Имах личен ангажимент във Враца – близък приятел ме бе поканил да съм част от негов семеен празник и нямаше как, а и не исках да му отказвам. Но пък това бе и уикенд в който можеше да се съберем с постоянните ентусиасти – затова бе решено и те да дойдат с мен и докато през единия ден аз имах нелеката задача да изкарам на тежка маса, то те можеха да направят една разходка без мен в красивия Врачански балкан.
Когато преглеждахме района, установихме че има няколко водопада – бе перфектно време за посещението им, тъй като пролетта буквално чукаше на врата вече, а както знаем, това е сезона най-подходящ за посещението им, тъй като тогава са най-пълноводни и ни се представят в целия си блясък. На мен ми бяха препоръчали пътеката до Боров камък и затова молбата ми към моите приятели бе да отидем заедно до него.
Така в неделната утрин се събудих изпълнен с копнеж и желание да тръгна по стръмните склонове на балкана – установих, че вече ми е много по-трудно да изкарам цял ден на някоя софра, в сравнение с това да измина десетина, че дори и двадесет километра по горските пътеки. Някои ще ме сметнат за луд, но това е истината. Оставаше само да минем през центъра, да се подкрепим с някоя мазна баничка за закуска и да вземем още един член на групата ни, нашия водач в случая. Един голям човек и като казвам голям имам предвид размерите му (доста висок на наш фон), а и заради добрата му и неподправена душа…За този човек не зная някой да го е познавал и да е казал лоша дума. Човек, който имам щастието да нарека свой близък приятел. Същия съдбата го беше свързала с Враца и тъй като през последните години, имаше късмета да посещава този край сравнително често, можеше да се каже, че е по-запознат от нас с околията и бе направил няколко разходки в региона.
Събрахме се, взехме порцията си кофеин и хайде яхнахме Филката, да ни закара до началото на екопътеката водеща към водопада, който бях набелязал. А, това означа, че трябваше да се придвижим до края на с.Згориград, намиращо се на едно от отклоненията по пътя за небезизвестната пещера Леденика. Може би някога това е било голямо селище, тъй като името му означава „градът зад планината“, а и се твърди, че старите врачански родове водят потеклото си именно от това село.
В края на селото видяхме указателната табела, откъдето водеше началото си така наречената Згориградска пътека и установих, че май все още планинарските ми навици не се бяха събудили от зимния си сън. Тръгнах, но се върнах, тъй като забравих да се преобуя с подходящите планински обувки, после пак, хайде до колата, че си забравих фотоапарата, но все пак след 15-ина минутно мотане групата ни бе готова за походчето. Бях се настроил за лежерна разходка за час и половина – два, поне така ми бе представено от нашия водач.
Тръгвайки по пътеката, веднага станахме свидетели на спомен за една от най-големите трагедии по нашите земи. Все още може да се видят останки на отводнителните кули от някогашното хвостохранилище, на близкия рудник, което през далечната 1966 г. причинява смъртта на 107 души по официални данни, но според местните реалните жертви са над 500. Тогава след няколкодневни проливни дъждове, стената на хвостохранилището се скъсва и хиляди тонове вода, земна маса и отпадъчни материали от мината, помитат селото и достигат до централния площад в града. Трагедия, потулвана дълго време от властите, която дори и в днешно време е тема табу.
Но дори и 50-ет години по-късно можеше да видим една от предполагаемите причини наред с некомпетентността, довела до това бедствие – един страничен поток, действащ само напролет при топенето
на снеговете и при проливни дъждове, за който има съмнения, че е подкопал стената на хвостохранилището и е спомогнал за разиграването на тази драма.
Продължихме разходката си по пътеката, която скоро се доближи досами река Лева, като се появиха и първите мостчета, по които трасето пресичаше река, ту от едната й страна, ту от другата.
В интерес на истината реката не е такава, че да не може да се намери естествен брод, през който да можеше да се премине, но тези дървени мостчета определено вкарват някакъв допълнителен колорит.
