Втория ден от Великденската ни обиколка бе запланувано отново да ни заведе до един красив и пълноводен пролетен водопад. За мен добре познат – все пак се бяхме срещали не веднъж в гоните назад, но за моите дружки в тези разходи – Майната и Църна маца, бе повод да се изфукам с едно от красивите места в моя роден край. А именно това е водопада Полска скакавица.
За съжаление обаче, плановете с тръгването ни малко се пообъркаха. Срещнах се с един непознат за мен проблем – спукана гума на автомОбила. Още предната вечер след като бяхме спрели да похапнем в една препоръчана кръчма, след хубавата ни разходка в Понор планина, установихме че гумата се е спихнала, но слава богу в багажника ми се намираше една помпа (след като бях изхвърлил менте генератора ми за помпене на гуми), успяхме да се доберем до София-та. И тъй като докато се приберем нямаше драма с гумата, то се надявахме, че все пак може да сме станали обект на някаква лоша шега на някой недоволен клиент на кръчмата, който просто да е изпуснал въздуха й. Но сутринта, ставайки да се направя на добър домакин, да осигуря закуска за моите гостенки, установих че явно си имаме реален проблем с въпросното „тракало“. Нямаше как – трябваше да се захвана със сутрешната фитзарядка с помпата. 
Колко е хубаво обаче, в близост да имаш вулканизатор си мислех, аз напъвайки се да вкарам малко въздух в гумата, за да може да се придвижа към него. А, колко съм наивен да си мисля, че в съботата след Велики петък и преди Великден ще работи. 
Та от мен да знаете, дори и в столицата ни по Великденските празници си е тегаво с вулканизаторите – обиколих няколко квартала околовръз и точно се бях отчаял и видях едно малко ЕТ на един булевард, да е отворило кепенци и да обслужва една дама.
Веднага обратен и точно си отдъхнах, като младежа каза, че след дамата, ще види какво се случва и ето ти нов проблем… Оказа се, че онез двете съм ги заключил в бързината и понеже са развили с годините „никотинова“ наркомания и ей ги вече нервни от никотиновия глад. Викам им потрайте още малко бре – младежа ще мине и през мен след малко. Този отговор май ги озадачи и за малко забравиха нервността си. А, проблема се оказа едно „пиронче“ и когато колелото се върти явно няма проблем, но застопори ли се и въздуха бърза да излизе на свобода. 😉 Колко струва питам аз – а момчето ми казва една символична сума, а аз след щедрия бакшиш, които му оставих си мисля, че и 10 пъти по толкоз ако бе искал – пак щях да съм радостен. Та тъй плановете ни малко се объркаха и тръгнахме към кюстендилско едва по икиндия дето му викат.
Ама нали си знам пътя, тъй че поне бе ясно че няма да се лутаме в търсене на пътя. Тоест дори и без да пришпорвам автомОбила, можеше да смятаме, че ще наваксаме малко от загубеното време по издирване на гумаджии. Пътьом спряхме пред един магазин в с.Шишковци.
Държа да уточня, че името му се произнася ШишкОвци и не е производно на шишко. Не зная името му да е свързано с наднорменото тегло на жителите му. Село е много, много свързано с моето детство. И как няма да е след като там бяха минали не едно и две лета от онзи безгрижен период от живота ми – при баба и дядо. И докато онези „никотинозависимите“, които освен това са и „бирозависими“, се спуснаха към хладилните витрини на пивоварните фирми, аз се впуснах да им споделям нахлулите в мен спомени – как отсреща в сутрините съм се редил пред селската фурна за топъл хляб и как докато го отнеса до бабината къща, едната половинка вече е била излапана, как в съседство пък в киното съм гледал в захлас „Индиана Джоунс“, в дневния бар (тогаз сладкарница) съм пил шейк, а пък от библиотеката съм се снабдявал с увлекателни приключенски романи… О, да селото някога бе от онез, които наричаха „образцово“ и наистина разполагаше с много екстри благодарение на това, че е свързано с творчеството на един от най-големите ни художници – Владимир Димитров-Майстора.
