За финал на тазгодишната родопска обиколка се бяхме спрели на една от сравнително новите и не толкова известни екопътеки до изворите на река Въча. Бях пропуснал чудната разходка, за която все ми говорят ¾ от останалите ми спътници, до изворите на любимата ми река Арда, а пък и още ме е яд, че при разходката ни до Чуйпетльово не съобразихме, че можеше да намерим и извора на река Струма, която също ми е присърце имайки предвид, че е свързана със спомени от детството ми.
Тръгнахме не много рано от хотелчето, служещо ни за „база“ в края на Триград. Първоначалния ми замисъл бе, след изворите на Въча, да продължим към с. Кожари и Буйново, като се поразходим и по меандрите на Буйновска река – доста амбициозен план, като се имаше предвид, че ни предстоеше прибиране към домовете ни. Но все пак имаше някакъв шанс да го реализираме ако успеехме да отидем с колата до съседното село Водни пад.
Натоварихме се с багажа, взехме си „Довиждане“ с домакините ни и поехме в посока упоменатото вече село. Но пък много скоро наистина установихме, че плана ни май ще претърпи промяна. След 100-ина метра преминахме по мостчето над река Триградска и завихме в дясно по черен път, които би трябвало да ни отведе до селото. Ама след още 100-ина метра установих, че този коларски път ще си е предизвикателство и мъка за „Филката“, та за туй решихме, че е по-добре да го оставим и да продължим пеш. Това обаче означаваше, че най-вероятно маршрута ни ще се редуцира само до изворите, но не и до меандрите на Буйновска река.
До селото би трябвало да имахме 4-5 километра, което не е кой знае колко, но като се добавят още няколко до изворите, още няколко до меандрите и да не забравяме, че трябваше да се върнем, то вече нещата отиваха на солиден преход, а както стана въпрос нямахме време, а май и силите ни бяха поизчерпани след 5-я пореден ден в любимите Родопи. Но нямаше драма…Това просто оставяше „отворена вратичка“ да се върнем отново по този край. 😉 Понякога си мисля, че нарочно не изпълняваме заплануваното, само и само за да имаме възможност да с върнем отново. 
Стана дума, за това че бяхме поели по сравнително новообозначен маршрут от последната година-две, което бе видно и от „прясната“ синя маркировка и новичките табели служеща за ориентир около коларския път. Споменавано е също така, че хич не обичаме да вървим по разни прашни пътища, затова хванахме по поляните, които се стелеха наоколо и се забавлявахме прескачайки потока, който се явяваше ляв приток на Триградска река и който се виеше около пътя. Пък и тревата не бе избуяла и позволяваше да дадем почивка на стъпалата си и да погазим по тучните, меки ливади, вместо да набиваме ходила по прашния камънак на коларския път.
Скоро срещнахме стадо крави пасящи на воля, като за момент се притеснихме, дали не ги съпровождат някои каракачанки и да вземе да стане интересно. Но освен едрия рогат добитък, съзряхме и двама пастира, тъй че всичко бе наред, дори да имаше опасни четирикраки пазачи, нямаше страшно. Но и да е имало кучета, то не разбрахме за тяхното присъствие въобще, макар че сигурно са ни държали „под око“, особено „Църна маца“, от която може да са долавяли мирис на домашния й любимец. 😉
Принципно сме доста разговорливи с хората по тези места – споделяли сме го този факт нееднократно, но тоз път не успяхме да се хванем на приказка с хорицата. А, пък и ние не настоявахме много – явно имахме нужда и ние да поостанем насаме с мислите си, с нас си – влюбените ни гълъбчета „Старшия“ и „Покахонтас“ вървяха напред, допирайки телата си от време на време, усмихвайки се един на друг, следваха ги „Майната“ и „Църна маца“, намерили си теми за сладкодумие и накрая се носех аз, носещ се блажено, отстрани изглеждащ, потънал в мисли, но честно казано просто се наслаждавах на момента и на слънчевите ласки без да натоварвам главицата си с мисли по каквито и да е въпроси.
Неусетно потока образува по-дълбоко корито и лека-полека ни изтласка отново на пътя, около които човек може да се натъкне на множество изградени чешми. Ех, тази красива традиция на родопчани да почитат починалите си близки, изграждайки в тяхна памет чешма, на която всеки може да поспре и да утоли жаждата си. 
