И след поредната порция сиво ежедневие, отново бе настанало време, за планове за пътешествия и обиколки. В началото на тези мартенски дни имахме обещание за няколко почивни дни, които да ни накарат да забравим за всичко сиво около нас и да се отдадем на нещата които харесваме, с хората които обичаме. Другото „обещание“ бе за хубави слънчеви и засмяни дни, които позволяват да излезем от черупките си и да се впуснем сред природата, пред която толкова се захласваме и която толкова бленуваме всеки ден. И отново както често се случва, нямах търпение да тръгнем и бях готов поне половин час по-рано от уречения час и имах предостатъчно време да отида да заредя бензин, да проверя гумите, да поръчам кафенце за събуждане, да взема няколко вестника за „изпът“, макар че още тогава да ми бе ясно, че няма кой да ги погледне… И говорейки ви за вестници, то тук е момента да похваля издателите на в-к „24 часа“, които на връх националния ни празник, бяха избрали един много добър начин да го почетат – вестникът бе „опакован“ в трибагреника, сякаш да ни покаже, че това е било най-важното за всички онези наши предци, жертвали се, за да имаме своята идентичност като народ, като нация…
Бях горд, че именно това бе идея на този вестник, тъй като към него имам определена слабост и съм го приемал за „моя вестник“, тъй като с него имаме нещо общо – една рождена дата, там в средата на месец Април – само дето аз ще дойда малко по-старичък.
Бързо се събрахме обичайната компания и под акомпанимента на познатия рефрен „…стягам багажа … и дим-дим-дим да ме няма…“ се насочихме нетърпеливи към Пловдив, за да вземем и четвъртия ни, незаменим за тези пътувания, спътник. – вече сте чели за „готината майна“.
Около два часа по-късно, групата ни бе в пълния си състав и готова да се забавлява и наслаждава на следващите няколко дни. И ако всички около нас бяха се разбързали да прекарат деня заобиколени от множество непознати на емблемантичния вр. Шипка, то за нас празник бе това, да прекараме времето по между си на място, където едва ли щяхме да срещнем кой знае колко хора, място което се намираше на „отсрещния баир“ на Шипка. Но, за да започне нашата истинска почивка, трябваше първо да минем и да „заберем“ един наш приятел от родния му Казанлък, който ни посрещна с по една биричка за „добре дошли“, а пък после ни изпрати с местен „деликатес“ – ракия от рози. Пътувайки към него, се убедихме, колко правилно е било решението ни , да прескочим вр.Шипка на този ден – лудницата за там бе пълна, пътят заварден от полицията, а истерията всеобща. Гледайки всичко от това ми стана яко, че толкова много хора са дошли да почетат паметта на нашите герои от миналото, станали причина да имаме този празник, но пък от друга страна и се радвах, че не участваме в тази масовка.
Около обяд, най-накрая успяхме да се отправим към първата ни цел от нашето 4-ри дневно пътуване – Бузовград. Ако за първи път чувате това име, то това всъщност е едно село до гр.Казанлък – има няма 5-6 километра от там по северните склонове на Сърнена Средна гора. Името е малко познато и заблуждава, че става въпрос за някое малко градче, но всъщност „град“ произлиза най-вероятно от „градище“ (селище), а първата част…е, за нея ще стане въпрос по-късно. Може да се каже, че това селце, е отделено от Казанлък посредством всеизвестния на всеки завод „Арсенал“. Както сами се досещате обаче не самото село бе нашата цел и ще се окажете прави – искахме да посветим деня си на пътеката над селото и „забележителностите“ през които преминава. А, до там се стига мнооооого лесно – хващате главния път от „градо“ (както казват шопите) и си карате, яздите, вървите (според с това, с което се придвижвате) по пътя с предимство, току-до самия край на селото, където вдясно би останало като някакъв тъжен паметник – неизползваемата в днешния дни детска градина. И за да не стане грешка, там на пътя има и табела, която ви подканя да завиете вляво към началото на пътеката, където има и допълнителна информация за маршрута и да ги наречем главните атракции.