Видях и познато лице в магазина, което заговорих, но както моите дружки след това се бъзикаха на мой гръб – „ти явно я познаваше тази жена, ама тя теб – не. Май въобще не разбра кой си.“
Но както много пъти се получава, въпреки че не малко дни от детските ми спомени са свързани с това село, то трябваше да дойда с „чужденци“ по този край, за да посетя едно от емблематичните му места – дом-паметника на великия ни художник – Църна маца предложи – защо не разгледаме къщата му. Между другото препоръчвам ако имате път натам да си отделите час-час и нещо. Не толкова защото има много запазени експонати от житието на Майстора. Чарът на този музей е неговия уредник (ако това е актуалния термин де). Човек, който явно много харесва работата си и разказва с невероятна любов за битието на великия обитател на този дом. Макар да е странствал по екзотични страни и да не е родом от това село, се е заселил тук, сякаш повярвал в думите на онзи „Великан на четката“, който е твърдял, че „Ако има Рай на земята – това е Кюстендилския край със сърце с.Шишковци“. Всъщност това не е родната къща на именития ни сънародник – дори по документи не е била неговата къща.
„Майстора“ е родом от с.Фролош, в близост до Кочериново и Благоевград, а детството му преминава в Кюстендил, но след поканата от негов добър приятел и боен другар от Първата световна война да посети селото през 1924г., го кара да се влюби в Шишковци и да разгърне своя талант именно там, а в местните жители да открие вдъхновение и своите неповторими модели. Е, явно и онова приятелство с Андон Виячев – онзи негов приятел, който по онова време е бил най-видния гражданин (опа селянин),
а семейството му най-богатото в околията, същото му е давало удобството да се отдаде на това, което обича – рисуването.
Но макар големият ни художник да е получил признание приживе, дори и от „новата“ власт, то явно като повечето велики хора на изкуството не се е замислял за „материалните блага“ и е живял под наем в тази къща чак до 1951г., напускайки любимото си село, за да се премести до смъртта си в столицата.
Слушайки и четейки истории за това как „Майстора“, се е случвало да подарява скици и картини на своите модели, ентусиастките с мен запитаха: „Баба ти да не е била и тя негов модел“, като в гласа и очите им се четеше една надежда, че може срещу им да има един потенциален богаташ, държащ в мазата си някой шедьовър. 
Е, бързо ги разочаровах – баба и дядо са се заселили в селото, години след като Майстора го е напуснал, но пък съдейки по нейни снимки, които съм виждал от младините й, нищо чудно ако е живяла там по негово време, да е станала една от неговите музи (колко нескромно само звучи). Казвайки тези „силни“ думи по адрес на баба обаче, ме обзема една тъга, че аз съм един от мнозинство внуци, които не са успели, да й покажат тази признателност когато е трябвало и когато е имало смисъл, увлечен в свои си стремежи и копнежи и забравяйки за тленността на времето. 
Напредналото време обаче не ни позволяваше да се отдадем на увлекателните разкази за „Майстора“, които уредникът на дом-паметника можеше да ни разкаже. Възкачихме се на автомОбила и се отправихме по пътя към съседното село Ръждавица – път който ме върна назад в спомените докато „препусках“ по него с дядовото колело. (тогава велосипедите си бяха просто „колело“). Малко след като се влезе в селото, следва разклон през ж.п. прелез вляво и оттам пътя се изкачва нагоре към другото село, което е дала и името на водопада – Полска Скакавица.
Това всъщност е „модерния“ и „известен“ достъп към изградената наскоро екопътека, която стартира на един разклон в дясно по пътя по които се движехме – там има уширение на асфалтовото шосе, което е удобно да послужи за паркинг, както и табели, показващи началото на маршрута. 
Всъщност водопада се пада в една стара махала (която някога си е била сърцето на селото), до която се достига по черен път, по който да се отправят търсачите на водопади. Казват, че за около час се стигало до водопада – все си мисля, че и четирите пъти в които съм крачел по него, ни отне малко повече време.
Та както споменах това е единия от вариантите за достигане до водопада – до колко зная има и пътека, която е от вече споменатото с.Ръжавица, по която лично аз не съм преминавал, но съм чувал че е най-тегавия достъп, тъй като си има сериозна денивелация, а и тъй като не е от предпочитаните не съм сигурен до колко е проходима и дали вече не е гъсто обрасла.
