Интересена, забавна, романтична, малко луда и леко страшна. Така накратко мога да опиша уикенд-разходката ни до град Земен и водопадa Полска скакавица.
В началото беше тя – ж.п. гара София – леко мърлява, убежище на гълъби и клошари, но въпреки това, аз си я харесвам, навява ми спомени. Не съм от столицата и когато съм я посещавал в миналото, винаги е било с влак (с изключение на един случай, но това е друга история). Спомням си ескалаторите, към които тичах, за да имам време да се кача и слезна няколко пъти, докато се появят моите родители, спомням си също и огромното табло на стената, пред което заставах и гледах онемял, как се сменят цифрите и буквите. Знаех, че това е знак, че поредният влак е пристигнал или отпътувал към неизвестни за мен градове и държави. Представях си, мечтаех, как някой ден и аз ще пътувам към непознатото.
Май ще я ремонтират, навсякъде са опънали предпазни решетки, монтирали са скелета и са разхвърляли сторителни материали. Има нужда от сериозно освежаване милата. Дано са отпуснали повечко левчета този път.
Днес пътувахме само двама – аз и настоящата ми приятелка. Но по онова все още не беше много сигурно, че нещата ще се получат. Бяхме още пресни, пресни. Това бе вторият ни опит за романтичен уикенд и все още се криехме от приятелите си. Нямам представа защо.
Казвам опит, защото и в двата случая освен романтиката, имаше и още нещо.
Целта ни днес е влакът в 7:31 часа, тръгващ от София за Кюстендил. Препоръчвам пътуването с влак, на всеки, който има желание да се разходи до тези прекрасни места. Влакчетата са нови, чисти и сравнително бързи. Този вид транспорт е евтин и дава възможност да се насладите на живописни гледки от Земенски пролом – изключително красиво място, което е достъпно само с влак или пеша.
Идеята ни беше да стигнем до ж.п. спирка „Скакавица”, да се разходим до водопада и отново с влак да се върнем до град Земен, където възнамерявахме да прекараме една незабравима романтична вечер.
Както предполагам се досещате, планът ни претърпя леки, козметични промени, но за тях ще разберете, ако продължите да четете.
Тръгнахме от София с леко закъснение, типично по нашенски. Оказа се, че точно в този момент по трасето се извършват ремонтни дейности и нашият влак трябва да поеме по заобиколен маршрут, а ние за да стигнем до Земен, трябва да направим прикачване в град Радомир. С българските железниции е винаги забавно.
Да пътуваш с влак е прекрасно. За съжаление, в днешно време, особено в България този вид транспорт не е много популярен и то не за друго, а защото все бързаме за някъде, все закъсняваме, все не ни стига времето. Искаме да откраднем един час от тук, половин от там и забравяме че всичко се случва сега, не в миналото или в бъдещото, а точно в този единствен миг на настоящето.
За мен пътуването с влак е бъкано с плюсове. Тук имам свободата да стана, да се разходя, да слезна дори. Много по-широко и удобно е, в сравнение с тесните пространства в автобусите и самолетите. Никога не е скучно, я китара ще се чуе, я песен, я някое скандалче ще се завихри. Гледките са чудни, много често невиждани, защото голяма част от ж.п. трасетата минават през места недостъпни за друг вид транспорт. Да не забравя и тоалетните – може да са мизерни, но ги има, докато пътувайки с автобус понякога това се оказва голям проблем. А забравихте ли усещането, когато като деца подавахме глава през прозореца, вятъра ни духаше, разрошваше ни косите, но пък беше истинско.
Не знам каква е причината, може би защото в едно купе са повечко хора, но във влаковете винаги се намира някой, с който да се заговорим. Така се случи и днес. На една от гарите зърнах на перона възрастен мъж, който ме погледна и ми се усмихна, качи се и не след дълго стоеше срещу мен. И не спря да говори, за работата си и за живота като млад, за децата си, за бабата и за какво ли още не. Стройтелче е бил в района, по бай Тошово време, голям майстор, търсен. С неговите другари все вилите на големците правили, а покрай тях и своите, че и на приятели. Беше пълен със забавни и весели истории. А в смях времето мина неусетно.
