Възможно ли е самолет да излети по-рано от планираното? Не знам, звучи ми странно, но истината е че днес ми се случи. Бординга започна и след има-няма 5 минутки бе приключил. Излетяхме с цели 20 по-рано. Дали защото всичките 23-ма пътници, желаещи да пътуват до кралство Бутан с полета от Катманду вече се бяха качили, настанили удобно и тръпнеха в очакване, или пък нещо с времето се беше объркало, нямам идея, а и в крайна сметка какво значение имаше. За мен бе важно (въпреки, че все още ми е трудно да го асимилирам), че и аз съм тук, и аз влизам в тази бройка, и аз летя за Бутан.
Самолетът е малък (има си причина) и принадлежи на кралската авиокомпания Drukair – до скоро единствената в света оторизирана да превозва пътници до тази малка, но вярвам интересна и криеща много тайни азиатска държава.
Не летим високо, или времето е ясно (което е прекрасно), защото пухкавите облачетата, така и не успяват да скрият заснежените върхове, вековните гори, тесните долини и извиващите се като змийчета мътнокафяви реки, които се редуват под нас. 
Чудно е, до момента, в който самолетчето не се вряза между две от планините и не започна да се накланя, ту на ляво, ту на дясно, следвайки релефа им. От едната страна зъбери, от другата огромни дървета. 
Бая се позачудих, да гледам или да започвам с молитвите.
В действителност не е толкова страшно и ако не бях до прозорец, може би нямаше и да разбера, какво се случва отвън. Но тъй като тия маневри ме заинтригуваха, първото нещо което направих след като кацнахме, бе да попитам. И разбрах, че летището в Паро (единственото международно летище в страната) се брои за едно от опасните в света, че е построено в долина намираща се на 2200м. надморска височина, че е обградено от планини достигащи височина до 5500м., че пистата е двойно по-къса в сравнение с тази на летище София например, и че полетите са разрешени само в светлата част на денонощието и често се отменят.
Като се замисля, на база на тази информация май трябва да се чувствам още по-голям късметлия, че все пак успях да стъпя на бутанска земя.
А бе, за да стигне човек до „Земята на гръмотевичния дракон“ (така бутанците наричат своята родина) никак не лесно. Не стига че летището е опасно, метеорологичните условия променливи, а и вариантите за полети са сериозно ограничени – само 5 са държавите, от които може да излети самолет за Бутан (Индия, Сингапур, Банагладеш, Тайланд и Непал), а до скоро това число е било още по-редуцирано. Но и това не е всичко и не бързайте да си закупувате самолетен билет, защото той няма да ви влезне в употреба, ако предварително не сте си набавили всички необходими документи и разрешителни, които бутанското правителство изисква, за да вдишате от техния въздух. А да се сдобиете с тях също не е фасулска работа. Не за друго, а защото всички те вървят ръка за ръка – едното без другото не е възможно. Виза, настаняване, транспорт, екскурзовод, храна, входни такси и не на последно място предварително уговорена обиколка. Всички те са задължителни и трябват да бъдат организирани и платени преди да се качите на самолета.
И ето тук някъде, за да се случат нещата по възможно най-безболезния и бърз начин, човек се принуждава да се обърне към туристическите агенции. Нямам нищо против тях, в крайна сметка всеки сам решава как да организира своето пътуване, но за съжаление, в случая с Бутан, те са неизбежни, а в същия момент от тях не зависи почти нищо (мое мнение).
Какво имам предвид ли!?
Лично аз предпочитам пътешествия без организация или поне не детайлна такава, не за друго, а за да мога да спра и да остана за по-дълго на местата, които ми харесват или пък да прескоча тези, които не ми допаднат. Аааа да, и заради изненадите, загубванията и многото истински емоции и случайни запознанства.
Това споделих и със служителите на агенцията, с която реших да пътувам – непалска (по това време се подвизавах в тази хималайска държава). За да знаят те, какви са моите желания и очаквания и на база на тях да ми предложат възможно най-интересното и незабравимо преживяване.
