Ден втори от нашето сакарско приключение започна повече от оптимистично. Откриването на асфалтовият път, водещ към първенеца на най-ниската българска планина се оказа фасулска работа, но не върхът беше нашата първа цел, него си го бяхме оставили за десерт. А като за начало си бяхме избрали кратка, лежерна разходка до малко, симпатично водопадче в дерето под Вишеград. Тънкият ни замисъл в случаят беше свързан с надеждата ни, не само да се насладим на водоскока, но и да проверим възможността дали от там може да се щурмува върха – през храсталаците, та право нагоре, по някоя козя пътечка. Че иначе по асфалта си е скучно, а и горе знаехме, че ни чака бариера (върхът е военна база и на теория се води непристъпен).
И така, пътчето, по което поехме бе коларско или по скоро дърварско, но какво значение имаше, като ни водеше към нашата цел. 
Времето бе с нас, червената маркировка също – появяваше се честичко и все на забележими места, но до време, защото в един момент просто изчезна. Парфюмето се чини за разузнавач и се гмурна в една от горските пътеки, която на пръв поглед ни изглеждаше, като най-вероятното продължение. Но много скоро се завърна и то с лоша вест – „Не е на сам, нищо червено се не вижда”, ни каза той и ние му повярвахме. И продължихме напред. И така завой след завой, улисани в разговор докато едно от разклоненията не ни отведе до високи недостъпни гъсталаци, а друго подобно не започна да се изкачва, за наше съжаление не към върха, а в обратната на него посока. И чак тогава се поспряхме, погледнахме картата, проверихме в нета, но и в двата случая резултатът бе равнозначен на вдигане на рамене, поклащане на глава, сбръчкване на устни или там, както се дава знак за незнание. Явно се бяхме загубили (за кой ли път). Почесахме се, поумувахме, завъртяхме карта няколко пъти, но резултатът бе все същият.
В крайна сметка стигнахме до единодушното решение, че се движим в грешна посока и е време да се откажем и да се върнем поне до последната засечена от нас червена стрелка. Хубавото в случаят бе, че времето не ни притискаше, а и странно или не, но на едно от местата, на които се спряхме за почивка, Майната взе че съзря цели 10 лева. Така че смело можем да кажем, че сме на далавера – хем се поразтъпчехме, хем се наприказвахме, хем парички си намерихме.
И както мнозина от нас прогнозираха, връщането ни бе точно до пътечката, по която Парфюмето се спусна да разследва. 
И ако маркировката, която бе на самият завоя наистина не се виждаше (умишлено или не, камъкът на който бе поставена бе обърнат), то странното бе, как нашият следотърсач бе пропуснал другите червени петънца по пътя. Но, както е казал народът „Няма безгрешни хора и на всеки може се случи”. Е, на него по-честичко, но това е друга тема. А и ние в интерес на истината вече му бяхме простили – все пак парички за бира си бяхме открили.
А водопадчето не бе далеч, може би 300-400м, след разклонението. Сгушило се бе в долината под самият връх и ни очакваше пълноводно и буйно, а около него красоти – мъх, скали и свежи пролетни цветя. И както всеки път се случва в подобни моменти, почти веднага се разпръснахме, всеки откри своето местенце на съзерцание и се потопи в тишината и звуците на природата.
Не стояхме дълго, може би 10-тина минутки и си казахме довиждане (ранна пролет бе все пак и си бе хладно), но преди да потеглим обратно, не пропуснахме да проучим възможността, дали може от тук да се изкачим към върха. Не казвам, че е невъзможно, но въпросителните бяха доста – сериозен, стръмен склон, обрасъл с ниска бодлива растителност се издигаше пред нас, а и това, което може би най-много наклони везните беше, всеобщото мнение, че има голяма вероятност, пътят ни в даден момент да бъде препречен от ограждения, с които предполагахме, че е опасан целият връх.
Отказахме се – не си заслужаваше риска. Върнахме се до Филката (май най-големият ентусиаст между нас) и го подкарахме към върха. 
Нямахме намерение да трамбоваме няколко километра по асфалта, а и други планове имахме за деня.
И както и очаквахме, до самият връх така и не успяхме да се доберем – голяма порта, черна бариера, няколко предупредителни знака, кучешки лай и въоръжен мъж застанаха на пътят ни. 
