Това е пътепис, за една декемврийска разходка до една от многото ненагледни красоти в Родопите – Чудните мостове. Този разказ се роди в този си формат, след една идея на един близък приятел, с когото имаме идея да направим един интернет-блог, в който да разкажем за нашите разходки из страхотните ни планини.
Но идеята е всяка история да бъде не просто описателна на маршрута, а да пресъздаде и настроенията ни, мислите ни по време на тези разходки. Избрах да се пробвам дали ставам за това нелеко начинание, като опиша разходката ми до този невероятен природен феномен за който всички сме чували, но времето и начина до достигането му, е нещото, което малцина предприемат. Едно „малко пътешествие“, което този мой приятел не можа да сподели с нас.
През „масовите“ туристически месеци от средата на юни до средата на септември, може да се срещнат стотици коли, които изминават пътя Асеновград – Смолян и малко преди Чепеларе се отклоняват на разклона към с.Забърдо, но едва ли има и по десетина от тези коли, които да достигат до въпросното село – тяхната цел е един друг разклон преди селото, откъде се стига по един тесен път до самия природен феномен.
Както вече споменах по-горе тази разходка бе предприета в малко необичайно време – в средата на м.Декември, като тя бе част от четиридневен тур в Родопите, като причини за това време бе, че имах отпуска, която трябваше да „изчистя“ до края на годината, желание да се заредя с положителна енергия сред природата, да видя любимата ми планина от друга гледна точка, когато не е пролетно зелена и/или обагрена от топлите есенни цветове на есента,а е „гола“ и без своя „естествен грим“ и не на последно място също така това бе възможност да прекарам известно време в компанията на човек, с когото ни делят 120 километра и нямам възможност често да виждам или поне не толкова често колкото бих искал. Разбира се синоптичната прогнозата за необичайно топлото декемврийско време също ни помогна да вземем това решение за пътуването ни, но както може да се очаква по това време на годината не винаги може да се разчита на прогнозите и може да има изненади. Точно така се оказа и сега – предния ден се събудихме в подножието на Белинташ с лек снеговалеж, който макар и не много силен бе достатъчен да покрие всичко около нас с „бяла лека премяна“. Истината е, че аз не съм подготвен за зимен туризъм нито с екипировка, нито със знанията и уменията и едва ли бих предприел разходка по маршрут, който не познавам, ако все пак на другия ден „Емо Чолаков и колеги“ оправдаха прогнозите за оправяне на времето и след като слънцето ни се усмихваше още от събуждането ни, то решихме да продължим по план и да се насочим към село Забърдо, но не само като посока, а като крайна дестинация на автомобилния ни маршрут.
Макар слънцето да ни се усмихваше, то пътя до селото се оказа заснежен и за момент се прокраднаха мисли дали да не се откажем. А плана бе да се отиде до селото и оттам по една пътека да се стигне до Чудните мостове. За съжаление декемврийските разходки имат малък недостатък – денят през това време на годината е най-малък и нямахме време да разгледам самото село, като за жалост единствения ни досег с местните бе да попитам едно местно семейство откъде започва еко-пътеката от с.Забърдо до Чудните мостове. Едва ли ще изненадам някого, като кажа, че въпросните хора бяха много любезни и ни упътиха до началото на нашата разходка – любезни хора може да се срещнат навсякъде по тези географски ширини и не е нещо очудващото. Направи ми впечатление, че тези хора говореха с лек акцент български много специфичен за българските мюсюлмани и първоначално останах с впечатление, че жителите в селото са предимно такива, но в последствие се оказа, че не е така и селото си е с преобладаващо християнско население. Не че в Родопите това има някакво значение – там всички са просто „хора“ без значение от вярата им и знаеш, че няма да бъдеш оставен на произвола на съдбата при нужда. Хубаво впечатление от минималния ми допир със селото бе,че видях на много от къщите да се вее българския трибагреник и то не защото имаше някакъв национален празник – явно на хората не им трябват празници, за да демонстрират българската си принадлежност. Това определено прави много приятно впечатление и как само ми се иска да го виждам на повече места. Самото селце пък я има, я няма пес’тин (500) човека и винаги явно е било известно със странните си имена – някога се е казвало Чукуркьой — село в дол, но пък определено може да се каже, че съществува от доста години – намерили са доказателства в района, че селището е съществувало още от IV-V век. В близост до него се намира и много добре съхранен римски път и ако на някой му мине през акъла да се заяде и да каже „да бе, къде там са виждали римлянин“, ще му кажа, пич дано не си заложил 20-ка в Еврофутбола, че това е измислена история, тъй като в близката пещера Челевещница са намерени скелет на пещерна мечка, броня на римски воин, както и неговото въоръжение, което доказва, че ако местните не са виждали жив римлянин, то местните мечки са се срещали с един такъв, че даже може и да са вечеряли с него (буквално).
