Уморени сме. Вечерта бе тежка. Вече 24 часа сме на крак. Нуждаем се от сън.
Дори и в този късен час, аерогарата е препълнена. Сядам и моментално заспивам. Но не за дълго. Главата ми клюмва, а това ме стряска. В просъница дочувам разговор – момче и момиче разпитват човек от персонала. Интересува ги полетът от Еквадор през Ел Салвадор до Гватемала – нашият полет. Двамцата с моята приятелка сме се запътили натам, за кратка, но заслужена почивка.
Маркирам двойката, с мисълта да ги поразпитам по-късно за плановете им. Може пък те да съвпадат с нашите или в бързината да сме пропуснали нещо интересно. А и в крайна сметка, колкото повече, толкова повече!
В самолета влизам набързо, намествам се удобно и притварям очи. Надяваме се да успея да дремна поне за мъничко. Уви, момичето от набелязаната от мен двойка (нашите бъдещи приятели), сяда точно до мен, само пътеката ни разделя. И това, ако не е съдба.
Поглеждам я. Изглежда тъжна, нещо я тревожи! Няма да досаждам, поне засега. А и ми се спи. Странно, но пича не се вижда, а самолета е готов за излитане. Девойката става. Трепери. Затичва се към пилотската кабина. Станало е нещо! Сякаш моли пилота да изчака още малко. Минута, две. Нищо не се случчва.
Мисля, че съм един от малкото свидетели на тази драма. Един от пътниците така и не се качи на борда. Момичето е в шок. Сяда и заравя глава в краката си. Самолета се отлепя и започва да набира височина. Може би, едва в този момент тя осъзна, че е останала сама. Заплака. Странно нещо е съдбата. Тишина. Вече не ми се спи. И, за да е драмата пълна, си пускам филм на ужасите – „То” на Стивън Кинг и то на испански.
В Ел Салвадор сме. Имаме кратка почивка и прекачване. Търся девойката с очи, но вече и нея я няма. Ето така за миг, нашите бъдещи приятели се изпариха от нашия живот.
Времето ни е толкова ограничено, че успяваме единствено да отскочим до тоалетната, да си купим вода, картичка и два магнита, с което да задоволим колекционерските си страсти. Всичко друго остана скрито за нас.
Е, любопитството ни бе голямо и нямаше как да не прочетем няколко неща в нета. За земетресенията (последното от 86-та, което заличава столицата из основи), за 12г. гражданска война и за това, че държавата се намира на второ място по убийства на глава от населението. Все „положителни неща“. Дотук бях. Сигурен съм, че Ел Салвадор си има и хубави страни, но тях ще ги опознавам може би някой друг път.
През мръсните и прашни прозорци на летището, все пак успявам да мерна няколко човека, които вземам за местни, само поради факта, че са облечени със светлоотразителни жилетки (предполагам, служители на летището). Та тези момчета и момичета са ми основата, на база на която мога да кажа, че за разлика от еквадорците например, тук белезите на бялата раса са много по-малко. Жените са много по-слаби, стройни и симпатични – отново лично мнение (то пък базирано на продавачките в магазините и персонала на летището). Мъжете също се различават – с кръглите си, по тъмни лица, неподдържани фигури и големи дупета. Еквадорците, при които живях година и половина и които смея да кажа, че опознах и те не си дават много зор, когато говорим за фитнес и спорт, но това им се отразява единствено и само в коремната област, докато тук сериозни, допълнителни натрупвания се забелязват по всички позиции. 
Най-важното обаче и при двата народа, е че това ама хич не ги притеснява и те си живуркат щастливо и необременени от хорското мнение (за разлика от много други народи).
Какво друго успявам да зърна – птички – един симпатяга с жълто коремче, една лъскаво черна красавица с дълга, щръкнала опашка и няколко малки пъргави, бутащи се навсякъде лястовички или някакви техни далечни братовчеди. 
