Безспорно за мен първенеца на Осогово – вр. Руен е специален. Това си е моят връх. Моят връх защото е свързан с родния ми край… Моят връх защото това е върхът, който ми е позволявал да му се радвам, не веднъж и дваж… А цели четири пъти и ми предстоеше да се видим за пети път.
Е, нормално – би казал някой – да е най-посетения ми връх, след като съм родом в онези географски ширини. Но така се случи, че с Руен се сближихме едва след като бях напуснал този хубав край. Но така се случваше – 30-ет години ми беше „ей тук, на един хвърлей място“, но все не оставаше време да се опознаем. А, както вече споделих предстоеше 5-та ни среща.
Друго което е интересно – при всичките тези посещения, се оказа че винаги имах различна компания. С никого не повторих. 😉 И както често се случва в живота – първия път се помни най-много. 😉 И онзи в който успяхме да се изгубим. 😉 Та за сефтето бях тръгнал да разказвам. С моята тогавашна съквартирантка, която бе и моя „градска“, решихме спонтанно, че е време да посетим Осоговския първенец. И макар да бе в първите дни на месец Юли и предходните дни да бяха доста жегави, във въпросната сутрин небето ни посрещна осеяно с гъсти облаци. Ама не от онези беличките и пухкави, даряващи с лелеена сенчица в жежките летни дни. Бяха, от онези тъмните, непредвещаваши много приятни изживявания за туристите. Но ние бяхме твърдо решени, че това ще е деня, в който да се запознаем с Руен. Въпреки „темните“ буреносни облаци. Определено, ако трябва да охарактеризирам първата ми разходка до върха, то най-точното описание, ще е „На инат“. 
„Зодиакалния знак“ под който съм роден, ме охарактеризира именно с подобна черта – ината. За останалите „ентусиасти“, обаче е ясно, че когато става въпрос за поход, съпроводен с черни, буреносни облаци и прогноза за валежи, то „ината“ да го направим на всяка цена, го няма никакъв. 😉 Съквартирантката и тя не бе по тези леко „екстремни“ разходки. Тогава идва логичния въпрос – къде бяхме тръгнали в подобни метеорологични условия. Истината е, че идея си нямахме. Не знаехме, колко време ще ни е необходимо, не бяхме подготвени с разни карти и тракове за ориентация за крайната ни точка. Единственото, което знаехме, че няма сериозно изкачване и че маршрута е ясно обозначен – до най-високата част следваше да има черен път оказваш посока ни. Но сякаш имахме една илюзия, това че е лесен маршрут, го приемахме, че ще е кратък. Мале, колко заблудени бяхме. Маршрута може да е всякакъв, ама не и кратък. Но това щяхме да го научим в последствие – по трудния начин.
Тъй м/у 8-9 часа, бяхме вече на хижа Осогово и с по една малка раничка и една бутилка водица, с бодра крачка се отправихме на път. Малко след двете ски писти, вдясно следвайки една табела, се отклонихме по черен път към местните резиденции на БЧК и гранична полиция. Това всъщност е единия заход към върха. Другия пък предпочитат да тръгнат от разклона от някогашната емблематична за района хижа (сега хотел) „Три буки“, който аз изпробвах при втората си разходка, с едни колеги, които бяха дошли с тази цел на тим-билдинг и аз се присламчих към тях за похода им. Тъй че второто ми пътешествие може да го определя „с колегите“. Но от този втори път нямам никакви спомени. Даже и снимки не направих. Явно не е било моята компания – което е странно, минавам за доста общителен човек, но с тези хора така и не се сближих, а и с повечето дори и не се поздравяваме, сякаш сме някакви тотални непознати. А, все пак заедно бяхме покорили един връх, но може би проблема бе, че се бях включил само за „голямото ходене“, но не и за последващия купон – на маса.
Та дали ще се тръгне от ски център „Осогово“ или откъм „Три буки“, то няма кой знае колко голямо значение. Има-няма след 15-ет минути двете пътеки се събират в района на някогашната гранична застава, която се е намирала в района. Не, че от нея е останало кой знае колко де. Но за ориентир може да се ползва някогашния партизански паметник.
