Има една поговорка, че „не трябва да се оставя днешната работа за утре“…. Е, ние пък трябваше да измислим нова поговорка – „свърши вчерашната работа днес … ако времето ти позволява“. И тъй като предния ден замисъла ни да се разходим от Трявна до Боженци пропадна, след като м.Март прояви „женския“ си, непостоянен нрав и изля доста сантиментални сълзи от небето (разбирайте дъждец), то след като се събудихме и ни посрещна хубав, слънчев ден, решихме, да се възползваме и да извадим отново на дневен ред вчерашната добра идея и да не и позволяваме да се озове забравена в нафталина.
Но първо денят ни започна със сутрешно кафенце в центъра на Трявна… Е, този път решихме да заложим на силното еспресо, с което сме свикнали да се събуждаме, а не с лекото традиционно кафе на пясък, което бяхме пили предния ден. Но пък и дори и да искахме да повторим , то щяхме да ударим на камък, понеже известното кафене в центъра на града имаше прекалено много клиенти още от сутринта.
Лично аз се опитах да намеря някаква традиционна закуска – баничка, рогче, миленка или някакви други подобни, но освен, че си направих една добра разходка из централната част на Трявна, усилията ми не се увенчаха с успех, но поне превантивно успях да си взема „довиждане“ с някои от забележителните сгради на града – общината, която задължително трябва да се види през лятото, когато цялата е окичена с цветя и създава страхотна атмосфера, училището кръстено на Петко Р. Славейков и … там прекосявайки стария мост може да се каже, че започна нашата разходка.
Тук е момента да спомена, че маршрутите по които може да се разходите до АИР Боженци, са три на брой, като началото на всички е от часовниковата кула на площада – като за всяка една от пътеките си има съответната маркировка – „зелената“ минаваше през селата Зеленика и Веленци, „синята“ преминаваше през билото, а „жълтата“ – обещаваше да ни преведе покрай пещера, друго тревненско село и съседна негова махала. И … ние избрахме … да поемем по „жълтия маршрут“. Може би подсъзнателно сме се насочили към този цвят – след като предния ден дъждът провали плановете ни, сякаш по този начин с избора на маркировката с „цвета на слънцето“ искахме да умилостивим времето да е благосклонно към нас. А, истината е, че бяхме привлечени от възможността пътьом да минем и през пещера, а в маршрутчето от там бе включена точно пещера „Змеева дупка“. Ама хич и не съжалявахме, че това бе нашия избор, че чак ни се иска да го повторим отново.
Може да се каже, че трите маршрута са доста преплетени помежду си, и ако „синия“ и „жълтия“ бяха с общо начало, то „зеления“ и „синия“ се събираха на билото над Трявна , като накрая над Боженци трите цвята се сливаха в обща „дъга“, ако може да се изразя образно.
Та хванахме „синия“ и „жълтия“ маршрут, преминавайки през ж.п. линията, насочвайки се към хотелите извисяващи се над града, като така успяхме да хвърлим поглед от високо, към централната-историческа част на града. Хареса ни това, което видяхме. Няма спор.
Достигнахме до хотел „Бръшлян“ откъдето започваше същинското удоволствие на маршрута ни, тъй като бе време да влезем в гората след последните бунгала на комплекса. Бе време да кажем „стига“ на асфалта, „стига“ на градската среда, та била тя и Трявна.
Навлизайки в гората, почти веднага, „синия“ и „жълтия“ маршрут се разделяха, като нашия бе вдясно, леко спускайки се и наподобявайки черен път. Имаше спомен от вчерашния дъжд, като този „спомен“ упорито започна да се лепи по подметките ни. Но ако си мислехме, че тук сме газели в кал … то бяхме избързали с изводите.
Вървейки по лекия наклон сред гората, сред дърветата вдясно от нас се забеляза някакво езеро ли, микроязовир ли, абе голям гьол някакъв си … Помислихме, че отсреща е някое близко село до Трявна, но бяхме в сериозна заблуда, непознавайки топографията на града, тъй като всъщност това се оказа един от крайните квартали със странното име – Светушка. А, онзи гьол си е баш Тревненското езеро.
Излязохме на поляна, на която отново вдясно се виждаха къщи и отново направихме грешни предположения, като заложихме, че това вече трябва да е с.Генчовци. Е, не беше. Това също се оказа, поредния квартал на града, с поредното странно име – Хитревци. Чудя се, дали там не са се събрали тревненските тарикати?! Но нямаше време за много размисли на тази тематика – отново бе време да влезем в горската пътека.
