След посещението на Carta и Фагараш в късния следобед пристигнахме до „next point“ от нашето пътуване из земите на страшния граф Дракул, Брашов ни посрещна с леко натоварен трафик, след приключване на работния ден на местните хорица. Имахме леко притеснение как ще се справим с паркирането, понеже се оказа, че нашата квартира е в близост до историческия център на една от главните улици и паркоместата бяха кът, ама пак бяхме уцелили добро място и хазяйна ни пазеше специално място пред квартирата. Въобще продължаваше да се затвърждава положителното ми мнение за румънците. 
В общи линии мен, „Майната“ и „СамоДива“-та не ни свърташе и скоро се озовахме навън, нетърпеливи да се заредим с първи впечатления за града. Единствено „Сноумен“ не споделяше нашия ентусиазъм, или бе изморен от шофирането насам, или пък пък бе изморен от нашите „бръщолевения“. 😉 Остана човека, да релаксира и да се възползва от хидромасажорната душ кабина.
Но както споменах, ние тримцата нямахме търпение да видим, дали препоръките, които бяхме получили за града, ще са основателни. А, те бяха доста положителни от всичките ми познати и от други ентусиасти, озовавали се по някое време в този град – именно и затова престоят ни тук щеше да е една идея по-дълъг и да се насладим на две вечери в този румънски градец.
Та след като бяхме посетили шестия по големина град в северната ни съседка – Крайова, който не ни разочарова, сега предстоеше да обърнем внимание на седмия в тази своеобразна класация и въобще не губихме време, а се впускахме в опознаване на уличките из стария град на Брашов.
Решихме да се впуснем в пешеходната зона завивайки покрай францисканската църква и манастир свети Йоан Кръстител, а скоро озовавайки се на „главните“ алеи, ни грабна сериозна тълпа – туристи и местни хора, които се разхождаха или вече бяха поседнали на заведенията наоколо. А, първите ми впечатления наистина бяха отлични – а атмосферата,честно казано ме караше да се чувствам се все едно съм в някоя от любимите ми средиземноморски страни. 😉 
Предполага се, че градът е основан в началото на XIII век, от немски колонисти. Първото име на града, дадено от саксонските заселници било Корона или по-точно Кронщад /Kronstadt/, което в превод общо взето означава същото. 
Мястото, избрано от известните с търговския си нюх саксонци, не е случайно тъй като оттук минавали главни търговски пътища.
Всъщност по това време града се е намирал в рамките на Унгарското кралство, като унгарското название, с което е бил известен е Брасо /Brasso/. Може би трябва едно малко уточнение, че в началото по-скоро с Брасо се определяла областта, около града, а едва по-късно през годините е припознато като име на самото населено място.
Може да се каже, че града си е бил с доста силно немско влияние, чак до установяване на комунистическия режим, когато етническите саксонците са една сериозна част от състава на населението, както и съставляват местния „политически и икономически“ елит.
Архитектурата на „стария град“, в който реално и ние бяхме потънали напомня именно за онези времена. Бяхме оставили обаче разходката из главните забележителности за следващия ден, а настоящата ни цел за вечерта бе да намерим някое добро заведение-знаем как става това или питаме местните да ни препоръчат заведение, където те ходят или просто се озъртаме за някое място, което не страда от липса на клиенти – гаранция, че си заслужава. 
Предпочетохме да се спрем на втория начин, като държахме да не сме на главната пешеходна алея, а в някоя от пресечките и много скоро бяхме набелязали едно заведение, около което гравитирахме като „луна“ около „планета“, дебнейки някой да стане, за да се настаним. Е, скоро ни се усмихна късмета и се стрелнахме към една маса, която се освободи, буквално изпреварвайки една двойка с финален спринт. Но си заслужаваха тези ни усилия – наистина бяхме попаднали на заведение, от което останахме много доволни, а след това определено имахме нужда от малка разходка, за да слегне обилната вечеря. 
Интересно е, че Брашов има нещо общо с нашата черноморска столица Варна. И ако се чудите какво е, то подсказвам, че за определен период от време са имали едно и също име. Е, предполагам, че за повечето които не са свързани по някакъв начин с някой от двата града, туй ще е голяма загадка – какво е това общо нещо между Брашов и Варна или Кронщад и Одесос. 
