Станало е традиция да празнуваме рождения ден на един от членовете на групата ни в началото на месец Ноември, та затова отново решихме, че имаме повод да се видим и съберем, както и да „свършим“ нещо, което преди време не можахме да изпълним в плана си за покоряване на първенците на всяка планина, която попада в пределите на България. Решено бе да се насочим към онази не много позната част от България находяща се под Гоце Делчев, в южната погранична зона.
Та вече имахме един неуспешен опит по този маршрут при една от „родопските ни обиколки“. Но пак щяхме да направим опит да покорим планините Стъргач и Боздаг. Не си спомням дали сме правили уточнението, че според официалната статистика на която бяхме попаднали – планините, които имат обхват на нашата територия са 39, но при по задълбочено проучване установихме, че хората, които твърдят, че разбират кога един баир си е отделна планина, си имат спор дали да се включи една или да се изключи друга. И понеже не сме експерти в тази област, си казахме да решим по соломоновски спора, като включим в списъка си и „спорните“ планини – така броят им в нашия си списък набъбна до 41. 😉
И тъй в съботната сутринта с два автомобила, петимата които сме си поставили целта за първенците поехме, към първата ни дестинация – село Нова ловча, мястото за което казват, че е спорно дали там свършва или започва България. 
Може би, много малко хора знаят къде се намира, но пък доста от обичащите да пътешестват из родината ни, сигурно са се заглеждали, до едно място току пред селото – приказните къщи на Омая и особено, онези известните глинени къщички наподобяващи домовете на хобитите. Пътят до там бе общо взето много добър, с изключение на последната отсечка до Нова ловча. А, защо бяхме тръгнали с две коли, да замърсяваме допълнително въздуха – ами споменавал съм, че „Морския“ за разлика от нас е сериозен човек и щеше да остане с нас само за уйкенда, а нашия айляк, щеше да продължи с един допълнителен ден. 😉
Въпреки обещанието в онзи край на България, да ни посрещне топло време за сезона, този път метеоролозите нещо се поизложиха и от „Райчо“ (слънцето) нямаше и следа. Дори небето леко се бе „навъсило“. Оставихме колите в началото на селото, тъй като дето се казва „асфалта“ им се беше поразмекнал и пътя се бе превърнал в калище. 
Не се виждаше жива душа, макар че не малко от къщите даваха вид, че се обитават, ако не постоянно поне временно. Оказа, се обаче че има магазин, от които заредихме леки продоволствия, разбира се традицията повеляваше да си вземем по една бира, да отпразнуваме поредния покорен връх. Най-вече се интересувахме обаче да не попаднем в трасето на някоя ловна дружинка, но един мъж с камуфлажна униформа ни успокои, че в тази посока няма, но да се пазим от граничарите, които били някъде в края на селото. Ама ние, този път бяхме подготвени и не ни беше страх от проблеми от страна на охраняващите южната ни граница.
А, маршрута за върха започва от улицата покрай магазина и води през едно поле, като след последните къщи може да се види Стъргач и първенеца й на българска територия. Правя това уточнение, тъй като най-високия връх на планината се намира на гръцка територия – Странгац (Кулата), достигащ 1270 м. Ние си гонехме нашия си „топ“, които е по-нисък с едни 50-ина метра. Е, това височина ли е, ще каже някой, ама все пак си имахме да изминем една денивелация от 500 метра, което не е баш като разходка в парка. 😉
Тъй като не е голяма туристическа дестинация, общо взето е интересна за такива с подобни на нашата „цел“ ентусиасти, е хубаво човек да си набави трак за маршрута към върха. Да вярно, че в началото се върви по отчетлив черен път, като се минава покрай една чешма, с изграден кът за отдих и нещо за печене 😉 , но след това пътя преминава в пътека в гората, където няма маркировка и обозначения и си е трудно да се ориентира човек.
Това го изпитахме лично на гърба си – дори със свален трак и както уж се движехме по пътеката, за 5 минути отделих погледа от екрана, все пак бях на разходка сред природата, а не „радист“, та в следващия момент бяхме извън „трак“-а и се озовахме в шубрака. И тъй като стана дума, че не е „натоварен“ маршрут, то изпуснали пътека, си е почти невъзможно да се открие отново в обраслите шубраци. 
