Денят ни започна без лелеените мекички за закуска – хотелът бе почти пълен, а пък явно ние се бяхме поуспали в сравнение с другите гости, които трябва да са били доста огладнели, тъй като не ни бяха оставили от мекиците. Но пък предната вечер бяхме получили успокояващата информация, че плануваната за този ден разходка няма сериозни пречки да не се състой. И както вече споделих на този „трип“ аз бях като „багаж“-не бях участвал в организацията и за мен бе непонятно какво е замислено и разбрах програмата ни буквално след като се озовахме в това райско кътче – община Борино и по-точно землището на с.Ягодина. А, идеята на организаторката ни за деня бе, да обиколим така наречената „Дяволска пътека“. Проверката ни в интернет пространството, ни даде доста разнопосочна информация за състоянието на пътеката – едни коментари ни съветваха да не се захващаме с този маршрут, тъй като е неподдържан и природните стихии са се погрижили, да го направят трудно достъпен, а пък други ни уверяваха, че всичко е ОК. Решихме да попитаме в хотела, където бяхме отседнали – момчето, което бе сервитьор, го бяхме видели по-рано, че е един от дузината шофьори, които превозваха с джипове туристите до „Орлово око“ и ни се стори достоверен източник на актуална информация по въпроса. Момчето ни увери, че пътека е реиновирана в края на миналата година и дървените мостчета до Дяволския мост са възстановени. Не, не съм се объркал, зная че известния на всеки „дяволски мост“ в Родопите е до Ардино, но се оказа, че и тук има такъв, като разликата е, че ако ардинския е сътворен от човека, то този е дело на природата…или по-скоро легендата го приписва на „владетеля на подземното царство“, на когото е и кръстен. Така успокоени, че плановете ни няма защо да се променят и да търсим заместители на набелязания маршрут, то се бяхме отдали максимално да се насладим на сутрешното си кафе под галещото сутрешно, пролетно слънце. Повечето гости вече се бяха изнесли и общо взето останахме ние и едни младежи – чужденци. Защо ги споменавам ли – ами защото се убедих нагледно, че славата на „шопската ни салата“ не е никак пресилена – единия младеж, явно толкова я беше харесал, че си поръча за закуска именно „шопска салата“. А, представям си ако дойде през м.Юли или Август тогава какво ще е – сигурно няма да му се става от масата и ще нагъва салата от сутрин до мрак. Все пак си е странно, колкото и да му е харесало – то и на мен ми хареса „гулаша“ в Унгария, пастата в Италия и т.н., но не закусвах с това.
Оставихме ги да се наслаждават на сутрешната салатка и с колата се отправихме надолу по Буйновското ждрело, откъдето бе един от подходите към „Дяволската пътека“. Разпознахме я лесно – началото и бе някъде по средата на пътя между Ягодина и Телеш – като има поставена една „будка“, която е наречена „информационен център“, като са направени и паркоместа за няколко автомобила. Има и голяма информационна табела, която нямаше как да подминем, все пак по този път не можеше да си позволим високи скорости. Казаха ни да се ориентираме и по водослива на р.Буйновска и р.Чатак дере. За да достигнем до пътеката първо трябваше да се изкачим по една стълба на скалата, където се засякохме с едно семейство, които също бяха отседнали в нашия хотел и бяха тръгнали с малчугана си, съвсем мъничък юнак – някъде на 4-5 годинки. Много ме радват такива родители и се чудя дали и аз бих бил като тях или ще съм както повечето, които се опитват да създадат „стерилна среда“ като в кувьоз за наследниците си.
Според информационната табела имаше два маршрута. Така наречения „малък кръг“ – с дължина 3.7 км, който би трябвало да се измине за три – три часа и половина и „дълъг кръг“ – с дължина 10.7 км, като времето посочено за обхождането му бе до шест часа и половина. Веднага си заплюхме по-дългия, тези десетина километра нямаше как да ни изплашат, а и обещаваха да отидем до друго родопско село, в което не бяхме ходили – Борино. Още в началото трябваше да решим дали да тръгнем към Борино или към Дяволския мост, но решихме първо да минем да разгледаме водопадчетата и моста и след това да продължим към селцето, а и имаше една стрелка, която настойчиво ни подканяше да поемем наляво към реката и моста. Тръгнахме и веднага ни предстоеше стръмно спускане към река Чатак дере – левия приток на Буйновска река.
