Не знам, как започна всичко, вече не си спомням. Но мисля, че бе нещо от сорта:
Телефонът извъня и последва бърз въпрос: „Искаш ли да прескочим за няколко дни малко по на север – пуснаха евтини билети? Ще бъдем по мъжки“. „И защо не?“, зададох въпроса на себе си и след секунда вече бях потвърдил.
Май винаги съм готов. Такива моменти не са за изпускане. Не му мисля много, предпочитам да действам и досега никога не съм бил подвеждан.
От къде ще взема пари? Ами отпуск? Ей такави въпростчета и още много други, изскачат в главата ми, ако си оставя време да помисля, затова съм приел тактиката, когато става въпрос за пътувания, първо приемам, а после ги нагласям някакси нещата.
Така се случи и този път. Края на март е, а ние вече се уредихме с билети. Е, да ще трябва да почакаме мъничко – пътуваме, след има няма 7-8 месеца, но както обичам да казвам: „Мине ли януари и годината е приключила“.
Така се случи и този път. Месеците си отлетяха, ей така. Докато се обърнем и ето ни и на летището в Малмьо. Времето е чудно, слънчицето грее. Това се казва добро начало.
Планирали сме два пълни дни в столицата на Дания и един в третият по големина град на Швеция. Не за друго, а защото (поне според инфото в интернет), Копенхаген предлага много повече развлечения и забавления, а и една от основните ни цели (поне на един от нас) е, да открие и да се отърка, ако е възможно разбира се, в Малката русалка. А колко е малка предстои скоро да разберем.
Лесно открихме автобуса, за който си бяхме направили резервация предварително и който ни прехвърли от източния на западния бряг на пролива Йоресун (как ги измислят тия имена), т.е от аерогарата на Малмьо до автогарата на Копенхаген. Разстоянието между двата града е не повече от 40 км., като те са били разделени и достъпни само по вода до съвсем скоро – до 2000г., годината в която е пуснат в експлоатация Йоресундския мост.
Не мост, а произведение на изкуството. Направо ме разби. Шведите построили своята част над водата (8 км. от шведския бряг до изкуствения остров Пеберхолм), 
докато датчаните направили нещо подобно, но под вода (5 км. тунел от Пеберхолм до датския остров Ама). Много му се накефих. Истинско бижу.
И тъй като ние си нямахме и на представа, че в един момент моста изчезва под водата, затова когато това се случи, когато огромните вълни пред нас и синевата ей така само за миг, като с магическа пръчка се изпариха, бяхме меко казано изненадани. Спогледахме се, хвърлихме и един поглед на останалите пътници и когато осъзнахме, че за всички това е нещо нормално, и че никой не е впечатлен, се поуспокоихме, дори развеселихме.
Нова изненада ни очакваше само секунда, след като излязохме от гарата – стотици, не, хиляди велосипеди, бяха паркирани пред нея и очакваха своите собственици да приключат работа. 
Вело паркинг – не на един, не на два, а на цели три етажа. Не знам как си ги разпознават и откриват, но сигурен съм, че и за това са помислили. Загледах се – всички велосипеди бяха стари, очукани, ръждясали, с оръфани седалки, а някои от тях и с найлонови торбички върху тях, да не са мокрят предполагам. Явно честичко вали, бързо ръждясват и се разпадат. А и кражбите сигурно са причина за неугледният им вид, особено след отваряне на границите и навлизането по тия ширини на някои известни с това си препитание малцинства и нации.
Захвърлихме багажа в хотелчето, което се оказа с перфектната локация и изскочихме отново навън. Нямахме време за губене – имаме само два дни за този голям град. 
Докопахме се от някъде до туристическа карта и започнахме обиколката.
Изненадите валяха една след друга. Тиволи – една от забележителностите на града, бе разкрасен и очакваше своите гости, днес бе ден на отворените врати, а довечeра – Нощ на музеите. Дори и да го бяхме планирали, нямаше как да се справим толкова добре. Голям късмет извадихме, ще се възползваме от всички предложения.
Първо бе Кметството. Знамена по стените и огромна карта на страната на пода ни посрещнаха от вратата. Хората си работеха, но никой не ни обръщаше внимание, никой не ни спря или направи забележка. Обиколихме, качихме се на вторият етаж, разходихме се. Не административна сграда, а музей. Ни опашки видях, ни хора. Защо ли? Oтговорът е много прост, тук всичко се случва онлайн – не е нужно да се чака и губи време в бюрокращина.
Продължихме нашата разходка по цветните улички на града, където музиканти, мимове, шарени изложби и какви ли не представления и презентации привличаха и забавляваха местното население, а и нас покрай тях.