Не мога да отрека, че хората бяха много мили, съгласиха се с всяко едно мое изискване и ме увериха, че ще изпълнят всяка една моя прищявка и то на много добра цена. И аз се вързах.
Оказа се обаче, че нещата не стоят точно така!
Първо, за да стане по-ясно ще спомена, че Бутан си е скъпа дестинация. Правителството на страната е определило една не малка сума, която всеки желаещ да пребивава на територията на тибетското кралство трябва да заплати. Таксата варира в зависимост от сезона (от $200 до $250) и се плаща за денонощие. А когато към този сбор прибавим и разходите за самолетни билети, виза и не на последно място личните такива, числото си става сериозно. Ето защо, в този случай, цената се оказва определяща при вземане на решението, колко дни човек да остане в „Южната земя на мрака“ (друго едно от имената, с което е била известна преди време тази територия). Има и още – „Южната земя на сандалово дърво“, „Южната страна на четирите пътеки“ „Южната страна на лековитите билки“. Все южни и все интересни имена.
Но да се върна на цената, която да си кажа честно си ме подведе здравата. И аз като всички исках за по-малко парички да видя, да се запозная и да преживея, колкото се може повече неща. Да, ама Бутан въпреки че е малка държава, е страна намираща се високо в Хималаите и достигането от една точка до друга, се оказа че отнема доста време. А в комбинация с ограниченията по пътя, които бутанското правителство е наложило (но за тях малко по-късно), и работата си става дебела.
И така, от една страна имаме дневна такса, а от друга трудно придвижване. Две много важни условия, които според мен са причината, бутанското правителство с посредничеството на туристическите агенции да разпространява и предлага на туристите предимно два основни тура – културен (5-6 дневен) и планински (8-9 дни). И какво от това, ще каже някой?
Ами нищо. Само дето в моят случай, нощувките бяха 5 (паричките ми стигнаха за толкова). И простата аритметика ми подсказваше, че трябва да забравя за планината, разходките, посещенията на малките селца и срещите ми с хората, за които мечтаех и да се настроя и подготвя за една културно-историческа обиколка на страната.
И в този кюп не бях само аз. Още първата вечер от пътуването ми, се запознах с други туристи, които помолих да ми разкажат, а в единият случай дори поисках и да ми покажат техният план график и местата, които се очакваше да посетят. И знаете ли, оказаха се едно към едно с моя, независимо че едните си бяха организирали пътуването през индийска, другите през бутанска, а аз през непалска агенция. Разликите бяха минимални и ние всички щяхме да посетим едни и същи забележителности, да обядваме в едни и същи ресторанти, да нощуваме в едни и същи хотели. Защо? Защото си бяхме резервирали един и същ брой нощувки.
И така стигнах до извода, че в случаят с Бутан от агенциите нищо не зависи, но и че те не са виновни, дори напротив. Хората ми бяха предложили възможно най-добрата оферта на база времето и парите, които бях готов да отделя.
И още нещо: Малкото пари са = на малко дни. А трудно преходима територия + малко дни са = на не много. Но, „Поживьом увидим“, както са казали руснаците.
Руктее и Кинлее бяха строени и ме чакаха на изхода на малкото летището. Лесно ги познах, въпреки че бяха изписали името ми грешно. Симпатични младежи, изненадващо високи, с леко наболи мустачки (може би бутанска мода). Издокарани със странни, шарени халати, тричетвърти чорапи и черни, лъснати до блясък официални обувки.
Приветстваха с усмивка, топло ръкостискане, лек поклон и задължителното Kuzu zangpo La (Здравейте/Как сте). И нека приключението да започне!