Пътеката е страхотна и се вдига и спуска около реката, като е добре обезопасена с дървени парапети, в по-опасните си участъци, има дървени стъпала, където е необходимо, а и видимо е много добре почистена и оформена. Определено не е за малки деца, та били и юнаци с родители планинари. Показателен за това е факта, че повече не видяхме семейството, което тръгна с нас.
И както си е редно когато се намираме в Родопите, пътьом трябваше да срещнем някоя чешма. Е, и тук традицията бе спазена и се озовахме пред чешма-планински извор, откъдето можехме да наточим студена вода, преди да продължим нататък.
Това, което следваше, бе първоначално рязко изкачване нагоре по-склона, а след това почти отвесно спускане покрай една скала – определено тези 15-ет минути ни накараха да се поизпотим и да изхвърлим водата, която бяхме пили през порите на кожата си. Не зная, дали по този начин сме успели да изхвърлим някакви токсини от тялото си, но определено там се чувствах „пречистен“.
Стъпвайки отново на речното равнище, се озовахме на едно тихо място, с импровизирана пейка за отдих. Имахме чувството, че се намираме на дъното на някакъв казан, с всичките тези отвесни скали около нас. Чуваше се единствено ромона на потока, като се чудехме дали пред нас не бе един от „скритите“ водопади, които описанието на пътеката ни обещаваше да видим. Макар, че този пад на водата от метър височина, не ни се връзваше много с представите за водопад, които всеки от нас си представяше. И да там можеше да поседна и да чуя мислите в главата си, без да зная, че продължавайки по пътеката зад скалата срещу течението на река, щяхме да се озовем сякаш на съвсем друго място.
А, там зад завоя пред нас се разкри още по-страхотна гледка – каньона на реката, по който можехме да се придвижваме благодарение на дървената платформа, която е построена и да се наслаждаваме безмълвно на красотата му. О, повярвайте ми, наистина оттам по тези дървени платформи можеше да минем „без думи“ – просто бе безмислено да се опитваме да споделим каквото и да е, тъй като нямаше смисъл, грохотът от водопада бе толкова силен, че не можехме да се чуем.
Въпреки тази „дървена пътека“, мостчетата и отвесните стълби по скалите, то пак не успяхме да се насладим на цялата прелест на водопада – явно обаче нямаше „перфектната гледна“ точка, от която да се види в цялата му прелест. Тук ставаше ясно защо хората са ги нарекли „скритите водопади“.
Много са се потрудили хората със създаването на тези платформи и определено резултата е доста впечатляващ. Не зная за колко време е посочено, че се минава този участък от пътеката, но на нас навярно ни отне поне половин час – и не заради това, че трябваше буквално да се катерим по почти вертикалните стълби, а защото искахме да се насладим на това чудесно допълнение на природа и човешка мисъл. Прекрасно е думата, която описваше нашето състояние в онзи момент.
Изкачвайки се горе на скалата, пътеката продължаваше през гората, обезопасена с дървени парапети, през няколко мостчета, панорамна площадка, от която можехме да се докоснем, до още от приказния каньон на реката и достигнахме до следващия водопад или по-скоро каскада от два, които сякаш отново не разкриваха цялото си изящество, за да оставят нещичко и на нашето въображение. Това е като да видиш „жена със страхотно тяло, облечена в ужасно секси облекло“ – иска ти се да видиш какво има под него, но същевременно оставяш и въображението ти да се развихри и да обрисува страхотни гледки. Това е описание за мъжката част от читателите ни, които ще разбера какво имам предвид, а за жените … е, за тях не зная с какво да го сравня…бих предложил на моята дружка в тази разходка да го опише, но не бих се надявал…поне досега категорично е отказвала да опише каквото и да е от пътуванията ни.