Самата пътека започва в начало на селото – нямам как да я объркате – определено има доста знаци на които може да разчитате. Първото което ще ви направи впечатление е едно малко имение с голям зид на рекичката, която минава покрай пътя-по разбираеми причини няма да приложа снимки, тъй като все пак всеки има право на уединение в личния си имот. Ако погледнете надясно пък ще видите параклиса Света Боородица
и ако по някаква незнайна причина сте пропуснали тези два знака (може би не е зле да се посъветвате със специалист офталмолог, може и да имате някакви проблеми със зрението), то следващото няма как да не ви направи впечатление – това е нещото, което кара зевзеците да казват, че Забърдо е българския Лос Анджелос. Не, не си мислете, че пишейки този пътепис, аз черпя вдъхновение от някоя силна домашна ракийка или някакво друго психотропно вещество, което ме кара да халюцинирам. След следващите снимки ще е ясно какво имам предвид.
Да, точно така – на скалите на входа на селото има надпис „Добре дошли в Забърдо“, който наподобява надписа на Холивуд в Ел Ей и оттук и основанията на някои майтапчии за сравненията с меката на световната киноиндустрията. Самата пътека води началото си от една туристическа беседка с барбекю на пътя малко преди надписа на скалите и минава точно над параклиса, като в самото начало пътеката не е обозначена, но след това няма как да се отклоните от нея, тъй като е много добре маркирана и са поставени множество нови обозначителни табели.
Нашата разходка започна по огретия южен склон, с лежерно темпо, наслаждавайки се на слънчевите лъчи и топлината им, минавайки покрай скали, в които са се образували малки пещери и ниши, като се наслаждавахме на пейзажа около нас.
По-нататък пътеката навлизаше в гората, където все едно се пренесохме в съвсем друг сезон и ако в началото бяхме като в ранна пролет, то продължението си бе точно като зимна приказка и се наложи да погазим в снежеца останал от предния ден. Незнайно защо бяхме решили, че маршрута е кратък и доста ненатоварващ, а и самата пътека бе широка и не с много голям наклон. Може би по тази причина предприехме разходката без да сме взели никаква храна и вода – само 3-4 мандарини. Мой съвет обаче – недейте да правите така, това не е от най-умните идеи, все пак говорим за планината, която както може да е очарователна и гостоприемна, но може да покаже и едно друго свое недотам приветливо лице, затова е важно винаги да сте подготвени. В интерес на истината трябва да призная, че по тази пътека няма как да „умрете от жажда“ – има няколко чешми, бистри потоци…
След близо час осъзнахме, че маршрута по който бяхме поели, може би не е толкова кратък и лежерен, понеже целта ни все още не се виждаше, а пътеката, която до сега леко се изкачваше, изведнъж пое надолу и излезе на един черен горски път, с една може би лятна кошара и плевня с типичните за Родопите каменни покриви, които толкова много харесвам. Как така реших, че е кошара – ами оставих на въобръжението ми да опише една лятна картина, как един овчар със стадо овце и 2-3 кучета каракачанки прекарват топлите дни на открита паша и тази картина ми хареса и затова се спрях на варианта с кошарата.
Тук в нас се прокрадна чувството, че сме достигнали крайната си точка и хей сега зад следващия завой ще се покажат „Чудните мостове“, но след като след всеки следващ завой имаше само поредния завой, а стрелките на хронометъра показваха, че откакто сме тръгнали са изминали два часа, взехме да осъзнаваме, че може би все още не сме видяли всичко, а и паметта ми нашепна, че някъде май бях чел, че разстоянието се взема за два часа и половина. Наистина се оказа, че това не е краят, тъй като пътека изостави горския път и пое нагоре през гората, което се оказа и най-трудната част от маршрута – както заради денивелацията, която трябваше да изкачим, така и заради падналите дървета на пътеката, който трябваше да заобикаляме, което ни бавеше и изморяваше. Понеже се движехме вече над 2 часа, в нас се прокрадна и лекото притеснение дали ще успеем да се върнем преди залез слънце, тъй като не би било добре да замръкнем в гората, без челник или фенерче.