Малко след мястото, където двете пътеки се събират, е момента в които следва да се внимава – черния път се разклонява и следва да се поеме вдясно. Там на едно дърво си има и табелка и маркировка, но ако сте улисани в сладки приказки, може да се подмине и да се продължи към … и аз не зная накъде. Но за малко да науча. Това се случи при третата ми експедиция – на „изгубените“. Тогаз моят най-добър приятел от ученическите години бе организирал свои колеги и дружки, а аз следваше да съм нещо като гид. В групата имаше и дипломиран водач и екскурзовод, също покорявал Осоговския първенец. И именно докато той ни излагаше този факт относно биографията си, а аз допълвах, че имам опит и няма как да се изгубим, сме подминали разклонението. В моя защита изтъкнах, че междувременно бяха опънали едни електронни пастири, които ме заблудиха и пропуснах разклона. Но, пък що ли ми трябваше над половин час, за да осъзная, че вървим в друга посока. 😉
Но в онзи ден сякаш ние предизвиквахме съдбата. На тръгване срещнах братовчед си, чийто бизнес е именно в онзи район. Не знам защо, но той май няма голяма вяра в моите туристически възможности. Всеки път ми казва, че ако нещо закъсам, да се обадя да ме спасява. И този път не направи изключение. Братът на „Гида с дипломата“ пък заяви: „Споко, шефа на спасителите ми е голям приятел“….
И тъй залисани в сладки приказки в един момент аз им споделих, че имам подозрения от 5 минути, че не сме на правилния път. И че вече съм сигурен, че е така. Оказа се, че същите подозрения има и „Гидът с диплома“. Потвърди и той, че нещо не е както трябва. Въпроса бе обаче къде точно се намираме. И докато успеем да формулираме този въпрос, члена на експедицията ни, който „има човек“ в спасителната служба, вече му звънеше на пожар. За малко да станем за голяяям резил. Такова обяснение даде, че все едно се обаждаше на 112. И едвам спряхме човека насреща, да не вдигне ПСС-гр.Кюстендил по спешен сигнал за бедстваща група туристи. Добре, че сколаса да не обяви тревога …в онзи момент.
Верни на максимата, че водачите трябва да излъчват увереност, та „редниците“ да не се паникьосват, аз и „гидът с диплома“ твърдо заявихме, че еееееей там на отсрещния баир където се виждаше „една лъкатушеща змия, сред дърветата“, е нашия път. Хващаме на пряко и сме там за нула време. А всъщност изобщо не бяхме сигурни … нито че това отсреща е истинския маршрут, нито че ще се доберем до него за нула време. 😉 На 50% се оказахме прави – да този път добре се бяхме ориентирали, че е нашия маршрут и не – корекцията в маршрута ни не бе „за нула време“. И това слизане и последващо изкачване през долчината си бе и доста уморително. Ама поне успокоихме ръководителя на спасителната служба, че днес няма да имат спешно излизане на терен. Не и заради нас. Но групата ни след това малко отклонение намаля. Един малък ентусиаст, които бе с татко си, вече бе гроги, след „шорт кът“-а ни и с татко му решиха да се върнат. Останалите отново с приповдигнато настроение закрачихме далеч по уверено, стъпили на правилния маршрут. Разбира се нашето очукано самочувствие – моето и на „гида с диплома“ също повъзвърна помръкналия си блясък, макар и да понасяхме доста удари от подигравките, с които успокоените ни дружки, ни обсипаха
Та всъщност лично за мен този участък по черния път сред гората – от някогашната застава, до първия заслон по трасето е най-досадната част до Осоговския първенец. Само едно тръмбоване, без никакви развлечения и гъдели, които да занимават зрителните сетива. Ама яко тръмбоване. Общо взето с изключение на първия път, когато за мен този участък бе нов, следващите пъти го вземах „на инат“, стиснал зъби – и на отиване и на връщане. Със задължителната 5-ет минутна почивка до руините на някогашна постройка, явно служила за хижичка в района.
