Тъй… Бяхме във втория си ден на амбициозната си програма за 4 дни да покорим 6 първенеца на планините разположени около Кюстендил, Трън и Земен. След първия ден с продължителната разходка до най-високия връх в Осогово – Руен, ни предстоеше нова такава. Този път групата ни бе в пълен състав. Предния ден „Старшия“ се покри – бил се качвал на Руен, имал и ангажименти. То и аз бях ходил там – 4 пъти дори, ама не оставих дамите ни сами. 😛
Но нищо де, за днес също се очакваше доста продължителен поход, за който нямах кой знае колко информация. Трябваше да изберем от два маршрута – единия ни обещаваше да стигнем вр. Арамлия за 4:30 часа през с.Гурбановци. Другия пък през с.Чудинци се предполагаше, че ще е за около 5 часа. В посока. Е, „чуденката“ отпадна – половин час, си е половин час, като се има предвид, че и леко окъсняхме с тръгването. Дългата разходка можеше значително да се съкрати, ако разполагахме с високо проходим автомобил. Ама не какъв да е джип – а такъв дето да не го мислиш много докато го караш из горските черни пътища. Защото до почти изчезналите села – споменати по-горе – реално водели именно такива пътища. Асфалт до там – йок. Викам си, ще намеря някой ентусиаст да ни подвезе до тях, та ако трябва да си платим. Колко работа е – мислех си, с оглед че нали уж съм местен, от онез географски ширини. Лесна работа, ама то излезе, че си правя сметка без кръчмар. Звъннах няколко телефона, ама ударих на камък. Не се намери никой да прегърне идеята ми. Та затова бяхме наясно, че ни предстой дълга разходка. „Филката“ ни закара до края на с. Ломница, до последните къщи, където и асфалта свършваше, но нататък и дума не можеше да става, да опитваме придвижването с него.
Нарамихме раничките и след 50-ина метра – ето ти проблем. Бяхме се озовали пред един разклон. А, сега накъде бе въпроса. Бях се „ъпгрейднал“ с две приложения, уж доказани и препоръчани от планинари, за да може да следваме сваления „трак“, но проблем… Нито едно от приложенията не се стартира и не визуализира сваления трак. А, там се оказа, че нямам и мобилен интернет, евентуално да търся някакво друго приложение, с което да спасим ситуацията. Направо изпаднах в бях и в безпомощността си направих глупост – изтрих приложенията от “жи си ем-а“. Или както се казва в подобни случаи – „Не правете и вие така, деца!“ Пробудиха се обаче някакви спомени, от това което бях чел за маршрута – да се избира пътя винаги направо. А, ако няма точно „направо“ – винаги в ляво. Ей, това винаги „у лево“ ми напомни за героя на Лий Чайлд – Джак Ричър, който като достигне до подобен „казус“, винаги поема вляво. Тъй че в случая решихме, че пътя пред нас е за Гурбановци, по избрания от нас маршрут. В последствие се оказа, че разклона в дясната ни страна пък е бил за Чудинци. За алтернативния маршрут, но тогава не бяхме наясно с този факт.
Тръгнахме устремено напред, макар и вече без техническа поддръжка, но все се надявахме, че достигайки до Гурбановци, ще намерим поне един човек да ни упъти до върха, който следваше да се извисява над селото. Оптимистично бих казал, с оглед че по официални данни в това село се водят 3-ма жителя. Не, че в Чудинци, ще е по-различно положението де – там числения състав е същия, дай боже, хората са си живи и здрави. Следвахме препоръката за все „направо или ако няма направо, да е в ляво“ разхождайки се под гъстата сянка на буковата гора. С изключение на това, че минахме покрай развалини напомнящи къщи и нещо като някогашна автобусна спирка нямаше други признаци на човешко присъствие. Решихме, че това следва да е някогашното село Иваново, вече едно от „мъртвите села“ без жители. Това ни успокои, че сме на прав път. Все пак това село следваше да е преди Гурбановци, към което се бяхме насочили. Ех, „блажени са верующите“. То може и да сме били в Иваново, ама то това село е било от онези пръснатите на голяма територия – с множество махали. Дето се казва хем си в него, хем си през два-три баира от мястото за което си тръгнал.