Тръгнахме със страхотен ентусиазъм, радостни от факта, че въпреки дъжда от предните дни, то пътеката не бе разкаляна, а напротив бе си истинско удоволствие, да се разхождаме по нея и макар че гората през която ни предстоеше да преминем бе предимно широколистна и макар да не се бе раззеленила, то бе страхотно да се разхождаме по нея, тъй като бе време от годната, когато е направо предимство да няма листя по короните на дърветата и всеки слънчев лъч да е приятен масаж за тялото. А, иначе това безспорно е една от най-добре маркираните и обозначени пътеки, по който сме се разхождали – то не са маркировки на почти всяко дърво, колчета забити с начертаната маркировка и какви ли не по размер указателни табели.
Честно казано, на момент дори очаквах на някои места посоката да е оказана и на брайловата азбука. Освен, че пътеката е доста „айляшка“ – до главната забележителност тракийския мегалит, няма кой знае какви изкачвания или места, които да ви изпотят, но пък не липсват места за отдих, на които да поседнете и да се насладите на слънчевите ласки, на добрата компания и някой вкусен сандвич. Последните две разбира се, ако сте се подготвили предварително, тъй като първото което е, това не е от най-посещаваните и традиционни екопътеки и не се срещат много хора и ще е истински късмет да намерите добра компания, ако не сте се организирали предварително и разчитате на случайни срещи. Второ, макар и селото да е на един хвърлей място, то не очаквайте около всеки кът за почивка да има количка за хотдог и варена царевица. Всъщност това с царевицата е добра идея и бих се възползвал, но тъй като както вече споделих, пътеката си беше „айляшка“, а и не бяхме подготвени със сандвичи, то не се възползвахме от подканящите ни пейки, а се наслаждавахме на добрата компания крачейки бавно и лежерно.
Това за мен може да се каже, че бе и най-веселата пътека от всички, които съм преминавал – навсякъде по дърветата освен традиционната маркировка имаше изрисувани множество … усмивки. По-скоро усмихнати червени емотикони, макар че в интерес на истината при първия ни зрителен контакт с тях ги сбъркахме за „дяволчета“. Определено това е добра идея и създава някаква положителна атмосфера, но мое мнение, с което не искам да ангажирам никого е, че тези „горски емотикони“ можеха да са в различен цвят – традиционните жълто и оранжево – цветове, създаващи доста повече положителни емоции.
От първоначалните проучвания за Бузовградската екопътека, бяхме наясно, че двете главни забележителности са споменатия вече тракийски мегалит и Бузовградското кале. Вече на място крачейки сред широколистната гора, примесена от време на време от някои иглолистни видове, установихме, че пътеката има своите разклонения, към други атракции, с който решихме да се запознаем. Може би пропуснах да спомена, че маркировката на екопътеката включваща обиколка на мегалита е в зелен цвят, но вървейки се натъкнахме на разклонение, което „обещаваше“ да ни заведе до „мъжкия камък“. Всъщност това бе разклонение на пътеката за друг маршрут по „жълтата маркировка“ водеща до съседното село Розово.
Тръгнахме към въпросния „мъжки камък“ усещайки явно какво ни очаква там, като си мисля, че някакси жените в групата ни бяха далеч по-ентусиазирани и с по-бодри крачки вървяха нататък. А и тази пътека не се отличаваше от досегашната по която крачехме и бе все така приятна сред предимно млада широколистна гора, като преминахме през нещо като поточе, по което едва-едва пъплеше някакъв ручей, а пътеката около него бе „подсигурена“ с дървен парапет, явно служещ за украса, понеже не можеше да се нарече, че е опасна или екстремна.
Малко след това достигнахме и до разклонението за „камъка“ и оставихме пътеката за с.Розово, може би за някой друг път. Друго характерно за този маршрут, освен че е осеян с множество указателни табели е това, че измерването на разстоянието от обект до обект не е както на другите подобни маршрути – в часове, а в минути. Някак странно ми беше да виждам подобна мерна единица за разстоянията, обикновено сякаш при толкова кратки преходи просто не са слагали цифрово изражение на времето за което се достига.
