Официалното откриване на сезона бе планувано за големия ни национален празник – 3 март. Общо взето дата се знаеше, но само това. Даже когато го решихме, че тогава ще открием таз годишните пътувания, бяхме само двама ентусиасти – аз и майната. Другите имаха свои планове – едни че ще са на дългосрочно пътуване в друг континент, втори – ще посещават роднини на другия край на България, трети официален повод да откажат, че са на работа, а други просто изчакваха да видят какви оферти биха получили.
Така времето наближаваше, но въпреки това все още не правех никакви планове къде ще се ходи – все пак си знаех, че в този си състав, каквото и да измислим в края на краищата – драма няма да има. Даже по едно време се замислях, просто да тръгнем нанякъде – хей така абсолютно без никакъв план. Но с приближаване на фиксираната дата, се оказа, че „старшия“ все пак ще се завърне временно, а следователно и другия член на групата си промени решението за роднинските гостувания, обадиха се и други ентусиастчета да видят какво сме намислили. Явно, трябваше вече да се действа. Предложих един план, мислех че не сме ходили там, а и да е съобразен с физическото състояние на един от желаещите ни ентусиасти. Е, да ама, май само аз не бях посещавал въпросното място и веднага бе отхвърлено. Ок, казвам си, какво тогава да правим – да имахме обещание от синоптиците за хубаво време, ама след тази снежна зима, нямаше как да поемем по високите части на планините, затова оставаше да заложа на сигурното – югозападната част на страната ни, която се слави с по-мекия си климат, като се подберат и разходки до няколко водопада – все пак след обилното снеготопене през последните дни, то изгледите бяха да са пълноводни и красиви. И ето новия ми план – три дни – три водопада.
Единия бе набелязан отдавна, но все не му идваше времето. Е, сега бе време да получи признанието си и да бъде крайъгълния камък на нашето пътуване. Кой е този водопад? Влахинския, близо до Кресна. Събрахме се сутринта в София и хайде на път. Отново бяхме една кола народ, обичайните заподозрени, но пък изпитани бойци в подобни трипове. И газ към Кресна. Имах намерение пътьом да спрем и да видим един красив меандър на р.Струма, току-до пътя, но взех че изпуснах отбивката и бе сложно да правя опит да се върна. Но реших да компенсирам – в Кресна спряхме за по една студена бира, за изпът, но се оказа, че и това си е проблем – явно по това време за икономия фризерите на магазинчетата бяха изключени и видяхме зор, докато намерим студено пиво. Вече оборудвани за похода поехме бавно из града, за да не изпуснем отбивката за село Влахи. Бях я виждал и друг път, но пък от друга страна знаех къде е и отбивката и за меандъра на Струма, но това не ми попречи да я изтърва.
Този път бях по-съсредоточен, а и останалите гледаха, тъй че я уцелихме. Въпреки че бях чел, че пътя до селото е ужасен, то общо взето 2/3 от него става, има някакво покритие претендиращо да е асфалт и ако не се бърза и се внимава може да се премине с автомобил, който няма претенции да е високо проходим. За останалото разстояние обаче освен манталитет на джип, автомобила трябва да си има и такива технически характеристики. Не че не видяхме няколко опел-чета, форд-чета да пъплят по черния път, но аз не исках да причинявам това на нашия верен превозвач, а и бе време да раздвижим и да събудим от зимен сън старите кокали. 
Паркирах до една чешма и един навес, в близост до оградена с мрежа местност, която се оказа, че е „полигон за обучение на кучета свинари“. И ако случайно сте нейде от Сакар-ско, то може да си помислите, че става въпрос за кучета-пастири, тъй като онзи край е известен с пасящите на воля домашни прасета, но това там по-скоро си беше своего рода училище за ловни кучета, специализирани в откриването на диви прасета. Нашата група не си пада по този род забавления (по-скоро го споменавам, за да е някакъв ориентир) и ако трябва да се оприличим на ловци, то ние бяхме тръгнали на лов за забавления и поредната природна красота, като нашите пушки за отстрел бяха фотоапаратите.
