Дежавю! Ако питаме тълковния речни що е то, то бихме получили следната информация. „Преживяване, при което човек усеща, все едно, че дадена случка вече се е състояла или се е случила неотдавна, но не може да се сетите кога точно и обикновено това чувство е измамно.“ (край на цитата) Точно такова чувство изпитвах в края на отминаващата година и началото на новата.
Бяхме се събрали обичайната четворка (ама не белот) ентусиасти да изпратим отминаващата година. Дежавю! Бяхме някъде в Пловдивска област. Ами, дежавю! Щяхме да направим разходка до водопад. Ха, познайте – дежавю! Този сценарии ми бе адски познат, но за разлика от трактовката, която описах по-горе за дежавю-то, в нашия случай не бе измамно, тъй като само две години бяхме в подобна ситуация и се разходихме отново до две водопадчета в Пловдивско.
Този път вятъра ли, акъла ли и ние не знаем кое ни отвя на юг от Пловдив. Ама по-скоро ще да е някой антициклон (това дето ни е довяло), като се имаха предвид високите температури. Бяхме се ситуирали в асеновградското с.Червен, което няма нищо общо с Червен , за което вече сме разказвали при разходката ни в Поломието. Ама пък каква е тая мания да ходим по места с това име – не зная. А, уж по-скоро сме симпатизанти на синия отбор.
Но не това е важно в случая – съвсем близо до нас се оказа, че имало водопад. Ти да видиш?! Но не можехме да вземем това твърдение за аксиома. Чуем ли, някой да казва, че наоколо имало такова нещо като водопад, то по-скоро го приемаме за теорема, която трябва да докажем преминавайки през всички стъпки. А, леле, както съм започнал, като че ли подсъзнателно искам да привлека за читатели и учЕните от БАН и други подобни институции, вкарвайки термини от рода на антициклони, аксиоми, теореми. А дано, ама надали. Доста амбициозна задача, ама си мисля, че хората не случайно са интелигенция и ще ме разкрият бързо-бързо.
Хубавото бе, че нямаше да пътуваме надалеко. Дето се казва, даже колата не можа да загрее. Насочихме се към съседното село Долнослав, в землището на което бе водопада, които смятахме да посетим през този ден – Лястовичи вир (така се казва). Там в центъра (на селото де) спряхме да попитаме местните накъде да хванем за водопада. Нищо, че преди да тръгнем се ровихме достатъчно в интернет за ориентир, ама все пак друго си е да попиташ някой местен човечец – можеше и да ни „научи на гяволък“. За хората дето не зная що е т‘ва „гяволъка“, да поясня, че корена на думата произлиза от „гявол“ (както диалектно наричат онзи с многото имена Дявол, Мефистофел, Сатана, Луцифер и т.н.) и ще рече лукавост, хитрост. В нашия случай надеждата бе да ни кажат някой тарикатлък за по-лесното достигане до целта и да не се мотаем немили-недраги по горите. Но чухме и от тях същото, което прочетохме с помощта на „чичо Гошо“ (бележка на автора: под „чичо ви Гошо“, разбирайте Google). В края на селото завиваме към местното язовирче и от там нагоре през горичката търсим едно ранчо в което ако има желаещи може да се впуснат в ролята на Д‘Артанян (демек да пояздят) и после по реката.
И тъй току след като видяхме табелата за края на Долнослав и отбихме към язовира, като шосето ни отведе, до две постройки – едната приканваше да се насладим на спортния риболов, а другата както се оказа бе за почивка на родните полицаи. Понеже видях, да наднича един пазач, спрях, викам си пак ще питам, пак някой гяволък да получа. Но явно хората все едно и също си знаеха, като че ли, на младини в един хор са пеели – до конната база и после по реката. Или просто това си беше пътя колкото и да ни се искаше да чуем за някакъв алтернативен, които да използваме поне в едната посока.
Оказа се обаче, че мъжът за друго излязъл – да ме предупреди, че не мога да паркирам там на пътя – мястото било частно. Абе ей, мислех да го питам как път от общинската пътна мрежа може да е частен, ама си викам какво да се заяждам с човечеца – оставили са го там срещу „жълти стотинки“ да плаши гаргите и да съблюдава някой да не взема да развали рахата на поредния тарикат взел на концесия язовира и мислещ си, че всичко в околността е негова собственост. Макар че явно за респект, добави че полицаите се сърдели други да си оставят колите, което си беше част от кухите заучени фрази, понеже те в почивната станция си имаха достатъчно място да си оставят превозните средства и едва ли им пука, дали някой е паркирал в близост. Както и да е паркирах малко по-нагоре покрай черния път, днес исках да спестя на Филката поредното дръндане.
