Бягство от ежедневието, далеч от матрицата, в търсене на тишина, спокойствие и време за размисъл. Това беше идеята, от това имах нужда в този момент. Но как се открива такова местенце? – Ами, в Европа трудно, но когато си в Латинска Америка задачата многократно се улеснява.
И въпреки, че това ще бъде моята втора визита на това все още успяващо да се запази от груба човешка намеса кътче на земята, пак тръпнех, отново броях дните и не спирах да мечатя, да си мисля и гадая, какви ли изненади този път ми е подготвила майката Природа.
Първият път, посетих тези влажни, обрасли с неопроходима растителност територии точно преди две години – в Перу. Днес ще го направя отново, но този път ще надникна от друг ъгъл – през Еквадор.
Какво толкова различно ще видиш? И защо си правиш труда отново да пътуваш до там? – бяха някои от коментарите на мои познати. Ами ще им отговоря:
Амазонската джунгла мили мои е нещо специално и наистина различно. Тя е необятна и мистична. Понякога е кротка и добричка, но по-често си е дива и трагична. Тя е фантазия, въображение, тя е страх и изкушение. Чуваш, но не виждаш, а видиш ли, късничко е. Урок е тя, предизвикателство – адреналин. Законът тук си е един – оцелявай, ако можеш!?!
И ако в Перу всичко се случи някак бързо и неосъзнато (така е с организираните екскурзии), то този път съм сам – няма кой да ми мърмори, да ме юрка и препира. Ще я карам, както аз си знам – спокойничко, изследователски и приключенски. Плановете ми са да се потопя в шубрака, защо пък не да скоча и в реката, да снимам, да се любувам и много, много да не му умувам.
Но първо малко предистория.
В Еквадор разстоянията са си големи – не толкова като километри, колкото поради факта, че няма как да се прескочат Андите. Има самолети, но те са скъпички. Пътища също има и то добри, но завоите са безброи и придвижването става яваш, яваш. Затова човек, когато подбира, трябва хубавичко да си помисли, дали от време е готов да се лиши или от не малко пари.
Аз избрах да пътувам с автобусът и то не каккъв да е, а нощен. Защо ли?
- Директни са – едно-две спирания за целия близо 10-12 часов преход и то само за тоалетна;
- Пътуващи търговци не се допускат – не че имам нещо против тях, дори напротив забавляват ме, но точно затова пътуване, някак не ми е оферта, тъкмо да се унеса и някой да започне да ми вика в ухото (това в общи линии се случва по време на дневните придвижвания с автобус);
- Спестяват се дневно време и пари за нощувка.
- Сравнително удобни са и чужденците имат привилегията (ако имат благоразумието да си запазят билет предварително), да бъдат настанени на най-предните седалки, където е доста по-комфортно и до където въздух все пак стига. Отзад си е екшън, повярвайте ми.
И така, бях готов. Но преди та се кача на автобусът имаше няколко ако-та, които трябваше да съобразя:
- Да, билетът ми беше предварително резервиран, но имаше условие – да съм на гишето 30 минути преди потегляне, за да направя плащане, защото тук за превод по банка не може и да си помислиш.
- Трябваше също да помисля и за трафиха и за тълпите, които се предполагаше че ще са сериозни в днешната нощ, защото в Еквадор следваха два празнични (почивни) дни и се очакваше броят на пътуващите да бъде многократно завишен. А, както споменах преди малко разстоянията в страната са големи, а предвижването със самолет доста скъпо. На база на това бе напълно нормално и по-голяма част от еквадорците, също като мен да се ориентират за пътуване с нощните автобуси. Но имаше и още, защото както всяка вечер предхождаща почивен ден, за хората (най-вече младежите), които няма да пътуват бе време за купон. Това ме засяга до толкова, че автобусите щяха да бъдат двойно по-претъпкани, а трафикът по улиците тройно по-кошмарен, което със сигурност щеше да забави моето пристигане на терминал Китумбе, от където трябваше да потегли моят автобус.
В Кито има два главни терминала (две огромни автогари), от единият тръгват и пристигат всички автобуси за северната, а от другият за южната част на страната. И двата се намират в „покрайнините“ на града, за да не се бави време в градският трафик – ако питата мен – гениално хрумване. За хората, като мен, които се подвизават в централните части е лесно – разстоянието е почти еднакво – около час, но ако трябва да отидеш от еденият край на града до другия и минеш през цяалата транспортна какафония на Кито и то в такъв ден, не ти мърдат едни 3-4 часа.