Иначе колкото и странно да звучи най-лесно, може да се достигне с влак. Именно по този начин го бях „открил“ доста години назад във времето, когато все още не беше толкова известен сред туристите, а само на жителите в околията. В години, когато много пъти ми се е случвало, като спомена, че е красив водопад, много хора са ми отговаряли „Да, да знам го, ходил съм“, а аз им отвръщах, че „Не, не сте“ бъркаха го със Скакавица до Паничище и реално говорим за два различни водопада. А освен, че е най-лесния, то достигането му с влака е и най-живописния и най-„екстремния“ път. 😉 Какво имам предвид ли – ами „трена“ се движи покрай р.Струма по линията Кюстендил – Радомир (затуй е най-живописния),
а „екстремността“ му е от факта, че след като се слезе на жп гара Скакавица, за да се достигне до него, следва да се върнете през два от тунелите в посока Кюстендил. И за хората, които биха изпаднали в ужас от нещо подобно и биха си казали „Ама как така ще ходим през тунел,в които минават влакове“, то трябва да уточним, че интензитетът по тази линия е толкова голям, че за следващия влак, който ще премине оттам ще минат сигур часове. А, ако се избере този маршрут, да знаете, че ще излезете там където реката се влива в Струма и водопада ще е нейде над вас.
Но както стана дума нашия поход днес бе от друго място – с Майната и Църна маца закрачихме бодро по черния път, макар че го даваха евентуално да превали – и наистина има-няма след двайсетина минути започна да прикапват единични капки, явно за да ни пробват дали ще се смутим и откажем. Ама ние – не, твърдо се любувахме на гледката към зелените склонове на отсрещната Конявска планина и не обръщахме никакво внимание на капчиците. Решихме да заложим на системата на една наша добра приятелка и нарисувахме няколко слънца, за да върнем хубавото време. Е, за пореден път „заклинанието“ ни се получи.:)
Всъщност оказа се, че освен мен и Църна маца вече е идвала до този водопад, но май въобще не си спомняше, че преди години отново и бях гид по този маршрут. Поне не показа, че има такива спомени, нито по пътека, нито на самия водопад. Напротив имаше вид, все едно за сефте го вижда тоз „хубостник“. Но това е едно от предимствата на напредването на възрастта и отслабването на паметта – едни и същи неща са ти за пореден път нови и атрактивни. Иначе маршрута е един от тези дето не са ми много по вкуса – на отиване да има слизане, а на връщане, да е изкачването. Обичам връщането да ми е по-лежерно, след като съм достигнал до дестинацията си, ама тук оплакването ми е само проформа – все пак не говорим за някаква кой знае каква денивелация. Поне докато се достигне махалата под която се намира водопада.
Не съм много сигурен, но си мисля, че това, което приемам като една стара махала на селото, до която трябва да се достигне, за да се насладим на тази природна прелест, някого може да си е било баш центъра на селото. Почва на тези ми „подозрения“ дават, че една от сградите до които се достига е, на някогашното школо, а знаем как някога това е било една от най-видните сграда във всяко село и е било почти винаги на „мегдана“. Но явно поради инфраструктурата и прокарания асфалтов път, живеца на селото се е изместил в последствие. Но реката и образувалия се водопад, не могат да робуват на някакви си такива „модни тенденции“ (не че не съм виждал как може да си преместиш реката и да си направиш огромен водопад…стига да си папа) и прелестния водопад продължава да излиза водите си, там където го е правил и преди стотици години.
Та същинската пътека към водопада стартира , при една от последните къщи в махалата, където „денивелацията“ е по-сериозна – ама няма как все пак там между къщите мястото откъдето водата се спуска в своя 50-метров пад. Интересното е, че току на ръба на единия бряг на реката преди тя да се спусне надолу е, разположена малката селска църквица, която я е правило освен свято място и доста красиво такова. Именно на подобно мястенце, може да повярва човек, че има нещо там … горе.
Към момента благодарение на отпуснатите средства по проект свързан с туризма, пътеката е доста добре изградена, с направените дървени стъпала, парапети на които да се опреш ако са ти попривършили силиците или се чувстваш нестабилен. Но макар това да е една от новите пътеки от подобен, изградени в последните години, моето притеснение е относно поддръжката й, която ще получи.
Да всичките тези дървени стъпалца и парапети, са много красиви, но „живота им“ за съжаление е доста краткосрочен и влагата успява да нанесе своят негативен отпечатък. На места вече се виждат „порраженията“, но да се надяваме, че това ще е едно от местата, където ще се полагат необходимите грижи, за да се запази и ангажимента няма да приключи само с „усвояването и изграждането“. Има и такива местенца.
Та пътеката е доста добре направена и няма нищо общо по обраслата козя пътека, по която се промъквахме в „сефтето“ ми и като нищо можеше да се пропусне. Сега има табелки, които подробно упътват, че има две „площадки“ от които може да се види този „красавец“. Макар и да не е от най-пълноводните, тъй като все пак Широки дол си е просто един поток, то безспорно може да го причислим към едни от най-красивите. И не вярвам, че е само заради това, че е един от най-високите ни водопади.