Общо взето пътеката преминаваше в периферията на квартала и гората, като на моменти сякаш изчезваше сред израслите трънаци, но нямаше място за паника – просто трябваше да се взираме по-усърдно сред шубраците, за да откриваме жълтия цвят указващ посоката ни. Или с други думи се опитах, да обясня, че маркировка си има, просто трябва да се внимава малко повече за нея. Но усилията си заслужаваха, преминавайки покрай крайните къщи на квартала, навлязохме изцяло в широколистната гора – мога съвсем искрено да заявя, навлязохме в някаква страхотна приказка….
От тук нататък пътека ни водеше покрай едно поточе, водеше ни в един друг свят, в един приказен свят. Гората все още спеше зимния си сън, не се беше раззеленила, но природата ни демонстрираше, че е способна по всяко едно време, да сътвори страхотна картина, която да ни остави без дъх, без думи… Коритото на потока, по-скоро камъните в него сякаш бяха облекли най-хубавите си премени, бяха обрасли с изумително свеж и зелен мъх, който изпъкваше като някакъв шедьовър на фона на все още кафяво-сивия зимен пейзаж. Отново се убедих, че през който и сезон да се посетят природните ни красоти, винаги ще има с какво да ни пленят и няма как да съжаляваме от една разходка по всяко едно време на годината.
А пък за да не вземем случайно да се понамокрим, то някой предвидлив човечец е решил да сложи и някое мостче на мястото, където пътеката преминава на отсрещния бряг. Но в случая това решение, продиктувано явно, за да се усвоят средства по някоя „европрограма“ хич не е лоша, даже доста добре си пасва и честно казано, адмирирам такива решения, щом са някак допълващи пейзажа…
Продължавайки покрай поточето скоро достигнахме и до второ подобно мостче, което ни връщаше на „левия“ бряг и точно там до него се намираше и пещерата „Змеева дупка“, която бе една от причините да изберем този маршрут.
Макар и да избрахме маршрута, защото включваше пещера, то лично аз си имах подозрение, че едва ли ще можем да я посетим, тъй като повечето подобни на нея пещери, не са облагородени и лесно достъпни, а ние не бяхме екипирани подходящо – нямахме дори челници. Достигайки до нея обаче, дори да сме имали минимални надежди, че ще можем да надникнем в нея, то те се изпариха моменталически след като видяхме за какво става дума. Входа на пещерата бе отвор около метър-метър и половина широк, сякаш прокопан от някоя сонда и само при вида му, ме споходи чувство на клаустрофобия – за да влезем трябваше да лазим поне няколко метра, а след това нямаше никаква гаранция, че пещерата се разширяваше и ставаше по достъпна и гостоприемна за такива лаици като нас. Но пък на входа някой последовател на Благо „Колизеума“, беше оставил своя отпечатък за поколенията.
Пещерата е дълга 122 метра, като от някъде подочух, че в другия си край високо над скалата имала и друг втори вход, но това не можем да го приемем за „чиста монета“. Факт за нея е, че наскоро там е открит нов вид охлюв, доста миниатюрен екземпляр, но това пак я прави уникална с нещо. Иначе името си носи от легендата, че някога там е живял змей, който „рядко се виждал, тъй като бързо летял“ и който се обличал в „златни като слънцето дрехи“. Местните жители смятали змея за свой покровител и за да е благосклонен към тях го хранели с мляко – вечер оставяли менче с мляко пред пещерата, а на сутринта го вземали празно. Гледайки отвора на входа на пещерата, по-точно широчината на отвора си мисля, че дори да имало някакъв змей, то той няма как да е бил някакъв огромен и страшен екземпляр, но да не влизам в спор с легендата. И ако някога са смятали това място за страшно, то в момента е идеално място за пикник с най-близките ви. Има маса с пейки, което позволява да се направи перфектния излет сред природата, а явно не само аз съм на това мнение ако се съди по голямото огнище, което видимо бе ползвано многократно. А и как да не ти се иска да прекараш някой августовски следобед там, скрит под сянката на дървета, едновременно с това чувайки ромона на поточето, в което може да сложиш 2-3 бири да се изстудяват и да се наслаждаваш на песента на птичките.
