Казват, че в живота всичко се връщало – дали? Аз лично изобщо не съм почитател на подобни твърдения, защото ако философски задълбаем, може доста да се поспори за едно подобно твърдение, ама в ден като днешния се питам, дали пък няма доза истина.
Получих покана от една мацка за разходка в снежна Витоша. Е, може ли да се откаже на покана, ако е от мацка – ще каже някой. О, може, ако отношението към зимата ви е като моето. Но тъй като вече бе станало поне месец, откакто не бях се разхождал сред природата, а и определено непрекъснатото качване на снимки в социалните мрежи на страхотни бели пейзажи, ме накара да преосмисля временно мнението си относно зимните разходки. И тук вече мога да започна със съпоставките за това, че в живота всичко се връща – лятото пък ние поканихме организаторката на разходка и то точно на Витоша. Сега поканата ни се връщаше, тъй като не включваше само персонално мен.
Поканата си имаше едно условие – мога да дойда ако обещая да не разпечатвам карта, по която да се правя на „разбирач“ и да водя групата. Е, явно белезите по крайниците избледняват с времето, но в спомените все още има незарастнали „белези“ от онзи път като ги водих до Чуйпетльово с помощта на една свалена от интернет карта. Но не мога да й се сърдя, след като дори и една от най-верните ентусиастки, ми каза, горе-долу същото – ще дойда ама ако не носиш карта. 
Така установих, че всъщност една „нинджа“ не е безстрашна – изпада в ужас, като ме види с карта на Витоша в ръка. 
Казвам „ужас“, защото всъщност в последствие тя въобще и не дойде, каза че е настинала и не иска да рискува да стане по-зле. Последното го изтълкувах, като застраховка, все пак да не реша и скришом да се снабдя с карта и да направя прехода значително по-дълъг. Предложих и на други „ентусиасти“, но пак срещнах откази – едни имали работа, други щели да учат и т.н. Тук вече ако трябва да направя съпоставка с предната разходка във Витоша трябва да кажа по-скоро, че имах „дежа-вю“. Е, на друга ентусиастка, пък въобще и не съм предлагал, тъй като тя някакси под „+5″ градуса, рязко губи ентусиазма си. Единия от ентусиастите пък е далеч в Южна Америка и ,“дразни“ със снимки на които всичко е зелено и той се разхожда непринудено по къс ръкав на тамошната жега, затова пък си викам аз ще му го върна с една фотосесия на снега. Красота която на него би му липсвала там. Оказа се, че и за мен са имали съмнение, че ще отида, защото споделих, че имам разни кихавици, болки в гърлото и „сополотеч“, които се бяха изострили от предния ден, след сблъсъка ми с градския транспорт или по-скоро липсата (в буквалния смисъл) на такъв, ама аз приемах разходката по-скоро като възможност да се пооправя, а не да се доразболея.
От друга страна организаторката ни (или както е известна от предната разходка, като „русата фея“) първоначално бе заявила, че ще е само с една нейна приятелка. Малко ме притесняваше тази нейна приятелка, чувал съм отзиви, че е като машина и няма спирка като тръгне по стръмните склонове. А, аз определено си имам нужда от спирчици. В, последния момент, обаче към тях се бе присъедини и техен приятел – не зная дали заради самата разходка или просто като е разбрал с кого тръгват двете дами, да е решил да дойде, за да не стане така, че да си я получат като предния път цялата издрана и с белези, все едно е участвала в разни садо-мазо изпълнения. И така в крайна сметка групичката ни отново бе от 4-ма, ха пак „дежа-вю“.
Пристигнах в уречения час до мястото на срещата ни – „Боянската църква“ и реших да проверя, дали някой е минавал по пътеката и дали има партина в снега. Докато стигна до там, по това няколко минутно изкачване по улицата вече бях изпотен и леко задъхан, но се успокоих, като видях, че все пак пътека има. Но не за дълго – сетих се, че всъщност това не е нашата пътека. Да и от тук можеше да се мине за нашата крайна цел хижа Камен дел, но междинния ни етап не бе през езерото, а през Копитото. Това бях запомнил със сигурност, тъй като не съм минавал по този маршрут през Копитото. И така хайде отново към мястото на срещата ни и докато се съберем, аз вече имах една 15-20 минутна загрявка нагоре-надолу по заснежените улици.
