas). Хубавото бе, че мъглата се вдигаше и можеше да се насладим на тази красива долина, но въпреки прекрасните гледки имаше нещо, което ме притесняваше – въпросното спускане, тъй като вече би следвало да се намирахме на около 1 900 метра надморска височина, което бе по-ниско от стартовата ни точка на езерото Бъля. 
, там за малко да нокаутирам СамоДивата – докато и помагах, да прескочи потока, успях да и забия един лакът в главата, като малко оставаше да я препарирам в студените води. Който я познава, може да помисли, че е била в стихията си и както само тя го може, да те вкара в някой безсмислен спор, в който се оказва, че водиш ожесточен дебат по тема, за която въобще не си имал намерение да засягаш. 
И ако ме подозирате, че съм предприел този подмолен ход, за да прекратя някакъв подобен спор – грешите, всичко наистина бе една нелепа случайност.
А пък аз съвсем скоро получих подобно зашеметяващо „круше“, но не от физически удар по главата, а след като установих, че пътеката и маркировката, отново са се устремили стремглаво нагоре към следващия хребет. 
Което в цифри ще рече „вземи“ тези над 230 метра надморска височина и едни допълнителни поне 50 удара в минута на сърцето ми. Хич, ама хич не ги обичам аз тези непрестанни качвания и слизания, но все пак имах още някакви надежди, че това ще е последното ни рязко захождане за деня. Някак си пъплейки нагоре, все още не бях загубил напълно доброто си настроение, макар че вече дори и аз чувствах, че на лицето ми се бе изгубила обичайната усмивка.
Надявах се тя (усмивката) да се възвърне, когато изкачим Strunga Podrăgelului, където от малкото предварителна информация, която имах бе, че ни очаква още едно планинско езеро, а аз лично много си падам по подобни гледки. И след като се озовахме там – езерото пред нас се разкри, мъглата съвсем се отдръпна, но тъмна сянка падна на лицето ми. За мой ужас предстоеше, ново спускане от едни ми ти 200 метра денивелация, а отсреща, ха познайте – извисяваше се нова стена.
Признавам си, това езеро Padragel си го подминах без да му обръщам особено внимание. Вече ми беше писнало от това нагоре-надолу. Кой знае ако преди това си бях направил труда, да прочета някъде за особеностите на релефа в тази част на Карпатите и имах някаква представа какво ни очаква. Налегна ме ужасна умора – определено не бях във форма, макар че през предния месец-два бяхме направили няколко загряващи походчета. Няма какво да крия – явно умората ми бе най-вече психологическа. Какво да се преструвам – поредната стена която щеше да се наложи да изкачваме направо ме събори. А, маркировката вече ми се привиждаше в червено, като символа на „бърза спешна помощ“ – червен кръст. 
А, хич не беше малко предстоящото ни катерене. Пак трябваше ударно да се покоряват едни малко повече от 300 метра – отвес. В обувките ми пък имах чувството, че е налято олово – едвам повдигах краката си. 
Няма да е тайна, ако кажа, че веднага изостанах. Почти веднага отново дочух звука от парния локомотив, но вече не се залъгвах и не търсех ж.п. път в нищото. Знаех си много добре, че този звук идваше от затрудненото ми дишане и блъскането на сърцето в гърдите ми. Вземах си чести почивки, уж за да се наслаждавам на езерото под нас – истината бе че едвам го забелязвах, през замъгления си поглед. Макар че в един от редките моменти си мислех, че ако намеря определен ъгъл, от които да го снимам, може да го докарам като картата на България. Но нямах сили (и желание)да го направя. 
Продължавах да пъпля едва-едва, на места дори си лазех на четири крака. Факт – толкова зле не си спомням да съм бил друг път. Разбрах колко е зле да рухнеш психически. А, от устата ми какви работи излизаха – леле мале. Нали се сещате, как в национален ефир, ако някой се изпусне с някоя нецензурна дума, бива заглушаван с едно „тииит“. Е, тъй като доброто възпитание ми пречи да опиша всичко, което избълвах в онзи момент, то ще споделя, че би звучало по следния начин „туу-тиит-тииит-тииит-туу-тииит…“ и така поне … 5 страници.