Но излизайки „на голото“ вече започва истинската прелест на разходката по този маршрут – от заслон „Превала“ до върха, човек може да се възхищава на ширналия се пейзаж и да се наслаждава на прелестите му. Малко след него пък се намира една чешма, която си е задължителна спирка, ако имате малки запаси от живителната течност. Реално по трасето няма друга чешма и това е единствения водоизточник за снабдяване с вода. Тъй че мой съвет – не я подминавайте с лека ръка. При моето „сефте“ там се засякохме с един начинаещ колоездач – между другото маршрута е добър именно за колоездачи. Дори и с не голям опит. Виждайки тогава човека с колело признавам си му завидях – туй ми се видя начин за по-бързо придвижване. Но не и ако си пълен лайк във високопланинското колоездена (както се оказа въпросния „колега“). С него общо взето си напредвахме заедно към върха – на по-равнинните участъци, той вземаше предимство, но при участъците с някакъв наклон, ние пък се озовавахме пред него.
След кратичка почивка и пийване на студена водичка „продължихме напред“. По-точно тогава израза не бе придобил тази известност и просто … продължихме. Следва един равен участък, които обикновено служи на ентусиастите за вътрешна настройка. А, „настройката“ си е необходима тъй като следва единственото по-сериозно изкачване от маршрута. А, човек като е бъхтил сума ти време без кой знае какво усилие се отпуска. Даже съм виждал някои направо да им се подкосяват краката при мисълта за усилието, което ще им се наложи. 
Буквално им се подкосяват краката – като на „Църна маца“, с която се запознах в „експедиция 4“. Както си вървеше и изведнъж се срина на пътя. Кой знае може би вече с течение на годините, не бих обърнал внимание на едно подобно действие от нейна страна, но тогава леко се попритесних. 
Не, за дълго обаче – все пак нейната дългогодишна дружка „Русата прелест“, само я подмина и каза „Хайде, ставай и не ми се прави“ и продължи напред. Викам си, щом така реагира, без притеснение, а с известна досада, значи не е нещо притеснително. Ама все пак като кавалер й предложих, да попитам граничните полицай, които ни „спряха“ за проверка, евентуално да я хвърлят до върха, ако има някаква контузия. Отказа – досрамя я, моля ти се.
При първата ми разходка, срещнахме и едно семейство, което се отказа по среда на туй възвишение. Ама макар да бяха с малко дете, не изкачването ги върна обратно. А, надвисналите черни облаци, за които вече споменах, че се бяха спуснали още от тръгването.
Само, че тук станаха вече наистина доста заплашителни, като реално южната част от пейзажа ни бе изчезнала в някаква мъгла. И пак някой би попитал. А, вие що не се върнахте тогава.
Ами именно в този участък виждайки над нас ясно изразен един връх се прокрадна убеждението ни, че това следва да е Руен. Заради това и продължихме, решихме, че сме на една ръка ли по-скоро на някакви (стотици) метри от заветната цел. Но това не бе само мое заблуждение. Абсолютно всички хора, с които съм бил в различните ми експедиции, бяха твърдо убедени, че това следва да е заветната цел. И колко разочарование съм причинил на хората там, след като разбивах на пух и прах представите им. Защото това, което виждаха не бе Руен, а Църни камък. 
Даже в този последен полуюбилеен „пети път“ – „Майната“ ми се скара. Ама как така това не е върха – стрелна ме с недоверие тя и с тон на семеен скандал. Именно заради разочарованието изписано в очите и лицата на всички мои съекипници през годините, нарекох този участък „възвишение на разочарованието“. Мисля си, че би му подхождало и „възвишение на въздишките“, ама те, въздишките де, може и да са в следствие на копнеж. А там, копнеж нямаше, само разочарование, като им казвах, че имаме още да походим. 
А ако не им спестявах и информацията, че общо взето се достигнали малко след средата на маршрута, то рискувах да имам основание възвишението да се нарече „на яростта“…Или пък „на побоя“
Следвайки лятната маркировка, въпросния Църни връх, се подсича от лявата му (южна страна) и именно вземайки „завоя“ около него, е момента в който се разбира как надеждата ви, че сте пристигнали рухва, тъй като пред погледите се открива един дълъг участък в който се вижда как пътя си продължава да вие в далечината. 