И така – снабден със сериозна доза търпение най-накрая потеглих. Разказвам всичко това, защото смея да твърдя, че моето приключение започна именно тук, в автобуса – пътувайки за автогарата. Където освен блъсканицата, гиролтията и писъците на малките малчугани, което са нещо нормално за Еквадор и затова време на денонощието, в автобуса имаше и нещо различно – едно високо, русокосо момче, се открояваше в тълпата и привличаше вниманието. Младежът, който стърчеше с поне две глави над останалите бе нарамил две огромни раници, непрестанно се озърташе и гледаше някак уплашено и притеснено. Явно пътуваше за първи път, защото си нямаше и напредстава, къде да слезне и питаше през спирка-две местните, които не са най-ориентираните хора на света (поне според мен) и може би поради тази причина, след едно такова запитване яко си го заблудиха.
Мислейки, че следващата спирка е неговата, момъкът бе принуден да напусне комфортното ъгълче, което бе заел и да се отправи към вратата. И настана суматоха. В стремежа си да се измикне възможно най-бързо, започна да бута и ръга всеки изправил се пред него, а когато все пак се добра до вратата, някой му подшушна, че това видиш ли не е неговата спирка и всичко започна отново. Горкото момче и горките еквадорци – добре че са търпеливи хорицата.
Скоро забравих за него, но когато го видях отново на терминала, до който все пак бе успял да се докопа, а след това и в автобуса на път за еквадорската джунгла, вече в компанията на група младежи бях сериозно изненадан.
А сутринта, на прага на джунглата, когато някой ми подвикна (тъй като се бях отплеснал в снимане на игривите шарени птичета щъкащи около мен): „Господине, трябва да се регистрирате и да се качваме в лодката“, и когато обръщайки се отново съзрях едрото момче, което вече над 12 часа ме преследваше из Еквадор, бях направо шокиран. Какво ли имаме да си казваме!?! – си помислих в онзи момент.
Естествено, той не ме беше забелязал. И нормално – сливам се с тълпата – поне на височина го докарвам. Разбрах това след ден-два на разговор, с бутилка бира в ръка, съзерцавайки заедно джунглата през ноща.
Той и неговите приятели бяха планирали своята ваканция по-същото време, като мен, бяха избрали същото лодже, а за капак на всичко ни разпределиха и в една и съща група. 
А това означаваше, че следващите няколко дни ще прекараме заедно – неразделни. И това, ако не е съвпадение, здраве му кажи!?!
Представи ми се, като Форест, а аз започнах да му викам Боске (испанската дума за „гора“). Смя се с глас. Работеше в Еквадор, също като мен, както и неговите 5-ма приятели, с които се бе запознал наскоро (доброволци – учители по английски). Заформихме си страхотна дружина. Забавлявахме се много. И ако в началото бях „господине“, накрая се разделихме с думите: „Ще чакам да се обадиш за по бира амиго“. Така според мен се създават приятелства – спонтанно.
Но нека се върнем в джунглата.
Настаниха ме в последното бунгало – от едната страна бе реката, а от другата гората. Няма къде да се бяга. Ако някое животинче ме навести посред нощ и да викам, никой няма да ме чуе.
Бунгалото си има име – „Кайман“. Увериха ме, че тези животинки не го посещавали, но пък виж всякакви други дребосъци – хвърчащи, пъзящи и подскачащи е много вероятно да наминат. Реално стени няма, само, мрежа и то прозрачна и то до средата. Другата част е отворена, да влиза въздух, а и не само. Не че мрежата не е достатъчно надупчена, но това е друг въпрос.
Има цели три легла, но други хора няма. Ще бъда сам. Малко си е страшничко, като се замисля. Три нощувки на крачка от джунглата, сам самичък, кажи речи под открито небе. Но пък това си има и предимства – ще си имам частна баня, ще си пръцкам на воля и ще си правя, каквото си поискам.
В дясно от бунгалото се издига могъщо дърво, по клоните на което висят странни продълговати гнезда, в които влизат и излизат непрекъснато два вида чудни птички – едните жълто-черни, а другите (по-големите), кафеникави, с жълти опашки. Живеят заедно, нещо като симбиоза. 
Песента им е необичайна – крякат, викат, все едно приказват. Това е то – идилия.
Всеки шум ме кара да настръхвам, но и тайничко да се усмихвам. Щастлив съм, че съм тук.
Опъвам се, за почивка уж, но ме не свърта – навън е живота. И тъкмо да прекрача прага, когато забелязвам първият ми гост – огромна, жълта пеперуда. Любопитна е, но така и не се спира. Казва ми здравей и отлита във всемира.
Оглеждам се за още нещо и забелязвам паяче, щурче и мощна, тумбеста оса. На второ четене откривам – няколко хлебарки, скакалец, малка жабка, чудата пръчка и една жълта богомолка.