След подобренията на „новата“ пътека е, че за връщане има малко по-лек, обходен маршрут, който спестява сили, човек да се катери по стръмната пътека, а тъй като не е сред дърветата, дава възможност да се загледаш пред ширналите се склонове на Конявска планина, като по този начин прикриваш задъхването си и умората си, ако се налага да се правиш „ербап“ пред някоя мацка да речем. 😉
Ами тъй, за пореден път си казахме здравей с водопад „Полска скакавица“ и ако се чудите какво да правите някой пролетен ден, хващайте мъжа/жената, децата, че дори и бабите и си подарете късче прелест. А, ние (тук визирам себе си), след сблъсъка с природната красота, за момент ни озари и доброта в душите ни – пътьом спряхме на един човечец тръгнал към съседното село – да направим добро, та макар и с цената на това, колата ни да се умирише на обор, с оглед че човека бе животновъд тръгнал да разпусне в кръчмата.
За другата ни цел за деня обаче не остана време, но нямаше драма Решихме следващия ден отново да е посветен на родния ми край. След като вечерта почетохме празника в изпитана кръчмица, на следващия ден отново поехме, е не по познатия път, реших да разнообразя спътничките ми през другия, наложил се вече, като по-масов път през Дупница. Но в интерес на истината, това е и по-удобния маршрут, тъй като до целта ни следваше да отбием при едно от кюстендилските села Невестино, което е на пътя Кюстендил-Дупница.
Там вече Майната беше „приритала“, за първата си бира за деня и затова трябваше да направим почивка. Невестино също е свързано с един отрязък от живота ми, едно от големите села в региона е, което е отправна точка за много други села наоколо, та бях наясно, че там има места, от които да заредим с провизии, та да има „мир“ в групата ни. Селото си има една много видна забележителност – стар каменен мост, за които се твърди, че е построен в далечната 1470 година. И въпреки, че моста е на няколко века, то той е действащ и за транспортните средства, като е атракция да се мине през него с оглед на „римския“ си дизайн.
За „Кадин мост“, също има легенда, като за други подобни стари каменни мостове – за вградена в основата му местна мома – в случая Струма невяста, която била жената на единия от майсторите – Манол. И както все става, най-честния си пати, след като не дал знак на жена си да закъснее на другия ден, за да не изтегли тя късата клечка. Или пък го одева тази жена, която най-много е омръзнала на мъжа си. 😉
Другата легенда пък е по-благосклонна към невестите ни и дава по-оптимистична версия на това как моста е възникнал именно там над река Струма. Тя разказва, че той е дар от турския султан Мурад, който преминавайки с войските си попаднал на сватба. Виждайки го сватбарите, обаче веднага се разбягали, но пък знаем, какво означава за всяка една жена нейната сватба. Та, само булката, не хукнала да бяга, все пак празник имала и не виждала защо той трябвало да бъде провален, та дори от някаква няколко хилядна султанска войска. Отишла, поздравила султана, поканила го на празненството си, за скъп, макар и неканен гост.
Ама явно да си султан следвало да си образован и културен човек, демек не може на подобно събитие да се отиде с празни ръце, та попитал младата невяста, какъв подарък би приела от височайшия си гост. Не се замислила тя и казала, че им е трудно да преминават реката и би се радвала да се построи мост. Е, ако си султан, един мост не е кой знае какъв подарък и тази смела „кадъна“(невеста) получила своя желан подарък и оттам в нейна чест останало и името.
Именно срещу самия мост се намираше и разклонението, което нас ни интересуваше – за село Лиляч. Признавам си, не бях стъпвал там, макар да съм чувал доста пъти това име от мой скъп приятел. 
Следвахме инструкциите да отидем до края на селото, откъдето трябваше да търсим черен път към малкия местен язовир, който след това пък да ни заведе към църквата на селото „Свети Георги“.
Решихме да оставим колата малко преди язовира. Не само защото след това следваше черен път. Но пък хората го поддържат в добро състояние, тъй че за по-мързеливите и не можещите, не е проблем да се достигне с всякакъв автомобил. Но нали пък ние бяхме тръгнали и да се разхождаме. Каквооо?! – би казал някой запознат с маршрута. То лекото 15 минутно разкатаване през горичката над язовира едва ли може да се приеме за разходка.