Нямаше, какво да спорим с човека, той си вършеше работата, а с кучетата на дали щяхме да се разберем, затова наведохме глави, подвихме опашки, обърнахме Фильо и поехме надолу, към следващите ни цели – село Сакарци и долмените около него.
Но преди това, тъй като коремчетата ни вече бяха започнали да издават страховити звуци, решихме да се отбием някъде по пътя и да ги напълним. И къде си мислите, че ни упътиха да хапнем местните – в келтският клуб. Ти да видиш, това пък чудо що е!!! Изненадата ни бе голяма. А още по-густо ни стана, когато разбрахме, че клубът работи, и че топлата супа, къкреща на печката ще е всеки момент готова. 
И като се разприказвахме – за келти, за долмени, за селото и за миналото. И като си поръчахме и по една биричка (с парите, които Майната намери). И като ни стана едно такова приятно, уютно и топло, та направо не ни се тръгваше. И постояхме, и се заслушахме, и не една и две легенди чухме.
Първо, естествено се заприказвахме за келтските племена, които се оказа, че наистина са минавали през нашите земи, но и не само, а са се и застояли – 
през III век преди новата ера на територията на Одринска Тракия, дори келтско царство са си основали. Столицата Тиле така и все още не е намерена, но виж артефакти и монети бол. Е, да не са се задържали дълго, защото траките са ги изтърпели едва 6-7 десетилетия, но все пак достатъчно, че някои от големите разбирачи в областта да твърдят, че 10% от българите днес са с келтски произход. Интересно!
Научихме не малко и за Сакарци, което до 50-те години на миналият век се е казвало Крушево, та от там и името на келтският клуб – „Армуда”, което си е не друго, ами сорт круша. Разбрахме още, и че жителите на селцето едно време са се славели, 
като добри лозари и винари, отглеждали са копринени буби и тютюн, а биволите и камилите са били най-често срещаните животни в дворовете им.
За долмените пък каза: „Това са съоръжения построени върху енергийни места и имат церителна сила. Тук идват много хора, които искат да прогонят своите болежки. А веднъж дори, един човечец от Русия дойде. Врачка му била казала да отиде в село Сакарци, в България, да открие двата долмена край селото (единият египетски, другият тракийски) и да легне за два часа в египетският, а след това да си налее от лековитата вода от Бабино Добрино кладенче, което също се намира в землището на селото. Така и направил човека – намерил хора, които го завели до Желюв гьол (местността, в която се намира въпросният долмен), полежал си, а след това и водица си налял и бързо, бързо се прибрал. А след две седмици се обадил на един от хората, които му помогнали да намери долменът и му съобщил, че рака се бил изпарил, и че резултатите му са чудесни.” А, де!
А на изпроводяк, нашата домакиня дори ни сподели, как да стигнем и до два от долмените около селото (най-близките, времето ни притискаше): „Веднага след табелата в ляво, после идва кариерата, а след това гранитният камък, до който оставяте колата. Тръгвате по черния път, като от дясно ви остава боровата гора, а от ляво ореховата градина. Няма смисъл да се качвате с колата, нашарено е, дупките следват една след друга и все някоя ще улучите. И стигнете ли боровата гора, търсете просеката. Има сложена една стрелка, но тя вече се е изтрила и се невижда.”
Все едно карта ни беше начертала жената – едно към едно се случиха нещата. И като влезнахме в гората, и като ми стана едно долменско, едно „египетско-тракийско” такова, а бе много хубаво. Долемните открихме набързо, а там – зелена, мъхеста полянка. И като му легнахнахме, добре че взе да се свечерява, че не знам до кога щяхме да откараме. А Майната, днес си бе късметлийката – и освен 10-те левчета, и стар артефакт си намери – късче отчупена керамика – дали келти са били или тракийци, не се знае, но парчето древно май е!
А вечерта, бобче си поръчах – беше вкусно, но миришеше ми много странно. Не се сдържах и попитах – риган слагали му в този край! Бре, че чудо – наскоро в Ивайловградско кебабчета с риган ядох, днес, в Тополовградско бобчето ми бяха подправили с него. Какво им става на тия хора, по тая граница? – си помислих тогава. Но както за всичко си има обяснение, така и за тази чудатост намерих такова. 
Е, моя си интерпретация, но все пак нещо, отколкото нищо.