Пак уточнявам, че това при положение, ако с вас не е някой „тюлен“, който да е изтръгнал надеждата ви още преди това. 😉
Но пък там нейде в душата на туриста пак се появява надежда, че целта е близо. Казвам го от личен опит и от наблюдение върху спътниците ми. Непосредствено след Църни се извисяваше един друг връх. Е, туй ще да е – викам си аз изпървом. Това ще е, нали – запитваха ме другарите ми в последствие, а аз пак им забивах един „звучен шамар“… Смотолевяйки „Ми, не е …има още“. Но този нов „шок“ сякаш не е толкова силен, защото това е едно от местата, които разкриват невероятния пейзаж стелещ се на юг. Именно тази красота те кара да приемеш новата порция разочарование, далеч, далеч по-добре. А, гледката наистина е великолепна и е нещото което придава смисъл на цялото това ходене.
А, втория връх, който „не е Руен“ се нарича Шапка. Всъщност ако се следва зимната маркировка и човек иска да се натовари малко повече с изкачване и слизане, то ще мине и през Шапка и през Църни връх. Всъщност Шапка следва да служи за ориентир. По-точно руините в подножието му, които са на някогашния едноимен заслон. Малко след тях маркировката за върха се отклонява от черния път по една пътечка вдясно по подножието на билото. Но и да продължите по коларския път, то пак ще стигне до върха, само че с малко заобикаляне. Даже си е за предпочитане да продължите по него ако сте с велосипед, тъй като зора ще е по-малък в сравнение с тясната маркирана пътечка. Е, нашия колоездач от „експедиция едно“, явно не бе наясно с това, защото слезе да бута колелото си по пътеката, което ни позволи да вземем поредната преднина пред него.
След може би 15-мнутно ходене по пътечката се показа още едно полегато връхче. Най-после – казах аз на „съквартирантката“ – появи се. Ето го бе – провикваха се, в едни последващите времена, моите спътници. И наистина това беше Руен…ама Мали Руен. Тази червена маркировка която следвахме и продължи покрай връхчето, пак ни озадачи със „съквартирантката“. 
А впоследствие ми даваше нова възможност да даря с нова доза разочарование съекипниците ми – този път с едно окуражително „Още малко – този е малкия брат“. „Майната“ пък пак леко със съскащ тон ми заяви: „– Как да не е?!?! То няма по-висок наоколо?!“. Все едно аз ги бях определял и кръщавал кой-кой е. А, относно споменатия съскащ тон – да уточня. Не е някакъв намек или оприличаване към даден животински вид. 😉 Беше си в следствие на атмосферните условия и появилия се ветрец, който му придаде това трептене и звучене. Да не стане някаква грешка.
Но все пак може да се каже, че това е финалната права. Много скоро вече след Мали Руен, се появява и заслона до едноименния връх, което дава още едно потвърждение, че най-накрая сме близо до заветната цел. И прави чудеса – успява да предизвика усмивки във всеки един, с когото съм бил. Разбира се, аз самия не правя никакво изключение. А, самия заслон е в много добро състояние, като при лошо време, определено би бил особено полезен, за да не бедстват туристите в околията. Често, през лятото е и място за пикник и веселба на някои местни разполагащи с високопроходим автомобил. 
Едва ли ако не разполагате с джип, това ще е най-пред почитаемото място за хапване и пийване сред природата, ако ще трябва да гръб да мъкнете всички провизии в продължение на около 15 километра…в посока… А в две от посещенията ми на заслона попадах именно на такива групи, като при последния групата, която заварихме явно щяха да поостанат и за по-дълго, съдейки по провизиите, които бяха наредили. А, как само ми идваше да им откраднем едната диня и да я хапнем на върха…
Ама хайде, да видят, че с „Майната“ и „Покахонтас“ се добри хора – оставихме им я. 😉
На два пъти компания на заслона са ни правили и наряда на „Гранична полиция“. Всъщност шанса да ги срещнете нейде по маршрута е доста голям. Но честно казано за разлика от други райони, то няма да срещнете ненужно заяждане, ако сте пропуснали да ги уведомите, за похода си в пограничния район. Даже напротив тези от дирекцията в Кюстендил, заедно с тези от Смолян (като там изключван заядливците от Гоце Делчев), са най-френдли насочени към планинарите. Именно и на любезността на един от тези гранични полицаи (и заради това, че харесаха тогавашните ми спътничките „Църна маца“ и „Русото изкушение“) в мен се зароди една идея за обиколка в съседна Северна Македония. За да привлече вниманието на мацките от групата ни, полицая предложи да даде бинокъла си, за да хвърлим по един поглед по-надалеч. И макар, че офертата бе към мацките, аз реших да се възползвам от ситуацията, за да поогледам една водна площ, която бе привлякла вниманието ми преди това. Язовира Калиманци ми изглеждаше доста изкушаващ и именно той пося зрънцето на идеята ми за обиколка на западната ни съседка, която успяхме да реализираме в няколко месеца преди последното ми изкачване на Руен. И макар че този язовир бе в основава на идеята, то трябва да призная, че в крайна сметка само преминахме около него без да му обърнем достатъчно внимание. Но това е друга история, която сме разказвали.