Събрахме се и … пак нагоре по стръмната улица – вървим засмени, а аз си мисля „По дяволите, защо ми трябваше да слизам, само и само пак да я изкачвам проклетата улица“.Но определено се оказа, че първоначалната ми проверка е била напразна, тъй като се насочихме в другата посока към реката. А, нея трябваше да я пресечен през „каменен мост“ както пишеш в някакви инструкции. Пред нас мост имаше, ама при толкова сняг ела го познай каменен ли. дървен ли е, железен ли е…Решихме, че е нашия мост, преминахме и поехме по отъпкана пътека, маркирана със знаци за велообиколката на Витоша. Може би тук бе нашата основна грешка, след като решихме да следваме тези обозначения. Имахме някакви съмнения, след като не видяхме стъпалата (според указанията, които следвахме), но решихме че те просто са затрупани, след като все пак достигнахме до направения кът за почивка с чешма и маси за пикник. 
Нейде там имаше и още един успокоителен знак – табела на която бе изписано „Копитото“.
Продължихме с бодра стъпка, като срещнахме двама младежи – пита ме ги, откъде идват и дали има пътека до Копитото, а те обясниха, че пътека има още малко и след това вече може да разчитаме на стъпките на някаква жена, която е преди нас и е поела в нашата посока. И след това последва „Няма къде да се объркате, което си е разновидност на любимата ми фраза „Няма как да се изгубите“. Хайде бе, нямало как. Колко пъти сме ги опровергавали и пак едно и също чувам.
Иначе младежите за едно се оказаха прави, наистина пътеката „изтъня“ и стигнахме до място, където имаше отново табела за трасето на велообиколката, на която пишеше Копитито, само че посоката ни се стори леко подозрителна – сякаш отиваше натам откъдето идвахме. Но пък имаше пътечка, която водеше по склона в гората – на жената която младежите са видели си помислихме и тръгнахме по нейните стъпки. 
А, тук ходенето вече си изискваше повече сили, на места пропадахме до коленете и макар че стъпките виеха странно между дърветата и бе направо невъзможно на това място да има пътека, то всеки от нас явно се надяваше, че човека минал пред нас да знае къде отива и да е в нашата посока. Това малко си бе като игра на „руска рулетка“.
Крачейки така в дълбокия сняг, скоро се озовахме, пред телена ограда. Ха, ново стопанство – мисля си аз, ха ей ти ново „дежа-вю“ с предходната разходка, когато запознах моите спътници поне с 1/4 от огражденията на дивечовъдното стопанство „Студена“.
Аха, да реша, че нашата водачка, ми го връща за онзи път през лятото. Ама, пък тя нали е „фея“ – положителна героиня. Едва ли го правеше нарочно, защото тогава трябваше да е „вещица“, а такова нещо не мога да кажа за нея. И, кажете в такъв момент как да не помислиш, че има нещо вярно в твърдението, че всичко се връщало. В онзи момент в главата ми звучеше рефрена от песента на Руши „всичко се връъъща“, само че мога да попременя текста по мой начин:
Ходенето около ограда продължи до момента, в който оградата се спусна рязко надолу, а следите които следвахме достигнаха до една скала. Нямаше как човек да се е спуснал надолу, освен ако не е някой екстремист, а за да сме сигурни, че някъде над скалата не продължава пътеката, реших да се жертвам и да се изкатеря да видя. 
С доста пъшкания, напъни и усилия, успях да се изкача на скалата, но пътека нямаше… Бях се озовал някъде над Боянска река и ако не беше мъглата, предполагам, че щях да бъда възнаграден за усилията си с много хубава гледка.
Ясно бе – трябваше да се върнем. Мислех си, след като и ние 4-мата минахме по тази пътека на никъде, колко ли още хора след нас щяха да я последват, виждайки я вече добре утъпкана. Кофти, ако сме прецакали някого.