Та мисля си аз, че всичко това е дело на една споразумение – Спогодбата Моллов-Кафандарис от 1927г. (договорът урежда финансовите въпроси по ликвидиране на българските имоти в Гърция и на гръцките в България), която променя изцяло обликът на населението по тези земи. Всички кариоти (това е етнос, чиито език е разновидност на гръцкия, но народните им песни, носии и обичаи са си български), които към началото на ХХ век са наброявали около 4000 души са изселени от Тополовград и околните села, а на тяхно място идват бежанци от Беломорска и Одринска Тракия и много семейства от Егейска Македония. Представете си сега, каква шарения е настанала, една тотална мешавица на традиции, обичаи и вкусове. И ето поради тази причина според мен, в тези райони на България са се появили и ястията с риган. Ех, как го измислих, а!
На следващият ден станахме рано, но нямаше как последен ни беш, път ни чакаше, а и няколко интересни спирки си бяхме заплюли!
Най-близо до Орешник (мястото, където нощувахме) бе Устремският манастир „Света Троица“, който обаче, за наше съжаление се оказа затворен. 
Но това хич не ни обезкуражи, защото този път се бяхме подготвили и знаехме, че някъде тук трябва да има пътечка, по която можеше да се изкачим до върха на малка скала, от където ще можем да видим не само манастирът отвисоко, но и цялата местност, като на длан.
Лесно я открихме – кръстът, който е поставен на върха на скалата ни беше ориентир. Пътечката си е стръмна, но пък не много дълга – чудесна за събуждане. А някъде по средата на изкачването се намира малка естествена пещера, в която местните, според легендите са криели иконите по време на иконоборството. 
Първоначално пещерата е носила името „Вехтата църква“ (изследванията сочат, че през Х в. тук е имало църква, иконите на която са изрисувани направо върху скалата), а на по-късно е преименувана на „Каракольовата дупка“ (на името на местният хайдутин, който се укривал в нея).
А горе на скалата прелест – слънчице и гледки. Постояхме малко, посъбрахме витамин Д, направихме няколко снимки и хайде надолу, крепостта Букелон ни зовеше.
И тъкмо да се качим във Филката и някой забеляза, че дебелата манастирска врата зее на половина – беше отворено. И влезнахме.
Посрещна ни възрастна, прегърбена, но будна женица, която ни рече: „Хубав ни е манастирът, но вече всички сме стари (визираше не само себе си, но и игуменката и другите две монахини, които се подвизаваха в светата обител) и скоро ще си ходим, а млади желаещи няма”. 
Тъжно звучеше, но пък самата истина казваше. А манастирът наистина гиздав, и въпреки че бе скоро реставриран бяха успели да запазят неговата автентичност. 
А старата чешма с трите чучура, глинените съдове из двора, дървените колони и миндери и не на последно място черепите, които те посрещат на самият праг на черквата, успяха да ни върнат стотици години назад, във времето на хайдутлука. Във времето на Индже войвода, Кара-Кольо (костите са неговите четници) и Христо войвода, все юнаци шетали нявга из тия земи. И ако първите двама са наминавали и са се укривали тук от време на време, то последният е един от заподозрените манастирът да е това, което е сега.
През 1812 г. старият войвода се оттегля от хайдутството (след 50 години скитане из горите и закриляне на бедните), замонашва се под името Хрисант и става игумен в Устремският манастир, същият който с помощта на своите другари обновява преди това. Умира много скоро – през 1813 г., но неговият завет остава: „Манастира, който съградихме братя е за люде, на които гората е дом! Той ще бъде тяхно свърталище, техен конак! Ще бъде хайдушки манастир!”
И така и става, дълги години след неговата кончина манастирът не се отказва от неговите думите му и винаги е давал подслон и то не само на борещите се за свободата на България, а и на всеки нуждаещ се.
Последният участък от пътя за село Маточина бе кошмарен и на няколко пъти бяхме на косъм да се откажем, но пусти му инат. Още едно завойче и още едно и ето я най-накрая на хоризонта – средновековната крепост Букелон се издигаше пред нас, като самотен страж в полето. 
Но за да стигнем до нея, първо трябваше да преминем през селото, известно до 1934г. с името Фикел, а след това преименувано на Маточина, по името на лековитата билка, която расте в района.