И ето ни вече бяхме пред „мъжкия камък“ или както още го наричат „бащин камък“. Не бе нужно да сме запознати с легендата за него, за да ни стане ясно защо са избрали това му име. Едва ли за някого от нас бе изненада какво ще види – по форма въпросната скала много наподобяваше на един характерен орган от мъжката анатомия, откъдето явно произлизаше и наименованието му.
Подочухме, че имало някакви теории, че тази смущаваща за пуританите „скална конструкция“, е била използвана от траките за разни ритуали свързани с плодовитост и сила, но дали е така едва ли някой може да каже с някаква категоричност. Аз мога да ви кажа ние за какво го използвахме – за нашите си ритуали свързани със зареждане с енергия, които се състоят в това всеки да си намери някое удобно местенце на скалата, да се поизлегне или както ние сме му измислили термин „да се заземим“ и максимално да се наслади на слънчевите лъчи и да събере слънчева енергия, а в доста случаи и странен тен. Определено „описаните“ ритуали ни отнеха може би два пъти повече време, отколкото разходката до този момент. Любувахме се и на гледката, която ни се разкриваше към част от язовир Копринка, Стара планина и Казанлък.
Заредени от „мъжкия камък“ се отправихме към главната атракция на трасето – мегалита, по същата ненатоварваща пътечка и стигайки до следващия разклон се натъкнахме и на една веселяшка компания, използвала празника и хубавия ден да си направи един хубав пикник на това местенце, където предвидливо бе направен кът, в който не една, а няколко компании да могат да се насладят на някои деликатес приготвен на дървени въглища и скара, сред природата. А пък ако има и деца, то те може да си поиграят на люлката, а ако пък няма, въпросната люлка може да пробуди децата в нас, както стана с прекрасните ни девойки, които се позабавляваха люлеейки се…. И сякаш в онзи момент се бяха подмладили с поне десетина година и имаха безгрижното, щастливо детско изражение.
След като си припомнихме детството за момент, се насочихме по пътеката водеща към основната ни цел и буквално след няколко минути вече можехме да го видим, че и да го обследваме от всичките му страни.
Мегалитът над Бузовград или „Вратата на богинята“, както го наричат местните, се предполага, че е скално светилище на населявалите тези земи – траки. Самото „светилище“ се състой от грубо казано, струпани монолитни каменни блокове, с образувал се процеп по средата, който са нарекли „прозорец“. Именно през този правоъгълен отвор в деня на лятното слънцестоене – 21 юни, при залез слънце се наблюдавало как слънчевите лъчи проникват през „прозореца“ и тъй като се смята, че траките са отдавали много голямо значение на изгрева-който се свързва със съзиданието и раждането и на залезе-символизиращ смъртта и прехода в царството на мъртвите, то е изникнала теорията, че тези камъни са поставени по този определен ред, от нашите предци и са служели за изпълнение на техните ритуали. Именно със този скален феномен е свързано и името на село (цитирам) „Не е ясно на пръв поглед, че името е свързано с тракийския мегалит край селото, но категорично можем да бъдем убедени, че името на селището произлиза от тракийската дума „буза“. Твърдението, че е град не бива да ни учудва, тъй като в миналото думата град се е иползвала и в влизала в корена на думата градище, именно заради наличните край селото астрономически мегалити.Известният процеп от камъни през който се наблюдава лятното слънцестоене и ред други астрономически феномени, всъщност на народен език се обозначава като градище, а факта, че трябва да провреш лицето си, за да видиш през камъните невероятния пейзаж, съвсем точно е определило името на близкото селище – „бузово градище“.
Всъщност според археолозите началото на това скално образование е нейде в далечното II хилядолетие преди Христа, като дори и да е създадено от човешка ръка, се предполага, че то е дело на населението обитаващо тези земи преди траките, а самите траки, са го „наследили“ и мегалитът се е вписал в ритуалите им. Според видния траколог Александър Фол мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, като на други два са съответно разположени Голямата Косматка и потъналата в язовир Копринка столица на траките-одриси – Севтополис. Според същия на хълмовете на Стара планина, срещу „прозореца“ има или би трябвало да има (така и не ми стана съвсем ясно) други подобни „съоръжения“, които освен култови, са имали и военно-отбранителни функции. Явно проф. Фол е бил толкова запленен от това място и е вярвал, че това е „врата към отвъдното“, тъй като след смъртта си е поискал прахът му по време на лятното слънцестоене да бъде разпръснат през скалния отвор.
