Идеята да изкачим първенците на всички планини в България, не зная точно кога се бе зародила в Старшия, но основното ни ядро я прегърна мисля в средата на 2016. Тогава вкупом – аз, Майната, Покахонтас и Старшия решихме да посетим вр. Богдан – най-високия връх на Средна гора. До този момент всеки от нас бе посещавал по някой друг първенец, предимно на най-масовите ни планини, като разбира се човека от когото „окрадохме“ идеята, ни водеше значително, тъй като вече си беше направил “to do” списък, включващ всички набелязаните обекти и беше посетил целеустремено някои от тях.
Освен идеята, откраднахме и “to do”-листа му. Тъй в повечето официални извори, ако се потърси информация, колко планини се намират на територията на България, ще излезе, че са 39. Внушително число нали, поне за мен бе така, като се вземе предвид все пак каква голяма част от нея е заета само от „5-те големи“ – Стара планина, Пирин, Рила, Родопи и Витоша. И наричайки ги „големи“-те, то не влагам разна статистика – като площ, височина и т.н. Определил съм ги като такива, чисто и просто защото това са тези приемащи най-много ентусиасти за височинни разходки. Та за мен цифрата – 39 планини си бе изненада и внушителен брой. Но в “to do” листа ни, те не бяха толкова – бяха 41. „От къдя, на къдя“ – би възкликнал някой, подобно на героя от едно популярно интернет клипче. Как пък се появиха в две повече в нашия списък. Ами, затова си има логично обяснение – оказа се, че някои от специалистите в областта на това да определят кой масив е отделна и кой масив е само част от друга планина, си имат „професионални“ спорове. И тъй като едни не признават някоя от „официалните“, други изказват доводи, че има други, които заслужават да получат самостоятелен статут, решихме да включим и тези „спорните“ в нашия „лист“.
Следва да направим и още едно уточнение – като казваме „първенците“ на тези планини, то имаме предвид най-високите им върхове, които се намират на българска територия. Правя това уточнение, тъй като немалко от тези планини са гранични със съседни нам държави и принципно най-високата точка на самата планина може да се пада извън пределите на България. Затова именно е и това уточнение, че в списъка фигурираха тези върхове, които са най-високите на БГ-територия. Колкото и да ни се иска да сме все „най-„, то някои от тези най-високи точки са или в Турция, или в Гърция, или пък в Северна Македония и Сърбия.
За някой този период от 5 години може и да е значителен и „бавен“, но все пак за нас не бе важно просто да ги „изтичаме“ на бързо, за да кажем – ето направихме го. Е, не че е нямало и такива, които сме ги „чеквали“ за време – особено тези скупчените около Перник и Брезник, до които достъпа е със сравнително леки маршрути. Но все пак сме се стремели да се наслаждаваме на тези разходки – да подбираме хубавото време, да сме по възможност и заедно в преследване на тази цел. Идеята ни бе всички заедно да се изкачим на последния останал връх и да сложим точка, цялата ни група заедно. А, между временно към групата в изпълнение на тази цел се добави още един член – „Морския“, който също във времето бе прегърнал идеята, но за разлика от нас бе по-експедитивен в изпълнението й, без да се тревожи от такива дребни неудобства като атмосферни условия. Заради „воаяжа“ за около година-две в Латинска Америка на Старшия и Покахонтас, и идеята все пак да финишираме с върховете заедно, също се позабавихме и се проточихме до тези 5 години. И ето, че вече бяхме пред финиша … или поне аз и Майната. Старшия имаше да ни гони с един „връх“, Покахонтас някакси бе изостанала с няколко повече. „Морския“ също считахме, че само нас чака, за да направим финала. А, този финал бе определен за Билска чука – първенеца на Огражден планина. И ако си мислите, че има някаква символика в това да оставим този връх за най-накрая, много се лъжете. Истината е, че някакси все ни оставаше в периферията и така си остана последен.