Това са моите впечатления от Ел Салвадор.
Както отбелязах, времето ни за престой не бе голямо, което пък бе причината, докато се завъртим и да чуем по уредбата, че е наш ред. И ако при пристигането ни бе използван ръкав, то сега излязохме свободно на пистата. Все пак, успяхме да стъпим на ел салвадорска земя и да вдишаме и усетим горещият и влажен въздух.
Самолетчето, в което се качихме бе мъниче, с две големи перки и точно 5 стъпалца, които за нула време ни отведоха в тесният му търбух. А след не повече от 45 минути и до нашата крайна цел.
Кацнахме в Гватемала сити – най-големият град и столица на едноименната държава. Град с близо 5 милиона души население, което всяка година нараства. Сив, скучен и все още опасен.
Още не сме излезли от летището, а вече сме назад – $40-тина от обмяната на валутата. Човек трябва да е подготвен. В автобусите не вземат долари (поне в повечето), а само банките в Гватемала обменят на нормален курс, всички останали дерат кожи. Прежалих ги, но им се заканих да им го върна тъпкано – ще се „циганя“ с търговците до дупка, ще минимизирам печалбата им, ако това е възможно и до където е възможно.
Първи впечатления – като изключим външният вид на хората, автобусите и това че летището се намира кажи речи в центъра на града, всичко останало си е по западен тертип. Естествено не говоря за работна заплата, икономическото развитие на страната и т.н., а за колите, стоките и рекламните билбордове, които са на всяка крачка, както и за международните компании, които се подават от там. Задръстването и мръсният въздух също са на лице – нищо по различно от една пренаселена столица. Не съм и очаквал друго. Големите градове са кошмар. Не ги харесвам. А от няколко години се стремя и да ги избягвам. Използвам ги само като гари разпределителни, а ако и това мога да си спестя, се възползвам моментално.
Малко за плановете ни. Почти всичко сме проучили, но нищо не сме подсигурили (имаме резервации, но така и не сме направили плащанията, което пък означава, че плановете ни търпят промени). Грубо мога да разделя пътуването ни на две части – западна и източна Гватемала. Столицата се намира на запад, затова стартираме от там.
Тук в тази част, една от основните ни целите е пазарът в Чичи. Цялото име на населеното място е Чичикастенанго, но за по-кратко от тук нататък ще го наричам Чичи. Впрочем така си го наричат и местните. А той, за съжаление на мнозина, се провежда само два пъти в седмицата – четвъртък и неделя. И тъй като днес е събота, утре е пазарен ден. Добре ще е да се придвижим някак си до това малко, но цветно гватемалско градче. Колкото по-близо, толкова по-добре, а ако успеем да се докопаме до самото селище – перфектно.
Да, но в Гватемала нещата не се случват толкова лесно. Тук пътуванията отнемат време. Не че разстоянията са големи, но тръгвайки от столицата, където трафикът е кошмарен, прекосявайки планините, където пък завоите са в изобилие, клатушкайки се по разбитите пътища на Гватемала, се оказа че за има няма 50-тина километра ще пътуваме близо 3 часа.
В момента часът е 9, което означава, че имаме цял ден на разположение. Да се надяваме, че ще е достатъчен. Напред към Чичи.
Не бяхме направили и крачка извън летището, а към нас вече летяха орди гватемалци, които един през друг ни увещаваха, че те са хората, които могат да ни откарат до всяка една точка в Гватемала, до която пожелаем. Знам си аз, че това са уловки или най-малкото, че цената ще е двойна, но при положение, че сме в страна известна със своята престъпност, някакси поне в началото гледахме да се застраховаме. Фирмите предлагащи тези услуги и имащи офиси на летището ни се сториха най-читави и сигурни. Качихме се в микробуса на едно усмихнато гватемалско момче, което докато потриваше ръчички ни увери, че ще ни закара до желаната от нас дестинация за скромната сума от $25 долара на човек. Устройваше ни идеално.