Долазих някакси до онази „порта“ през която преминаваше пътеката – Curmătura Lăcilor. И ако някой си мисли, че преувеличавам, то трябваше да види пръстта под ноктите ми, за да повярва в думите ми. „Сноумен“ вече се спускаше към хижата, която бе крайна точка за днешния ден. „Майната“ и „СамоДива“-та чакаха, явно от доста време, защото вече бяха видимо отпочинали. Мисля, че „Майната“ бе и леко притеснена за мен, все пак тя ме познава най-добре и никога не ме бе виждала такъв. Опита се да ме ободри, като каза, че като се изкачила мъглата се е била вдигнала и е имало страхотна гледа – с едно голямо езеро и две по-малки до хижата. Но не получих облекчение – виждах поредните стотина метра, които този път трябваше да спусна, виждах и как ще избълвам още доста „тиит-тиит-тиит“ гадости, но гледка не виждах – мъглата отново беше покрила явно красивата гледка под нас…
Двете ми спътнички поеха към хижата – аз отказа да ги последвам. Имах нужда от още почивка, имаше поне още два часа до залеза и все щях да успея да се добера по светло. Но в онзи момент определено имах нужда от още малко почивка, да остана сам със себе си. И, добре че го направих, скоро мъглата отново се разкара и пред мен се разкри, онази красота за която „Майната“ ми бе разказала малко преди това. И беше напълно права – бе много, много красиво. И зареждащо… Веднага си припомних защо си причинявам това убийствено понякога „блъскане“ до някъде и как именно такива гледки го осмислят и ме карат да го правя отново и отново…
Определено половин часовата почивка, както и гледката под мен успя да ме зареди и тръгнах към хижата леко презареден. И слава богу, че насъбралите се долу около 20-ина човека долу, нямаше да им се наложи да слушат моите „тиит-тиит-тиит“. Все пак повечето хора идват по тези места, за да се насладят на природата и тишината, а не да чуват език от който и прост каруцар сигурно би се изчервил. Е, шанса долу да има българи, които да разберат какво казвам, бе минимален, ама тона определено щеше да подскаже и на чужденците за какво иде реч.
В мен обаче, се пробудиха други притеснения – така и не успях да се свържа с хижата, нито на телефона които бях намерил, нито с мейлите, които бях изпратил. Разчитах и на моите познати да ми запазят, но както стана ясно те така и не бяха достигнали до там. Нарочно бях избрал нощувката ни да е в понеделник – уж най-слабия за туризъм ден. Но дали щяхме да имаме места за нощувка. Моите познати ни бяха предупредили задължително да носим спални чували, тъй че в краен случай бяхме подготвени да спим дори и на земята. Другото, което не можахме да потвърдим предварителнно, дали може да разчитаме да има нещо за хапване…
Двадесет минути обаче по-късно можех да получа отговори на тези си въпроси – бяхме дошли сравнително рано, бе около 17 часа и все още имаше много места. Отвън бе заседнала една немска голяма група, състояща се от 3 семейства и общо към 15-20 човека. Е, те бяха настанени в по-малката стая, а ние бяхме в една поне два пъти по-голяма и засега се очертаваше да я делим с още трима-четирима. Но беше рано да се радваме – малко по-малко, прииждаха и други туристи и бяхме малко в дядовата ръкавичка. Разбрахме, че имало и втори етаж със стои, но хижарката по-скоро мислеше за своя комфорт за последващото почистване, а не за комфорта на туристите. 
Ядене също се оказа, че има – имаше три готвени манджи, а аз се спрях на яхния с месо и картофи и лично на мен ми бе много вкусна. Имаше и биричка, като мушнах 2, като втората ми влизаше доста трудно – температурата там бе максимум 3-4 градуса, на топлина не разчитайте. В последствие се оказа, че има и твърд алкохол и преминахме на чай с ром, което определено успяваше да сгрее душиците ни, поне за някакъв период от време.
За „спартанските“ условия в хижата, нямаше какво да се мръщим – все пак тя е най-високата в планината – разположена на 2 136 метра надморска височина, като снабдяването й с провизии става единствено с магарета по пътеката от град Виктория. При това положение няма как да се разчита на някакво разточителство. Реално заради височината си и тежките атмосферни условия, тя се зазимява от м.Ноември до м.Май, като се оставя отворена една пристройка в задния край, за евентуалните луди глави, които може да замръкнат през зимата. Та там може да пренощуват на сухо, стига преди това другите да са се съобразявали с напътствията и да са затваряли вратата, за да няма снежни навявания вътре.
Първия опит да се направи място, което може да се използва за нощуване е било още през далечната 1885г. от Трансилванското карпатско общество в Сибиу, построило каменен заслон, който обаче не оцелял дълго. Петдесетина години по-късно Turing Clubul Romaniei решава да построй туристическа хижа на езерото, като дори в село в близост до Сибиу се построява вила, която в последствие на части е трябвало да бъде транспортирана до Подрагу. Амбициозна задача, но нереализирана – вилата е монтирана на друго място под връх Suru.
Днешната хижа е построена през 1948-1949г. Идеята и средствата идват от „колегите“ от „Националната банка на Румъния“, като място за настаняване на служителите й, но в последствие е предоставена на нуждите на туристите. Макар да се казва, че на хижата има електричество, посредством агрегат, но ни предупредиха да не се надяваме на „светло“, тъй че още преди 20 часа бяхме по леглата. Това не ми се беше случвало от дете, но 3 минути по-късно вече спях, 5 – ми казаха, че вече съм похърквал, но само за кратки, явно съм нямал сили дори и за това.
А имахме нужда от почивка, тъй като на следващия ден предстоеше както изглежда не лесното покоряване на румънския първенец, но за него малко търпение…. 😉