За други пък това е дело на природните сили и подредбата на камъните е чиста случайност, като освен с причудливата си форма, може да служи и за друга цел – зрителна площадка към околността, тъй като предвидливо има и „компас“ с интересните обекти, които може да се видят от там.
В интерес на истината не зная какво е почувствал проф. Фол на това място, но сякаш ние се „заредихме“ много повече на „бащияния камък“. Кой знае, може би заради това, че докато бяхме на мегалита не успяхме да останем сами, а все имаше някого, което може би ни попречи да се отпуснем и да се насладим на мястото. Когато пристигнахме там бе едно момче с огромното си куче, което (момчето де) имаше малко страшен вид – цялото му лице бе в рани, все едно бе някой уличен побойник, който наскоро е имал спречкване с други гамени. Определено комбинацията от външния му вид, с това наранено лице и голямото куче, ни караше да го заобиколим отдалеч, с изключение на „старшия“ на групата ни. Него такива неща не го възпират да си общува с хората и този път не направи изключение. Оказа се, че отново сме направили прибързани първоначални изводи – момчето бе от съседното село, силно привързано към кучето си, което непрестанно разхождало и тренирало по пътеките над селото, а външния му вид се дължал не на сприхав нрав, много насъбран тестостерон или пък на неподчинението на кучето, а на простата и тривиална причина, че няколко дни преди това е претърпяло автомобилна катастрофа с други хора и от там са прорезните рани по лицето. След него пък тишината бе „разкъсана“ от шума на кросов мотор – оказа се, че пътека се използва от колоездачи и мотористи, толкова често, колкото и от такива като нас, разчитащи на двата си крака. Явно местното момче, не обичаше много тези с моторите, защото бе споделил, че едва ли не умишлено слага на пътеките големи клони, който да ги спират или поне забавят. Признавам си, че и аз не ги харесвам тези с моторите да ми се пречкат по горските пътеки.
А пък може би и това, че започна да ръми си каза думата, да побързаме да си тръгнем от това „тракийско светилище“ без да усетим енергията му. Стигнахме до разклона, с къта за отдих, за който споменах преди малко и към който нямахме нужда от указателни табели, че дори можехме да отидем със завързани очи – достатъчно бе просто да следваме аромата на скарата от хората, които си бяха спретнали пикник там. Изведнъж отново слънцето си проби път из между облаците и „аромата на дъжд“ се изпари, затова решихме да се отклоним за пет минути от пътя си и да отидем до „дялания камък“.
Не разбрах да има някаква легенда за този камък, явно заради причудливата си форма, която все едно е издялана, е направил впечатление на хората, които са маркирали пътеките и са го включили в маршрута за по-голямо разнообразие и наситеност. Иначе на мен ми заприлича на каменен саркофаг, древен, че чак обрасъл целия с мъх, все едно това е дома на някой наследник на граф Дракула и след здрач, когато и последния слънчев лъч премине през „прозореца към отвъдното“ на мегалита, той се събужда и започва да обикаля околността за някоя заблудена животинска душа, а понякога и заблудена човешка душица, с които задоволява своят глад и жажда… Ето така, може да се роди и още една легенда, за прокълнат местен владетел, който бил толкова кръвожаден, че бил прокълнат и прокуден от народа си и сега странства в мрака и продължава да върши злините си… Но това разбира се няма нищо общо с действителността и е плод на моето въображение.
На същия принцип си мисля, че в маршрута са могли да попаднат и други скали, със странни форми, наподобяващи неща от заобикалящата ни среда – ето така например, след като поехме към калето, то свърнах леко в страни от пътеката и се натъкнах на друга причудлива скала, която оприличих на куче и може да се добави на картата, като потенциално място, на което мераклиите като нас, да обърнат внимание. Ще го нарека „perro de roca“ или скалата куче на испански, в чест на „старшия“ ни, покрай когото понаучихме някоя друга дума и правило на езика на иберийците.