Споделям съм и моето лично убеждение, че видим ли такава чешма, трябва да се спрем и да отпием дори глътка, за да почетем тези явно добри хора, за които някой си е направил труда да изгради чешмата. В случая препуснах няколко, наистина са много.
На една от чешмите се спрях, за да си направя фотосесия – беше по-разчупена и имаше сложено огледало, явно освен за задоволяване на питейни, тази можеше да се ползва и за хигиенно-естетически нужди, човек да приглади перчема и да се приведе във вид. Викам си, туй може да е като онова вълшебното огледалце от приказката за Снежанка, та реших да го питам и аз: „Огледалце, огледалце, кажи кой е най-големия убавец на света“ и се курдисах пред него, да не стават грешки, нали… 😉 А, резултата бе следния, моля ви се… 
Още се чудя туй „вълшебното огледалце“, дали ще дойде много тактично и не искаше директно да ми каже някои неща или нещо си правеше бъзик с мен?! Ама едно е сигурно – не е някой „мазен тип“ дето ще ми се подмазва. 😉 
И ако някой си помисли, че самочувствието ми е било накърнено, настроението ми се е сринало … да бе да, аз бях в любимите Родопи в компанията на яки хора, тъй че нямаше как някакво огледало да ме бутне. 😉
Скоро пристигнахме в самото село, което ни посрещна с интересна и оригинална табела. Всъщност ако написаното дотук ви се струва като някакво „дежа-вю“, то имате основание за това, тъй като преди няколко години тримца измежду назе бяха се разходили до Водни пад и съответно го споменаваха в един друг разказ. Но дори и посетилите го признаваха, че сега виждат селото по друг, по различен начин, а пък за мен си бе ново откритие.
Селцето, ако въобще може да го наречем така е странно. Хем може да се причисли към онези обезлюдените селца, тъй като официално няма нито един жител, но пък същевременно е видно, че има доста добре изглеждащи къщи с поддържани дворове, които ни навяваха мисли, че тук все пак има живот. 
Оказа се, че селото в настоящето се е превърнало в нещо като вилна зона, в което през лятото идват хора от големите градове, които са закупили тук свои къщи, за да избягат от шума, мърсотията и пренаселеността и да релаксират на това страхотно място. И ако се съмнявате в моите думи, че е именно такова, то историята разказва, че това селце е вдъхновявало големия български писател – Николай Хайтов.
Някога селото е достигало до 150-ина жители, работел е магазин, пътувал е автобус, че дори си е имало собствено училище. Е, днес магазин няма как да има при положение, че селото си няма (официални) жители, спирката почти се е срутила, а някогашното училище се е превърнало в луксозна частна вила.
Явно не бяхме единствените ентусиасти, които са се отправили на разходка до там, тъй като в началото до някогашната спирка ни посрещнаха два завързани коня, които видимо си личеше, че са ездитни животни, може би от конната база в Триград. 
Завъртяхме се около тях, но никой не се показа – може пък и да са били някоя влюбена двойка, която е искала усамотение, а не да разговаря с някакви прашлясали туристи.
В средата на селото се натъкнахме и на една странна чешма. По-скоро не самата чешма, а изградения до нея кът за отмора. Тъй виждал съм да са сложени пейки, да са изградени малки и големи навеси, да са построени различни беседки, ама за сефте видях да е направена … землянка. Не зная дали това е точното определение, но е първото, което ми дойде на ума, когато го зърнах. Но пък едно е безспорно – може да ми е леко авангардна идея, ама в горещите обедни жеги, вътре ще е страхотна прохлада.
Продължихме по леко виещия се нагоре път през селото, покрай други накацали по склона къщи и пред една от тях се натъкнахме на спрял автомобил, прозорците и вратите бяха отворени, с две думи, трябваше да има някой в тази къща. Явно ни бяха чули, защото се показа един младеж, който излезе да си поговори с нас. Явно женската част го оцени подобаващо – хубавец беше момчето, оказа се IT-специалист, дето се вика мечта за всяка девойка. Но като че ли, най-много бе впечатлена „Църна маца“, с периферното си зрение, мисля че я „хванах“, как приглажда козина, започна да пърха малко по-учестено с мигли и гласа и премина в леко мъркане.