И много скоро имахме чудесен „екземпляр за лов“ – долината на Влахинската река, която се пробуждаше за нов живот на фона на високите заснежени върхове на величествената Пирин планина. Такива гледки, определено правят много по-приятни разходките по черните прашни пътища. И повдигат настроението. Разбира се, това че не се бяхме виждали отдавна и имахме какво да споделяме, също помогна над едночасовия марш по пътя да мине неусетно.
А, че бяхме вече близо – получихме доказателство – една самотна и изоставена къща ни посрещна и малко ни напомни за други едни села, едновременно красиви и тъжни с изоставените си и полуразрушени къщици.
Съвсем скоро навлязохме и в самото село – посрещна ни къща която явно я подготвяха за посрещане на гости, но макар и да имаше паркиран автомобил отвън не можахме да намерим някой събеседник да ни разкаже историята й и мечтите й да приема скитници като нас. Продължихме след табелата за водопада и скоро се озовахме в центъра на селото и по-скоро пред друга интересна къща. Пред нея имаше й занимателно-образователно информационно табло, подготвящо ни за това, какви животни може да срещнем.
В двора на къщата в градинката забелязахме и един странен човек. Едва ли точно нейде над Кресна бяхме очаквали да срещнем точно такъв типаж – висок, светъл, рус … Досещате се, от онези, които няма как да объркате и веднага си казвате „скандинавец“. Да, наистина се оказа такъв – от далечна Финландия. И какво диреше там?-това бе въпроса, който ни вълнуваше.
Само дето не успяхме много да разберем, тъй като въпросите ни бяха къде на български, къде на английски (не че измежду нас нямаше такива, които можеха да проведат един елементарен разговор на английски, но някакси беше по-забавно, да е на някаква такава смесица) и това което разбрахме, е че е тук от шест месеца и живеят там с негова приятелка българка, но не са за постоянно. В един момент ни попита дали искаме да разгледаме и къщата отвътре – О, ДА, ДА, YES, YES – се провикнахме. Как да изпуснем подобно нещо. Помоли ни да изчакаме за момент и две-минути по-късно вече бяхме посърнали – оказа се, че неговата приятелка все още не е станала и не е удобно да влезем. Жалко – официално бе това което си казахме, Мамка му – това което тогава реално прозвуча.
Това, което тогава не знаехме, бе че въпросната интересна къща, всъщност е някогашното училище на селото и ако на много, много други места съм се възмущавал как тези най-важни сгради за всяко село в минало, в настоящето са съборетини или в най-добрите случаи складове, то във Влахи не е така.
Сградата е изцяло реиновирана и забележете – не е загубила и йота от основната си функция и в наши дни отново е училище… Малко по различно училище обаче – Училище за природа, което е център за обучение на деца и младежи по въпроси, свързани с опазването на околната среда. Отглеждат се екологично чисти зеленчуци, помага се за отглеждането и запазването на много редки животни, отглеждани в близките ферми, а лятото може да присъствате и на някои от тематичните уикенди, като например този посветен на лютеницата и целия процес по приготвянето й. Звучи вкусно нали?! 😉
Няколко крачки по нататък е църквата на селото, както и няколко стотин годишния чинар, които най-вероятно помни доста будни българи, тъй като този край е известен с доста непокорното си население. Достатъчно би било да споменем само, че това е родното място на Яне Сандански (проплакал за първи път в една от 9-те махали) , за да си представим за какви хора говорим. По време на Кресненско-Разложкото въстание селото е щаб на бунтовниците, но след потушаването му, то е опожарено и от около 300 къщи са останали едва 80. Трудно е, да си представим сега, колко голямо е било някога и на фона на двете жени, с които се срещнахме, то цифрата от над 2 хиляди души, колкото е било в пика си, ни се струват нереални.
