Трети опит – успешен. Първенецът на Средна гора е покорен. Първият път, моите приятели се пробваха без мен, но то така не става – завидях ли им, прокълнах ли ги, не знам – порой, виелица, градушка и какво ли още не (къде са тръгнали без мен). Вторият път и аз бях там, но този път върхът ми го върна – студ, сняг, преспи и какво ли още не (ти пък какво се периш, къде отиваш). Два пъти ни отпращаше Богдан и още два пъти ние се отказвахме заради лошото време, но днес беше така добър и ни допусна. Днес бяхме усмихнати, весели и задружни. Покорихме го заедно.
Началото бе противоречиво. Срещата ни беше в Копривщица – няколко човека пътувахме от София, а други от Пловдив. В София трябваше да вземем един наш приятел, решил да рискува с нас. Оказа се, че живее на улица Буная, а това мили приятели пък се оказа вторият по височина връх в Средна гора. Виж ти и това, ако не е добър знак, здраве му кажи. В Копривщица обаче ни чакаше изненада. Вместо червеното БМВ на нашата мила дружка от Пловдив, на срещата пристигна подобие на машина за косене на трева и то доста изтормозена, все едно се връща от десет часова смяна. Оказа се, че „майната“ се е завъртяла лекичко (2-3 пъти). Питайте я за поляните около Копривщица, знае ги наизуст. Лек, закачлив поглед в дясно (пак се е загледала по местните левенти) и хайде в канавката. Добре, че има добри хора, които са и помогнали, че сигурно щяхме цял ден да я издирваме. Е това вече не е добро знамение, но пък тя беше видимо в добро настроение, леко уплашена, май неразбираща какво се е случило, но пък усмихната и готова за покоряване на върхове.
И така и така вече сме тук, защо пък да не пробваме, а? Купихме си по една биричка (таксуваха ни бутилката по 50 ст. – тук не си поплюват) и тръгнахме да търсим пътеката за връх Богдан. Сложна работа е това да знаете – бях прочел предварително два-три пътеписа, за по-сигурно попитах и един – двама от местните и в крайна сметка какво, озовахме се на 5-6 км. от целта. Не знам вече, на кой да вярвам, но в случая ще ви дам много точен ориентир – гробището на град Копривщица (всеки би трябвало да знае къде е, нали). Там оставяте колата (ако сте с кола) и потегляте на пред по черният път пред вас. Никъде, ама никъде не се отбивайте, докато не стигнете до ето тази табела:
А до нея, има-няма 2:30 часа. Ориентир до тук, освен табелите за хижа Богдан, ще ви бъдат още жълтата маркировка, зимната маркировка и табелите за хижа Средногорец. Всички по отделно се срещат рядко, но ако ги следите всички заедно, няма къде да се отклоните.
Въпреки, че прогнозите бяха за слънчев ден, след няколкото ни неуспешни опита, решихме да се застраховаме още в началото – едно усмихнато слънчице винаги помага.
Някъде прочетох, че изкачването на върха по този път било скучно и не си заслужавало. Да, почти през цялото време се върви по черен път, няма панорамни гледки, но аз съм на мнение, че красотата може да се открие на всякъде, само трябва да вдигнете глава и да се усмихнете. Чувствах се прекрасно, не бързахме, наслаждахме се, имах време не само да поснимам, а и да се порадвам и на малките неща. Около нас беше цветно, уханието на билки се носеше във въздуха, коне тичаха на воля, а малка рекичка лъкатушеше ту от ляво, ту от дясно на пътя.
Минахме и покрай няколко весели овчари, които извършваха разкрасителни процедури на дамите от стадото – масаж, прическа, педикюр, милите, бяха се размазали от кеф. Поканиха и нас в импровизираният си фризьорски салон, но ние не се престрашихме, на всякъде дебнеше охрана – фейсконтролът беше много сериозен. Овчарските кучета нямат равни. Учат ли ги, от ДНК-то ли е, не зная, но стане ли въпрос за стадото, няма тън-мън, те колят, те бесят.