И тъй като акъл не идва на годините на които сме, пак избрахме да поемем право нагоре към върха. 😉
Е, отново стигнахме целта си, тук-там одраскани от някоя драка, доволно обрал росата в шубраците, но важното бе, че всеки от нас „чекна“ в списъка си и Асанов връх. За мен беше 32-я подред. 😉 Панталоните ми бяха напълно мокри от влагата, която така и не можеше да се вдигне, заради мъгливото време, но бях доволен. И определено мога да кажа, че леко го бяхме подценили – сигурно и ние сме си казвали „Е, какво толкова – нищо и никакви си 1218 метра“, ама денивелацията си предполагаше над 2 часа ходене в посока, а ние си мислехме, че ще го вземем за нула време.
На връщане решихме да се придържаме към трака и пътеката – не че можехме да повторим маршрута си на изкачване де. И макар че вече се придвижвахме по леко заобиколната пътека, то придвижването ни не бе нито по-бързо, нито по-леко, а аз най-отпред продължавах да обирам росата от израслата трева, че чак и бельото ми подгизна.
Бях тръгнал болен, с надеждата, че на чистия планински въздух, ще оздравея, но явно нямаше как да се случи така, след като долната част на тялото ми бе мокра и започвах да мръзна. Но това щях да го мисля в последствие. В онзи момент душата ми сгряваше страхотната гледка на обгърната в пухкави облаци Славянка, сякаш нежно завита с пухено одеяло.
Преди първите къщи на селото „Майната“ и „Морския“ решиха да се отклонят и да отидат до църквата, която се виждаше в близост, а пък нас ни пресрещнаха две жени, на около 60-70 годишна възраст. Много ни се зарадваха и започнаха да ни разпитват, накъде сме ходили, откъде сме и много ни се радваха, че сме дошли да видим техния край. Както винаги и ние попитахме да ни разкажат за селото си, откъде произлиза името и нещо друго интересно. Е, много пъти се е случвало, ние да знаем повече за мястото на което сме от хората, които живеят там, но не и този път.
С удоволствие ни разказаха как „нова“ в името идвало, защото преди време имало село Ловча, намиращо се ей там (посочиха ни място недалеч в подножието на Славянка). Но след Междусъюзническата война от 1913г. селото останало на гръцка територия и хорицата изведнъж осъмнали като гръцки поданици по документи. Но душите им нямало как да забравят какви са и след Спогодбата м/у България и Гърция от 1927-28г. хората от селото решават да се преместят на българска територия – на километър зад границата и да направят ново село – ето ти Нова Ловча.
А, със старото село какво е станало ни е въпроса. Няма го – казват жените, там никой не живее, дори няма и заселени гърци, след като ловчани са се преместили на новото място, а някой от тя се преселили в Северна България. Останала само някогашната църква, като на Архангел Михаил, нейния закрилник, се правел събор и там се събирали да празнуват българи и гърци. Ама последните години ни карат да заобикаляме през КПП-то , се жалват жените, не ни дават да минем отсреща, въпреки че е на един хвърлей място. А, преди това питах ги – нямало проблем да минават за събора казват ми, а аз си мисля гледай какъв парадокс – когато сме в обединена Европа и може да пътуваме навсякъде, е проблем да се престъпи в чуждата територия съвсем за кратко, съвсем за малко, а преди могло. Ама то в тази част на границата ни май обичат да преиграват.
Споменавайки за църквата, та се сетихме, че нашите двама приятели сигурно вече са се изчакали при колите и сигурно се чудят къде ли сме се загубили. Взехме си довиждане с хората (че то се насъбраха и други хорица от къщите), ама това трудна работа – започнаха да ни разказват истории, канят ни в къщите си … Ей, почувствах се като в Родопите, само там сме се сблъсквали с такова гостоприемство. Трудно се разделихме с хората, с обещание пак да отидем в тяхното село и забързахме към колата… Ала минавайки покрай една от къщите – що да видим на една тераса се появява „Майната“. И как се е озовала там е въпроса ни към нея и докато учудено я питаме, се отваря врата на гаража и един човечец ни приканва „Хайде влизайте, точно наливам вино от бъчвата“.