Преминавайки през падналите дървета се зачудих какви ли стихии трябва да са върлували в гората, за да съборят тези огромни дървета, някои от тях сигурно над 102-годишни (възрастта на дървета не е избрана случайно,а е закачка с един мой приятел). За да се изтръгнат дървета с такива огромни дървета и то докато са заобиколени от други подобни дървета, вятърът, дъждът или снегът, които са причинили това трябва да са като от филмите, вещаещи разни истории за апокалипсис на Земята. И ако първата част от пътеката бе добре поддържана и прочистена от падналите дървета, то явно силите, средствата и желанието на кмета на Забърдо са стигнали само до там, тъй като в последната третина на пътеката има места, които са същински лабиринт от паднали дървета и трябваше да проявим невероятна гъвкавост, сръчност и пъргавина, за да преминем без последици през тях. Но всичко това си заслужаваше, защо след 2,5 часовия преход стигнахме до нашата цел – невероятно красивия природен феномен, който много подходящо е наречен „Чудните мостове“.
Изправяйки се пред тази красота, то оставяш ням и единственото, за което човек има желание, е колкото се може повече да и се насити и да я запечати в спомените си, за да може спомена да го връща на тези места, в моменти когато се „грозното ежедневие“ стане непоносимо. Може да се каже, че „мостовете“ са два – наречени голям и малък. В миналото са ги наричали Еркюприя (което от турски ще рече „ер“ – земя и „кюприя“-мост), като това са били може би водни пещери през които е минавала малката, но явно понякога и буйна и пълноводна река Дълбоко дере, под въздействието на която стените й са изтънели и при някое силно земетресение са се разрушили, като се е създал този невероятен природен феномен наподобяващ естествени мраморни мостове – единия от който е висок над 40 метра. За жалост лесния достъп на „куцо, кьораво, сакато“ до това „чудо“ е дало своето отражение. Нека да не ми се засягат хората в неравностойно положение, за използвания от мен израз „куцо, кьораво, сакато“ – нямам тях предвид, дори напротив радвам се, че лесния достъп по пътя и на тях им дава възможност да се насладят на тази красота. С въпросното словосъчетание има предвид тези хора, които са „морално осакатени“ и си позволяват да оставят своите „следи“ като Благо „Джизъса“ Георгиев на Колизеума, ако ме разбирате.
За мое голямо съжаление времето ни притискаше и трябваше много бързо да поемем по пътя на обратно, за да не замръкнем в гората. Тъй като вече познавахме пътя и знаехме как по-бързо да заобикаляме препятствията, то успяхме да се върнем преди да е мръкнало. Всъщност ако погледнем от статистическа гледна точка, то не би трябвало да е имало голямо изкачване – селото е с надморска височина около 1 300 метра, а „Чудните мостове“ са на 1 450. Така погледнато не е кой знае какво, но не е малко 4-5 часа ходене, нали?
Трябва да спомена и една друга много съществена разлика за разходка по една подобна пътека, като по време на „масовите туристически месеци“, тогава може да срещнете някого другиго с когото да си поговорите и да се забавлявате, докато през м. Декември едва ли ще се сблъскате с други ентусиасти, затова в случая бе много важна и компанията,с която се бях обградил. За съжаление не притежавам способностите на поет да мога я опиша – нея, моята страхотна компания. Мога да сложа няколко нейни подбрани снимки както с този природен феномен:
едната снимка обработена със специални програми, другата съвсем първична и така по същия начин мога да подбера нейна снимка на която се издокарала като „принцеса“ и друга на която е съвсем натурална „горска фея“, но както в случая с „Чудните мостове“, просто трябва да се сблъскате с подобен „феномен“, за да може да го оцените подобаващо и да разберете, колко е величествен и неповторим. Специален човек, с когото не е нужно дори да си говоря по време на един такъв пет часов преход, за да мога да се насладя на присъствието й. Това да познаваш подобен човек само по себе си е неповторимо както това произведение на природата до което се разходихме.
Някои биха попитали дали в крайна сметка си е заслужавало 5-ет часовото ходене без почивка в гората, промъкването сред препятствия, за да може да се насладя на този природен феномен за едва 30 минути, след като има възможност за 30 минути да отида с автомобил и да му се наслаждавам 5 часа? Без да се замисля ще кажа, че напълно си заслужава и смятам отново да повторя и споделя това си преживяване с други мои приятели – страхотни хора, които също ще се насладят на този преход и ще го направят по-живописен и приятен по различен начин.