Темпото ни беше убийствено бавно, но някакси освен водача ни който по едно време беше поне 100 метра напред, останалите се спирахме често, навирахме се в реката, за да не изпуснем някой пад, да се опитаме да направим някоя друга снимка, въобще наслаждавахме се на всичко около нас и дори мрачните облаци над нас, не бяха в състояние да ни накарат да увеличим темпото. Чак се чудя какво ли би било, ако всичко около нас бе разцъфтяло и се раззеленило. Сигурно целия ден не би стигнал да отидем само до водопада.
А, пътеката определено е доста живописна – с изградените стъпала, мостчета безспорно се превърна в един от фаворитите ми. Преди да започне изграждането й, реално водопада не е бил широко известен, въпреки че е доста висок, но е бил трудно достъпен. И определено има места на който си е доста трудно да премине човек, ако не са инженерните решения – някоя стръмна стълба тук, някоя платформа измежду скалите там… Е, най-вероятно може да се намери заобиколен път, но така ще бъде отнето част от удоволствието, непрестанно да сме до реката и да дори да се провираме през скалите, където е успяла да проправи пътя си.
Безспорно не е за пренебрегване и лекия приток на адреналин, които ни носи подобен вид пътеки, когато дървените стъпала са влажни от скорошния дъжд и може да се подхлъзнеш всеки момент, прискърцването на мостчето от тежестта ни, докато минаваме през някой висок процеп и т.н.
Наистина страхотна пътека, която всеки следващ момент ти носи нещо ново и още докато вървиш по нея си обещаваш, че пак ще дойдеш. И когато наклона й стане малко повече, дори и да си пишман турист, то пак няма да се откажеш, защото загадъчно в далечината ти показва къде е водопада, който хем забелязваш, но пък и заради дърветата наоколо не може да го видиш изцяло и сякаш леко те примамва да продължиш още по-нагоре.
Там в подножието на водопада, можеше да се уверим колко внушителен е той – наистина височък със своите 65 метра. Водата се изсипваше отгоре със сериозен дебит – опитвайки се да го приближа се оказа невъзможно без да стана вир-вода. Духаше вятър който разнасяше пръските му на доста сериозен периметър, че чак не успях да го снимам по-отблизо, тъй като обектива на фотоапарата ми ставаше целия в пръски и излизаха само капки и неясни образи.
Хубавото на това, че в случая бяхме с водач, бе че ни даде „жокер“, че пътеката не свършва дотам, а продължава и над водопада. Със сигурност ако бяхме сами не бихме се досетили, че пътеката продължава вдясно от водопада, изкачвайки се по едни други дървени стълбици, скрити в скалите и най-вероятно щяхме да се върнем. А, и как да разберем, че има продължение, след като реално пътеката минава зад водопада в пролуката, която би трябвало да се е образува между водната пелена и скалата, но както вече обясних, в случая имаше доста вода, което с появилия се вятър правеше невъзможно преминаването зад водопада. Е, невъзможно не е точното определение, но все пак никой от нас не се беше подготвил с неопренов костюм, дъждобран и плавници. 
Кой знае, ако беше месец август, някоя над 30-ет градусова жега, едва ли бихме се замислили да се понамокрим, но в края на март, нещата са малко по-различни.
И говорейки за адреналин, то сякаш ни бе по-малко и като че ли всеки реши да кривне от пътеката, да намери своя си път до отсрещната страна на водопада, където продължаваше пътечката. На тази височина обаче влагата бе къде-къде повече и терена бе доста хлъзгав, което затрудняваше придвижването ни. Не само това, но на моменти бе необходимо да разчитаме на другарчето до себе си, за да не отидем в река. Като даже в един такъв момент със сетни сили успях да хвана нашата нинджа само миг преди да полети към потока и да се превърне в мокро коте.