Но тогава приехме за добър знак тези руини, бяхме уверени и успокоени, че крачим в правилната посока. А, вече крачехме доста време и следваше да сме в междинната точка до върха, ама от с.Гурбановци нямаше и следа. Все още. Достигнахме до поредния разклон в гората, където отново бяхме в дилема – да трябваше да следваме разклонението в ляво според напътствията, но това бе път видимо занемарен от дълго време, а по водещия нагоре и в дясно път явно си личаха следи и то не от тежкотоварен камион. Логиката бе, че това може да е някой отишъл към селото.
След няколко минути отново се озовахме пред същата дилема – пътя в ляво рязко се изкачваше по един стръмен склон. Ние пак пренебрегнахме указанието и се насочихме по дясното разклонение. Не за друго, но чухме шум, някой говореше. След два завоя пред нас изникна и един „руски джип“. От онези дето и до ден днешен ги има в армията ни. И сред ловджиите. А, този бе направо „красавец“ – явно доста добре поддържан от собственика. След минута-две се появи и той, заедно с негов приятел. Голям късмет да срещнеш някого в тази пустош. Добре, че на младежите (те бяха по-скоро наборчета де) им доскучало и решили да хванат гората за гъби. Е, освен гъби се оказа, че ще си намерят и загубили се туристи. Тоест попаднаха на нас.
А ние идея си нямахме, че сме в категорията „изгубени“ до момента в който ги срещнахме. Питам ги „В тази посока ли е селото?, „Ама кое по-точно…“ – ми отвръща единия. Викам си, тоз пък, как кое… „Гурбановци“ – изричам гласно. А, той ми отвръща – „О, то много сте се отклонили, то пътя е в другата посока, по-надолу“. Ей, мисля си, аз защо не следвахме инструкцията „у лево“ и с надежда питам „Тук около 200-300 метра по-надолу ли на разклона“. А, двамцата насреща ме гледат, сякаш са срещнали някаква рядка гъба… „- Не, неееееееее. Много по-надолу е разклона за Гурбановци“. И продължава „Ама, ей тук отгоре над стръмния път които сте подминали минава електропровода за село, може по него да се ориентирате и да стигнете до селото“. Явно сме изглеждали като някой техен колега, намерил поле от редки гъби, които обаче са се оказали отровни-двойници. Разочаровани и обезсърчени. Та ни предложиха да ни хвърлят с джипа поне до там. До високото, до електропровода. Да видим дали ще може да се ориентираме „по жицата“.
Спестиха ни малко усилие с тази стръмнина момците. Оставиха ни под жиците и ни показаха в далечината под нас къде следва да е селото. За върха обаче нямаха представа как да стигнем и откъде се минава. Зачудихме се какво да правим – да рискуваме ли да търсим проход до селото. Дали там щяхме да открием някого, който да ни даде напътствия които и да ни упътят до върха. Много, много условности. Явно момчетата прочетоха дилемата в очите ни. „Ние ще спрем по-надолу да потърсим още малко гъби. Тъй че ако решите да се връщате, предполагаме, че до половин час ще сме там и ще ви свалим към Ломница.“ Това сякаш ни даде кураж, все пак да се пробваме дали ще намерим пътека към селото. Дадохме си 10-ина минути в опит да се ориентираме и ако не успеем да се възползваме от предложението на момчетата. Но, ето че късмета ни се усмихна. Бързо намерихме черен път който явно отиваше в селото. И нейде там успях да намеря и обхват на телефона. Достатъчен за да мога да потърся друго приложение с което евентуално да стартирам сваления предварително трак с маршрута към върха. И успях след няколко опита. В крайна сметка се бяхме оказали на маршрута … само дето вървяхме в грешната посока. Направихме кръгом и се заизкачвахме по пътя, на който бяхме излезли. Така и не видяхме селото и дали имаше някой в него. След известно ходене по този път след като подминахме и пътечката от която се бяхме появили – трака рязко ни приканяше да навлезем сред ниските дървета или високи храсти, както го предпочитате. Но без трака нямаше ни-ка-къв шанс да хванем маршрута. Макар и да имам някакви подозрения, че пътя може би отиваше до билото, следващо границата и можеше да стигнем, макар и по заобиколен път. Най-вероятно същия този път се ползва от служителите на Гранична полиция.