Между другото това може би е едно от малкото села, при които църквата да не е на „мегдана“, а извън селото. Но явно в миналото е имало някаква „приемственост“ в това, кое място е „свещенно“, „енергийно“, „специлно“, дори и тези определения да са идвали от други вярвания и религии. Та и затова явно местните хора са решили, че и християнската църква да е на това място, за което явно още траките са вярвали, че е „специално“.
Влязохме първо и отдадохме дължимото на християнския храм, носещ името на Свети Георги. Празника на селото е свързан със светия изправил се срещу злия дракон, като именно тук се празнува в навечерието на Герьовден – 5 май с голям курбан и празненство.
Но нас друго ни бе привлякло в това село. Едно друго свтилище, доста по-древно от църквата в чийто двор се намирахме. Току под нея се намираше скалното светилище, което сред местните е известно като „Провирялката“. На други места се срещат като „провирачка“, „провиралка“, „провирало“. В нашата група си имаме един запален фен на подобни места – „Майната“, та именно тя бе разузнала за това място. Нищо, че аз следваше да съм по-запознат, но реално научих за него именно от нея. Отново потвърждение на правилото, че в днешно време май познаваме най-малко родното си място. Та и аз така – след като веднъж „Майната“ с леко възмутен глас ме попита, защо не съм й казал, че имаме в района подобно място, разбрах за него.
Всъщност не знам от кога започна този нейн интерес към тези „скални обекти“, може би от посещението ни на подобното светилище в близост до родопското село Долно Дряново. Но от тогава се случва да се проверяват районите, които се посещават, за наличие на подобни места.
Ама какво да кажа, не че си е по моя край, ама определено мястото си заслужава. И да не казвам голяма дума, ама си е едно от най-добрите подобни места, които сме посещавали. Ставало е въпрос, че тези култови места за възникнали в древността, още преди траките, с които основно се свързват с ритуалите им за плодородие и ново начало. Този мегалитен комплекс е по-особен с това, че за разлика от повечето места, където има образувана една арка през която да се преминава, то тук може да го наречен „комплекс“, тъй като се преминава през няколко свързани естествени скални арки, оценени от предците ни и впоследствие допълнително обработени. Определено това позволява да се почувстваш като в един по-специален тунел.
Както споменах, тези светилища са ползвани от траките, за да почитат Слънцето, свързващо се с плодородието. Именно поради това, почитта се е отдавала по време на изгрев, когато лъчите проникват през своеобразната арка. Тъй като светилището в с. Лиляч е малко по-специфично, със свързаните последователни скални арки и образуване на нещо като пещера е 
прието, че то символизира утробата на Великата богиня – майка, а проникването на слънчевите лъчи се приемало за оплождането й. 
Именно и затова до ден днешен съществува преданието, че това място лекува женското безплодие.
Легендата казва, че мястото си е спечелило тази слава, след като съпругата на император Юстиниан I – Теодора е изпълнила ритуалите тук и семейството се е сдобило с мечтаното дете. Друга легенда гласи, пък че мястото придобило известност с лечебните си сили за лекуване на безплодие при мъже и жени, отново посредством римски представител, военачалник на име Таврелий, който управлявал в селище в околностите на днешното село Таваличево. И при него имало житейска драма, че любовта им с неговата невяста е помрачена от това, че нямали поколение, но след като траките му дали съвет да посетят Провирялката и да изпълнят ритуала, щастието му станало пълно, а семейството далеч по-многолюдно. 😉 Но ха познайте, коя от легендите е по-разпространена…Все пак друго си е тя да е свързана с някого с ранг и титла на император. 😉
„Майната“ така се бе настанила в една от издълбаните ниши-ями над скалите, застинала в поза „лотос“, обърнала се в посока на милващите топли, пролетни слънчеви лъчи, че хората, които идваха в последствие сигурно са я взели за някоя поклонничка, заела се е древните ритуали на траките за почитане на Великата богиня-майка и опитваща се да се изцери от безплодието.
Но ако можеха да видят кена с бира до нея, сигурно бързо, бързо биха променили мнението си.
Макар и да посетихме мястото в почивен, празничен ден, все пак имахме късмета да се насладим за немалко време на този скален мегалит, без допълнителната глъч на други турист. Препоръчвам и на другите заинтересовани да си откраднат такива мигове на усамотение на това страхотно местенце.
Когато обаче, уединението ни бе нарушено от няколко шумни компании, реших да отведа моите дружки до друго едно хубаво местенце в региона, което преди бях посетил сам-самичък – водопада Света Ана, което бе и края на нашата великденска обиколка.