Е, как се отказва на такава покана? Влизаме в двора и там нашите приятели вече се настанили на два стола сякаш са при стар приятел. А, човека веднага изкара още пособия за сядане и чаши, за да ни разлее винце, а за шофьорите отскочи за един компот, че да не гледат само. Предложи и барбекюто да разпали и да спретне една скара за хапване, а „Старшия“ в негов стил се шегува с любезния ни домакин, че както е започнал, ще се наложи и да пренощуваме при него и човека вика, ама няма проблем има къде да се спи… А този човек ни бе видял за първи път в живота си едва преди няколко минути…
Определено хората от това село ни „скриха шапката“ – такова гостоприемство не бяхме срещали дори в любимите ни Родопи. Но вече окъснявахме и колкото и да ни бе приятно в компанията на човека, изпихме чашите си с вино и се разделихме с този добряк, които ни прие в къщата си. Но пък си дадохме едно обещание с него – все пак поради пребиваването си в едни други географски страни за определен период от време „Старшия“ и „Покахонтас“ бяха изпуснали изкачването на Али Ботуш – първенеца на Славянка (която между другото е гордостта на местните хора). Та се зарекоха да се върнат за изкачването му и когато момента настъпи, отново да дойдем на гости на човечеца и да се възползваме от неговата покана да останем вечерта на сладка раздумка, вкусна скара и домашно винце. Ей това е истинското богатство на тези местенца, които издирваме – неподправено добрите хора, с техните обикновени, но искрени истории, неща които пренебрегваме и подминаваме с големия град. 
Е, в крайна сметка деня се оказа значително по-приятен, с тази изненадваща среща със страхотните хорица на Нова Ловча. Но вече се мръкваше и се налагаше да тръгваме, колкото и да не ни се искаше. И тъй като искахме да избягаме от градовете се бяхме спрели да отседнем в Копривлен. А пък се оказа случайно, че ще присъстваме на вечер с жива музика, тъй че останалите от компанията ни бяха доволни – щяха да тресат телеса на народни ритми. 😉
А вечерта бе отново забавна и ще влезе в нашия си фолклор, ако не с друго то поне с това, че певицата ни донесе люти чушки. 😉 И как се случва това – ами след като сервитьора имаше неблагоразумието да сподели, че чушките им свършили, но ще попита колегата си (барман) дали няма да благоволи да отскочи до личната си маза и да донесе един буркан. Е, отказа ни човека, но да споделиш пред „Старшия“ такава възможност си е истинско „бедствие“ – всеки един от нас след като се появеше в ресторанта и сервитьора идваше да ни вземе поръчката получаваше между другото напътствие от „Старшия“ да поръча и люти чушки и в последствие намекваше за възможността с „колегата, със зимника и домашните чушки“. 😉 Ама, добре че момъка дето ни обслужваше се оказа пич и ни се забавляваше на глупостите, а не бе някой бурсук, че тогава можеше да се запознаем с „отмъщението на сервитьора“ и някаква гавра с храната ни. Но пък това непрекъснато запитване за този липсващ артикул, явно направи впечатление на мъжа с йониката, които бе част от развлекателната програма за вечерта и по една случайност бе до нашата маса и явно бяхме оставили впечатлението, че въпроса е на живот и смърт и предложи да поръча да донесат един буркан от местния магазин. Едно такова оживление създаде това му предложение на нашата маса, та човека взе телефона си, звънна на някого, даде напътствия и след 15-ина минути познайте? Пристига певицата с един буркан люти чушки и пита: „За кой е това?“. Е, определено бяхме „най-големите“ гъзари на вечерта – лично певачицата ни изпълняваше кулинарните прищевки, че дори и ни почерпи с тях.
На следващия ден се запътихме по познатия ни маршрут от преди няколко години Хаджидимово-Петрелик-Теплен-Беслен. Оказа се, че за разлика от преди, някъде около Теплен, където по рано бяхме подминали един позадрямал граничен патрул, вече бе направено КПП, на което не ни пропуснаха и ни спряха. Накъде? – питат ни и ние си обясняваме, че първенеца на Боздаг ни зове, ама проблем имало, трябвало ни разрешение за това отвръщат ни граничарите. Ама ние спокойни и непоклатими – вече сме го играли този номер и сме подготвили. „Старшия“ се бе погрижил да получим разрешение. Всъщност не зная какъв им е проблема на петричкото подразделение – толкова са „тъжни“ в това отношение и само правят спънки, позволявайки се на разни разрешения, молби и какви ли не административни наредби, само и само да ти кажат „не“.