Пък и разходката до конната база си беше приятна – 2 километра през горичка и полето, за подобряване на кръвообращението. А, там в конната база гледам един човечец се навърта около обора с конете. Всъщност едва ли местодомуването на конете се нарича „обор“, „кошара“ или някои от другите селскостопански сгради, които са ми в речниковия запас, ама като не зная как се нарича, ще се задоволим с този „синоним“. И тъй като вече от 15-20 минути не бях питал „Как да стигнем до водопада?“, а за толкова време, все пак нещата може да са се променили, пак се насочих към човека с познатия вече рефрен. Явно ме усети какъв съм досадник, нахълта с една бала слама при кончетата. Но един истински „ентусиаст“ си е една доза по-нахален от нормалния, средностатистически човек, та прилежно си го изчаках да му забия „А, извинявайте, как да стигнем до водопада?“. И това се разиграва на има-няма 20 метра от една „стрелковидна табела“ на която пишеше ясно и отчетливо „ВОДОПАД“. Ама пак пустия мерак за споменатата не еднократно „гяволия“. И каква изненада само – същия отговор – слизате покрай горичката и само по реката. Е, разбрахме нещо плюс, че ще се наложи да преминем през самата река на няколко пъти (7-8) и имахме още едно доста точно описание точно преди водопада къде да се отбием, че да стигнем до него.
Зад нас се простираше чудничка гледка към язовир Сушица – не много голям, явно построен за нуждите на няколкото съседни села, а може би и за напояване на земеделските нивя. Тук обаче се породи дилема – да се качим ли до ресторантчето на конната база и да се полюбуваме малко на гледката отпивайки по една биричка или да оставим това за после, на връщане от водопада. Първоначално си мислехме да го оставим за десерт, ама както споменах и в началото, не ни бе сефте да обикаляме водопади в последния календарен ден от годината и си спомняхме как тогава примрели от жажда и глад в късния следобед, ни отпратиха отвсякъде, тъй като течаха приготовления за новогодишната вечер. А, ние не искахме да се лишаваме от никое от запланувани удоволствия, тъй че продължихме към ресторантчето.
Явно „сезона“ на самия комплекс е през пролетно-есенния сезон, но и сега имаше гости за празниците, но на никого не му мина през главата да ни отпраща. А, слънчицето отново грееше страхотно и поседнахме отвън наслаждавайки се на топлите му ласки, наслаждавайки се на гледката, наслаждавайки се на биричката, наслаждавайки се на компанията си. Има-няма си откарахме един час на тази идилия. Направо си имаше. Та макар че можехме да откараме и на по още една бира, то все пак трябваше да раздвижим малко, а и цел си бяхме поставили. Но преди да тръгнем, все пак трябваше да попитам… Някакси нямаше да е честно, навсякъде където поспрях да задавах „Въпроса“, а тук да пропусна . Знам ли, пък можеше да се обидят хората, че всички питам, само тях не. И затова „Как да стигнем до водопада?“ ги запитах връщайки празните бутилки. И за малко. Оказа се, че имало и някаква си пътека през гората, която излизала в горния край на водопада, ама греда – собственика веднага контрира, че не е вариант, всичко обрасло, че дори и той не може да я намери. Хайде пак ни пратиха, под горичката, по рекичката, само че този път преминаването й от единия до другия край – 15-16 пъти. Хм, скочи двойно, а и от там риска да се върнем мокри също се покачваше – за толкова пъти преминава от единия на другия бряг, вещаеше поне едно цопване във водата.
И така, след като половин дузина народ са се изредили да ти обяснят, че достъпа е само и единствено по реката, някакси не върви да не ги послушаш. Но правя едно допълнително уточнение, излезли бяхме на една лека и разтоварваща разходка, то иначе нищо не пречеше и сами да се уверим, че няма и друг начин. Днес обаче разходката си бе айляк – затова слязохме до река Сушица и хайде поехме срещу течението й.
И докато крачехме смело покрай водите на реката и преминавахме препятствията, си мислех нещо – Абе що за име на река е Сушица. Ще ме прощавате, ама си е направо парадокс името на някоя река да произлиза от „суша“, нали? На една река повече би и отивало да е „АнтиСушица“, ама това също си е тъпо име, мен ако питате. Това е като да кръстите хубавата си дъщеря Морава или Поляна – то най-вероятно е да и лепнат в последствие прозвището „тази е голяма ливада“. Е, направо страхотен старт в живота ще има. Няма що. Тъй че хора, моля ви, мислете като кръщавате някого или нещо… Представете си какво може да им причините с опитите си да оригиналничите.
Но да се върнем към темата, все пак не съм тръгнал да се занимавам с „ономастика“ – науката, която се занимава със значението, произхода и разпространението на имената. Та темата в онзи момент беше напредването ни по реката. Бяхме решили да видим, кой от двамата ни предни събеседници ще се окаже прав и колко пъти ще ни се наложи да преминем на отсрещния бряг. Леле, това написано от момченце „да преминем на отсрещния бряг“, си звучи някакси плашещо, тъй че пак да поясним – става въпрос за маршрут, а не за сексуална ориентация.