От далеч картинката ми изглеждаше прекрасна – 
на чудното слънчево хълмче, намиращо се на самата граница с Турция, от двете страни на което текат Тунджа и Фишера, бяха накацали десетки малки къщурки. Но истината се оказа малко по-различна. Още първите сгради, които се появиха пред нас, ни подсказваха, че тук времето отдавна е спряло. А голямата църква, издигаща се, като стожер в средата на селцето доказа това твърдение. От вън сграда изглеждаше стабилна, но отвътре всичко се рушеше – беше изоставена, документи, икони и кръстове, всичко бе нахвърлено, разпиляно и забравено.
Тъжно, но това бе съдбата и на по-голямата част от къщите в Маточина – паднали покриви, срутени стени, изпочупени прозорци, паяжини и самота – стара манерка изгубила собственикът си се търкаляше в двора на една от къщите, буркан с туршия, все още чакаше някой да го отвори, а стари галоши дремека на рафта и нямаха търпение отново да бъдат нахлузени. Печал и меналколия са обзели селцето. А то милото прекрасно, симпатично. Но това е живота!
А в далечината, зад къщурките, там на хълма се издигаше и Букелон – различната крепост. Какво и е различното ли? – Ами, поне за мен си беше странна, някак непокътната ми се стори. 
Около нея не се виждаха ни стени, ни кули, ни други помещения дори. Две обширни стаи и една голяма, масивна кула – това бе останало от крепостта. По-скоро ми приличаше на голяма къща, отколкото на отбранително съоръжение. Някъде прочетох, че Букелон била крепост, тип донжон (така се нарича главната кула на замък, крепост или манастир, която във военно време е служела, като последната защитна позиция, а в мирно най-често е играела ролята на затвор), крепост, която се е използвала по скоро за наблюдение, отколкото за отбрана. Мен лично ми допадна – една такава самотница, досущ като селцето, очакваща своето възраждане, готова да грабне следващият шанс.
Местността, а от там и крепостта е най-известна с това, че в близост до нея на 14 април 1205 година българските войски, предвождани от цар 
Калоян, водят битка с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Латините са разбити, а пълководецът им – император Балдуин IX Фландърски 
(Фландрийски) е пленен и веднага отведен в столицата Търново. Но не и според местните, които все още разказват легенда, според която първите дни от своето пленяване Балдуин прекарва именно в кулата на Букелон, и чак след това е откаран в Търново. Тези два-три дни значат много за малцината жители на Маточина, и защо не, това е тяхна история, това е тяхното минало, и може би заради това те имат право да наричат Букелон – Балдуиновата кулата.
Последната ни спирка от нашето тридневно сакарско пътешествие бе отново интересна и отново уникална – отбихме се и до скалната църква при село Михалич, известна с името „Айпандо“ (Свети Пантелеймон) Разположена под камениста тераса, с 
издълбани грубо във варовиковата скала стени, тя представлява същинска засводена триконхална църква, сякаш градена от обикновен строителен материал. Датирана е от 10 век и вероятно е била направена и използвана от монаси и отшелници последователи на различни ереси. 
В църквата се влиза чрез монументално изсечено в скалите стълбище от 14 стъпала, от страни на което са издългани дълбоки ниши, почти еднакви по размер, може би място за поставяне на дарове или икони, а вътрешното й пространство се възприема, като кръстовидно-куполно. Но спирам до тук с това, което учените са открили, защото искам да споделя моето усещане:
Не знам, не съм бил в средновековието и си нямам и на идея, какво е да си рицар-кръстоносец или монах-отшелник, но както 
Букелон, така и Айпандо ме удариха, като с мокър парцал – те все едно не са от нашият свят (не ги асоциирах нито с траки, нито с българи, славяни или гърци), а ме върнаха далеч назад, във времената на Артур, Жана Д’арк и Уилям Уолъс (Смело сърце), във времена на войни, завоевания, гонения и преселения. Тежки, но интересни времена.
А накрая ще ви предам легендата, която местните разказват за скалната църква. Тя е свързана с това, че в нея не може да влезе всеки. Две змии-пазителки се появяват на входа й, и спират тези, които идват с лоши намерения – да крадат, рушат или злато да търсят. Така, че внимавайте, не идвайте тук с лоши помисли, защото не се знае, какво ви очаква!