Странно е, но липсват ми комари. Тук въздухът е някак мек, не като в Перу. Влагата е малко, диша се. Дори си е приятно, но да не прибързам, че навлезнем ли във вътрешността нещата могат рязко да се променят.
Привикват ни за първата разходка. Тръгваме с лодка, по реката, да дирим едри животинки, които би трябвало да са активни в този час.
Напредваме, гребем. Ослушваме се. Нищо. До нас достигат само звуци – на вятърът, реката, далечен писък, остър вик. Чува се, но нищо не се вижда. Всички са се скрили и и не искат да ни се покажат. За джунглата сме нови, непознати, а тя е срамежливка.
И тъй като скучаехме, а може би и поради факта, че не успя да ни покаже нищо интересно, навръщане, нашият гид реши да ни разнообрази разходката и вместо да гребем ни предложи да скочим в реката. Това бе изненада, но приятна. Не чакахме втора покана, метнахме по една спасителна жилетка и без много да му мислим скочихме във водите на мътната река.
Само като се замисля, колко му трябва човек за да се довери и то на един непознат, говорещ на език, който не всички от нас разбираха. Но дългият нощен преход, почти без сън и бездействието, бяха направили денят ни скучен, и можеби поради това не му умувахме много много, а се възползвахме от предоставената ни възможност да се забавляваме. Дори и не се замислихме за болестите, комарите, пираните и кайманите, който обитават тия води.
Плувахме по течението, по гръб. Водата бе топла, подухваше лек ветрец, а над нас короните на дърветата образуха чуден тунел. Не ни костваше усилие, само трябва да се отпуснем и да се наслаждаваме.
30 минутното спускане по реката завърши, но не и забавлението. Вече бяхме мокри и не ни пукаше, затова се възползвахме и от други две водни предизвикателства, които лоджето ни предлагаше – няколко гуми и въже, с което се засилвахме и с качахме в реката. 
Това бе момента, в който всеки от нас можеше да покажи маймунджулуците си – един на салто, друг се изплюкваше по корем, а трети на бомба.
По-късно вечерта се сетих за всички клипчетата, които съм гледал с подобни въжета, като видеата винаги завършваха я с изпускане, я с късен на въжето, я със счупване на клон. Е, при нас за щастие нищо подобно не се случи, не само този ден, а и следващите, в които се възползвахме от тези атракции. Чуваше се само смехът и плискането на водата.
Вечерта, както подобава, когато сте в джунгла, ако не се пуснете на нощна разходка в търсени на змии, тарантули, скорпиони и всякакви нощни създания, все едно не сте били там. Тарантулите открихме веднага – три-четири дори – огромни паяци, които винаги съм мислил за опасни и отровни, но се оказа, че само второто твърдение е вярно – отровни са, но само някои от видовете (иам над 900 вида) притежават достатъчно силна отрова за да доведат до по-голям дискомфорт на човек. Но тогава не знаех всиччко това и когато водачът ни пое в ръцете си един паяк-птицеят (другото име на тарантулата) и без притеснение предложи на всеки да докосне това меко, пухкаво нещо, се опулих. Имаше смелчаци, които не само ги погалиха, но и му позволиха да се разходи по ръката им. А Боске стигна и по-далеч, не че го искаше, но паячето не го и пита, а се втърна рязко напред, покатери се от ръката на гърбъ, през врата, та от там се спря чак на главата му. Водачът ни стоеше от страни и се кикотеше, а русокосият великан се чудеше, как да се оттърве от малкият гигант, който явно припозна меки косми, като своя територия и не искаше да напусне зоната си на комфорт. Забавно и малко страшно, поне за момичетата.
Скорпион, така и не видяхме, но една от отровните не пропуснахме. Бърза и пъргава, но и страхлива. Не нападаше, искаше да се скрие. Водачът ни, както и ние бяхме обути с ботуши и затова бяхме малко по смели от обикновено. Нашият човек ни каза, че ако ни ухапе нещо подобно, а и която и да е от змиите обитаващи джунглата имаме не повече от две минути, които биха ни стигнали само да си подпишем завещанието, след това вече е късно. Единствено „змията-великан от реката“, какъвто е буквалният превод на думата анаконда от езика на идианците от делтата на Ориноко не използва отрова, но тя не се и нуждае от нея – нейната прегръдка е задушаваща – докопа ли те, с теб е свършено. Яката работа – нощните разходки са малко плашещи, но пък интересни и определено различни.
Прибрахме се в лоджето, хапнахме набързо и хайде в бунгалата. Пуснах балдахина, нагласих челника близо до мен и може би заради дългото пътуване и няколкото разходки заспах на мига. Което, като се замисля си е добра тактика, имайки предвид, че навън бе тихо и тъмно и всеки шум предизвикваше трепет у мен.