Някъде там мартенското време реши да ни покаже своя нрав и започна да пръска – явно все ни предстоеше да се понамокрим. Макар че на мен взе да не ми пука особено дали ще завали – след като решихме да се промъкнем под водопада, тъй като вятъра благоприятстваше достъпа от тази страна, но това явно бе само да ни подлъже, тъй като рязко обърна посоката си и в един момент се оказах под един своеобразен душ. 
Вярно, че бе неделя – ден за къпане дето се казва, ама на мен си ми бе още рано за това действие. Но имах ли избор? Не – нашите „кифли“ – старшия и нинджата се бяха застопорили за едно селфи, като нито можех да ги заобиколя, нито да ги прескоча. И ха познайте кой се превърна в мокро коте.
Водачът ни ни подкара нагоре по-скалата към върха на водопада – трябваше да се опитаме да избягаме на прииждащия дъжд, а че такъв се задаваше нямаше спор – достатъчно бе да се видят облаците над нас, а и му се обадиха, че във Враца вече валеше. Но някой би казал, не е ли било по-добре да се прибираме вместо да продължаваме по пътеката, след като сме очаквали да ни застигне дъжда? Ами, водача каза нагоре и бързо, защото знаел място където може да се скрием. Какво да кажа – доверчиви хорица сме явно ние ентусиастите – вярвахме и тръгнахме, а както вече споделих, на мен ми беше все едно – вече си бях доволно понамокрен.
Изкачвайки се на върха на водопада се оказа, че има нова приятна изненада за нас – точно там откъде водата се излизаше надолу бе направено друго дървено мостче и буквално можеше да кажем, че сме над водопада. От там можеше да хвърлим и един поглед на селото там долу – може и да не е далеч като разстояние, но си имаше сериозна денивелация от стартовата ни точка.
Разходката ни продължаваше по течението на реката, в една горичка която лятото ще е направо като от приказките. Дори и в този момент, когато пролетта все още не бе стигнала до тук и тук-таме имаше останал снежко-бежко бе много красиво и приятно, а в морните летни дни, с една студена бира, това ще е направо Рая.
След 10-15-ет минутен марш покрай реката, се озовахме на обещана ни полянка, на която видяхме и изградения заслон. По-скоро една дървена къщичка – отвсякъде затворена, като вътре дори си имаше и огнище. 
Жалко, че нямаше сухи дърва вътре, защото можехме да си напалим един хубав огън на който да се постоплим, а аз и да позасъхна малко. Но определено много навреме достигнахме там – навън се изсипа сериозен дъждец, а ние отворихме биричките си, извадихме кой каквито провизии има и се отдадохме на приказки и разкази – за близки и далечни пътешествия, за весели случки и събития, за общи спомени… Беше много приятно, а и бяхме убедени, че ще повали час и ще спре. И така и стана, точно се наканихме да тръгваме и от дъжда не остана и следа.
Поехме по-обратния път още по-внимателни, тъй като беше станало доста хлъзгаво, както по пътеката, така и на дървените стълби и мостчета. Е, нашия водач, усети най-силно липсата на сцепление на маратончиците му със земната повърхност, както и силата на земното притегляне, като сигурно се прибра поне с половин килограм по-тежък, от калта полепнала по задната част на панталона му, след като на 2-3 се подхлъзна докато слизахме по един склон за по-пряко, но определено си мисля, че тогава разбра какво е да си ентусиаст. 😉
Нямахме други перипети на връщане, явно и слънцата който бяхме нарисували до заслона, също свършиха работа, тъй като и времето се оправи. А аз макар и понамокрен, се качих в колата ухилен и доволен – отново бяхме открили страхотно и неповторимо кътче в нашата Родина и отново денят ми бе преминал със скъпи хора. Какво можех да желая повече. А и определено бяхме открил още един район в който си заслужава да се върнем пак, за да обследваме и да се насладим и на други негови потайности.