И сякаш там пътеката свършваше – оглеждахме се да видим някъде останало жълтичко, което да ни подскаже накъде трябваше да поемем. Колкото и да се озъртахме обаче, не успяхме да забележим такова. А, може и да е имало, не зная, факт е че четири чифта очи не успяха да го открият. Но това не ни отчая по никакъв начин. Там имаше някакво подобие на водопадче, образувано от спускането на потока по скалите и ние решихме да се изкачим, да проверим дали пък пътеката не продължаваше там някъде. Хич не ни се искаше да се откажем и не искахме да повярваме, че пътеката ще е някъде другаде.
Оказа се, че не сме сбъркали и си е заслужавало търсеното, тъй като наистина пътеката продължаваше отгоре на скалите над пещерата и беше още по-прекрасна. Аз лично съм израсъл с романите на Александър Дюма-баща и точно по такива пътеки съм си представял че Атос (определено моя любимец) и другите мускетари са яздели красивите си коне.
Определено си мисля, че ако някой можеше да ни види там, вървейки си леко и безгрижно, с усмивки на лицата си, щеше да си помисли, че насреща си има много щастливи хора … и в този момент наистина бяхме точно такива. Не след дълго обаче, пътеката се пресичаше от асфалтиран път и за наше съжаление, маркировката сочеше, че трябва да поемем по него. А колко не ни се искаше да е така… Дори спряхме една преминаваща кола, за да попитаме дали ако продължим през гората ще стигнем до Боженци. За наше съжаление обаче, дамите които бяха в колата потвърдиха, че нашия път трябва да продължи по х’асвалта (както биха казали братята роми) докато стигнем с. Генчовци. Получихме много ценен съвет от тях – достигайки края на селото, в последната къща да попитаме за бай Иван, който да ни упъти по нататък. Слава богу, не се наложи дълго да се тътрим по асфалта, с.Генчовци се оказа съвсем наблизо.
Бях приятно изненадан. Селцето официално е със 7 човека население, но имам чувството, че лятото стават няколко пъти повече. Ако аз бях пенсионер и имах къщичка там, със сигурност бих прекарал голяма част от пролетта, лятото и есента в това местенце. Много ми напомняше за типично родопско село, като едно от много в които съм влюбен.
Но явно и други са забелязали красотата на това място и са решили да се възползват от него, тъй като имаше 1-2 доста спретнати къщи, които се отдават под наем. Сигурен съм, че ако знаехме по-рано за това местенце, поне една от нощувките ни щеше да бъде там. Не съм коментирал това си прозрение с останалите членове на екипа, но нямаше и смисъл – единомислието ни се четеше в очите им.
Отидохме до края на селото, както ни бе заръчала жената, която стопирахме и там попаднахме на една баба и дядо, които се припичаха на слънцето седнали на двора. Това именно се оказа, че е бай Иван, който трябваше да открием за последващи насоки. В интерес на истината, това можеше да е излишно ако бяхме типичните туристи, тъй като си имаше маркировка с посоката на движение, но ние решихме да попитаме за бай Иван – хей така, за да пообщуваме с някой местен, да чуем някоя история от този край, която няма да прочетем в уикипедия. Обяснихме на бай Иван, за какво го търсим и първото, което чухме от него малко ни изненада… „Откъде знаете за мен? – попита ни той – От интернет ли?“ Стори ни се леко самохвално в първия момент, но човека после ни обясни, как от време на време се явявали на портата му такива като нас, да ги упъти, като му разправяли, че прочели за него в някакъв разказ. Е, след като пообщувахме с бай Иван, съм склонен да вярвам, че не в един разказ е споменат, а в доста повече – определено е колоритна личност, за която си заслужава да се спомене. Човека не само, че се съгласи да ни покаже накъде сме, ами взе пакета с цигари и предложи да ни преведе донякъде, за да не се загубим. Изоставихме маркировката – бай Иван бе решил да ни прекара по по-кратък маршрут, тъй като според него човека дето е маркирал пътека нещо се е бил поомотал, а и оттам след дъждове си било същинско блато. Запрашихме направо през гората, като бай Иван ни разказваше как някога това, което в момента бе обрасло с трънаци, някога е било път водещ към Боженци.