Е, точно между тези наименования няма, но в опитите си местните комунистически партии да се „натегнат“ на своя по-голям брат – някогашния СССР, са стигнали до там, че през 50-те години на миналия век са преименували двата града в чест на тогавашния „вожд“ – другаря Сталин.
Разглеждането на забележителностите ги бяхме оставили за следващия ден. Но явно аз бях най-нетърпелив – събудих се рано, докато все още моите приятели отказваха да отворят очи. Затова излязох сам – обичам да видя града в които сме когато се пробужда, много е различен от това да го видиш през деня и вечерта. Тъй оправих се набързо и хванах улиците. И разбира се не съжалявах – можах да се насладя на спокойствие на централните улички в стария град, без да се сблъсквам с тълпата движеща се нагоре-надолу, успявайки да видя неща, които иначе бях пропуснал.
Безспорно любимото ми „откритие“ бе едно кафене, разположено в една от нишите/коридорите водещи към вътрешния двор на една от сградите, която бе аранжирана като … библиотека. Много ми допадна идеята и се зарекох, след това да го посетя. Но както стана дума – когато града се събуди, някои неща изглеждат доста по-различно, както и в случая – след като отново улицата се бе превърнала в море от хора, атмосферата не бе същата и не бе изкушаващо място на което човек иска да изпие едно кафе. 
Общо взето преди да се съберем с моите си хора успях да направя една бърза опознавателна обиколка от атрактивните за туристите места в града. Първата ми задача обаче бе да видя къде са намира туристическия център, за да мога да се въоръжа с една „хубава карта“, за да не пропусна нещо интересно. 
Но явно и този център не бе за такива нетърпеливи индивиди като мен, тъй като официално му работно време бе за по-поспаливите ми съратници. 😉
Но ето, че и другите от „експедицията ни“ се бяха разбудили и се разбрахме да се срещнем. И къде ако не на площад „Сфатулуй“ или както е известен като „площада на кметството“ – сърцето на града. 
И не само на стария средновековен Брашов, когато именно в сградата на „съвета на консулите“ са се решавали всички важни въпроси на града от 1420 година, където са се събирали представителите на всички занаятчийски гилдии – нещо подобно на днешния общински съвет. В последствие красивата, представителна сграда е била кметство, продължавайки да изпълнява своята управленска роля. 
Часовниковата кула пък е изпълнявала и важна защитна функция – тя е била по-стара от сградата и преди да бъде включена в основата й, е служила като наблюдателна кула, от която се е следило за приближаване на враговете на града и именно от „кулата на тромпетите“, са били алармирани гражданите за евентуални опасности. Е, може да се сетим от името по какъв начин е ставало вдигането на тревога. 😉 
Но както стана въпрос, не само в миналото това е било „сърцето“ на града – днес освен, че площада е може би най-разпознаваемото място за всеки един турист и една от най-сниманите забележителности, то това е и мястото, както имахме възможност и сами да се убедим, където местните могат да изразят своето мнение и да протестират по злободневни теми, или да се съберат да празнуват заедно с туристите някакъв специален повод. 
Някогашното кметството се е превърнал в „домът“ на историческия музей на града , където може да се проследи историята на този забележителен румънски град. Всъщност това не е „оригиналната“ сграда, в която се е „ковяло“ бъдещето на града от знатните й занаятчии, а датира от началото на XVIII век, както всъщност и на заобикалящите я пъстри сгради около площада, които придават неповторим колорит на това място. 
Тези някогашни домове на първенците на града, днес са приютили множество кафенета и ресторанти, които дават възможност на туристите да станат част от тази атмосфера и да се насладят на някое от многобройните събития, които се организират на „площада на кметството“. 
Не всички сгради обаче са приютили места за хапване и пийване, ами в някои от тях може да се „нахрани“ и душата – там между заведенията е сгушена една от най-старите църкви в града – Biserica Sfanta Adormire, а пък друга от сградите на площада е „скрила“ музея даващ ни представа каква е била градската среда и бита в близкото минало.