Не са малко местата дето сме посетили покрай различни погранични райони, ама като това там никъде го няма и чак се чудя защо го правят – заядливи ли са или ги е страх да допускат външни хора, за да не вземе да се забележат някой нередности, които да придобият гласност после.
А и този път се оказа, че сме получили „разрешението“ не без бой. Въпреки, че „Старшия“ бе извървял чинно всички изисквания за позволение за посещение на района, отново бе получил твърдо петричко „не“. Ама явно бяха подценили нашия човек и че „Старшия“ не оставя нещата току-така.
Абе, това е човека на който оркестъра носи люти чушки от магазина, когато са свършили в кръчмата. 😉 Та, този твърд отказ, му прозвучал по-скоро като „н(ь)е“, та просто решил да продължи по-нагоре по веригата, отворил организационната структура и що да види – тази част от границата ни е в рамките на регионалната дирекция в Смолян. 
Е, там Директора бил учуден защо го занимаваме с подобен въпрос, след като е в компетенциите и на служителите му в Петрич и Гоце Делчев, но „Старшия“ съвсем откровено му споделил, за спънките и „отказите“, които никъде другаде не сме срещали, та дори и на територията на Смолян и човека бе поел ангажимент да уведоми колегите си, че сме получили неговото позволение. А в държавните структури когато „царя дава“ – пъдаря се спотайва. 😉 Или накратко – този път преминахме безпроблемно след проверка на документите.
Всъщност служителите са си готини хора, просто изпълняват нарежданията които са им дали, иначе дори ни предупредиха да внимаваме, че е ловния сезон и в района има много ловджии и дори ни посъветваха като видим някого от тях да ги помолим да предупредят по радиостанциите им останалите от дружинката, че се навъртаме в техния район.
И ето ни отново в Беслен, където имаше голямо оживление, че даже бе по-голямо и от предния път, тъй като днешния неделен ден бе и пазарен. Няма да се спирам подробно на информация за селото – вече сме го правили в предния си разказ. Но „Старшия“ модно може да се каже, че бе в унисон с (по-възрастните) жители, че дори една жена го „придърпа“ към сергията на една нейна роднина, че даже му обещаваше и отстъпки ако нещо допадне на „пижамения“ му стил. 
До, сделка не стигнаха, ама си станаха дружки със женицата и тя хукна с нас да ни показва откъде започва пътеката, след селото – естествено цяло село ни разбра, като „Старшия“ бе голямата атракция (не заради пижамата си), след като се оказа, че имало много преселници от Беслен към родния му край, та с доста хора трябваше да обсъди дали е запознат с географията и дали знае едно или друго село в Северна България.
Изпрати ни до края на селото женицата, заобяснява ни накъде да ходим ръкомахайки в посока на баирите над нас, ама реших за всеки случай да спазвам сваления трак – все пак бяхме по време на ловния сезон и не бе много препоръчително да се щураме из гората. 
Насочихме се към старата застава, в днешно време останали единствено някакви руини от нея, но все пак служеща за ориентир. Чухме и интересни истории свързани с някогашната граница от женицата, която ни разведе из селото и затова как някога назад във времето някакви граничари отвели насила две момчета от съседно село до граничната бразда и ги застреляли, с обяснението, че искали да бягат и това с една-единствена цел – да се уволнят по-бързо.
Лично аз тази история съм я слушал в подобни сюжети неведнъж, но лично съм имал възможност да го изпитам в живия живот и вярвайте ми, хич не е лесно да се стреля по човек, та дори това да спестява немалко простотия от тъй наречената наборна служба. Но хора всякакви, тъй че може и да има някаква доза истина в някоя от тези истории.
В нашата си група обаче се зароди друга история – преминахме покрай едно стадо от кози и овце, както се оказа, че туй е цялото целокупно животновъдство на селото, като според това на колко броя глави добитък си собственик, съответно ти се пада и колко дни да си пастир. Но един из между нас (хайде да не го соча с пръст) се загледа в един козел от стадото и започна да се възхищава на … очите му. Колко красиви, колко изразителни и възхитителни… Не зная за тези козелски очи, ама ние погледнахме с други очи на нашата дружка – дали имаше някакви неподозирани от нас наклонности.
Преминахме в шеги и закачки покрай застава и по наклона с „Покахонтас“ пуснахме „турбото“ на кракомобилите си и дръпнахме на останалите от групата, които си имаха собствена тема за дискутиране уточнявайки подробностите около предстоящото им „екзотично“ пътуване в Азия. 