И тъй за почивните майски дни на 2021г., явно във всички ни се бе родила идеята да „направим“ най-накрая Огражден. Но вие с Покахонтас имате още няколко от списъка – казахме на Старшия. Карай – отвърна той – отлагаме го отдавна и сега е момента да се съберем всички заедно. Голяма работа, като няма да е за всички „последния“. Не ни трябваше да ни убеждава кой знае колко. Имахме нужда от подобна разходка, имахме нужда да отидем някъде заедно, след зимата на непрестани карантини и ковид-ограничения и ето, че набързо направихме организацията за „експедицията“ ни.
Стана дума, че идеята на Старшия, бе прегърната във времето и нашия добър приятел – Морския. А, той е известен с дълбокото проучване на темите, които го вълнуват. И точно заради това му качество, стана така че “to do”-листа ни набъбна с още един връх/планина в последния момент, до общата бройка – 42. Каза ни, че сред хората с познание в областта на геологията има спор и по още една тема – Лозенска планина, самостоятелно обособена планина ли е или част от Ихтиманска Средна гора. Пося това зрънце на съмнение той у нас и тъй като вече в списъка ни имаше други подобни „спорни“ планини решихме, че е редно да включим и Лозенска. Но това означаваше, че вече имахме да се запознаем, не с един, а с два първенци. Затова с „Майната“ набързо решихме да направим една загрявка за Огражден, с бърза разходка до Лозенска планина и след това да се отправим за срещата ни с останалите в едно петричко село, сгушено в полите на Беласица.
Между другото това бе втория ни опит да се запознаем с Попов дел. Година по-рано, в един мартенски ден, решихме да се разходим до там. Получи се една хубава разходка в снега, но изпълнението бе леко казано трагично. Май не веднъж сме споменавали за „драмите“ ни с разни „жи-пи-ес“-приложения, но тогава просто няма и да го коментирам. Не че не стигнахме до връх, но не и за този които се бяхме запътили. 😉 Сега бях малко по-подготвен – запасен с един „трак“ от други любезни ентусиасти, споделили го в публичното пространство. Видях отиване и връщане 3 часа и си викам – нищо работа, то това наистина ще е една лека разходка. Да ама не зная как хората бяха успели с това време – от селото до лозенския първенец – според мен леко са подтичвали на места.
Ние двамцата с Майната, не че сме бързали, но не сме почивали никакъде, освен за 5 минути да разгледаме Лозенския манастир, но времето за което достигнахме до Попов дел, хич не беше за час и половина – определено ни отне повече. Е, разбира се, не изневерихме на себе си, имахме едно леко отклонение, но едва ли ни е забавило повече от 5 минути, тъй че не това ни е попречило да постигнем посоченото време. 😉
За този връх установихме, че е перфектното ако искаш да се скриеш от летните жеги в столицата. Само, изцяло и единствено през гората се върви по един черен път. Но да уточним – до Попов дял се ходи, само ако искаш да си направиш една по-дълга разходка – иначе не. Това определено е, един от „скучните“ върхове, който не предлагат нищо за усилията, които се полагат. Разположен насред гората, досами пътя и ако няма някакво обозначение, ще го подминеш като стой та гледай.
Софиянци в Лозенска планина масово си ходят само до вр. Полувраг. Ама си е разбираемо – ей това си е връхче до което да ти стане густо да се качиш. Гледка-приказка, има си наслада за сетивата. Разбира се на връщане от по-големия му брат, отдадохме дължимото на Полувраг и се насладихме на панорамата и ние. А, спускането оттам вече бе право надолу, без криволичене до паркинга пред „Червения кръст“.
Въпреки това обаче, пак не го докарахме времето за час и половина в посока.
Привечер вече бяхме в едно от китните села в подножието на Беласица и групата ни започна да се събира… И уж ние с Майната, най-закъснелите с тръгването бяхме първи в хубавото хотелче – готови за хубава храна, люта ракия и узо и за приятната компания на нашите приятели. Верни на максимата, че предварително полята цел, ще е успешна.