Естествено, всичко се оказа една голяма заблуда. Ей така, между другото (вече качили се в бусчето), нашето момче ни подхвърли, че видиш ли директен транспорт от Гватемала сити до Чичи така и не съществува, но все пак той можел да ни закара до там, но като частно лице, а не от името на фирмата. А това, би ни струвало допълнително, само скромните $65 на човек. Да, ама не е познал. Веднъж вече ме клъвнаха и втори път на тази въдичка не се хващам.
Последната спирка на буса бе град Антигуа, град на час и половина от столицата, но и само на час и половина от Чичи. Град, който също бе наша цел, но в някой от следващите дни. Договорихме се с шофьора да ни остави в Антигуа, като за това удоволствие заплатихме само по $10 долара на човек.
Имахме време и си мислехме, че в „Старият град“ (в превод името на града от испански), все пак ще открием нещичко, което да ни придвижи до желаната от нас крайна точка. Много скоро обаче разбрахме, че това е невъзможно. Шатълите (най-сигурният транспорт за туриста в страната), пътуват до Чичи само в пазарен ден, а единственият друг вариант (и то с няколко прекачвания), като изключим частните превози са местните автобусчета, които поне на този етап от нашето пътуване ни се стуваха много рискови и опасни.
Слънцето напичаше здраво, а раниците ни тежаха. Ех, да можехме да ги оставим някъде, да си починем и разхладим, си помислих тогава. И както понякога се случва, мислите на човек, стига той да желае нещо толкова силно, могат и да се материализират. Не бяхме направили и 50 метра, когато в дъното на една от уличките съзряхме веселите неонови надписи на една от местните туристически агенции. Агенция, която освен забавления и турове за хора като нас, се оказа, че предлага и транспорт до няколко по-близки до Антигуа градчета. Бонбон.
Един бърз поглед на картата и изборът беше направен. С една стъпка ще изоставаме, но какво от това, ще я карама полека, а и нямаме никакво намерение да пълним гушите на местните тарикати.
Избрахме си Панахачел – малко градче на брега на езерото Атитлан, градче което ни приближаваше с още половин час до Чичи. 
А преди да отпрашим натам, часовникът показваше, че имаме време и за няколко кръгчета из Антигуа. Перфектно. И нека приключението ни да започне.
Естествено, началото отдавна бе дадено, но това бе момента, в който лично аз някакси успях да се отърся от леко тегавия и неясен старт. 
В този момент, излизайки на улицата, смесвайки се с гватемалците усетих истинската свобода, тази която винаги търся, когато съм в чужбина (а и не само).
Антигуа се оказа симпатично градче, с тесни павирана улички, много руини и цветни къщички (тук под руини не трябва да се разбира нещо древно, а църкви и сгради от времето на конкистадорите – някъде около 1500-1600 година). Улиците бяха претъпкани. Амбулантните търговци и художниците бяха на всяка крачка. Продавачите на ядки и плодове бутаха своите тежки дървени колички, а местните жени, облечени в традиционни дрехи и носещи на главите си големи панери със сувенири, платове и дрънкулки, предаваха допълнителен колорит към тази и без друго цветна фиеста. За малко да пропусна малчуганите, които пък правеха и невъзможното само и само да се докопат до някой турист. Стоката, която обиконовено предлагаха бе „собственоръчно“ изплетените гривнички. Винаги започваха с усмивка, но ако тя не дадеше резултат имаха и друга тактика – поглеждаха жално и протягаха ръчичка в очакване на някоя и друга паричка. Прекрасно е. Точно така си представях Гватемала.
Усмихнат, цветен, слънчев и шарен. Антигуа ни впечатли. В такива градчета, човек може да се влюби от пръв поглед. Кафенце, сладолед, биричка, местната кухня и много, много хора. Нямам търпение да се върнем отново тук. Голям кеф.