След Кметството бе ред на Кулите (името е моя измишльотина). Изкачихме две, дали не бяха три и от всички се откриваха шарени гледки. Тук всичко е цветно и направено за забавление. 
Не знам дали попаднахме в такова време или това е начина на датчаните да си доставят поне малко радост, имайки предвид, че слънчицето не е много чест посетител по тия ширини. Това може би и е причината голяма част от сградите (предимно обществени – библиотеки, университети и други), да са със стъклени фасади. Страхотна идея.
От една от кулите мернахме, някъде в далечината голяма зелена площ и надявайки се, че ще можем да си починем за кратко, се отправихме натам.
Попаднахме на град в града – Кристияния – или държава в държавата или държава в квартала. Неопределена работа, територия с особен полулегален статут.
Как е започнало всичко: В далечната 1971г. група хипита незаконно се заселили в изоставените военни казарми на града и обявили района, като свободен от данъци. Избрали си флаг, валута и собствени закони и правила. Естествено властите не били очаровани от това решение, затова се опитвали всячески да разкарат натрапниците, но все безуспешно. И така до 1995 г., когато жителите на Кристияния (около 1000 души постоянно живеещи) сключват споразумение с Министерството на отбраната, собственик на казармите, да плащат данъци, но да не бъдат закачани.
Опитват се да се оправят сами – да си произвеждат храната, електричеството, и всичко познато нам. Изграждат си къщурки от всевъзможни материали. 
Имат си барове, магазинчета, закрит скейт парк, дори детска градина. Улиците са разкрасени от цветни графити и скулптури.
В Кристияния всички вярват, че всеки индивид е отговорен за благополучието на цялата общност, затова си помагат и подкрепят. Тук са забранени автомобилите, кражбата, тежките наркотици, огнестрелното оръжие и фотографиите, но виж търговията с леки наркотици е разрешена и е на почит.
Интересно място, любопитно, но и леко плашещо. Запалените варели, лежащите по земята хора, полуразрушените сгради, странните миризми, които се носеха във въздуха, нещо не ми бяха по вкуса. На другият полюс изглеждаха местните – бяха усмихнати и свободни, сториха ми се щастливи. Явно получаваха всичко, от което имаха нужда.
Напуснахме Кристияния и дет се вика, отново влезнахме в Европейският съюз.
Замъкът Кристиансборг ни зовеше – седалището на датският парламент, датския министър-председателя и на Върховния съд на Дания. Е, и кралското семейство си е запазило нещичко – на разположение на Маргрете II (датската кралица) са няколко приемни, Дворцовия параклис и разбира се кралските конюшни, които също бяха отворени за посетители. А и не само те.
До където и да стигнехме, никой не ни спираше. Е, спряха ме, когато реших да нахълтам в Парламента, но не бяха груби, просто ми споделиха, 
че няма как да ме пуснат в сградата и ме съпроводиха по живо по здраво до вратата.
А навън, отново велосипедите се набиваха на очи. Майки, возеха децата си, стилно облечени дами и джентълмени, ученици, дори бременните се предвижваха с колела. Карат си в алейката и не пречат на никой, но навлезеш ли в тяхното пространство, толерантността на тези на външен вид изглеждащи мили, услужливи и учтиви хорица, изчезва. Същото е с автомобилите и автобусната лента или мястото за инвалиди – невъзможно е, а и никой не си го и помисля, да спре на него или да се движи в грешната лента. Глобите са светкавични и сериозни. Например, ако велосипедист говори по мобилния, кара с една ръка или се движи в насрещното, бива глобен със скромната сума от 120 до 180 евро. Глоби отнасят и пешеходците, както и всички нарушители на реда и то на мига. Ако искаш! Сам решаваш, да спазваш правилата или да се правиш на тарикат.
Ние продължихме с нашата разходката, спазвайки правилата, но този път с биричка в ръка (естествено всяко кенче бе различно – колекционер се водя).
Отправихме се към цветната крайбрежна, през парка, покрай фонтана Гефион (скандинавска богиня на плодородието), който ни очарова. 
Бе, като жив. Богинята се бе изправила величествено, с една ръка размахвайки над главите на четирите бика своя камшик, а с друга натискайки здраво в земята каменното рало, от колелата на което хвърчеше вода. Същото се случваше и от ноздрите на животните, 
а това създаваше впечатление за разярени бикове и движещ се с бясна скорост впряг. Защо ли?