Там зад въпросния музей, в югозападната част на площада се извисява „снагата“ и на друга от големите забележителности на града – Biserica Neagra (Blacк church). Строежа на църквата започва в края на XIVв., на мястото на останките на по-стара църква разрушена от монголското нашествие стотина години по-рано, като първоначално е била известна като църквата „Света Богородица“. Казват, че строителството и е започнало от български майстори-зидари. Само дето продължението, не е повод за гордост, тъй като легендата гласи, че имало едно немско дете, което нон-стоп се мотаело около строителите и само ги дразнело, докато един от тях не издържал и го бутнал от 65-метровата кула, а в последствие за да прикрие престъплението си зазидал телцето му в стените й. Имайки се предвид едни наши „стари“ традиции, в които за здравина се зазидват телата на хубави девойки, нищо чудно детето да не е било чак такъв дразнител, а да е станало жертва на този „обичай“ сред някогашните ни строители.
Иначе сегашното си име „Черна църква“ носи заради тъмния оттенък на стените си. Това се дължи на саждите от изпепелилия Брашов голям пожар през 1689г., когато австрийската армия завзема града. Може да се каже, че днешния Брашов, които познаваме и харесваме се е „преродил“ от пепелта на онзи унищожителен пожар, а „Черната църква“, не позволява с „опушения“ си вид, това събитие да бъде забравено от поколенията.
Казват, че църквата е най-голямото готическо здание, не само в Румъния, но и в Югоизточна Европа, но лично аз си признавам, че не бях особено впечатлен от въпросната огромна църковна обител. Отпечатъка на времето си е оставил сериозен отпечатък, но това може би се дължи, не само на пожара от преди три века и половина, а и от материала, които е изграден. 
Каменните блокове, са с песъчлив състав, което го прави ронлив, затова много от орнаментите, които следва да го разкрасяват, са загубили своя блясък. Допълнително една голяма част от „туловището“ на църквата бе опасано от строително скеле, от реставрационните дейности, които текат, но както може да си представи човек, това по никакъв начин не допринася, за по-добрите впечатления.
Е, казват че интериора е далеч в по-добро състояние и освен самата украса и иконописите си заслужава да се види и богатата колекция от турски молитвени килими, но лично аз, а и останалите покрай мен не пожелахме да се уверим за това със собствените си очи. Уж се определям като „невярващ“, но колко ли пъти съм се „лишил“ да видя страхотните украси на подобни храмове, от уважение към институцията, която представляват и някакви мой си задръжки, че не е редно да „нахълтвам“ вътре воден само от любопитство. Странна работа.
Нашата разходка продължи към портите „останали“ в наследство от някогашните крепостни стени. Първоначално средновековната крепост е имала три входа, към които в последствие били добавени още два. В наши са оцелели само две от тях, разположени една до друга – порта Света Екатерина и порта Шей. Останалите три са били разположени по северната страна, но поради разрастването на града в тази посока, през XIX век са били съборени. Е, кой да предполага, че ще има нещо подобно на „туризма“ дето ще носи толкоз постъпления в хазната, че да са се запазили. 😉
А, порта Света Екатерина е направо истинско архитектурно бижу. Построена през далечната 1559г. за отбранителни цели, това е единствената запазена оригинална порта. Голяма красавица, но с тъмно минало. В миналото е известна и като Porta Valacce (може би производно от „влахи“) е била единствената през които румънците са имали право да влизат в града. Звучи като парадокс, но по време на саксонското управление на града м/у XIII-XVII век на румънците им е било забранено да притежават собственост вътре в града, като по този начин се заселват в близкия квартал Шей, в близост до крепостните стени. И не само, че не можело да притежават собственост, но дори им е било позволено да влизат само в определени часове, както и е трябвало да заплащат такси за да продават своя продукция в рамките на крепостта. Ти да видиш…
И още нещо любопитно – четирите кули на портата символизирали, че цитаделата има съдебна автономия и притежавала “right of sword” или с други думи да налага смъртно наказание. 