Нови $10 долара ни костваше придвижването до бреговете на Атитлан. Този път, бусът беше препълнен. А това, което ни изненада, бе че една част от пътниците си бяха местни. Странно! И те ли се страхуват или има някаква друга причина?
Бяхме гроги, но след като си резервирахме места за най-ранният шатъл пътуващ за Чичи в утрешният ден, отново излязохме навън. Този път се отдадохме на царевичка на жар поръсена със сиренце и намазана с майонеза, горчица и кетчуп (странно, но вкусно) и биричка (естествено Gallo – най-разпространеното пиво в Гватемала). Тези две удоволствия комбинирахме с лежерна разходка по крайбрежната алея и проучване на цените – подпитване тук-там, разговор, договоряне, но без пазаруване. За такива неща човек не трябва да бърза, а ние време имахме. След Чичи възнамерявахме да се върнем отново тук и тогава ………..
Ден втори. Не е за вярване! Толкова много неща ни се случиха, че имаме усещането, че дните не са два, а двайсет.
Денят започна шокиращо. Само на три преки от хотела, баш на главната, беше паркиран автомобил. До тук нищо необичайно, но когато се приближихме и забелязахме, че в шофьорската врата зее огромна дупка, а на земята под нея се е събрала локвичка с червена течност се опулихме. Не го очаквах, но не бях и изненадан. Не за друго, а защото тук много хора разполагат с оръжие. Големите фирми и магазини, заради високата престъпност и опасността от грабежи, са се принудили да си наемат частни охранители. Странно е да видиш въоръжен мъж с „помпа“ пред някоя аптека или хранителен магазин например, но явно има защо. Хората са гладни, а работа няма – безработицата е над 30%. Повечето са бедни, без образование, преместили се в по-големите населени места с надеждата за промяна, но принудени да крадат, а в някои случаи за съжаление се стига и до по-тежки престъпления. Не е приятно, но няма как да го пропусна, защото това си е част от живота в Гватемала. Истината е, че ако не беше този автомобил, може би нямаше и да размишлявам по темата, защото тук такива трагедии се разиграват, но предимно в малките часове и много често, те остават невидими за туриста (и по добре).
И въпреки леко стряскащото начало на деня, приближавайки Чичи, усмивките ни се завърнаха, любопитството ни нарастна, а настороението ни се приповдигна. Тръпнехме в очакване. След толкова перипетии, все пак успяхме. Мислех, че ще закъснеем и ще пропуснем началото, но грешах. 
Пристигнахме си точно навреме – моментът в който пазарът в Чичикастенанго се пробуждаше.
Какфонията бе пълна. От всички страни прииждаха хора. Изсипваха се на талази. Едни скачаха от пикапи, други от тук-туци (в малките градчета таксита няма. Тук, тези моторчета са едно от основните средства за превозване на хора и товари), а трети просто вървяха пеша, прегърбени, натоварили на гръб огромни вързопи с продуктите, които щяха да предлагат. Огромен, шарен свят започна да залива улиците на това малко, но симпатично гватемалско градче. Красота.
Повечето сергии все още бяха празни, но по-раннобудните вече бяха тук. Котлоните бяха загрети, а те творяха. Странни, разноцветни тортии, някакви подобия на панирани чушлета, натъпкани със зеленчуци и още по-странна тъмнокафя каша бяха сред моите фаворити. Майсторите режеха, шляпаха, нижеха и бъркаха, но истината е, че каквито и действия да извършваха, крайният резултат винаги се оказваше невероятно вкусен.
Манджите къкреха, а миризмите се редуваха една след друга. От приятни ухания на подправки и чайове, през всевъзможно зловония, идващи от сергиите със сурово месо и местата, където се бяха настанили търговците на животни, до екзотични и непознати за мен аромати. Приказно.