Събуждането ни сутринта бе, съпроводено с трепетно очакване – поне при мен и Майната. Следваше да сме на часове от края на епизод 42-ри от нашето приключение. За наша голяма изненада се оказа, че и Морския, някъде е изостанал с „графика“ и за него „чуката“ няма да е последния връх от списъка. Отправихме се през с.Боровичене към с.Гега, откъдето следваше да оставим автомобилите си и да започне нашата разходка. А, тя следваше да е доста продължителна, според сваления от нас „трак“ за маршрута – 4.30 часа …. в посока.
Нарамихме раниците, но за наша изненада, междувременно се оказа, че след Гега има положен нов асфалт, към съседното село, от което без да се замислим се възползвахме. Яхнахме се на колите и решихме да си спестим малко усилия. А „мазния“ път се оказа, че се простира почти до съседното с. Чурилово. Явно местните управници бяха успели да се възползват от намиращия се под селото едноименен манастир, за да кандидатстват по някоя програма за осигуряване на достъп до такъв вид обекти и да се сдобият с тази нова отсечка от пътя,
която до скоро е била черен и прашен път. На нас пък тези 2-3 километра ни спестиха половин часово трамбоване…Или поне тогава си мислихме така. 😉
Тъй като самия манастир оставаше под нас, решихме, че евентуално на връщане може да отскочим и да го разгледаме – поне от птичи поглед дава вид, че има какво да предложи на подобни нам типажи. Но въпреки това за момента решихме да го „скипнем“ – имахме да изкачваме доста, че да слизаме още надолу. 😉 Затова с бодра крачка се запътихме през няколкото къщи на Чурилово в посока на съседното село с малко сложното име Кукурахцево.
Между друго всичките села разположени на този склон на Огражден имат нещо общо. Те произлизат от някогашното сборно село Игуменец. Реално всичките тези села през които преминахме са били една от 12-те игуменски махали. Не случайно в някои по стари „извори“ може Чуриловския манастир да се срещне и като Игуменски.
Двете села пък през които непосредствено минавахме пък са още по свързани … ако се позовем на някогашна легенда. Преданието гласи, че те са основани от двама братя от Кукуш – бегълци от закона и сблъскали се с турските заптиета. И макар доста неща да се променят през вековете, то кървавите разпри все си остават заради някоя „кахърна невеста“. Е, случая не бил по-различен, като въпросната хубавица била тяхна сестра, която имала нещастието да привлече вниманието на турските войници – била отвлечена и убита.
Двамата братя не можели да преглътнат поруганата семейна чест и разбира се не оставили така нещата – отмъстили си, поради което се наложило да бягат. И както често се случвало тогава, подобни хора извън закона се установявали в планинските части и тъй и братята намерили новия си дом до днешното село Кукурахцево, в местността наречена на тях – Бежонийте (бежанците). В последствие след като двамата поделили земите наоколо дали началото на двете махали и днешни села.
Кукурахцево ни посрещна с чешма със студена водица, от която не пропуснахме да се запасим, както и с хора в един от дворовете, в който живущите подготвяха реколтата си от лук, салата и репички за пазара в Петрич. И като следва в подобни ситуации се хванахме на раздумка с тях, та трябваше спътничките ни да ни приканват да тръгваме, че все пак доста път ни чакаше. Лично аз обаче много се изненадах, първо че в тези села се оказа, че има сравнително доста хора и второ, от множеството парници, които се забелязваха из дворовете и съответно че и тук в Огражден хората разчитаха на земеделие. Но както се казва за този район – там си е друга България с други климатични условия.