Преминавайки през поредното мостче, продължихме вече плавното изкачване покрай течението на рекичката и се озовахме на първото място за отдих и подслоняване, ако вземе, че завали някой изненадващ пролетен дъждец. Или пък да се използва за заслужена почивка, похапване на някой сандвич и събиране на сили, преди да се продължи нататък. Ние, обаче нямахме нужда от такива „стимуланти“, нашият „допинг“ бе цялата тази красота, от която искахме да вземем колкото се може повече, затова и го подминахме и продължихме нататък, наслаждавайки се на това, как реката в продължение на може би хиляди години е успяла да си проправи път през скалите … и то само по какъв неповторим начин го е направила.
Някъде там, малко преди да достигнем „дяволския мост“ срещнахме и едно семейство, мъж и жена на около видима възраст 55-60 години, с който се заговорих. Оказа, се че тези хора от 5 години отсядат в едно хотелче в селцето откъдето пътя се отклонява за пещерата – Тешел и обикалят района около него. Казаха ми толкова много маршрути, по които си минали и ми нахвърляха толкова идеи, че се замислих дали този живот би ми стигнал да разгледам тези магнетични Родопи, та дори и да се посветя единствено и изцяло на тях. За съжаление най-вероятно отговора е – не. Но нямаше защо да се очудвам – дори и моята дружка бе идвала два пъти преди това, и се оказваше, че непрестанно я изненадва нещо, за което не е подозирала, нещо което се крие, зад поредния завой, зад отсрещния баир, по течението на някое поточе…
С тези мисли в главата си достигнахме и до една от главните ни цели до града – моста на онзи „негативен герой от библията“. Всъщност бях подочул, че става въпрос за естествено скално образование, което свързва скалите от двете страни на потока, като е образувал естествен брод – именно затова е асоциацията с мост. А, е „дяволски“, защото има поверие, че само дявола може да премине през него…може би за да достигне до своето „царство“.
На създателите на пътека им е хрумнала страхотната идея да направят „пътека“ която преминава под самия мост, като по-този начин се дава възможност да бъде разгледан и от друга гледна точка – отдолу.
Аз бях допълнително въодушевен, защото се оказа, че индиректно съм участвал в създаването на всичко това. По какъв начин, бихте ме попитали, след като си признах, че до предния ден, не знаех за съществуването й? Хей сега ще обясня, за да не ме обвини някой, че си приписвам неоснователни заслуги. Моят работодател има една много хубава инициатива, с която с право се гордее. Всяка година за Коледа се определят по няколко проекта от различни области, от които всеки един от служителите,а и клиентите ни може да си избере един и да дари средства. Като за всяко дарение от служител, работодателя ни добавя една определена сума. Е, оказа се, че една от предните инициативи е била свързана именно с тази пътека, а аз поради пристрастията си, давам своята лепта точно за такива проекти … и така се оказа, че и аз имам някакво скромно участие в изграждането на тази страхотна атракция.
След като минах под моста, разгледах този скален феномен и отгоре, като там има и пейка на която можеше да поседнем да отморим.
Определено до този момент „пътеката“ бе надминала очакванията. Казват, че тя е резултат на 8 годишна проучвателна дейност на специалистите и ако е така, то тя е потвърждение на онази поговорка, че „хубавите неща ставали бавно“.
Бе дошло време да продължим към втората ни цел – Борино, като все още бяхме ентусиазирани да направим „дългия“ кръг. Едва ли можеше да очакваме и продължението на пътеката да е такова, както до този момент, но нямахме търпение да се впуснем и по някоя криволичеща горска пътека, каквито бяха очакванията ни. Очакваше ни добре оформена и обезопасена пътека нататък, но синята ни маркировка, която би трябвало да показва маршрута ни, все повече се дублираше с по-модерната обозначена с червено, та дори за момент се появи и зелена до някаква хижа. Хижа не достигнахме, но попаднахме на още един заслон-барбекю, разбира със задължителната чешма – ново перфектно място за някоя компания, която би искала да си устрои и кулинарен празник. Е, лично аз не си се представям, да мъкна някакви мръвки, които да пека няколко часа, а след това да седя още толкова време под този навес, за да ги ям. А, не благодаря! Предпочитам това време да го оползотворя, в съзерцаване на този шедьовър, който природата е сътворила там, с помощта на тази малка рекичка.