И тъй – хоп преминахме веднъж, хайде още един път, дойде ред и на третия път да форсираме водите…но след това им загубих бройката. И не само аз както се оказа. Всъщност в реката нямаше много вода, но пък не бе и малко – можеше да сме сигурни, че все пак ще имаме късмет да видим истински водопад. А и бе точно толкова, че да може да се виждат на повърхността камъните служещи като брод за ентусиасти като нас. С изключение на едно-две места нямаше драма и се измъкнахме напълно сухи от това прескачане отляво и отдясно. Със сигурност обаче тези преминавания не бяха чак 15-16 както бе казал последния разпитван от нас.
Но и двамата ни бяха казали, че в един момент ще трябва да се отделим от коритото на реката и да се изкачим на баира. И какъв бе знака – две паднали дървета препречващи пътя ни. Но дори и да е имало друга буря в последствие, с още паднали дървета, то нямаше как да се сбърка въпросното място. Не самите дървета са пречка да се продължи, те лесно могат да се заобиколят и преодолеят, ама за всеки средностатистически турист ще си е голям зор да мине по тесния пролом, които следва след въпросните изпопадали дървеса.
Затуй, хайде драпане по склона нагоре, където наистина имаше една пътечка. Имах някакво натрапчиво чувство, че въпросната пътека води някъде около другото село до язовира – Тополово, но на този етап това ще си е само едно предчувствие, тъй като не се спуснахме да го докажем. А, едва ли и друг път бих го направил – все пак разходката покрай реката си е сто пъти по яка, отколкото вървенето сред дърветата в нищото. Поне мое мнение, а явно и мнението и на другите ентусиасти.
Там горе на пътеката, вече можеше да се чуе и самия водопад, а след минута вече се прокрадваше между дърветата. И макар не в пълния си блясък се виждаше, че разходката си е заслужавала. А, за да можеше да се насладим, предстоеше да се спуснем отново по-склона – някъде бе описано по стръмна и леко опасна пътечка. Абе, моля ви се, няма нищо такова, даже и стъпала са издълбани в земята.
Самия водопад си беше изненада, ама от приятните. Определено не очаквах такваз ми ти красота. Малко ми напомняше за един друг водопад на който съм ходил – Момин скок на Негованската (Еменската) екопътека. Самото му местоположение в ниското, почти изцяло заобиколен от скали, сякаш те изолира от всичко останало и може да се насладиш само и единствено на унасящото бучене на водите му, без да се разсейваш по други дразнители.
Ама какво си говоря, дори и да има други дразнители, кой би ги забелязал при тази прелест на падащите води от 12 метра височина. Гледайки как се изсипва водата, в образувания отдолу естествен басейн направо занемяхме и се отдадохме на съзерцаване, хипнотизирани от магията и красотата на изсипващите се води. Чудех се дали да не вмъкна информация с каква скорост пада водата от подобни 12-ет метрови водопади, с каква сила се разбиват водите в камъните долу в основата на водопада, ама предполагам, че отдавна вече съм загубил наУчните сътрудници за читатели, тъй че на кой му пука за такива неща, когато е изправен пред такава хубост.
Освен Лястовичи вир, местните уж го наричали Водопада на лястовиците. То и двете наименования идват да покажат, че достъпа до водопада е трудно достъпен и че е бил дом на тези добре познати у нас пернати. Твърди се, макар за тази атракция да се е знаело отдавна, то тя била толкова трудна достъпна, че там само лястовиците правели своите гнезда. Ама това до времето, докато се пръкнали онези ми ти луди глави – туристите, некакви си ненормалници, дето намирали най-трудния път до места, където нямат никаква работа. Е, работа може и да нямаме, ама си е кеф. И то какъв.
Заобиколихме и до върха на водопада и ако бе всеки един друг ден от година, може би, разказа ни нямаше да свърши до тук, а щеше да има продължение, тъй като рекичката изглеждаше много примамлива, а и нещо ми нашепваше, че нагоре по течението, може да има и други красиви пад-чета макар и не толкова високи, колкото водопада под нас.
Но ние решихме да се върнем, все пак трябваше да имаме сили и за новогодишния купон, който ни очакваше вечерта. И отново се заехме, да броим колко пъти ще преминем реката – веднъж, дваж, триш и аз отново се загубих в броенето и мислите си, а „старшия“ и неговата лястовичка си спретнаха спор за броя, ама имам някакви подозрения, че техния спор бе със съвсем друга насоченост, за броя на пътите, в които „старшия“ трябва да се прояви в хотелската стая. 😛 Всички ние обаче, пак се проявихме в едно от крайпътните заведения – уж спряхме само да се освежим с една супичка, преди голямото среднощно плюскане, ама пак оформихме една яка софра, ама то как да е иначе, като още на входа ни посрещнаха едни ми съблазнителни суджуци и слюноотделящи миризми на деликатеси. А, то и в зимния сезон трудно се преглъща бирата, без подходящо мезе, нали така?