Продължихме по пътя си, в сладки приказки и след известно време, някъде около половин час по-късно вече бяхме в друго село – Баскалци. Имаше един човек от нашата група, който бе много доволен от това и отново станахме свидетели на неговия добре познат ни фетиш – разбира се става дума за Старшия. Това реално бе и последното село по пътя, като за наша изненада, успяхме да се запознаем с повечето му жители. Не че по някакви неведоми пътища бяха разбрали за нас и се бяха да ни посрещнат на мегдана. 😉 Има си по-разумна причина за това. Просто нашето пристигане бе съвпаднало с преминаването на подвижния магазин през селото, който е единствения начин за снабдяване на провизии от страна на хората, освен ако със собствен транспорт не ги подсигурят от някое от по-големите села в ниското. Но това с този подвижен магазин, освен че е много ангажиращо, да си в определен час на мегдана, то си има и своите предимства – по този начин селото успява да се събере на едно място без да чака някой празник / сбор на селото. Да се преброят дето се вика.
Разбира се и тук настана оживление като ни видяха хората – все пак бяхме свеж полъх в тяхното еднообразно ежедневие. Пък и ние нали сме си общителни влязохме им в тона на бъзиците. В един момент обаче се прокрадна въпроса „на къде сте тръгналЕ“ и ние заобяснявахме как сме поели към тяхната Билска чука. Само дето отговора ни изненадА – „Ама то не се минава от тука..“ Нали сте гледали онези комедийки, дето в някаква ситуация звучи нежна мелодийка и в някаква ситуация в която цялата идилия се чупи се чува едно „гррррр“, което по-възрастните от нас, сблъсквали се с някогашните грамофони, свързват с това, игличката да издращи плочата и да я прецака. Е, тази ситуация се оказа същата като в цитираните сценарии – музиката в главата ни рязко се прецака.
„Ама как да не е оттук“ – аз и Морския веднага заизваждахме телефоните да гледаме какво показват „трак“-овете, които уж следяхме. Е, показваха, че не е това пътя.
Бяхме се отклонили – за кой ли път. Нейде там в предното село при хорицата с които се бяхме заговорили, е следвало да се отклоним между къщите от „главния“ път, ама … Ей, като ги сваляте тез устройства, ама следете ги бре… Но този път поне нямаше подигравките от моите спътници, за които съм споделял, че не им се занимава да следят подобни неща, ама само чакат да сбъркам и да ме подхванат. (общо взето всеки път 😉 ) Тогаз обаче, тъй като заедно с Морския взаимно се бяхме „издънили“, явно ми се разминА.
Видимо обаче е било разочарованието ни си мисля, като се оказа, че пак сме заспали пътьом и още по-явно е било нежеланието ни да се връщаме. Затуй и една баба се обади, че то и оттам можело да се стигне де… А, на нас само това ни и трябваше да подхванем, какъв ще е този алтернативен път – ей там след последната къща сме щели да излезем на един друг черен път …. и после викат – ееееей там отсреща хващате нагоре и ще излезете на него. А, ей там отсреща – беше другия баир.
Е, за да не се връщаме хванахме по въпросния черен път… Ама лично аз бях с едно неприятно чувство… А, то се усилваше с всяка изминала минута, с всяка направена крачка. Защо ли – ще попита някой. Ами върха беше нейде там горе в гората отсреща, а ние вместо да се изкачваме слизахме, все по-надолу и по-надолу. Съвсем скоро, надеждите ми, че все пак няма да слезем до най-ниската точка между тези два баира се изпари напълно – немалко от височината която бяхме набрали, я бяхме изгубили и сега бе видимо, че трябва ударно да наваксваме. Хубавото бе, че и от тази страна имаше останки от черния път и имахме някаква надежда, че може и да е в нашата посока.
Не, след дълго се убедихме, че няма да е точно така – достигнахме до една самотна къща, но единствения път който забелязвахме бе в съвсем друга посока, от тази в която следваше да е върха. Къщата за щастие се оказа обитаема, но за нещастие виждах как стопанина й с едно конче пое именно в онази посока противоположна на нашата цел. Опитах да го настигна – безуспешно, тичането нагоре по този терен не бе моето.