Ето за тези емоции говоря. Тук във влака те са много по-вероятни и възможни.
Ж.п.спирка „Скакавица” – неугледна, порутена, занемарена. Построена в нищото, като в американските филми. Селото, някъде високо горе на скалите, водопадът някъде скрит в гората, хора не се виждат, само скали, релси и тунели.
На ляво или на дясно? Днес явно отново ще разчитаме на интуицията си. Продължихме пеш по ж.п. линията, в посока Кюстендил. И след първият завой късметът ни покри. В дълечината съзряхме възрастен мъж с две малки дечица, явно слезнали от по-предните вагони. Идеален ориентир, със сигурност са тръгнали към водопада, а в най-лошият случай ще ни изведат до селото. Вървяхме около 15-20 минути, като внимавахме да не изгубим от поглед тройката пред нас. И само за миг се разсеяхме и тях вече ги нямаше.
В дясно от ж.п.линията, точно преди железния мост, който пък се намира точно преди тунел номер 6 я видяхме – малка пътечка в шубрака. Табела не нямаше, но чухме детски смях, което ни беше напълно достатъчно. На прав път бяхме. Пътеката минаваше през гора, като от лявата и страна, между клоните на дърветата проблясваха водите на тихата и спокойна по това време на годината река Струма. 
Не след дълго, може би след още 15-тина минутки пред нас се откри чудна гледка:
Бях впечатлен. Не можех да откъсна поглед. Ето за такива моменти живея. Винаги мога да се върна, но момента на първият контакт, на първото усещане към мястото, за чието съществуване не съм знаел допреди минута, което ме е накарало да онемея и да затая дъх е безценен.
За това не съм привърженик на картите, GPS-те, предварителните детайлни проучвания и планове. Знам, че когато не бързам, не планирам и се наслаждавам, много често съм възнаграждаван със случайни, позитивни емоции и преживявания.
„Нашите най-щастливи мигове, като туристи, са когато се натъкнем на нещо, докато търсим нещо друго“ е казал Лорънс Блок. Подкрепям го напълно.
Водопадът е на няколко нива, като пътеката до върха си е сериозно изпитание, но нашето желание беше първо да достигнем до най-голеният пад, който се намира в долната част, за да се поразхладим и чак след това щяхме да му мислим, как ще се катерим нагоре. Но и тази задачата не се оказа от най-лесните.
Бързо открихме малката пътечка в ляво от основната, която водеше към внушителната водна завеса, но и по която бяха заложени редица капани – рязко спускане по мократа глинеста почва, прескачане на по-малки, хлъзгави, облечени в мъх дръвчета, провиране през буйна растителност и за капак на всичко преминаване над един от водоскоците, като за целта бе необходимо да се прилепим плътно към мократа скала и бавно, сантиметър по сантиметър да се прехвърлим от другата страна. Преди време сигурно е имало пътечка или мостче, но днес те липсваха и бях сигурен, че голямото количество водна маса бе спомогнало за това.
Преминаването не беше безопасно и вероятността да цамбурнем във водата беше голяма, но дори и това да се случеше, крайният резултат си заслужаваше. Озовахме се в един синьо-зелен свят, където водата, мъхът и скалите се допълваха и творяха заедно. Прекрасно място.
Знаех, че ще се намокря, но не ми пукаше, исках да го почувствам, да го усетя, да го докосна. Бях толкова мъничък и незначителен в сравнение с тази мощна стихия, но бях и любопитен и готов да жертвам един кат дрехи, но да се приближа, да надникна зад водната струя.
Прекрасно е когато по лицето ти падат една след друга едрите капки, а ти не бягаш, не се криеш, оствяш се да те облеят. Защо ни е страх да се намокрим, защо винаги бягаме? 
Нямам идея, но винаги съм искал да го направя, да излезна смело, да затворя очи, да разперя ръце и да се оставя на дъжда. 
Колкото и да се опитвам, трудно мога да опиша усещането, което ме споходи в този момент. Чувство на щастие и свобода. Пожелавам на всеки да го преживее.