Продължихме, по пътеката, като освен удоволствието, започна да се прокрадва и едно друго чувство – на съмнение. Видяхме, че на информационната табела, бе маркирано отклонение към „Катранджийницата“ – начало на друг вход към пътеката. Съмнението ни бе, дали „червената“ маркировка няма да ни заведе именно нататък, но пък се успокоявахме, че на табелите си пишеше „Борино“ – тоест трябваше да сме на прав път. Това бяха мислите, спохождащи ни в момента, в който достигнахме една поляна при „дървото на късмета“ – върба, в ствола на която през 50-те години на миналия век местен жител е открил 157 турски златни монети. Явно, някъде далеч в миналото, когато върбата е била мъник, някой я е използвал за „свой трезор“, но в последствие или е забравил за съкровището или му се е случило нещо и не е споделил с близките си, къде да бъде открито.
Около това място може да се направи страхотен къмпинг за любителите на спането сред природата в палатка – имаше перфектните условия за това – равни поляни и преминаващата рекичка. Нашата пътека обаче, вече се превръщаше в равнинен черен път, което все повече засилваше опасенията, че не сме на правилния път. Доколкото бяхме запознати с топографията на района, то за Борино, би трябвало да започнем сериозно изкачване, а не да крачим по равнинен терен. Макар, че вътрешно бяхме вече уверени, че се отправяме не накъдето искахме, то продължихме устремени след табелите към Борино с червената маркировка. Междувременно се натъкнахме на още едно „водопадче“, което бе творение не на природата, а на човешка ръка. Достигайки пък до някакъв изоставен завод вече бе ясно, че определено сме се отклонили, което бе потвърдено на 100% достигайки до импровизираната арка на входа/изхода на пътеката.
Така и така се бяхме озовали там, тъй че решихме да се възползваме от възможността и да разгледаме и изградената по проекта за екопътеката дървената къща-музей – „Катрандийницата“. Както става ясно от името, това би трябвало да е възстановка на дом на типичен местен някогашен занаятчия, добивал катран. Оказа се, че това е много типичен занаят именно за Борино, където преди време много от жителите са добивали катран, но в наши дни този занаят е почти напълно изчезнал, поне по начина по който се е приготвял в миналото. Причина за това, е това че вече няма почти никакво търсене на този продукт, а дори и да има запитвания за някакви малки количества, то е на много ниски цени, за труда, които се полага от един занаятчия. Всъщност приготвянето на катрана става, от борина, но не от самото дърво, а от корените му и то за да е качествена продукция, то трябва да са престояли няколко години под земята. В последствие те са нацепват на малки парченца и се поставят в ями, на дъното на която има тръба откъдето да се изцежда катрана. Интересното е, че ямата се покрива със слой слама, след което се запалва, за да може да се запали и борината отдолу, но така отгоре се образува коричка, която „задушава“ борината и не и позволява да пламне, а да тлее, като по-този начин се отделя смолата и образува катрана. Целия процес трае няколко дни и трябва да се внимава много „коричката“ да не се пропука, защото това стане ли, то борината изгаря моментално … без да има добив на „черната течност“.
Надявахме, се това място все пак да има някоя пътека до Борино, но надеждите ни бяха бързо попарени, от местните селяни, които в близост, вече бяха заети да осигуряват прехраната си за другата зима – садяха картофи на малките си ниви, основното препитание по тези земи. Те ни заявиха, че за да достигнем Борино, трябва да вървим по асфалтираното шосе, което при нас се изключваше като вариант. Решението ни бе да се върнем назад и да видим, къде по дяволите се бяхме отклонили от синята маркировка, която ни обещаваше да ни заведе до селото, не по шосето, а през гората. Тръгнахме назад по пътя, по който бяхме дошли, но определено забързани, тъй като имахме време да наваксваме. Някъде близо до „дървото на късмета“ се натъкнахме на група от две двойки по възрастни планинари, които попитахме, дали са наясно накъде е „синия маршрут“, но не получихме помощ и от тях, напротив единия мъж сподели, че всъщност цялата пътека все още не е маркирана, като са се набирали доброволци за това, но такива не са се намерили. Впоследствие разбрах, че наистина е имало такъв призив още от началото на годината, като самото маркиране е трябвало да се случи, следващия уикенд, след нашето посещение. Ако знаех това, можеше да обсъдим с „нашата“ група дали да не се включим – подобна дейност и без това ни е залегнала в плановете.