Интересна история свързана със селото е, че тук Яне Сандански е държал в плен протестантската мисионерка Елън Стоун. Поради липса на средства Яне решава да отвлече мисионерката и да бъде поискан откуп – парите от който са били оползотворени за въоръжаване на четниците на ВМОРО. Но за замиране на селото, освен турските войски, роля е изиграла и редовна българска войска. След налагане на комунистическия режим, местните непримирими жители, се вдигнали на бунт, когато трябвало да предоставят земите си в изграждащите се ТКЗС-ета… Бунт отново приключил със сериозни последици за селото, като много от мъжете му били изпратени в лагери в Белене. А, може би партията дълго след това е помнела непримиримите влахинци и затова така и асфалта не е достигнал до там.
Но пък това село сякаш е орисано да е средище на бунтовни натури. И ако в миналото са се борили с грабители – чужди и свои, то сега неколцина се борят за запазване на няколко типични български породи животни. Първоначално започнали с българската каракачанска овца, каракачанското куче, дългокосместата калоферска коза и каракачанския кон. Не случайно двамата братя, превърнали това в мисия на живота си, биват представяни понякога като съвременните наследници на Ной. И сякаш има някаква символика в това именно двама братя със стари български имена – Сидер и Атила, да са спасителите на тези стари български породи. По образование и по занаят художници, намерили своята мисия в живота. В момента в стадата на братята има над 500 овце, 50 кучета , над 20 коне и 200 кози (и това по данни от преди няколко години). Е, ние имахме късмета да видим само част от тези породи – десетки малки козлета. Големи сладурчета – особено безспорен любимец ни стана един сив екземпляр, открояващ се на фона на останалите. Другите видове бяха вече на паша в планината, където прекарват по-голяма част от времето и тях за жалост не можахме да видим.
Освен с тези животни селото може да се похвали и с още две мечки и вълка, които са част от местното селото пак благодарение на братята. Но с тях решихме да не се запознаваме – макар и да ни уверяваха, че живеят свободно в собствено оградено пространство, то това малко вече ни приличаше на зоопарк.
А, това не е нещо, което ни кефи. Може би и заради това имаше странна реклама на местното кафе „Шест мечки“. Е, кафенето не разбрахме къде е и дали въобще работи, но пък и жадни не останахме. Магазина при стария чинар и паметника на Яне, ни осигури по една бира. Е, бира имаше за останалите – за мен друго, все пак нали бях шофьора. Но ако стигнете там, то не се отчайвайте, ако магазина е затворен – огледайте се за звънеца нейде отстрани на вратата, натиснете, изчакайте няколко минути и от съседната къща ще дойде някой да ви обслужи. Споко и ние получихме подобни инструкции – действа.
Но бяхме дошли за водопада, а указателната табела ни даваше насока, че трябва да се спуснем под училището и да преминем през реката, от другата страна, по пътеката под красивата възрожденска къща с оборите.
По пътеката имаше едно-единствено препятствие, по-скоро за сетивата, тъй като трябваше да преминем през нахвърлените от обора животински „акита“. А, тази естествена тор си понамирисваше и то яко. Ама, това не можеше да ни спре – преминахме смело напред, че дори и хвърлихме един поглед и назад – гледката към снежните върхове беше страхотна.
И хоп след 50-ина метра вече бяхме пред водопада – гледайки го отгоре, от отсрещния склон. От тук можеше да се види в цялата си прелест, няколкото малки скока на водата, преди да се спусне от над 20-ете метра височина, преди да се разбие в скалата в малкото езерце което образува долу.
Останахме безмълвни, всеки сам с мислите си, излегнали се на тревата съзерцаващи водопада. Ако имате време и се чудите какво да правите – посетете го, без значение дали е през пролетта, лятото и есента – мълвата гласи, че е пълноводен през цялата година. Не съжалявахме, че това бе първата ни дестинация и определено си е добро началото за тридневния ни трип.