Но пък аз се опитваха да „заложа“ малко по-забързано темпо, не защото не ми бяха интересни техните вълнения, а защото това, че бях изцяло мокър почти през целия преден ден си оказваше своето влияние и вече усещах как от време на време ме втриса и определено исках да се държа в кондиция и ако може по-бързо да се върнем, че да не стане още по-зле. Хубавото бе, че поне през този ден вървенето ни изключваше обрасли пътеки, а през цялото време се движехме по добре отъпкан път.
С приближаването на върха навлязохме в една горичка, а пък там попаднахме на тумба добре въоръжени мъже. Ето, че се бяхме сблъскали с ловците, за които все разпитвахме дали се подвизават в района, че направо им се изпречихме пред „дулата“, дето се казва. Все още при тях течеше подготовка, за преследване на дивеча, като разбира се ги предупредихме, че зад нас идват и други, които също не би следвало да считат за „дивеч“. 
Даже решихме да се съберем и да вървим компактно, като се разбрахме с ловците, че ако си вървим по пътя, няма страшно да ни объркат с някой от обитателите на гората. Опитахме се да завържем и някакъв разговор с хората, ама бе явно, че не им е много до нас и ги отегчаваме и бавим да започнат хобито си. А, пък моя опит да разчупя „атмосферата“ с един от дежурните ми ловджийски вицове, беше направо потресаващ – пълна катастрофа.
Затуй не се бавихме особено и продължихме по пътя си, като след има-няма 10-ина минути стигнахме до първенеца на българска територия – Чиплак баир, находящ се на нищо и никаквите 1090 метра. Много важно е това уточнение, тъй като реално от тази внушителна планина, много малка част се намира на наша територия, докато наистина високите и части са в границите на южните ни съседи. За да стане ясно какво имам предвид, то ще спомена, че ако някой реши да изкачи най-високия й връх, то ще трябва да се потруди доста повече, защо има едно допълнителни 1140 метра, който да се изкачат докато се покори вр.“свети пророк Илия“ (2 232 м.). Това ще рече, че дори е по-висока от съседната Славянка.
Иначе името й Боздаг от турски би се превело като „Сива планина“. У нас е известна още и като Мраморица, а гръцкото „Фалакро“ (Плешива планина), само затвърждава какво може да очаква по високите и части – няма висока растителност поради геоложкия й строеж, тъй като основния й състав е от мрамори. Там на Чиплак баир обаче, не бихме останали с подобно впечатление бидейки сред дърветата, които обикалят граничната пирамида, оказваща върха. След задължителните снимки и … бира ( 😉 ), поехме отново по обратния път.
Ловците ги нямаше, бяха потънали в гората, като се натъкнахме само на едно от кучетата им, което явно бе оставено там ако някое животно случайно се промъкне зад тях, та до го върне под прицела на пушките им. Е, ние за всеки случай решихме да се движим в купом и да вдигаме повечко шум, та да няма шанс да ни сбъркат за някоя кошута, въпреки уговорката, че ако си вървим по пътя, няма от какво да се притесняваме. 😉
Аз обаче отново се опитах да наложа по-бързо темпо, по споменатите вече причини, което не зная доколко ми се получи, тъй като току пред селото ме спря един човечец, които дялкаше каменни плочи и тикли от една скала. 
И човека чул, че из между нас има представител на Лудогорието, та ме поспря да пита, дали аз не съм този индивид, та докато си хортувахме с него мина не малко време, тъй че това че съм се опитвал да задавам някакво темпо не означаваше, че бях постигнал някакъв осезаем ефект. 😉 Но пък както и при предходното ни идване до селото, отново се убедихме колко непосредствени и добри са хорицата там, без значение как се казват и какво вероизповедание почитат.
А, вечерта отново щяхме да сме на купон, да почетем рождения ден на едного из нас. Не че бяхме организирали нещо специално, но просто бяхме избрали място за нощувка, където всяка година на този ден собствениците организират парти по случай празника на най-малкия им наследник. Дето се вика, ако няма специална организация, просто трябва да отиде там – и ще си има купон за празника, а и ние покрай рожденика ни, след като стана вече дума, че то си ни стана традиция да сме заедно на този ден. Кой знае може и догодина пак да се озовем там… 😉