В непосредствена близост е и другата порта Шей – от името и става ясно, че през нея се е осъществявала връзката с разширяващия се квартал Шей. Тази порта приличаща на Триумфална арка реално е заменила някогашната силно пострадала в пожар разразил се в началото на XIX век.
Точно срещу порта Шей, се намираше и туристическия център, които бях проучил по-рано сутринта. Но отправяйки се към него забелязахме, че излизаше човек, който врътна ключа на входната врата. Е, това беше гадно, точно под носа ни да „пуснат кепенците“, но все пак Сноумен се прояви като най-нахален и му обясни на човека, че искаме да се сдобием с готина туристическа карта. Е, човека погледна часовника си, набързо нахълта да ни даде две-три карти, преди отново да побегне към автобусната спирка, където явно очакваше някакъв автобус. Е, не можахме да научим информация от извора за нещо интересно, но поне се бяхме сдобили с така исканата от мен карта. Обичам ги тези карти – признавам си. 
Продължихме в обиколката в посока на извисяващ се под гористия хълм, преминавайки покрай красив спортен център изграден в стила на порта „Св. Екатерина“ – дето се вика на човек да започне да му се тренира. Имаше и едно примамливо кафене в двора му, на което можеше да поседнем, ама защо да го правим – в онзи момент нямаше готини румънски тенисистки тип „Симона Халеп“, които да потичвам по корта с оскъдни полички. 😉
Непосредствено до него пък можеше да видим един от седемте някогашни бастиона, осигурявали защита на крепостния град – „бастиона на тъкачите“, най-големият, състоящ се от три нива, който някога е осигурявал ролята на „мазе“ – там се складирали хранителните запаси, които са били необходими при евентуална обсада на града от неприятелски войски. Към момента на приземния етаж е разположен музей, които дава може да даде по-голяма информация за тези защитни съоръжения, ама ние не уцелихме да работи, въпреки опитите ни да проникнем през един от входовете.
От тази страна на града са запазени три от бастионите – освен посочения, там са „бастиона на кожарите“ и „бастиона на манифактурите“, между които е останала запазена и крепостната стена. Но това явно се дължи на разположението на града и най-вече че в тази посока, града е спрял своето разширение, а това е станало в по-равнинната част на север. Интересно относно системата за защитата на града, е че „грижата“ за всеки един от бастионите е била поета от определено занаятчийско съсловие, което трябвало да го поддържа и да се грижи за охраната му. Именно оттам са произлезли и имената им, показвайки реално кой точно ги е „стопанисвал“.
Но ние освен, че се бяхме озовали там, за да видим въпросните бастиони и крепостната стена, също така оттам ентусиастите можеха да се възкачат нагоре от хълма, с обещанието за страхотна гледка над целия град. Аз му казвам хълм, ама то май това възвишение на града са си го кръстили – планината Tampa. Малко ми е преувеличено този парк да се нарича „планина“, ама няма да споря по този въпрос.
До обещаната ни гледка имаше два варианта да се достигне – по трудния начин по виещата като серпентина горска пътека и по лесния с кабинковата въжената линия, която за има няма 5 минути ни отвежда до върха. И което е странно, уж групата ни бе съставена изцяло от планинари, но единодушно се спряхме на втория, лесния вариант. 😉 И не само това, ами дори си взехме двупосочен билет, макар че лично аз все пак повдигнах въпроса да се върнем поне пеш. Никой не ми обърна внимание, а и аз не се обади повторно. 😉
Но както и да реши да се изкачи човек, то няма да съжалява – гледката около 400 метра над града си е невероятна и наистина си заслужава, човек да види от високо всички забележителности на града – стария град, останалите укрепления, извисяващите се църкви… Даже си набелязахме на отсрещното баирче още нещо за посещение.
Да не говорим, че една такава разходка пък на сянка в гората ни дойде много добре в горещия ден на настъпващото лято. Самия хълм, пардон де, планина също крие древна история, някога там е имала защитена крепост, която се е възползвала от релефа с цел по-добра защита и видимост на околните земи.