И докато останалите се любуваха на слънчицето, то аз реших да продължа още малко по пътеката, която бе високо над коритото на реката, на другия бряг, успоредно на пътя по който бяхме дошли. Така все пак получих възможността да видя меандър на река, но вместо на Струма, това стана на Влахинската. За съжаление обаче, не можах да намеря висока позиция, от която да мога да го заснема подобаващо.
Върнах се при тайфата, точно когато „старшия“ разсъждаваше на глас, че то може да се спуснем покрай водопада и изрече риторичния въпрос „Защо не слезем до долната му страна?“ Риторичен въпрос, тъй като просто станахме и тръгнахме. Ей, затова си харесвам групата….
А, слизането не беше чак толкова лесно, колкото ни се струваше там отсреща. Наклона си беше сериозен и трябваше сериозно да внимаваме и да подбираме откъде да се спускаме, но задържайки се за някой храст, провисвайки от друг камък, приплъзвайки се тук-там, успяхме да слезем без някакви сериозни инциденти, живи и здрави. Определено и така успяхме да приповдигнем адреналина и да се посъбудим от полузаспалото си състояние породено от напичащото слънце и пенливото пиво.
Резултата си заслужаваше – отново не бяхме сбъркали, водопада от тази гледна точка беше напълно различен, но пак си оставаше красавец. Хайде, настана време за една фотосесия – само на водопада, на водопада и един-двама ентусиасти, от ляво, от дясно, пак припичане на слънце и съзерцаване… Въобще пълен релакс. Мисля, си че дайте ни един красив водопад и нашата група може да си изкара около него целия ден и да се чувства удовлетворена.
Тъй като на никого не му се катереше нагоре към пътеката, откъдето се бяхме спуснали, а и за да си спестим малко от ходенето, решихме да се заемем с каньонинг. Всъщност тук на този водопад, наистина се провежда такова нещо, което ще рече спускане с въжета по водопада, но аз под „каньонинг“ имам предвид нашето си тълкуване – разходка по течението на реката, като лятото то е съпроводено с цопване тук-там във водата. И речено сторено – тръгнахме по течението да излезем на пътя, което не изглеждаше трудна задача, все пак реката не изглеждаше чак толкова пълноводна. Но това както винаги се оказва си е заблуда, тъй като винаги ще се намери някое трудно преодолимо препятствие. Не липсваха и капани, като майната изпита това върху себе си – крака и се омота в едни корени и тя се сурна между две дървета, както само футболист на Барселона може да се срине в чуждо наказателно поле без някой да го е докоснал. Малко кофти се получи за нея, което освен с физическата болка, може да и навлекло и други главоболия като се е прибрала и е трябвало да обяснява защо са й така зажулени коленете. Но, тя си е изпитан и кален боец – дори и да е изпитвала остра болка, стисна зъби и продължи, без да мрънка и да се оплаква.
И точно вече когато достигнахме почти до пътя се оказа, че имаме проблем. Рекичката се вливаше там с друго свое разклонение, беше по-дълбоко, а пък бреговете сякаш станаха изсечени и непристъпни. Чудехме се какво да правим и почти се бяхме примирили, че ще катерим нагоре, за да се измъкнем, като видяхме пролука на една скала, на която да се покатерим и да преминем това ни препятствия. С малко понапъване, лазене, драскотини по ръцете нова доза допълнителен адреналин успяхме да се справим. Вече бяхме на пътя.
А, по пътя след скорошните ни перипети вече ни се струваше скучно някакси. След като си се провирал през разни шубраци, зависвал над течението на реката, вървенето по широкия черен път си е скучнярска работа. И как да ти се върви… И затова виждайки да ни приближава един пикап, „старшия“ опъна напред ръка, изправи палец и въобще със стойка на която би завидял всеки професионален стопаджия, спря хората да ни закарат до нашия автомобил.