Да си призная честно, обожавам да пътувам. Дестинациите си избирам ………… нямам идея как. Те някак, от само себе си се появяват. Много често дори не знам, къде отивам. Детайлите не са моята страст, поне не когато говорим за пътувания. Предпочитам изненадите и моментните преживявания. Да се чудя, да се мая, да се смея и разпитам. Ей такива неща ме карат да се чувствам щастлив. За ей такива неща живея.
За това, когато двамата юнаци ми споделиха, че огромният джип, пред който се спряхме ще бъде на мое разположение до края на това пътешествие, определено ме сюрпризираха. Очакванията ми, по скоро бяха с други туристи (както се случва, когато пътуванията се организарат от агенции) да образуваме група и да се придвижваме навсякъде. Но Бутан наистина е различен, и хич не ме чака да се нагодя, а започна да ми показва своите чудатости още от първата минута. Ще се разберем май. 
Кинлее щеше да бъде мой шофьор, а Руктее, който в действителност се казваше Индра, но се гордееше с псевдонимът, който си беше избрал и много държеше да не използвам истинското му име, щеше да бъде мой персонален гид. Ти да видиш! Автомобил, гид и шофьор само за мен. Колкото и да ми бе некофортно (излишен лукс), май ще трябваше да свиквам и то бързо, не за друго, а защото времето е кратко.
Пътуването от Паро до Тхимпху (столицата на Бутан и мястото, където щяхме да нощуваме първата вечер) ни отне близо час и половина, независимо че километрите, които изминахме бяха не повече 
от 50. 
Вярно, че трябваше да прескочим от една долина в друга, което предполагаше преодоляването на планината, но лично според мен една друга бе основната причина за нашето бавно придвижване – „Законът за ограничение на скоростта по пътищата в страната“. Закон, според който едно МПС при никакви обстоятелства не трябва да надвишава „невероятните“ 60 км/час. Може да е странно, може да е смешно, но резултатът от това е 10-тина произшествия на година и то всички те, инциденти предимно с паркирането. Човешкият живот се цени.
А освен, че карат бавно и внимателно, шофьорите тук са и много коректни. Така и не чух бибиткания на клаксони, а спирането и изчакването на пешеходните пътеки изобщо няма да ги коментирам, то все едно е заложено в ДНК-то им. Вземайки предвид всичко това, факта че Тхимпху е единствената столица в света без светофари хич не ме изненада.
Толкова ми бе интересно и зарибяващо да слушам за всичко това, че изобщо не усетих, как отлетя този час и половина. Но освен, че през целият път задавах въпрос след въпрос, не пропусках да хвърлям и по едно око навън. А там, необятното синьо небе се сливаше с безкрайните вечно зелени гори, оризовите полета и планините се редуваха едни след други, а по върховете се забелязваха покривите на малки къщурки и самотни манастири. Любопитството ми нарастваше с всяка изминала минута. Светът, за който мечтаех бе пред мен. Една от причината, поради които се бях решил на това пътуване – Природата. Природата, която е всичко за Бутан. 
Природата, за опазването, на която бутанците не жалят средства.
Истината е, че забрани, закони и ограничения в страната бол, но някак си, всички те са за добро. А още по странното е, че се спазват.
Забранено е например, производството и продажбата на тютюн и тютюневи изелия, както и пушенето на обществени места. Забранен е риболовът в реките и ловът в горите. Изсичането им също е забранено, докато залесяването, много странно, но не e :). 108 000 дръвчета например (числото не е случайно) са били засадени в страната в чест на раждането на новия принц. Ами, ако на краля му се родят толкова деца, колкото е имал неговият баща (цели 10 броя)! Но не, това не се случва само когато се раждат принцове (заради тях бройката се завишава). В страната се засажда дръвче и за новоредоно, и за сватба и при всяко значимо за бутанците събитие (1,3,7,21,108………). Математиците, хайде да ви видя сега!?
Какво още: Бутан е единствената страна в света, която в своята конституция е описала задължение за защита на горите и био разнообразието, както и че минимум 60% от територията й трябва да бъде покрита с гори.