През годините на комунизма пък е служила, като своего рода – „рекламно табло“. Не няма грешка, зная какво написах току-що. Но по времето, когато в стремежа си да се харесат на съветската власт, града е бил преименуван на Сталинград, румънската върхушка е стигнала до там в подмазването си, че на обезлесения склон от поредния пожар в Тампа, били залесени дървета по такъв начин, че да се изписва надпис – Сталин. Е, вече след десетки години може да се досетим, че този рекламен слоган е станал незабележим, в следствие на обрасналостта на дърветата, както и на това, че вече не е „модерно“ да се аранжира този надпис. Казват обаче, че когато паднел сняг, все още можело да се забележи част от този „надпис“.
След като отново се спуснахме с лифта, се отправихме към другия край на стария град, откъдето пък направихме една обиколка на по съвременния център на града, където са разположени важни административни и културни сгради. Сред тях са някогашната съдебна палата, в момента приютила областната администрация, сграда която определено прави впечатление, с красивата градина пред нея и леко извитата си форма. През пътя пък се намират театъра, парка на героите, както и красивите сгради на централната поща и общината.
Току зад общината се промъкнахме по тесни улички към хълма на който бяхме водели да се извисява още една от забележителностите, която бяхме набелязали предварително на картата, а след това бяхме затвърдили това си желание поглеждайки от планината Тампа.
Малко зор по стъпалата в горещия ден и ето, че бяхме на хълма пред „Цитаделата“ (Cetatuia) – някогашната крепост, създадена като част от външната укрепителна система на Брашов. Първоначално издигната от дървени подпори в началото на XVI век, в последствия след няколко недобри момента за нея, след един век време, снагата й придобила формата, която се изправяше пред нас. 
Е, с напредване на военните технологии, крепостните стени не давали вече някогашната сигурност и превърнало крепостта е казарма, а доста по-късно в първите години на комунистическия режим е била затвор на страховитата „Секуритате“ – румънския еквивалент на Държавна сигурност. След това пък крепостта приютява държавния архив до средата на 70-те години на миналото столетие.
Тогава се ражда идеята на крепостта да стане туристическа атракция, като се прави мащабен ремонт и цитаделата става ресторант със средновековен привкус. Не зная докога е работил, но когато ние достигнахме до вратите й, се оказаха залостени. Все пак отвътре се появи един пазач, които упорито ни обясняваше нещо и след доста мъки успяхме да разберем, че ако му дадем някакви пари ще ни пусне вътре да обиколим. Тогава си нямахме идея, че крепостта е била превърната в ресторант и озовали се зад крепостните стени доста се изненадахме от това, че сме попаднали в декор на средновековна пивница. Ама все пак си струваше няколкото лей – все пак колко туриста могат да са похвалят в момента, че са „превзели“ крепостта. 😉
След крепостта слязохме към градския парк и тук групата ни се раздели – Сноумен имаше нужда да си почине и да се възползва от удобствата на квартирата, която бяхме наели, а останалите пък искахме да продължим обиколката си из прелестите на Брашов. И тъй като стана дума, че сутринта бях набелязал цели, не се бавих, а направо поведох готините ми спътнички към останалите фортификационни съоръжения, които пропуснахме в началото на днешната ни разходка. Абе с други думи, предстоеше да видим някогашната северозападна отбранителна система на древен Брашов.
Покрай градската библиотека покрай някогашната крепостна стена се насочихме по една от алеите към бастиона „Графт“ – поддържан някога от сарашката гилдия. 
Известен още като „бастиона-порта“ заради това, че образува мост над канала прокопан още в древни времена да отвежда дъждовните води стичащи се от Тампа, за да може да го свърже с друго отбранително съоръжение – „Бялата кула“. 
Със своята форма наподобяваща подкова форма „Бялата кула“ е една от четирите самостоятелни кули изградени извън крепостните стени, за по-добра защита на града. Е, в момента има съвсем друго предназначение и са приютили музейни експедиции разказващи за някогашните занаяти и отбранителната система на града.
След като отделихме време на тази подкова, нямаше как да не отидем и до нейната посестрима – „Черната кула“. И тук историята е подобна на прословутата църква, за която вече разказах – я, да видим дали сте внимавали – големия пожар изпепелил града п/з 1869г, опушване на стените със сажди и ето ти тъмен оттенък на стените, оттам и наименованието. Е, днес няма следа от онази „естествена боя“, след реставрацията от края на миналия век.