Очаквах да е пълно с туристи. Е, не че нямаше, но определено пазарът не е направен заради такива като нас. Тук човек може наистина да се докосне до Гватемала. Култура, носии, древни ритуали, традиционни танци, колички претъпкани със странни плодове и зеленчуци, продавачи на дрехи, сувенири, глинени съдове, религиозни символи, цветя, та дори и на камъни.
Да, имаше сергии и с камъни, но не скъпоценни, а обикновена скала, бяла, ронеща се на малки парчета (предполагам варовик). Странна стока. Обяснението, което получихме бе не по-малко интересно – от средство за натрошаване на зърно (за това се използвали по-здравите камънаци), през смилането им на прах и използването им при производството на гватемалските тортии, до добавка към бои и други храни. Звучи невероятно, но си е самата истина. Да бе един, да се шегува с мен, но аз невярващият, не се спрях докато и третият от разпитаните от мен търговци на камък не потвърди информацията.
Всичко това, премесено с удоволствието от вкусната улична храна, леко намръщените, но добродушни, дребнички гватемалци, смехът на малчуганите и възможността да общуваш и договаряш цените с местните търговци, си е направо шестица от тотото. Но за мен и това не бе достатъчно. Защото, когато съм в чужбина аз искам още и още. Бутам се навсякъде, понякога си вра носа дори там където не му е място. Трудно устоявам, но винаги гледам да е с мярка.
Пътуванията са ме научили на нещо много важно: Искам ли да скъся дистанцията, местните да ме приемат и допуснат по-близо до себе си, да ми разкажат някоя и друга интересна история или легенда, трябва да стана един от тях. Да изглеждам като тях (дрехи, татуировки, прически и накити), да се храня като тях, поне малко от малко да говоря езика (изрази, като „Благодаря, Довиждане, Добро утро, Здравейте, Как сте?“ и още няколко са си направо задължителни) и не на последно място, всичко това трябва да е съпроводено с добро настроение и широка усмивка. Тогава стават чудеса, дори и заключените врати се отварят.
И така, верен на идеята да се сливам със заобикалящият ме свят, след като вече бях хванал подобаващ тен от пребиваването ми в Еквадор (само аз си знаех, че е на тениска, но това е друга тема), си закупих широки вишнево-червените гащи на парчета (не че в тях има нещо традиционно и гватемалско, но все пак са с ярки цветове, а това тук хич не е малко), нахлюпих по-ниско сламената шапка, подарък ми от колегите в Еквадор и се шмугнах в поредният плодово-зеленчуков рай, който се простираше на територията на използвано може би някога игрище за баскетбол.
Тук някъде, качвайки се на вторият етаж на сградата ми светна и успях да разгадая още една гватемалска тайна, а именно от къде се е появила техниката за рисуване „птиче око”. Техника, която използва всеки един местен творец. Погледнато отвисоко, приликите с картините, които виждах на всяка крачка на улиците, и които до този момент ми изглеждаха, меко казано като безмислени многоцветни цапаници, започнаха да се появяват една след друга. Но какво ли разбирам!
И пак тук, из между хилядите магазинчета и сергии открих помещение, в което три момчета създаваха друг вид изкуство.
Врати нямаше. Просто нахълтваш. Усмихнах се и влезнах.
Леко притеснено, първото ме посрещна и покани, второто пък ме огледа от глава до пети и тайничко ми намигна, докато третото хич и не ме отрази.
Бързият поглед, в комбинация с едва доловимото кимване, което си размениха две от момчетата, ме накараха да се замисля, но само за кратко. Затворих очи и седнах на единственият свободен стол. Едно от тях, застана зад мен и ми прошепна в ухото – 7 кецала = $1 (тук цената винаги се обявява предварително, за да не стават грешки), за което на момента получи скастряне, явно от старшия, но вече беше късно. Одобрих сумата и се оставих в ръцете му.