Подобаващо мокри се върнахме на стръмната козя пътечка и задрапахме на горе. Тъй, като беше хлъзгаво, а ние мокри, докато се изкатерим, вече бяхме и кални, но усмихнати и весели от преживяното. А горе ни чакаше страхотна гледка – Струма изглеждаше, като вадичка на фона на безкрайното зелено море.
Нямаше за къде да бързаме, опънахме се в подножието на първото падало и се оставихме на слънцето, водата, птичките и вятъра. Спокойствие.
И така, докато не ми хрумна идеята, че може да се приберем до Земен не с влак, а пеша по релсите, през тунелите и Земенски пролом. Гледките, които видяхме от влака, ме бяха вдъхновили.
Речено сторено. Предполагам, че приятелката ми не си бе представяла, точно по този начин романтичният уикенд, на който я поканих, но не каза нищо, а ме подкрепи, за което съм и много благодарен.
Казахме довиждане на новият ни проятел и се спуснахме надолу към новото ни предизвикателство.
В подножието на водопада се разминахме с мъжът и двете дечица (нашата пътеводна светлина днес), които се оказа, че ще останат да бивакуват край водопада. Мястото наистина е прекрасно за палатки. А долу при ж.п.релсите ни очакваше нова среща. Брат и сестра, които казаха, че са били на водопада, но които не бяхме видели и които също като нас бяха решили да се връщат в този час към град Земен. И тъй, като влака за навръщане беше след 3-4 часа, 
не беше трудно да ги убедя да тръгнат с нас, хем за компания през тъмните тунели, хем и да не висят на скучната спирка толкова дълго време.
Първото, задължително нещо, което трябва всеки да знае, тръгвайки по този път е разписанието на влаковете в двете посоки. Че да не стават грешки. Четири от тунелите са къси и им се вижда края, но един си е сериозно дълъг, на завой и няма къде да се бяга, ако се зададе локомотива.
Т.е. има, в страни от релсите, но не ми се иска да изпадам в такава ситуация. Човек трябва да се прилепи до стената и въпреки това незнам, как би въздействала въздушната струя в такъв момент. 
По добре да не се опитва. Ако някой все пак се страхува и не иска да мине през тунелите, може да ги прескочи, т.е. да се изкатери по скалите в страни от тях и да слезне от другата страна, но ще му коства доста усилия и време. Ние в началото пристъпихме в тъмното с леко притеснение, но след първия претръпнахме и не ни остава нищо друго освен да се забавляваме.
Добре е в дългият тунел човек да разполага с я челник, я с фенер, но и телефон върши работа, както в нашият случай.
Вода – въпреки че през цялото време река Струма тече ту от едната, ту от другата ви страна, водата в реката е силно замърсена и за да се използва е необходимо да се причисти преди употреба. Има две малки махалички с по три-четири къщувки по пътя, но там вода си набавят от кладенци. Ние имахме късметът, вече обезводнени, да попаднем на добри хора, които ни наточат водица и ни предложиха плодове за освежаване. Но това си беше жив късмет, защото да срещнете някой по тия места си е малко вероятно.
Хора липсват, но пък каква природа само. Красив е Земенският пролом, няма спор.
Кучета – в една от махалите имаше 5-6 сериозни пазачи, които си играеха на воля, но и не пропускаха никой. Още Спуснаха се към нас на мига, в който ни видяха. Добре, че бяхме предупредени пт група младежи, които срещнахме да вървят по същият път, но на обратно, че се бяхме запасили със сопи и камъни.
След един от тунелите съзрях пътечка през гората (от дясната страна). Маркировка липсваше и е много вероятно да бъде пропусната, но няма страшно и по релсите ще стигнете до град Земен. На нас вече ни беше достатъчно жешко и имахме нужда от разнообразие, та за това не му мислихме много – напред към гората. Пътечката в началото беше малка и неподдържана, но в един момент се превърна в добре маркирана пътека с беседки и места за отдих. Почти през цялото време се върви покрай реката, която на места беше направила естествени плажчета. Нямаше как да не се възползваме, бяхме си заслужили по едно топване в ледените води на река Струма.
Днешният ден беше прекрасен. Имаше от всичко по малко – адреналин, емоции, нови запознанства, интересни истории, водопад, слънце, чист въздух, много усмивки, а тепърва предстоеше романтичната част…………..