Върнахме се до „Дяволския мост“ и отново подробно се загледахме в информационната табела описваща маршрута и установихме грешката си. Оказа, се че пътека преминава през самия „мост“, но имаше и още нещо което бяхме пропуснали да видим – бе обозначено, че този участък в момента е непроходим. Обзе ни голямо разочарование, бяхме се зарекли да направим този кръг и в онзи момент, когато стана ясно, че това няма как да се случи, нямаше как и да не изпитаме и разочарование. В онзи момент се получи и разнобой в групата ни – спътничката ми, бе на мнение, че въпреки, указанията че този участък е непроходим в настоящия момент, то ние трябва да се изкачим през скалата свързваща двете страни на ждрелото. Аз обаче бях категорично против. Все пак този участък по никакъв начин не бе обезопасен и едно леко подхлъзване може да доведе до доста сериозни последици – все пак под нас се намираше 18-ет метров скалист каньон и хич не ми се иска да си представя какво можеше да се случи при някаква дребна грешка от наша страна. А, предпоставки за това имаше – не можех да се доверя на екипировката ни – обувките ни не бяха от най-сигурните, а и все пак никой от нас не е „дявола“ – да не забравяме, че поверието е, че само той може да мине през този брод. Аз ако трябва да се оприлича на някое библейско същество – по-скоро съм „ангелче“, с изключение на моментите, в които някой успее сериозно да ме „настъпи“ – е, тогава сигурно бих преминал безпроблемно през този мост.
Бързо взехме решение да се върнем обратно по пътеката и да заходим към Борино от другия й край – там където бе започнала нашата разходка. Обратния път освен, че премина в доста скоростно темпо, то видимо се усещаше и разочарованието в другия член на експедицията ни – разочарование от това, че маршрута не е довършен според плана и разочарование от мен, че не се съгласих да рискуваме с изкачване през моста. Е, за себе си бих рискувал, но не бих поел такъв риск, когато потърпевш можеше да се окаже тя – прекалено е ценна за мен, за да се съглася на подобно нещо. А, и като потвърждение на мислите ми сякаш, няколко минути по-късно на съвсем равен и безопасен участък от пътеката, то обувките й наистина се подхлъзнаха и тя залитна.
Връщането ни по обратния маршрут обаче ни позволи отново да се насладим на водопадите и страхотната пътека и най-вече на стеснения ждреловиден участък,през който се преминава през дървените платформи. Наречен е много подходящо – „скалния кулоар“.
Пътьом можеше да се насладим и на самодейното творчество на някакъв или някакви творци, изобразяващи според мен някакви религиозни , а може би и окултни моменти. Може пък и просто на някого да ми се е приискало да нарисува каквото му дойде на ума и да го сподели с хората решили да се поразходят по този маршрут.
След като достигнахме до сутрешната си изходна точка за почти отрицателно време, продължихме вдясно по пътеката, която определено загатна, че ще е доста „тегава“. Още в началото на този нов маршрут се оказахме пред дървена беседка от която имахме видимост към Буйновското ждрело – много подходящо място да направим малка почивка и да съберем сили за сериозното изкачване, което ни предстоеше. А, повярвайте ми, изкачването наистина си бе сериозно. Хората, който бяхме питали за пътеката по-рано също се оказаха прави – от тук наистина нямаше маркировка, макар че пътеката беше видимо много добре оформена и се личеше, че скоро е работено по нея. Ако трябва да опиша пътеката нагоре – бих я сравнил със серпентина, именно така се виеше нагоре, като на моменти бе толкова стръмна, че имах чувството, че ми драска носа и в него влиза земя. Мисля, че бях достатъчно образен, за да предам за какъв наклон става въпрос. Имаше моменти, в които след буквално десетина крачки се налагаше да поспираме за кратки почивки.