А, те са оказаха свестни и така всичките се накачурихме отзад и се наслаждавахме на вятъра в косите си (доколкото ги имаме някой от нас) и на подрусванията по пътя, които ни подхвърляха нагоре-надолу, наляво – надясно… Беше си кеф, няма какво се лъжем.
Пристигнахме до колата, благодарихме на хората с пикапа, а „старшия“ загледал се в заграденото пространство ни пита „Видяхте ли какви големи прасета има там?“. Какви прасета, какви пет лева!?! Викаме си, тоз нещо май го понапече яко жегата и му се привиждат разни неща. Само дето не преценихме едно нещо, че докато ние бяхме тук на сибирски студ от „-20“, то той беше на топло в Южна Америка и едва ли можеше да има проблем с високите температури. И за да ни докаже, че не си измисля (тъй като друг път сме гонили псевдо птички например) се запъти да погледне по отблизо. Върна се 15-ина минути по-късно, със самодоволна физиономия и … със запечатан на дисплея на фотоапарата глиган. Беше ни натрил носовете, трябваше да му го признаем.
Имахме още доста време и се чудехме дали да се прибираме към хотела или да се разходим до още някъде. Бях прочел някъде, за един манастир някъде около Кресна и решихме да го издирим. Върнахме се в Кресна и следвайки насочващите ни указателни табели, се озовахме … в циганската им махала. Спрях да попитам в едно магазинче, явно не бяхме първите заблудили се, веднага ни дадоха коректни наставления и поехме към близкото село Горна Брезница. Голямо село, което ни се стори доста живо, но дано да не е само защото се случваше да минем по празници оттам. Пътят за манастира пък бе в края на селото, оказа се доста разбит и решихме да се пуснем за още една разходка – все пак благодарение на пътуването ни на автостоп при предходната имахме сили да повървим още малко. Там срещнахме и един дядо и баба, излезли да подготвят градинката си. Оказаха се родом от там, но живеещи от дълги години в София. Разприказвахме се, с него за живота им, за селото, за градинката и хоп неусетно ни каза „Абе така докато си говорим, защото не пренесете по един чувал с тор?“. Какво да правим – съгласихме се. Само дето на „старшия“ му даде един наполовина пълен чувал, а на мен връчи изпълнен догоре. И вървят си „старшия“ и бабата, хортуват си, а на мен ми се подгъват коленцата, а пък ентусиастките ми се хилят отзад. Трудно се разделихме с дядото, явно търсеше хора, с които да си поговори малко – разбрахме как е отговарял някога за превоза на цял влак със злато и ако искаме да посетим Националната художествена галерия, да питаме за него – там е парнаджия и ще ни вкара да я разгледаме. Взехме си довиждане и продължихме по виещия нагоре път – спирайки на два-три пъти да си вземем въздух и да хвърлим поглед към селото.
Манастира се оказа, на билото, а пред него се стелеше една хубава поляна, която в хубавите слънчеви дни най-вероятно се ползва за пикници от хората от околността, а на храмовия празник, най-вероятно едва успява да побере всички вярващи. Оказа се, че това е сравнително нов манастир, изграден в началото на 90-те години на XX-ти век, който на фона на много други е доста скромен, без високи зидове и големи постройки. Един малък параклис, до сградата със спални помещения и аязмото. Едва по-късно е построена голямата църква, която ако се съдеше по строителните материали наоколо, все още се довършва.
Мястото на манастира не е избрано случайно. Някога там е имало друг манастир – девически, разрушен по време на турското робство. Гледайки и гледката, която се разкрива от новата църква и камбанарията, надолу към селото и Кресна си представям как звънна на църковните камбани се лее надлъж и шир и оповестява на хората в околията за християнските празници. А и сама гледка към Малашевската планина и Пирин с неговия първенец Вихрен, си е същински празник за душата на всеки вярващ, ентусиаст и случаен минувач.
Това бе първия ден от пътуването ни – хубав и приятен, изпълващ ни с надежди че и следващите дни, ще са такива.