Чухме още много истории, за това как бай Иван се е озовал в Генчовци, как е бил войник, как е бил запасняк, обсъдихме производството на просковена ракия… Да, да оказа се, че бай Иван е майстор в производството й – един съвет от нас, ако минавате от там вземете една бутилка от някоя ваша ракийка, която сте направили, купили, заели от някого, за да размените с тази на бай Иван. Мисля, че това много би му допаднало, хей така просто заради жеста. Разказа ни той и за една своя шега с неговите познати и приятели. Когато слизал до града ги канел на гости, като им казвал „Елате и ще почерпя … със сок от зеле и праз лук“. Повечето разбира се му казвали „Аааа, за какво да се разкарвам за зелев сок и лук“, но ако някой решил да отиде, то тогава сока от зеле се оказвал прасковения елексир домашно производство, а праза можел и да го има, ама сериозно гарниран със свинска мръвка. Гледайки бай Иван се сетих за една кот’дивоарска поговорка, която гласи, че „смъртта на възрастен човек е като изгарянето на библиотека“ – това са толкова много истории, които са записани само в главата на тези местни чудаци. Бай Иван по някакъв начин ми напомни и за моя собствен дядо, също колоритна личност и затова как някога не оценявах неговите разкази и истории, които сега слушам с интерес от други непознати дядовци в цялата страна. Ако имате и вие свои баба и дядо – изслушайте историите им, може сега да ви се струват досадни, но ако се заслушате ще откриете доста интересни неща…
Така по-краткия маршрут се оказа, доста по-дълъг, но не като крачки, а като думи… Слушахме историите на бай Иван, без да бързаме и само сбогуването ни с него продължи половин час. За съжаление бяхме почти без никакъв багаж и без никакви продоволствия, а искахме да дадем някакъв дар на бай Иван – дадохме му два сладкиша, които имахме за него и бабата, хей така, по някакъв скромен начин да изразим благодарността си. Човека ни изпрати досами една поляна, откъдето според него вече нямаше как да се изгубим – просто трябваше да стигнем до края й, след което да следваме черния път падащ се от лявата ни страна, който да ни отведе до целта ни.
Беше си цяла изненада, че там в гората изникна така изведнъж тази ливада, но когато пък се обърнахме назад, имахме нова изненада – страхотна гледка. В онзи момент някой спомена, че ходенето назад е много полезно за организма и нашия квартет започна да крачи неестествено назад за известно време… За какво е полезно ли? Ами, знам ли, не помня… Мен ако питате, простио си търсихме причина да се наслаждаваме на пейзажа, който иначе щеше да е зад гърба ни.
Дотук свърши „приказката“… Следваше газене в кал, през черния път, който освен за туристически маршрут, определено бе маршрут и за местното горско стопанство, за извозване на трупите, съсечени от дървосекачите. Тази останала част след поляната, до мястото където се съединяваха всички пътеки и до самото Боженци, остави в нас доста пригорчив вкус. Въобще необходимо ли е горските пътища служещи за извозване на дървения материал от гората, да се припокриват с маркираните туристически маршрути? Факт спестяват се много средства и доста по-бързо се обозначава дадена „пътека“, но пък ако и вие сте като нас, съмнявам се, че би ви доставило удоволствие да газите в калта и коловозите на тежките камиони… А не дай си боже, пък да се разминаваме с тях. Гадост… Ако някой реши да прави туристически маршрути, надявам се да не го дава през просото, а да попита местните хора, да проследи дивите животни и ще открие страхотни пътеки от които „маршрута му“ само ще спечели. Осъзнавам, че е лесно да се каже, а да се направи изисква доста усилия, но резултати се забелязват и препредават, а в крайна сметка и отплащат…
По „разписание“ всичките три маршрута са с продължителност около 2 часа – е, нашия беше 2х2 часа, но просто защото гледахме да се наслаждаваме на приятните места и събеседници. Даже, ако не ни преследваше мисълта, че трябва и да се връщаме пеш, то може би щяхме да изминем пътя и за 4х2 часа. Всъщност такива моменти ми напомнят защо не обичаме организираните екскурзии или походи с водачи – там всичко е разграфено по минути и непрестанно е едно бързане. А, ние искаме да се наслаждаваме на нашите пътешествия и на компанията си.
С изключение на един от нас, всички останали бяхме идвали в Боженци и по-рано, а някои даже и по няколко пъти. Но колкото и пъти да бяхме посещавали това красиво българско село, то нямаше как да не направим поредната обиколка около къщите на селото – едновременно толкова еднакви и толкова различни. Идеята Боженци да бъде превърнат в Архитектурно-исторически резерват официално е била приета през 1964г., като не може да бъдат строени къщи в „селото“ в по-различен стил, с цел да се запази самобитния му облик.