А също и: Не на пестицидите и изкуствените торове. Да на био земеделието и екологично чистите продукти.
А какво да кажем за факта, че почти цялата електроенергия в страната идва от водни електрически централи. И нещо повече – Бутан произвежда толкова електричество, че дори успява и да припечелва, като изнася за своите съседки.
И какъв е резултата от всичко това – една от най-чистите страни в света, държава която отстранява три пъти повече въглероден диоксид, отколкото създава. В горите му е майката. И евала на тия хора. Уж всички правителства се стремят към това, но май много малко са тези, които правят крачки в тази посока. Докато Бутан не само, че върви по този път, но и се гордее с това. Простичко и много ефикасно.
Но, стига съм разсъждавал (за сега). Завръщам се в столицата, където ми предстоеше първа, по-сериозна среща не само с културата и историята на малкото кралство, но и „сблъсък“ с 
една нова за мен религия – 
тибетският будизъм – основната и официална вяра в страната и може би една от главните причини, за това бутанците да изглеждат толкова спокойни и щастливи (лично мнение).
Изборът на Руктее за начало и въвеждане в тази, оказала се доста сложна материя бе паднал на мемориалът Chorten.
Намиращ се в самото сърце на Тхимпху, мемориалът издигнат в чест на третият крал на страната (този същият, който поставил началото на промяната и повел народът към демокрация и модернизация) е една от големите забележителности в Бутан. Признавам му, набива се на очи със своята искряща белота, златни куполи и множество дървени орнаменти, но лично мен нещо друго ме грабна прекрачвайки прагът му. Привлечен бях от хората, които обикаляха монумента, както и от старците, които бяха насядали до огромни, изписани с непознати за мен йероглифи цилиндри.
Наблюдавах ги и се удивлявах. Спокойствие, нежност и доброта лъхаше от тях. Изглеждаха ми някак скромни и смирени, но и горди и удовлетворени. Прииждат от всички краища на страната и са тук не само да се помолят и отдадат почит, но и тайничко да си пожелаят по нещо – друго с което е изветен Chorten – място за изпълнение на желания. Място, от което и ние с Руктее побързахме да се възползваме.
Скалъпихме на бързо по едно желание и се присъединихме към обикалящите ступата хора. 1,3,7,21 или 108 – числата от преди малко отново се появиха, но този път, те бяха свързани с броя на обиколките, които човек трябва да направи, и естествено колкото повече са те, толкова по-голяма е вероятността желанието да се сбъдне. Ние направихме само 3, затова не тая големи надежди, а и определено не бяхме подготвени – в ръцете на поклонниците забелязах някои допълнителни атрибути, които при нас липсваха – молитвеното колело, броеницата и не на последно място мантрата – „думите, вибрацията, силата, енергията, която освобождава ума от неговите ограничения и рамки“.
Ом Мани Падме Хум – мантрата, с която бутанците се събуждат, думите с които те се приспиват, словата, които можеш да чуеш на всяка крачка.
„Много е добре да се рецитира мантрата Ом Мани Падме Хум , но докато го правите тябва да мислите за нейния смисъл, за смисъла на шестте срички, който е велик и всеобхватен……..“, казва 14-я Далай Лама.
ОМ – трансформира гордостта и егоизма в щедрост
МА – ревността и завистта в морал
НИ – привързаността и егоистичните желания в търпение
ПАД – невежеството и объркването в трудолюбие
МЕ – алчността и скъперничеството в себеотрицание
ХУМ – омразата и гнева в мъдрост
Но да знаете, че едно повторение не е достатъчно. Често, думите трябва да се произнесат стотици, а понякога хиляди пъти. И за да могат да се съсредоточат върху смисълът им, а не механично да броят повторенията, будистите (а и не само те) са прибегнали до използването на молитвени броеници. Наричат ги Мала и обикновено броят на мънистата им е 108. 