Излязохме от гората, като пред нас се ширна една височина, гола и постелена с висока тучна ливада. А, най-отгоре се пъчеше една вишка, останала от някогашното време, в което границите са се охранявали доста сериозно. Сега същата е осеян с няколко антени на мобилните операторите. Явно една от тях ми бе свършила работа, да мога открия ново приложение оказващо ни пътя до връО. Признавам си, озори ни таз височина, но пъплейки по нея, скоро разбрахме, че не това ще е Арамлия-та. Но, там групата ни рязко се обезсърчи. Трябваше да сме вече близо, но за да достигнем следваше отново да спуснем тази височина, докато се изкачим към крайната точка на нашия маршрут. Направихме почивка, чисто за психологическо презареждане и кой знае колко време щяхме да се бавим, ако „Старшия“ не ни прикани, с напомнянето ни, че имаме и обратен път да вървим.
„Майната“ се стрелна в типичния си неуморен стил, а аз признавам си – включих автопилота. Беше ми писналооооо. Явно „драмите“ с лутането ни, бяха взели своето и бях изтощен. Но след още малко усилия – ето, че бяхме вече на най-високата точка на Чудинска планина. Мисля, че от всичките „първенци“ на който сме стъпвали, „Арамлия“, е един от тези, за които удоволствието е било най-голямо. Не, че е с най-невероятната гледка, не че е най-трудния, но просто осъзнавахме, че бяхме „на косъм“ от това да се откажем и евентуално да правим нов опит в последствие. Боже, каква наслада ни носеше биричката, с която се бяхме запасили да отбележим поредното ни запознанство с поредния „първенец“.
А, от върха си има и хубава гледка – изцяло към съседна Сърбия Тази гледка все пак си е своеобразна награда за усилията положени от нас. Можеше да си лежим така с часове, но след като изпихме биричките, бе време да се приготвим и за връщането си. Онзи юлски ден бе дълъг, но все пак осъзнавахме, че пътя ни бе сред гората, където все пак здрача настъпва малко по-рано.
Бяхме „презаредили“ батериите и тръгнахме по обратния път. Изкачихме се към „вишката“, след това се спуснах към гората и достигнахме доста по-бързо точката на черния път, откъдето се бяхме отклонили. Скоро достигнахме и мястото, на което бяхме излезли на същия този път опитвайки се да намерим Гурбановци, следвайки електропреносната мрежа. И тук свикахме едно бързо съвещание – въпроса бе дали се върнем по нашия си път, по които се движехме на идване или да се придържаме към „трак“-а и все пак да минем през селото. На картата изглеждаше, че преминаването през Гурбановци прави едно леко заобикаляне и заради това бързо решихме да си се върнем по „нашия“ си път. Хем да спестим време, пък и вече познавахме трасето и нямаше да се налага непрестанното следене и взиране в GPS-a.
Но това на което най-много се надявахме и което ни накара да се втурнем в посоката от която се бяхме появили, бе не толкова че щяхме да си спестим няколко минути. Във всеки от нас се таеше една надеждичка, която евентуално би ни спестила не няколко минути, а доста повече време и много усилия. Какво имам предвид – спомняте си младежите с джипа, които ни бяха упътили към селото, нали? Е, как ни се искаше, да са се залутали доста повече от онзи половин час, които бяха предвидили и да ги срещнем нейде по-надолу в гората. И да ни закарат до „Филката“, спестявайки ни много, много ходене по черните горски пътища.
Е, тази история, не се оказа с „перфектния“ край. От джипа нямаше и следа, наложи се да разчитаме изцяло на краката си и макар „Покахонтас“ в края вече да изпитваше сериозен дискомфорт, то се добрахме до началната си точка в Ломница. Уморени, с натежели крака, но и удовлетворени. Все пак отново бяхме успели, въпреки отклонението си и бяхме доволни, че вървяхме по плана си… А, иначе навигацията ни показа, защо момчетата, които бяхме срещнали, бяха казали, че няма смисъл да се връщаме към разклонението към Гурбановци. Бяхме го изпуснали на много ранен етап. Но това, че го бяхме изпуснали не може да го отдадем на заплес, разсеяност… Това което следваше да е пътя за селото, бе обрасло с трева, като по никакъв начин не може да се предположи, че следва да води към населено място.
В крайна сметка обаче, определено може да се каже, че историята е с добър край. „Арамлия“-та бе покорен, върнахме се (сравнитено) у време и все пак имахме сили, да продължим към следващите неизвестни нам върхове в следващите два дни.