Името си, според легендата, селото носи на болярска девойка Божана, която при превземането на Търново от турците, избягала със семейството си в гористите планини и стигайки до това място, до малка рекичка, решава да се засели и така е станала основоположничка на това селце преди повече от 6 века. Разхождайки се из малките тесни сокаци около къщите, сякаш наистина сме в машина на времето, като сме се върнали през XVIII-XIX век, когато селото е преживяло своя разцвет. Намирайки се на стар римски път водещ към Константинопол, то е станало естествено средище на множество търговци, превърнали го в място свързано с престиж за онова време – в края на XIX в. селото се е състояло от 110 къщи и населението е достигнало 500 човека. Днес официалните жители са едва 41 – по всяка вероятно местните търговци държащи сувенирните магазинчета и ресторантчета.
Безспорно една от най-големите забележителности и гордост на селото е църквата „Свети пророк Илия“-построена на най-високото място, за да се вижда и чува отвсякъде. Боженци не случайно толкова са се гордели с нея, тъй като тя е една от първите в региона построени по време на турското робство. Историята говори, че построяването й се дължи на Дядо Иван Топала, уважаван по това време учител, лечител, търговец, абе може да се каже „3 в 1“. Случило се да е във Видин, където любимата кадъна на пашата, явно била с доста неудобни обувки или пък жегата я била напекла, та се занесла и взела, че си изкълчила крака. На Дядо Иван, едно от призванията било лечител и не би трябвало да е проблем да намести „кадънската нога“, ама ако я докоснел, щял да има пък той проблем – най-вероятно било да остане без ръка, тъй като никой освен пашата нямало право да бара любимката на пашата по долния крайник. Ама за да е „3 в 1“ явно е ,че Дядо Иван е трябвало да бъде доста умен мъж и взел, че намерил доста нестандартно решение – накарал да назобят яко една кобила, ама без да и дават да пие вода, после качили турската невеста на кобилката, пристегнали крачето на девойката и … после дали на кобилата да пие вода, зоба в корема и започнал разни химични реакции, подула се, въженцето се опънало, а „кадънско краче“ се наместило. Толкова доволен бил пашата, че хем излекували любимата му, хем запазили честа й, че се съгласил с желанието на боженския лечител в селото му да издигнат църква, че чак им дарил мястото на което да бъде построена. Добре, че не попрекалили със зоба, че ако се подуела повече оназ ми ти кранта, току-виж ногата на турската мома, вместо да се намести е можело да се пропука и така – ни църква, ни Дядо Иван.
Там, на една от пътечките под църквата, аз и една от страхотните ми спътнички получихме неповторим подарък – „старшия“ и другата ни страхотна спътничка, бяха изчезнали за момент от полезрението ни – както се оказа, открили една полянка с детелини и с песента на Лили Иванова „детелини, детелини,детелини, аз ви търсих по безкрайната земя…“ се спуснали да се пробват дали ще намерят четирилистни детелинки. Е, съмнявам се, че са си припявали точно тази песен, но за да поукрася разказа, го добавих за „аромат“. Все пак двамината пробвали късмета си, да видят дали ще открият четирилистна детелина и невероятно, но и двамата намерили по една. Жеста, обаче който направиха впоследствие бе страхотен – те ни ги подариха и си мисля, че искаха по този начин да споделят късмета си с нас. Пазя си този скъп подарък и непрестанно продължавам да го нося със себе си.
След едночасова разходка из Боженци, бяхме тотално „обезбирени“ и имахме време да седнем в центъра, в двора на едно от ресторантчетата и да изпием по една живителна биричка, преди да поемем в обратна посока. Този път бяхме решили да следваме „синия“ маршрут – включващ изкачване до билото и слизане направо в Трявна.
След преминаване на общата част от трите маршрута, към билото продължаваха „синята“ и „зелената“ маркировка, преминавайки през много хубава горска пътека до билото, където следваше развода на „сини“ и „зелени“. Имахме време да се полюбуваме на гледката към Стара планина, от местния връх Горната локва. Прокрадна се идея и да дочакаме залеза, но не посмяхме да рискуваме, тъй като не знаехме какъв път ни очаква нататък. Е, оказа се, че няма нищо, което да ни изненада, дори и да настане мрак, но тогава не го знаехме.
Продължихме и точно когато вече се стъмни и падна здрач, достигнахме до изходната ни точка хотел Бръшлян, откъдето се отправихме към следващата ни цел…на няколко километра от това толкова красиво и любимо ни място.
В последствие съжалих, че не се спуснахме по „зеления път“ (но не от Стивън Кинг), не за друго, а защото той щеше да ни преведе през още две села – Веленци и Зеленика и ако не друго, то там можеше да се срещнем с друг бай Иван – друга жива „библиотека“ по тези места, с други интересни истории…
маршрути