Легендата разказва, че шведският крал Гюлфи (дано съм улучил името) обещал на Гефион толкова земя, колкото може да изоре за една нощ. Тогава тя превърнала своите синове, родени от баща–великан, в бикове. И така, този мощен впряг успява да откъсне от Швеция огромно парче земя, което било хвърлено в морето и така се образувал Шеланд – островът, на който днес е кацнал най-зеленият град в света – Копенхаген.
И още една снимка и още една и едва успяхме да се отлепим от това прекрасно творение. Добре че в далечината мернахме група хора, които се бяха скупчили над нещо. А ние, като туристи, искахме да видим и да се запознаем с всичко датско. Затова ускорихме крачка и се забързахме натам.
И не че не го очаквахме, но когато най-накрая успяхме да преборим тълпата и излязохме на открито, това което видяхме леко ни изненада. 
На пиедестал от няколко обли камъка, пред нас стоеше статуя на полугола жена с рибешка опашка. Бяхме я открили – Малката русaлка – символът на Копенхаген. Която се оказа наистина малка, но само на ръст, не и на години – столетница. А за това време милата, какво ли не е преживяла – отсечена ръка, обезглавяване (няколко пъти), бурки, рокли, боя, дори разходка до морското дъно.
Седнахме на пейчица пред нея и започнахме да умуваме е и да се чудим, как туй мъниче успява да привлече всяка година над 1 милион души. 
Да си кажа честно, бяхме леко разочаровани, но тъй като вече бяхме тук, щеше да е грехота да не се щракнем и докоснем до голото й тяло. Това прозвуча малко извратено, но какво да се очаква от човек, в чиито вени тече алкохол. Не, не съм алкохолик, просто бирите, които си бяхме закупили, се оказаха високоалхолни – 11% беше най-леката. Сериозна работа, купуваш една и си готов, не ти трябва да се наливаш и да харчиш излишни пари.
Сбогувахме се набързо с русалката и леко поклащайки се продължихме към през зеления парк с вятърната мелница и езерцата с патетата. Това чудо се оказа не парк, а крепост, изградена под формата на пентаграм. 
Или поне това е била неговата роля в миналото. Днес сградите все още се използват от военните, но всичко останало е предназначено за спорт, образование и забавление.
Снимката естествено не е моя 
(така и не съм се престрашил все още да скоча от високо), но пък нямаше как да не я сложа, защото дава ясна представа за формата на това бижу.
И ако от Цитаделата – датското произведение на изкуството, бях впечатлен, то виждайки снимка на холандската петолъчка останах без думи. Оказа се, че такива сгради по света бол.
Паркът е страхотен, но времето ни бе ограничено, а и имаме нужда от кратка почивка, освежаване, хапване и подготовка за нощните ни предизвикателства, затова се отправихме към хотела.
Чудни дворчета, пейки, малки площадчета и закачливи столчета ни съпътстваха по обратният път. Тук всяка уличка притежава свой си чар.
А какво да кажа за клюкарските огледалца-шпионки, които мернахме. Просълзих се, като си предствих, как възрастните дами надничат тайно зад белите перденца. Били са на мода преди повече от 200 години, но все още могат да се видят и то добре запазени и потдържани
(явно още се използват).
След кратка почивка, отново сме навън. Минаваме покрай фонтана на Дракона, където развеселен младеж ни спира и започва да ни разказва за Балкона, на който през далечната 1992г. кралицата на Дания е разрешила на „Датският динамит“ да се качи и покаже купата спечелена от Европейското първенство по футбол. Балкон, на който до този момент били стъпвали само кралски крачета.
Повторно влизаме в Кметството, защото то се къса по шевовете. Какво ли се случва там? Ами какво ли не. Малки дечица се учат да рециклират, правят се презентации на различни спортове, рекламират се училища, младите хора биват запознати с всякакви възможности за развитие и още и още.
Музеите също са пълни. Мислихме, че тази нощ ще са безплатни. И така си беше, в първият един-два влязохме без проблем, но в третия, когато на няколко пъти ни поискаха билетчета, разбрахме че леко сме се заблудили. Истината бе, че ако си платиш за един музей, можеш със същият билет да посетиш и всички останали. Но ние нещо бяхме пропуснали тази част.
Вече бяхме разгледали достатъчно, а и не сме най-големите фенове на този вид изкуство, затова не платихме поисканата сума и излязохме на улицата. А там, пожарникари представяха своите машини и учеха малчуганите как да противодействат на огъня, лекарски екипи, показваха на желаещите, как да указват първа помощ, оркестри свиреха класически мелодии.
И барове, и песни, и много хора. Градът вреше, датчаните се забавляваха, а и ние покрай тях.