Върнахме се и решихме отново да се доверим на веломаркировката, макар че определено посоката бе към Бояна, а не нагоре. В онзи момент си мислех, дали случайно не съм се пренесъл в Пловдив. Че какво общо има Витоша с Пловдив, ще въкликнат мнозина . Ами, просто се сетих за онзи лаф, как там, в Пловдив, всички пътища водели „на майната си“. И тук с пътеките бе така. Или поне се въртяха в кръг. Накъдето и да поемем, завъртахме се и хайде хоп, на същото място. Дали пък някои шегаджии не се бяха качили, да си направят кръгови маршрути, забавлявайки се след това да гледат сеира на такива като нас.
Срещнахме и друга група и след като ги запитахме за посоките, десет минути водача им говори без да каже нищо. Само разбрах, че тези заграждения, до които бяхме стигнали всъщност не са на горско стопанство, а на някакво военно поделение. А, че и въпросния „водач“ идея си няма на къде е тръгнал, бе видно като след малко отново го видяхме да се връща … от друга пътека.
Сега разбирам каква ни е била грешката – дори и да бяхме избрали да се придвижваме по велотрасето, то не бяхме разчели правилно табелките – да на тях пишеше Копитотото, но ако си бяхме направили труда да прочетем малките букви отдолу „Копитото, Бояна“ и бяхме съобразили, че изобразения велосипедист се спуска, то трябваше да поемем по обратния път, а не да следваме стрелката. 
В интерес на истината, трябва да признаем, че нашия спътник на няколко пъти го спомена като вариант, ама кой да го слуша.
И така в обикаляне над Бояна бяхме вървели два часа, докато отново се озовахме на изградения кът за отдих. Че беше ясно, че до хижа, която и да е, няма да достигнем, бяхме наясно. Въпроса бе дали искахме да походим още малко в снега или да засядаме в някоя кръчма. 
Все пак се бяхме настроили за поне 4-5 часово ходене, та затова решихме да се поразходим още малко. Но тъй като е малко тъпо да ходим, хей така без цел и посока (макар че до този момент да беше точно така, но все пак първоначално си имахме цел ), решихме да отидем до Боянското езеро, което е наблизо.
Нали бях ходил и преди – хайде влязох в ролята на водач най-отпред. Оказа се, че в спомените ми е доста по-близо, а и определено май не бях минавал точно по тази пътека. И ако в началото имах подозрения, че всъщност и за мен тази пътека е нова, но се утешавах, че може би си внушавам, защото снега я прави по-различна, то скоро се убедих, че е друга. Вървя уверен, може да не зная къде съм отново, ама не всявам паника в групата. Все пак имам жокер – пускам GPS-а на телефона и си отдъхнах – езерото се намираше точно над нас. След 2 минути сме там – успокоявам хората, ама те не бяха две, ами десетина, щото не бях пресметнал достатъчно добре мащаба на картата. 
А, то от самото езеро – разбираемо е, че не видяхме кой знае какво – след толкова студ и сняг напоследък, то представляваше обширно бяло пространство. Но пък заради мъглата която се стелеше през целия ден, имах усещането, че сякаш се намираме на ръба на някакъв висок връх, а под нас не се вижда нищо. Поне за мен бе приятно. А и вече имахме изпълнена цел и можеше да се отдадем на заслужен отдих в някоя боянска кръчма.
Може и да не видяхме хижа Камен дел, но лично аз не съм разочарован. А и от какво да съм, имах нужда от разходка сред природата – имах я, имах нужда да се натоваря физически – все пак си повървяхме над 3 часа по тежък терен, исках да се разходя и наоколо ми всичко да е снежно бяло – и това бе изпълнено, а в добавка имах и добра компания. За какво имаше да съжалявам. Е, малко съм амбициран, някакви реваншистки настроения се породиха, да достигна в зимни условия до въпросната хижа, тъй че ако и останалите решат да се пробват отново след няколко седмици и ме поканят, то не бих отказал.
Преди да тръгнем някой ми каза: „Е, сега като „старшия“ временно го няма, то вече няма да се губите.“ Това също май е на път да се превърне в любима фраза. Но аз си мисля, че дори сега в този момент да не е с нас, то вече е „посял“ идеята във всеки от нас – дори и нашата организаторка, която е идвала с него два-три пъти, но сякаш вече е усвоила уроците много добре, с едно изключение – при него колкото и да са заобиколни маршрутите накрая винаги се стига до целта