Ех това 108! А дали е толкова специално преценете сами: 108 е числото на щастието в източните религии. От 108 елемента е изградена Вceлeнaтa, според някои текстове. Други пък твърдят, чe чoвeĸ имa 108 чyвcтвa: 36 cвъpзaни c минaлoтo, 36 c нacтoящeтo и 36 c бъдeщeтo. Толкова са и болевите точки в тялoтo ни. Paзcтoяниeтo oт Зeмятa дo Cлънцeтo сe paвнявa нa oĸoлo 108 cлънцa, пoдpeдeни в рeдицa, а това oт Зeмятa дo Лyнaтa пък e 108 лyни. 108 повторения са ни нужни за да запомним завинаги една информация и още и още. Май има нещо, а?!
А за да може свещеното послание да се разнесе по-бързо из пространството, а също и за да могат да умножат силата на неговото действие будистите използват още едно помощно средство – молитвеното колело. Как работи то ли? Ами много просто! Най-често желаната мантра се гравира или изрисува от външната му страна, а във вътрешеността му се поставя навит на руло лист хартия, на който също се изписват „магическите“ думи. И нека въртенето да започне.
Всичко това ми бе толкова любопитно, а и май се намирах на точното мястото, което пък бе предпоставка в следващите дни да продължа с въпросите, но за днес стига толкова будизъм.
След посещението ни в мемориала, очаквах моите нови приятели да ме разведът из столицата, да ми покажат и да ме запознаят с още нещо интересно, но уви, оказа се че техният работен ден бе към своят край. Оставаше време за настаняване, няколко уточнения за следващият ден и до скоро виждане.
Я виж ти!!! Този сценарии определено ме изненада. Часът бе едва 16:30, а Руктее и Кинлее бяха вече на вратата. Пожелаха ми лека вечер и ми дадоха съвет да си почивам и да си стоя в хотела, че видиш ли утре щял да бъде тежък ден – очаквали ме посещения в Художествената галерия, 
Библиотеката, големият паметник на Буда и още няколко от музеите и културно-исторически забележителности на столицата.
„Нещо не е както трябва“, си помислих тогава. Планът, който Руктее ми описваше, сериозно се разминаваше с моите очаквания и това което бях договорил с агенцията.
Нямах никакво намерение да си лягам в 20 или пък да стоя цяла нощ в хотелска стая зяпайки телевеизора. Забележителностите, галериите или паметниците също не бяха мой приоритет. Желанието ми бе да съм навън, сред хората, да се разхождам и снимам, да дишам свеж въздух, да се усмихвам и чудя на странностите им, да опозная животът им.
И мислейки си за всичко това, осъзнах че ако не направя нещо, ще бъда прецакан. Дошло бе време за действие. Върнах момчетата от вратата, извадих картата и програмата ни за утрешният ден, която 
Руктее бе така добър да разпечата за мен и започнах да задрасквам и отхвърлям. Нещо трябваше да се промени. Вече знаех, че тук нещата не се случват просто ей така, но не можех да си представя следващите 5 дни да прекарам по този начин.
Гледахаме странно, втренчено и недоумяващо, но когато свърших и им разказах подробно, какви са моите предпочитания и на къде се надявам да поемем, ми отговориха, че ще поразпитат и ще направят всичко възможно да направят престоя ми в Бутан интересен и запомнящ се.
Няма спор, Руктее е страхотен гид, но само в случаите, когато говорим за култура и история. Стане ли обаче въпрос за разходка в планината например, нищо не отбира, познанията му за животните и птиците са минимални, а местата изискващи това непознати. Истината е, че гидовете тук се обучават и вземат сертификати за точно определени турове и за съжаление компетентността им стигат само до там.
Знаех, че ги поставям в неловко положение (все пак всичко бе организирано и платено предварително), но също така усещах, че могат да го направим. Не ги молех да нарушат правилата, а само да заменят една цел с друга. А и бях сигурен, че в крайна сметка всички щяхме да бъдем доволни, всеки един от нас щеше да научи по нещо ново и щеше да преживее не една и две луди истории, за които да разказва.