Но определено кулите си заслужават, за да може да се хвърли поредния поглед от високо, но от нова гледна точка. Поредната. 😉
Тази кула пък е била свързана с „Бастиона на ковачите“ – днес дом на градския архив. Той също е с петоъгълна форма – явно в миналото е било доста модерно решение сред архитектите. ) В общи линии с това приключи обиколката ни около тези защитни укрепления, а и бяхме изпълнили обиколката по всички набелязани цели.
Вмъкнахме се отново в стария град, намерихме си друго страхотно заведенийце, което отново ме накара да се почувствам като в любимата Италия, след като ме нагостиха с любимото ми когато съм там – по едно плато от мезенца и сиренца. Определено и румънската продукция си бива и я препоръчвам.
А, накрая Брашов реши да ни изпрати с „опера на открито“. По случай 65-годишнината на брашовската опера, изпълнителите бяха направили подарък на съгражданите си – едно представление в „сърцето на града“, на площад „Сфатулуй“, където всеки любител на това изкуство можеше да се наслади на страхотните гласове на местния оперен състав. 
Всъщност признавам си, аз не го разбирам много това изкуство, това бе едва втория ми сблъсък с него, но определено от настроението на артистите си мисля, че се стараеха да изпълняват по-веселите произведения.
И тъй Брашов ни предложи страхотно посрещане и безспорно ще е място, което ще помня… И съвсем откровено мога да препоръчам на всеки един да го посети – хем има какво да се види, хем и хората бяха много приятелски настроени. Но колкото и да ни хареса на следващата сутрин бяхме готови за нови приключения. А, едно от тях ни очакваше съвсем наблизо – на има-няма 10-ина километра в близост до съседното градче Sacele.
Замисъла на разходката ни из Румъния бе не само да видим някои от красивите й градове, но да го съчетаем и с разходки из природата й, която както се бяхме убедили до този момент има какво да предложи. Затова се бяхме озовали в Sacele – за да се разходим в околията, за да видим един каньон. Нямах търпение, след Stan valley ,който ме изненада и ме накара да се влюбя в него, да видим Șapte Scări (Seven Ladders Canyon), за които бях прочел изказвания от рода на „едно от местата, които трябва да се посети поне веднъж в живота“ или „след като го посетих мога да умра спокоен“ – доста силни изказвания и тръпнех да се сблъскам с тази красота.
В края на селото Dambul Morii бариера препречваше придвижването на автомобили по черния път. Общо взето идеята бе ясна – ако искаш да отидеш, дай си малко зор…полезно е, все пак е разходка в гората. Май, трябва да го заимстваме за някой наши обекти. Но пък както казах, нашата идея бе да се разходим, нищо че както стана ясно в тази ни разходка не бяхме с „Филката“, а с джипа на Сноумен, който щеше да се справи без проблем с иначе добре поддържания черен път.
Тръгнахме по пътя и скоро навлезе в гората, следвайки потока, които щеше да ни отведе до целта ни. Много лежерна разходка е, няма някакви сериозни изкачвания дето да задъхат клетия ентусиаст. На информационната табела в селото бе отбелязано, че разходката до каньона е около 30-40 минути, ама на нас ни отне повече – първо защото не бързахме особено, тъй като се бях осведомил, че достъпа до съоръженията става след 10 часа, а и явно се наслаждавахме на горската разходка, в сянката на дърветата и ромона на потока.
На много места бяха изградени места за почивка пикници, не бе трудно да се досетим, как и там са усвоявани средства по разни европейски програми. Няма лошо, хората даже, за да е по-атрактивно бяха изградили „тролей“ по който желаещите да се спускат. Трябва да отбележим, че „тролея“ свързваше доста на брой участъка и общата му дължина си бе впечатляваща.