Опитах да привлека вниманието на човека, развиках се (което си е трудна работа, като си останал без дъх от напъна да тичаш по стръмнината), размахах крайници, но … безрезултатно. Човечеца въобще и не ме отрази – не мисля, че бе нарочно, или имахме нещастието вятъра да подухва срещу ни, или чисто и просто стареца не дочуваше.
Ако не друго най-вероятно поне щеше да ни посочи откъде и как да заходим към върха. Но тъй като не можахме да научим ценна информация на място, продължихме да напредваме към върха по-възможно най-неприятния начин – право нагоре. Почивките ни рязко зачестиха, разговорите ни пресекнаха, а напредването бе доста бавно, буквално метър по метър, дето се казва всеки два-три метра които изхождахме се равняваха на един метър денивелация. Опитвахме колкото се може по-късно да избегнем и влизането в гората, но в един момент нямаше как повече да отлагаме това. И се оказа, че не напразно сме го правили – на места бе толкова обрасло, че не можеше да се преминава, отделно натрупалата се миналогодишна шума криеше скрити капани и принципно затрудняваше придвижването ни. Лично аз бях към края на силите си. Мисля си, че ако за нас с Майната не бе „последния“ връх може би в един момент щяхме да си кажем – майната му, прецакахме се, ще дойдем пак, но сякаш това ни даваше допълнително сили.
А и раницата как тежеше само … Но затова сам съм си виновен – все пак за да го почетем подобаващо този наш „последен“ връх от кампанията ни на първенците, бях взел една бутилка италианско шампанско, което отлежаваше в един от шкафовете ми.
Да, наясно бях, че след толкова време, ще е топло и едва ли най-вкусното нещо на света, но все пак щеше да е ефектно да го „гръмнем“ на финала ни.
Ама то да мъкнеш стъклена бутилка в раницата си по тоз наклон, определено се усещаше осезаемо.
Но тъй като беше изненада за останалите, пуфтях, тътрех крака, но не се оплаквах от свръх багажа си. 😉
За нас късмет успяхме да излезем на един път преминаващ през гората – ето затова ме беше яд, че не успях да привлека вниманието на онзи човек при самотната къща на това ни изтощително изкачване. Със сигурност щеше да ни упъти, че има подобен път и най-вече, че има по-лесен начин да се доберем до него. Само че след няколко стотин метра, лекото и мекото отново свърши – навигацията ни подканяше пак да хванем право нагоре през гората. Пак се очертаваше да има зор, но поне вече бяхме по стъпките на някой, вече стигнал целта преди нас. Не крия, че тази финална права ми струваше мнооого зор, но след 15-ина минути все пак се добрахме до заветната цел .
Ето ни, че вече бяхме на върха… На последния… На толкова желания…И го достигнахме по-доста труден начин…за да е по-сладко сякаш. 😉 Но кой знае, ако не бяхме усложнили изкачването си по този начин, то едва ли щяхме да запазим някакъв спомен от Билска чука, тъй като и той се оказа, един от тези върхове, насред гората, без някаква зашеметяваща гледка, от която да си кажеш „Уау“. Всъщност каква гледка – такава напълно липсва, а без гледка да си го кажем направо – напълно липсва усещането, че сме на върха на планина.
Макар и да не е най-зашеметяващия, запомнящ се връх от всичките, които бяхме възкачили през тези години, то за нас с „Майната“ удоволствието си бе огромно. Бяхме изпълнили целта си и бяхме изпълнени със задоволство от приключването на „мисията ни“. Подскачахме от радост, че бяхме достигнали до 42-рия. Направо си бяхме като малки деца застанали пред сладоледопродавача, за жадуваната, обещана фуния с вкусното „джелато“.
Време беше и за подобаваща фотосесия, като за да е по-ефектна измъкнах и моята „изненада“ от раницата – да „гръмна“ пенливата италианска напитка. Опитахме се да наподобяваме победителите от Формула 1 или Тур дьо Франс. 😉 Разляхме на всеки един да отпием и почетем постижението си, а аз направо надигнах бутилката като един Шумахер, отпих блажена глътка и…малееее…няма такава гняс. Изплюх „италианската пенлива течност“, като моите дружки последваха примера ми. От дълго време не бях вкусвал по-голяма гадост. Цялото мъкнене се оказа само заради позьорските снимки.