Оказа се, че „младежа“ всъщност е гост на свои приятели, които са закупили къщата, като е дошъл на спокойствие сред природата. Стана въпрос, че и той се е замислял да си вземе къща в селото, тъй като много му харесало там, но го възпряло цената на продаващите се имоти. Именно от него разбрахме, че цените на къщите тук са си доста високи и то дори за тези, които не са в добро състояние и които изискват сериозни допълнителни инвестиции. Е, явно нямаше и ние да ставаме жители на това село, поне не на този етап от живота ни. Разпитахме го и за пътеката за изворите, както и дали знае дали може да се стигне до отсрещните села Кожари и Буйново. 
Е, до изворите не бе ходил, ама спомена, че е стигал до Кожари, но по друга пътека, която не обикаля по нашия маршрут, а е директно от селото през гората. То и разходката му била леко принудителна, щото търсил кучето си, което се запиляло нататък, а и спомените му не били явно от най-положителните, като се има предвид, че неговата животинка (кучето), бастисало (утрепало) няколко други животинки (кокошки) на земляците отвъд баира.
След леката раздумка оставихме младежа да продължава да шета из къщата и двора, че нас още път ни чакаше. Ама „Църна маца“ гледайки го как се отдалечава, продължаваше блажено и закачливо да мърка, а и май през главата й преминаваха разни мисли да симулира внезапна контузия или неразположение, непозволяващо й да продължи с нас, та да остане с младежа, който бе предложил чаша чай. 😉 Все пак реши (може би с голяма доза съжаление) да не пропуска крайната цел на разходката ни и закрачи редом с нас.
Достигнахме до някогашната гранична застава, като моите спътници отделиха не малко време да оглеждат някогашния портал. Лично за мен това не е кой знае колко интересно, все пак единствен от всичките можех да се похваля, че съм виждал действащо такова съоръжение, че дори съм бил част от него. Отново си припомних гласно весели случки от моето минало на „елитен граничар“, дето се вика най-вероятно осъществих един монолог, че тази истории едва ли са били новост за повечето от присъстващите и се съмнявам, че ме слушаха какво им приказвам. Може би единствено за „Църна маца“ са били нещо ново, ама малко се съмнявам, че в онзи момент са достигнали до съзнанието, щото май то (съзнанието й) си мисля, че сновеше няколко къщи по-надолу, при онзи младеж… 😉 По-скоро я е вълнувало той какви ги върши в този момент, а може би какви би могъл да ги свърши ( 😉 ), вместо да се занимава с истории от миналото на разказвача на тази история.
Някъде бях попаднал на информация, че в миналото при преместване на огражденията около заставата, селото е било разделено на две, като една част от къщите са останали по този начин в гръцка територия. Честно казано обаче, това не ми се стори много правдоподобна история – не за друго, а просто защото това да се случи, трябва да е имало реално преочертаване на границата. Иначе от опит знам, че самото ограждение се е състояло от две линии – едното наистина е разположено по границата, но другото се е изграждало по-навътре в българска територия, като по този начин се определя една буферна зона, в която реално е могло да се реагира за залавяне на нарушителите опитващи се да преминат от или за гръцко. Та си мисля, че всъщност останалите зад загражденията къща са се намирали именно в тази „буферна“ зона, а не в пределите на съседната държава. Разбира се това е причинявало доста неудобства на хората, но си е имало и добрата страна – нямало е как да им дойдат неканени гости – родни или приятели и да ги изненадат с неподреден дом.
Има и друга непотвърдена информация на която открих, и според която много съществена роля за обезлюдявано на селото са изиграли събитията от така наречения „възродителен процес“ от края на 80-те години на миналото столетие, когато хората предимно българо-мохамедани са били изселени по други краища на страната ни, а години по-късно вече къщите са изкупени от днешните собственици. Но под това също не мога да се подпиша, като напълно достоверна информация.
Както и да е от тук разходката ни продължаваше с леко изкачване по лакатушещ горски път сред гората. Може би останал също от времето, когато тук ежедневно са обхождали гранични патрули, а днес използван от някое горско стопанство за сеч на прекрасната гора. Общо взето и тук имаше доста добра маркировка и табели, които позволяват на туристите да се отпуснат и да се наслаждават на сладки приказки, без да се притесняват, че може да изгубят правилната посока или пък да дебаркират на чужда територия. 
Е, преминавайки най-високата част на пътя, буквално сме на метри от гръцката територия, като отново си спомних за „граничарското“ ми минало, когато хей така за някакъв вътрешен кеф си имахме традиция да облекчаваме естествените си нужди на „вражеска“ (чужда) територия.