Бавно и полека под въжетата на „тролея“, преминавайки покрай разни малко падчета на потока или крачейки по изградените по пътеката дървени мостчета, крачехме и вече се бяхме отдали на спомени за пътуването, което бяхме предприели в северната ни съседка. Мисля, че мога да говоря от името на всички ни участвали, в както я нарекох, „Експедиция Румъния“, че бяхме много доволни от това, което ни предложи тази страна. Даже мисля, че вече нейде в мен започваше да се заражда идея, тази разходка да има своето продължение … но всичко по реда си.:)
Достигнахме до хубава дървена къщурка – оказа се, че там е касата – именно с входната такса е и работното време дадено за достъп на каньона. Но макар че бяхме точно навреме в 10.00, то изненада – нямаше никого и бе затворено. Лека изненада, но реших че всеки момент ще се появи някого – все пак бе събота и се очакваше да има доста желаещи за посещението му. След като минаха около 15-20 минути леко взех да се изнервям – не за друго, но все пак времето ни за деня включваше и други планове и общо взето не бяха предвидени такива „забавяния“.
Насъбраха се и други хора, а иначе вече бяхме открили входа към заветния каньон, но имаше решетка с катинар, която препречваше входа. И ако смятате, че само ние сме някакви необуздани индивиди – не е така, местните решиха, че не могат да чакат повече и се метнаха на оградата, въпреки забранителните знаци. Ние пък решихме да изчакаме още 5 минути преди да „щурмуваме“ огражденията. И аха, да се метнем и ние в/у решетката и се чу бръмченето на някакъв скутер в далечината – явно щяхме да си „останем“ възпитани туристи. 😉
А началото бе обнадеждаващо – изкачване по една стълба в скалата, за да се навлезе в каньона … но май до там. Не зная как да се изразя – може би в случая бях тръгнал с „голямата кошница“ и очакванията бяха големи. Чудно е да се каже, че когато се намираш в процеп м/у скалите, а над те се издигат 50-ина метрови скали, че някак не си почуваствал “уау-ефект“. Но лични за мен си имам обяснение защо е така. Но нека тръгнем от историята на каньона и наименованието му. 
В буквален превод името на каньона означава „седемте стълби“ – идващо от това, че когато за първи път става достъпен м/у 20-30 години на миналия век, за да може да се премине през него са сложени 7 дървени стълби, за да може да се преодолеят различните височини в каньона, всяка м/у 3 и 15 метра, като от всяка съответно се е образувал (водо)пад.
Най-голямата забележителност в планината Piatra Mare е безспорно каньона, в който се намирахме. Дължината му е около 200 метра и преминаването му става за сравнително кратко време, още повече, че е въведено еднопосочно движение, за да няма струпване на стълбите и по платформите. 
Но пък лично мое мнение е, че ако съоръженията бяха подобни на тези в Stan valley, не толкова масивни щеше да е далеч, далеч по-добре. А, сега резултата бе такъв, че в тесния пролом имаше толкова широки алуминиеви платформи, които общо взето закриваха и убиваха красотата на целия каньон. Най-вероятно тези широки платформи са значително по-сигурни, но какво от това, като красотата на това място е отишла на майната си.
Факт не крия разочарованието си и определено не бих го препоръчал ако трябва да се избира м/у каньона и да кажем някоя от близките забележителности. На места част от тази красота успява да се прокрадне от цялото това струпване на алуминиевите плоскости, но … не достатъчно. Съжалявам, че изказвам такъв негативизъм, но истина е, че точно така се чувствах.
Излизайки от каньона, по жълтата маркировка, може да се продължи до върха на планината, но ние нямахме време за такава разходка, затова, свихме по пътеката вдясно, която заобикаляше каньона и ни изведе до хубавата къщичка, служеща за каса, но и предлагаща студена бира. 
Разбира се, предлагаше се местната Ciucas, произвеждана в околията на Брашов и носеща името на едноименната близка планина, откъдето се черпи на вода за пенливата течност. Въобще усетих колко готино е да не си шофьор и да пийвам бирица, когато ми се прииска.
А румънската ни експедиция щеше да приключи с разглеждането на Пелеш – където се разходихме из улиците, видяхме големия замък, обърнахме по-голямо внимание на малкия Пелишор, посетихме и красивия манастир в този курортен град. Но няма да се спирам подробно на всичко това, защото вече една друга „ентусиастка“ го описала много добре. 😉