След, като бях наметнат с кафява пелерина наподобяваща на перде, а около вратът ми бе увито почти половин руло тоалетна хартия, в ръката ми бе пъхнат предмет. Изненадата ми бе голяма, когато разбрах, че това е малко лазерче, от ония същите, с които дечицата си играят на улицата, светейки в очите на минувачите или пък видните презентатори използват за да посочват по-важните неща на екрана зад тях. За какво ли пък ми е това? Вдигнах неразбираемо рамене и зачаках.
Единственото движение, което направи младежът, който се бе заел с не леката задача да оформи „къдрици“ ми, така че, виждайки ме в далечината, местните поне в първият момент да ме бъркат с гватемалец, бе да погледне нагоре. Погледнах и аз. Високо на стената, над огледалото бяха поставени няколко фотоса на гватемалски тинейджъри с различни прически. Веднага зацепих. Лазарът ми бе нужен за да покажа на момъка, кой от тия шедьоври си избирам. Да, но имаше малък проблем. Моята рехава косица, за съжаление не отговаряше на нито една от коафьорските творби, закачени високо над мен. Лазарчето, така и не светна. С това се изпари и мечтата ми поне малко да заприличам на някое от гватемалските гъзета по улиците – с големите перчеми и множеството декорации по главата (фигури, шарки, знаци, символи, цветове и какво ли още не). Малшанс. Но така и така вече бях седнал, все пак реших да продължим, а пък каквото стане.
Крайният резултат бе плачевен. Явно момъкът знаеше, как да се справи само с фризурите над мен. Наложиха се няколко корекции и указания от моя страна и още 15-тина минути усърдна работа от негова, та поне мъничко да заприличам на човек. Неговата специализация се оказаха прическите над огледалото и всяка импровизация му костваше усилие и сигурен съм и не малко бели косми по главата. На дали ще покани втори чужденец на своя стол.
Въпреки това всичко завърши благополучно. Платих си доларчето и се разделихме, аз усмихнат, той леко припотен и развълнуван, а моята приятелка, която през цялото време наблюдаваше сценката от страни не спираше да се кикоти.
След още няколко тигела из лабиринта от сергии, се озовахме и пред една от забележителностите на Чичи – църквата Св.Томас, която със своите 18 стъпала, всяко едно от които символизира месец от маиската календарна година се издига високо над прашните сергии. Тук научихме, че в светата обител гватемалците влизат по две причини – за молба или за благодарност. И в двата случая обаче те поднасят свещи, които трябва да запалят в своя дом и пренесат до църквата без те изгаснат. А в случаите, когато благодарят, освен свещите, на специално пригодени за това места, те поставят и множество цветя. Ето защо, около църквата бе толкова пъстро и ухаеше прекрасно. Хилядите бели, жълти, сини и червени правеха мястото вълшебно.
Отскочихме и до животинският пазар, където видяхме да се върти търговия с малки котета, зайци гиганти, странен сорт петли, кокошки, патки, пуйки, както и множество малки, боядисани пилета, за чията снимка платих цял един кецал.
Мернахме от далеч и цветните надгробни паметници на градчето (не за друго, а защото, някой го достраша да се приближим).
А накрая, преди да потеглим на обратно, остана време и да хапнем от оная черна каша (оказала се боб), в комбинация с пържени банани, задължителните тортии (винаги предложени, като бонус към храната) и малките панирани чушлета, които само аз оцених, защото независимо, че продавачът ни увещаваше, че са вегитариански, след като ги поразровихме установихме, че в плънката е сложено нещо, наподобаващо месо. Бяха много вкусни. Вегетарианците могат само да съжаляват.
Пазарът в Чичи е страхотен и задължителен за всеки пътешественик. Това разбира се си е мое мнение, но истината е че само един ден, потопен в този весел и усмихнат свят бе достатъчен. Ден, който ме накара да се влюбя в тази страна, да забравя сивата столица, престъпността и опасностите.
Чудна Гватемала. Шарен свят. Моят свят.