Няма да забравя една случка във Врачанският балкан, когато се натъкнахме на стадо кози, козар нямаше, кучетата ги водех, наблюдаваха и охраняваха. Така се позиционираха гадовете, че не можахме да помръднем докато стадото не си тръгна. Натириха ни на една скала, от където, ни надолу, ни нагоре. Зад нас пропаст, а пред нас, огромен пес, който уж си лежи спокойно, но съм обеден, че само чакаше да го погледнем на криво и …………… Невероятни са. Някой ден, когато отида да живея на село, високо в планината със сигурност ще си имам няколко приятелчета, като тях.
Като споменах тън-мън преди малкo, та се сетих за един виц: „Китайски предприемач решил да вдигне производителността във фабриката си и събрал целият персонал да ги надъха и мотивира. Събрал ги и им казал: – Вижте какво, от днес ще се работи по 24 часа на ден и без тън-мън . Тогава Тън Мън станал и си заминал…“
Но днес, целта ни беше връх Богдан. След табелата, която ви показах на първата снимка, ни предстоеше 30-минутно изкачване по пътека през гората, докато не стигнахме до изоставената и порутена хижа Богдан.
Не това не е хижата, това е постройка в близост до нея, но пък снимката ми харесва. В близост до хижата, добри хора са построили две вишки, от където, всеки може да се наслади на 360 градусови гледки към поляните и върховете на Средна гора. На върха на вишката, на която се качихме ние е направена стая, където всеки може да се подслони за кратко или при нужда. Не ви препоръчвам да правите това по време на буря или силен вятър, защото, въпреки, че е видимо стабилно направена, докато се изкачвахме по дървените стълби, цялата вишка се люлееше. Представям си, какво би било, при един по-силен вятър или пък при буря.
След, като си починахме и полюбувахме на пейзажа, беше отново време да тръгнем на път. Табела показваше пътя ни, които минаваше през поляните и не след дълго влизаше отново в гората. Един ориентир – през цялото време преди да влезнете в гората, хижата трябва да остава в дясно от вас.
И да знаете:
От тук до върхът ви остават не повече от 30-40 минути, но на нас тези минутки ни се увидяха и то не защото пътеката е непроходима или денивелацията е голяма, а защото след всяка полянка, на която излизахме, пред нас се показваше хълмче, а това означава само едно, че все още не сме достигнали най-високата точка на Средна гора. И така, както си вървяхме, леко омърлушени, някой извика: „Ето гооооо”. Странно място за връх – малка полянка на сред гората, която е много вероятно и да пропуснете, ако не внимавате. Намира се в дясно от основната пътека (ако идвате от Копривщица), а в краят й гордо стоеше бетонна пирамида. Самата тя не беше произведение на изкуството, но ни накара да се усмихваме широко. Това беше, връх Богдан е покорен.
Време беше за заслужена почивка, биричка и лек обяд, но не след дълго към нас се присъединиха още двама ентусиасти – мъж и жена. Питаме ги: „Лесно ли го открихте?”, а жената: „Първо ви надуших, после ви чух и най-накрая ви видях. Бях сигурна, че сте на върха”. Какво ли беше подушила?
На връщане избрахме друг маршрут. След, като излезнахме от гората, свихме веднага вляво, покрай антените на мобилните оператори и тръгнахме смело по-билото, през поляните и пасищата, с надежда пътят да ни изведе, някъде в близост до Копривщица. Пътят е с час-два по-дълъг, но пък си заслужава. Кой каза, че тук нямало гледки:
Както си вървяхме и се наслаждавахме на пейзажа, някой предложи: „Какво ще кажете да се спуснем надолу и да посъкратим малко от пътя”. Речено, сторено – напред през ливадите, картофените ниви и ограждения за животни. Падахме, ставахме, търкаляхме се и пак ставахме и така рязко надолу към неизвестното, докато не достигнахме стръмните брегове на буйната по това време на годината „Крива река”. Позачудихме се дали ще успеем да преминем или някой ще цамбурне в дълбоките води на реката (убеден съм, че достигаха поне 10-тина см), но нямаше връщане назад, огледахме се и атакувахме смело – едно от падналите дървета на близо изигра ролята на мост. Взехме я на абордаж.
Последното препятствие за днес беше преодоляно. Време беше да разпуснем – през мостчето, по калдъръмените улички и като му заседнахме под „Старата круша“ ….