Изкачвайки се и покорявайки метър по метър, се чудехме къде ли отива тази пътека – имахме чувството, че сякаш се забиваше в скалите. Опитахме се да определим няколко варианти, на това накъде отиваше, като единия бе че заобикаля скалите, друг че минава през някоя ниша между тях, но тези предположения се оказаха безпочвени – пътеката буквално се катереше по тях – къде по изградени дървени стълби, къде по естествени каменни образувания наподобяващи стъпала. Невероятно чувство, просто не зная как да го опиша това катерене към върха на скалите. Имах чувството, че трябва да се изкачим на равнището на „Орлово око“, което ни „гледаше“ на отсрещния връх.
Не мога да се сетя за думи, с които да опиша, как се чувствах, там докато се катерехме като планински козлета по скалите, придържайки се за онези изглеждащи не особено стабилни обезопасителни парапети. Просто трябва да се отиде и да разбере какво имам предвид. Определено мога да кажа, че тази пътека веднага влезе в „топ 3“ на моите фаворити.
Успявайки да се изкачим на върха на скалата се оказа, че пътеката навлиза през гората. Тук вече отново се появи и „синята ни приятелка“, която би трябвало да ни упътва. Направихме и една задължителна почивка там сред дърветата – напълно заслужена след като за близо час бяхме изкачили едни 400 метра … денивелация. Нямаше време да се излежаваме много, затова отново закрачихме през гората, като вече поне не се изкачвахме и можехме да увеличим темпото си.
Скоро достигнахме и до точката, където би трябвало да се „събират“ краткия и дългия маршрут на пътеката – изграден навес, с поредното барбекю. От една страна бяхме адски доволни, че пристигнахме там, но от друга съзнавахме колко още много път ни чака до Борино. Тук бе и момента да обсъдим какво да правим – да продължим нататък или да се връщаме. Нямахме никаква идея за колко време ще успеем да се доберем до крайната си цел и какъв ще е терена дотам. Все пак решихме да продължим като да определим час до който ако не сме стигнали, да се върнем обратно, все пак терена, който преминахме не бе шега работа, за да си правим експерименти и да го спускаме наобратно по мръкнало.
Явно маршрута насетне бе по горски пътища, но трябваше да изберем по кой да поемем. Естествено избрахме грешния – все пак трябваше да се загубим и на тази отсечка. Така загубихме още скъпоценен половин час.
Продължихме по пътя, който си мислехме, че би трябвало да е правилния, но след като в началото имаше тук-там някакви епизодични прояви на мацната синя боя по дърветата, то маркировка изчезна напълно и това сякаш предвещаваше и края на нашите опити да достигнем през този ден Борино. Ако бяхме сигурни, че този път ще ни изведе до селото, то щяхме да продължим – е, да нямаше да можем да се върнем по този път, но все щяхме да измислим някакъв превоз от там до нашия хотел. Допълнително демобилизиращо ни подейства това, че получихме и снимки на други наши приятели, които принципно ни придружават на тези ни разходки, но по стечение на обстоятелствата сега не бяха с нас. Те си бяха организирали своеобразен пикник и бяха решили да го споделят с нас. Че бяхме адски гладни – факт, че зелената салатка на снимката изглеждаше много добре – така си беше, мръвките – адски апетитни, но сякаш на всичко това можехме да устоим… Но на двете запотени бири – това е нещото, което ни накара да поемем по обратния път – изкушението да изпием и ние по един такъв елексир, натежа ужасно много, още повече че оставахме и без вода, а и самата вода, бе някак странна, колкото и да пиехме от нея, то не можехме да утолим жаждата си.
Връщането и спускането по обратния път се оказа, доста по-бързо от очакването – поспряхме за момент отново да хвърлим поглед към „Орлово око“ и ждрелото под нас…
След като достигнахме до колата, веднага се насочихме към място където можеше, да изпием по една биричка – бяхме си я заслужили напълно. И този ден бяхме направили един страхотен 6-7 преход из любимата ни планина. Вярно, е че успяхме да изпълним плана си, но дали съжалявахме – о, не в никакъв случай. Изживяването си беше невероятно, а предстоеше и очакването на утрешния ден, който за мен бе празник и този път не само защото се намирах в тази прекрасна Родопи планина.