Разбира се, не е изненада, че всъщност почивката на заслона е след задължителната фотосесия на върха. Та все пак нали именно той е бил целта на всичките тези походи. А и Руен си заслужава всичкото това трамбоване. 
От своите 2 251 метра осоговския първенец дава възможност за страхотна гледка наоколо. И то каква гледка – 360 градуса страхотно стелещ се пейзаж. И ето, че отново Руен бе доста благосклонен към мен и моите дружки. Дори и при първия път, при нашето запознанство, когато не случихме на ясно и хубаво време през целия маршрут, то когато достигнахме задуха вятър, които се погрижи да ни покаже прелестите наоколо. Как да не го обичам, след като винаги е благосклонен и ме дарява с възможноста да се насладя на прелестите си.
Руен е граничен връх, през него минава държавната ни граница със западната съседка – Северна Македония. Но той не е само разделителна линия. Ами напротив служи за поява и скрепяване на запознанства на хора от двете страни на границата. На него се провежда ежегодния Международен събор на вр.Руен през месец Юли (не съм сигурен, но мисля, че е п/з втория уикенд на месеца), където хората се събират на сладка раздумка, люта ракия и вкусна скара, без значение от политически насаждания за националност и принадлежност. Тъй че Осоговския първенец го имам не за разграничаващ, а събирателен за туристите и хората в околията. Тъй че ако искате да съчетаете дългото ходене и с купон на открито – това е вашето време. 😉
Пътят ми на връщане винаги е разделен на две. От върха до заслон „Превала“ е в добро настроение, тъй като дава възможност отново да се порадваме на красивите пейзажи. А пък и при първото ни изкачване, както вече отбелязах, мъгла се бе разстеляла и закриваше тази прелест. Но при слизането ни пък реши да „разкрие“ това съкровище и макар да бяхме минали от там малко по-рано, то за нас тази красота си беше нещо ново и неподозирано.
Но след заслона винаги ми е супер скучно натоварващо и се заричам, че заради този участък няма да се върна пак по същия маршрут. И така 5-ет пъти се заричах и 4-ри пъти се връщах. Даже и този път в последното ми експедиция дълго се заричах, че ще придружа „Майната“ и „Покахонтас“, само ако не ми се налага да извървям отново на два пъти този скучания участък. Търсих вариант да намерим велосипеди, но уви … трудна работа и чудно защо близките няколко хотела/хижи го нямат като опция с оглед подходящите условия. Дори мислех, да се изтарикатя – евентуално да ни придвижат в едната посока, ама каква цена само ми казаха. Заболя ме главата и си викам, а не за тези пари по-добре да ме болят краката или както казваше едно жалкоподобно, начело на Парламента ни – „Ми ходИ, пеша“. Проучих евентуално за полукръгов маршрут да направим – с тръгване по-добре познатия утъпкан път, но слизането да бъде към друга част на планината. На главния път към за митницата на Гюешево, но така и не можах да намеря сигурна информация дали има въобще някакви пътеки нататък. А, в следващите дни предстоеше да се мотаем по пограничните планини м/у Кюстендил и Тркляно, тъй че реших да не си усложняваме и този ден с експерименти и затова пак и отново тъпчех по онзи скучен и досаден черен път.
Но все си мисля, че пак ще се срещнем с Руен и този път с по-различен маршрут, но все със същата взаимна любов….