Това беше, направих каквото можах. Ако се получи – страхотно, ако ли пък не – здраве. Грабнах фотоапарата и изкочих навън.
Първото нещо, което привлече вниманието ми, бяха сградите – като близнаци са. Е, не еднояйчни, но приликите са сериозни. Фасадите, прозорците, орнаментите и рисунките по тях са задължителни и навсякъде са еднакви. Законът си е закон без значение дали става въпрос за банка, жилищна сграда, бар или административна такава. Височината също се контролира – макс 6 етажа. Добре, че в цветовете не са ги ограничили, че нямам си и на идея как щях да се ориентирам по улиците.
След това дойде объркването с облеклото – от монашески дрехи, през традиционните Кира за жените и Го за мъжете (това са същите онези халати-пеньоари), та до скъсаните дънки и разпуснати тениски. Не знаех какво да мисля, но определено комбинация между набожност и дисциплина примесена със свободия хич не ми допадна.
А магазините? От подобие на битаци, с разхвърлени на купчини всякакви парцалки, през лъснати до блясък магазини за конфекция и платове. Казано по друг начин – компилация от индийски сбирщайн и бутанската изисканост. Грозна картинка – също не в мой стил.
Замислих се за всичко това, което бе пред мен и стигнах до следния извод: „Опазването на природата си има цена“.
Производствата в редица отрасли липсват или са сеориозно оганичени, но търсене има, особено от туристите. И какво правиш в случаите, когато не произвеждаш? Внасяш. От къде? Ами най-добре от някой съсед. А с кого граничи Бутан? С Индия и Китай – ограничен избор, но пък качествен, когато говорим за цена. И тъй като отошенията между хималайското кралство и Република Китай са обтегнати 
(Китай претендира към една не малка част от северен Бутан), кой остава? Индия.
Същата тази Индия, с която бутанското правителство сключва през далечната 1949г., така нареченият „договор за приятелство“. Индия, която е основният вносител в страната и естествено главният консуматор, когато заговорим за износ. Индия, която съвсем доскоро е имала право да се меси във външната политика, отбраната и търговията на Бутан. Индия, чиито жители могат да посещават съседен Бутан почти без ограничения. Индия, чиято валута (индийска рупия) е обявена за законно платежно средство на територията на Бутан и за която е фиксиран местният „ngultrum“. И още и още. Влиянието, което Индия има над Бутан е огромно. Казано по моя си начин: Бутан зависи от Индия.
А тъй като споменах валутите, ще кажа няколко думи и за обмяната им тук:
$1 = Nu 60 – ако обменяш $50 доларови банкноти или банкноти с по-голяма стойност.
$1 = Nu 55 – при по малка стойност на обменящите банкноти.
Не за пръв път се сблъсквам с тази аномалия. И след задълбочени изследвания в областта (шегувам се разбира се), достигнах до извода, че проблемът са двайсет доларовите банкноти. Явно те са най-често фалшифицираните и може би поради това са и най-нежеланите в обменните бюра и банките. 
За това, ако ще посещавате Бутан си носете от $50 нагоре, за да не се прецакате.
И така в размисли и страсти, моята разходка продължи до момента, до който не стигнах до малко площадче, на което бе издигната сцена, на която пък се редуваха младежи да танцуват и пеят. 
Беше нещо като състезание, защото имаше жури, което оценяваше участниците вдигайки табелки с числа от 1 до 9. Забавляваха се, а и аз с тях. Най-весело ми беше да ги слушам, как рапират. Облечени в ония ти му халати, подскачаха на сцената, въртяха се и мятаха ръце.
Определено, това бе хита на вечерта. А след толкова смях, човек огладнява. Но за вечерята ще разкажа друг път, че то си е направо за роман.