Хубавото на този маршрут е, че не бе необходимо да се връщаме по същия маршрут – реално пътеката прави кръг. Даже „официално“ това са две пътеки – ако там откъдето тръгнахме вървяхме по „зелената“ маркировка, то от мегалита през калето и гробницата вече се движехме по „синята“. Както и да са „оцветени“, то това за нас бе една много приятна пътека. Макар, че ако искате малко повече да се поизпотите, то тогава може изминете маршрута обратно на нашия, тъй като изкачването по „синия“ път е доста по-осезаемо.
Стъпили на „синята“ пътека съвсем скоро се озовахме и на останките от крепостта, която се е намирала над селото. Ако очаквате да видите нещо подобно на Царевец или Цари мали град, някоя въстановка на древна крепост, то най-вероятно ще се разочаровате. Това, което е останало от тази крепост са руини от напълно разрушените стени и трябваше да вкараме доста въображение, за да може да си представим как би изглеждала в добрите си времена. Крепостта, която се е издигала на 566 метра надморска височина, се е простирала на 17 дка площ, като в най-високата си част е имала и наблюдателна кула, от която реално са останали и най-видните останки – част от зид висок около 3-3.5 метра. Твърди се, че Бузово кале е имал подземен тунел за водоснабдяване от р.Тунджа, като благодарение на него крепостта е устояла цели 7 месеца на опитите на османците да я превземат, но след като разбрали за този тунел все пак калето се е предало. Очаква се Историческия музей в Казанлък в скоро време да започне по-сериозно проучване на крепостта, като вече е получило разрешение от Министерски съвет и нищо чудно в близко бъдеще да бъде иззидана някаква част от тази ранновизантийска крепост.
След крепостта се преминава през местността „Черковищата“, където се предполага, че се намират останки от основите на късноантични християнски храмове, които са обслужвали селищата в подножието на Средна гора, както и на гарнизона на близката крепост. Тук даже се наложи да проявим още по-силно въображение да си ги представим, само по струпаните камъни, за който се предполага, че са останки от тези храмове. Веднага след това пътеката се спускаше през гората, докато се достигне до откритата през 2012 г. могила над с.Бузовград. За наше съжаление, не само че не можеше да се влезе в гробницата, а и тя самата приличаше по-скоро на „склад“, отколкото на някакво древно култово огнище. Срещал съм и други „могили“, за които е нецелесъобразно да има служител на музея, който да ги показва по всяко време, но поне входа можеше да бъде видян в естествения си вид, а не като тази да е опакован с алуминиеви панели.
Това бе общо взето и края на разходката ни – оставаше само да се върнем до селото по черен път, водещ покрай гробището, като направихме и едно добро дело – преместихме паднал клон от пътеката, а също така успяхме да разлаем кучетата покрай къщите, през които минахме, а да … разгневихме и няколко петела, който набързо прибираха кокошките си, за да не вземе пък да им харесаме случайно „момите“. Гледайки, как за единия кокошарнник се грижат два петела – млад и стар, при нас имаше време да възникне и „академичната дискусия“ дали младия петел, обгрижва и по-старите кокошки или това е работа на по-стария му събрат. Явно ни беше напекло слънцето.
Така премина нашето опознаване на пътеката над Бузовград – официалната статистика гласи, че до мегалита се достига за 40 минути, а цялата обиколка отнема 2 часа. Може и така да е, но ние не бяхме там, за да бързаме и да гледаме часовниците, както вече споменах, наслаждавахме се на слънчевото времето, на първата ни разходка след два месеца, на компанията си, а и за какво трябваше да бързаме – къде, къде по-приятно е да изкараме целия следобяд сред природата наслаждавайки се на осанката на Стара планина, вместо да сме в задръстване на Шипченския проход, през който трябваше да преминем за следващата ни дестинация.
Тъй че не губете време – съберете няколко веселяци и отидете на тази пътека, за да се насладите на разходката и на компанията на скъпите си хора.