Това „отлежалото“ с години шампанско се оказа тотал щета. Но пък „Старшия“ се оказа, че също ни е подготвил изненада, с която да почетем завършването на мисията ни. Неговата раница също се оказа, че бе пълна с амбалаж за случая – за всеки ни бе подготвил по една крафт биричка. Е, определено неговата изненада, бе далеч по-сполучлива и носещата наслада за уморените ни душички.
Разбира се и специалистката ни по сладкишите – Покахонтас, също се бе подготвила да достави радост на изтерзаните ни душици.
Майната в типичния си неуморим стил започна да чертае нови планове, нов “to do“-лист с други цели – да открием изворите на най-големите ни реки и други подобни. Няма умора таз жена. Засега обаче следваше да се върнем и нямахме много време да се размотаваме, а мисълта че отново ни очаква здраво трамбоване, отново изпари придошлите сили и ми напомни за налегналата ме умора. Този път решихме да заложим на „официалния“ добре утъпкан маршрут, а не да се връщаме по стъпките си. Явно не само аз нямах сили за „алтернативни“ маршрути Това ясно си пролича и по възклицанието на Покахонтас, която тъжно изпъшка – „Ох, ама раницата ми изобщо не е по-лека въпреки изпитите вече бири и изяден сладкиш…“, явно искайки да покаже че умората е осезаема и че всичко вече е в тежест. Но в същия момент се чу възмутената реакция на Старшия – „Ама как ще ти олекне раницата, като всичките тези неща бяха в моята и аз ги мъкнех към върха?!?!“
Не е нужно предполагам да правя уточнение, че тази размяна на реплики, предизвика голямо веселие в редиците ни, а тъжното възклицание на Покахонтас „Ауууу, вярно бе…“, доведе до това смеха ни да отекне още по-силно в гората.
Останалата част от пътя на връщане, ще се запомни и със „сблъсъка“ ни с едно стадо животни. Ставало е дума, че не сме някакви градски чеда, никога не виждали добитък, но притеснителното в случая бе, че стадото се охраняваше от половин дузина овчарски кучета, които явно ни показваха, че ни считат за натрапници и заплаха, с която следва да се справят. Опитахме се, да им покаем, че смятаме само да ги заобиколим, но явно това не им бе достатъчно, защото заплашително се насочиха към нас и не се знаеше как ще завърши тази история, с оглед това, че набързо се бяхме въоръжили с по една пръчка и няколко камъка.
Едва ли, в случая можеше да се счита, че ние сме „силната“ страна. Но всичко се размина мирно след появата на един овчар, който озапти пазачите на стадото. Не го знам беше ли задрямал някъде или просто се беше забавлявал да ни гледа сеира до последно преди да се намеси, но все пак добре, че бе там, че да не си мерим силите с четириногите стражари.
Аз лично имах и още два неприятни момента на връщане. Бях се настроил, че ни предстои само да се спускаме и че сме приключили с изкачването на височини, но черния път по който минаваше трасето ни, на два пъти си правеше „шегички“ с психиката ми, изправяйки ни пред изкачвания след поредния завой. И колкото и кратки да се оказваха определено ми действаха като леден душ.
Въпреки всичко стигнахме до колите по светло и не мръкнахме нейде по чукарите на Огражден планина. Разбира се, вече нямаше и следа от намерението ни да посетим, белеещия се под нас, Чуриловски манастир. Вече превес беше взело друго наше намерение, да се обадим на скъпите ни домакини от предната вечер, да ни приютят и нагостят за тази вечер – все пак какъв по-подходящ завършек на хубавата ни разходка, с това да прекараме още една вечер в компанията си и да отпразнуване запознанството си с поредния планински първенец в нашата скъпа и прекрасна България.