Това е именно и участъка в които трябва да се внимава за отклонението към изворите. След като започне спускане по пътя, следва да се пооглежда човек, за пътечката отклоняваща се вдясно през гората. Не че има шанс да се пропусне де, не зная какъв заплес трябва да е човек, че да не види всичките поставени табели. 
Но имали сме случаи и ние от подобни моменти, тъй че да не съдим някой прекалено строго. 😉
След краткото преминаване през гората излязохме на една тучна зелена полянка, но в края й, нейде вляво отново нахълтахме по тясна горска пътека и има няма след 10-ина минута достигнахме целта си. Пред нас бе извора на река Въча или по-скоро на река Буйновска. 
Именно Буйновска река се смята за родоначалника, която при вливането си с река Чаирдере … или пък Триградса при с.Тешел се преобразува във Въча. А, може би не … другаде пък попаднах на информация, че Въча е там където се слива Буйновска и Широколъшка река… Малко се обърках да ви кажа…
Едно е сигурно, че извора е в Канчалския дял на Западните Родопи, в местността Варницата. Как само звучи тази местност – хич не искам и да зная на какво дължи това си название или пък да си представям, че някога на това място може да е имало варница или нещо подобно. Относно името пък попаднах на едно твърдение, че реално две от известните ни реки може да се каже, че са адаш(к)и – Въча и Велека. 
Споменаваше се в тази теория, че и двете наименования произхождат от глагола „влача“, като в единия случай е в следствие на разновидността „влъча“, а от там „въча“, а пък при втория случай е от друга разновидност на глагола – „влека“. А, в това твърдение колко истина има оставям на етимолозите да се произнесат. 😉
Седейки там до извора ни мина още една идея за тематични пътешествия, които може да предприемем. Да открием и посетим изворите на всички реки в топ 10 на България. Веднага се допитахме до „чичо Гошо“ (google-то), кой са те. Оказа се, че пак има различни „измерители“, като ние се спряхме на дължината на реката. Но пък веднага изникна въпроса, коя дължина да гледаме – на цялата река или само на частта, която е на територията на страната ни. Но което от двете да гледахме, то за наша изненада се оказа, че Въча е доста назад в класацията и извън челните 20-ет. Е, това май ни подейства отрезняващо да оставим тази идея с търсеното на изворите на реките (засега).
За съжаление се отказахме окончателно да продължим към Кожари и Буйново и да се насладим на меандрите на Буйновска река. Трябваше ни време, а нямахме такова, тъй като ни предстоеше дълъг път, за да се приберем. Затова поехме по обратния път, отдали се на спомени за приятните моменти, които изживяхме през последните дни. В селото преминавайки покрай къщата с младежа, мацките ни зашариха с очи наоколо с надежда да го открият, но него го нямаше. Малко по-надолу установихме, защо не се появи – оказа се, че младежа освен симпатяга, бе и работяга и косеше тревата около къщата. Дали не дочух въздишки пък около себе си. 😉
Още по-надолу по пътя ни изпратиха и двамата овчари, които бяхме срещнали на тръгване. Други горски обитатели също се бяха подредили сякаш, за да си вземат „Довиждане“ с нас – ентусиастите, които жадуват да прекарат колкото се може време по тези земи. 
Филката ни очакваше, за да дългия път към дома, но преди това имаше време да похапнем. Моите приятели предложиха да спрем на мандрата в Триград, откъде пазеха много вкусни спомени от предишното си идване. Там се предлагаше нещо, със странното име „кифлотир“, което обаче така не се престраших да опитам. 
Да ми се чуди човек – когато съм в чужбина давам „маса“ пари за разните му там плата със сирена, а тук ми се досвидя да дам 15-ина лева за „плато от традиционни български млечни продукти“ – бяло сирене, кашкавал и кифлотир. Но следващия път задължително ще поправя тази си грешка, а дотогава ще остане да ме мъчи въпроса относно тоз ми ти „кифлотир“. 
С края на обяда започна да се прокрадва и леко минорно настроени, осъзнавайки че сме към края на поредната си „родопска одисея“ и че ни предстоеше да се разделим с това любимо на всички ни райско кътче. Е, знаехме, че живот и здраве, следващата година ще бъдем на поредната си обиколка в тази харизматична планина. Дали обаче ще запазим този си състав предстои да видим, но явно и „Църна маца“ има потенциал да се окаже заразена от онзи „вирус“, които нас ни кара да се връщаме поредна година в земята на Орфей и никога да не ни омръзва…И никога, ама никога да не споменаваме – „тук няма да се върна“.