Сякаш неусетно се пренесохме от Прилеп до Битоля. То са някакви си 40 км, за близо толкова минути. И ако в Прилеп ни бе посрещнало цяло шествие, то по улиците на втория по големина град на Северна Македония, бе пусто и празно. Ако не бяхме наясно за това съотношение, то едва ли щяхме да предположим, че сме попаднали в по-големия град. Даже като нищо „Старшия“ и „Майната“можеше да си спретнат нов облог подобно на този в Щип, дали тоз градец има 5 хиляди души или няма. 😉
Хотела ни бе в центъра на града, затова и първо решихме да се настаним и след това да излезем да се поразходим. Там ни посрещна една млада служителка, която нас лично много ни забавляваше, но някои по-претенциозни туристи, сигурно щяха много да й се изнервят. Тъй като бяхме вече загрели с два археологически комплекса в първия ни ден по „македонската земля“ – Баргала и Стоби, то бях проучил и за трети такъв, там в Битоля. Ама как все ми убягваше името му значи…
Вярно музей на открито бе, ама имайки предвид, че в Стоби имаше работно време, първия ми въпрос бе дали имат информация до колко часа работи. Ама пустото му име значи … как да обясня … пробвах с археологически комплекс, разкопки, древен римски град, ама не та не – не разбира момичето какво я питам. Викам й, най-голямата ви забележителност, а тя „Зоопарка?“. Ей, добре че намерих една брошура, в която го видях – да бе, Хералклея се наричаше, или по-точно Хераклея Линкестис. Соча го и обяснявам, че това съм имал предвид и знае ли дали има работно време и какво чуваме отсреща. Един учуден глас, които ни пита „Зошто сакете одите таму? … Што ке правиш?“, с онзи тон, все едно някой ни питаше „Абе, вие нормални ли сте бе…“.
Шах ви казвам… Аз се опитвам, да обясня, че това трябва да им е най-голямата забележителност едва ли не, а тя ми се смее и обяснява „Ако сакам да ги гледам коските, ќе одам на гробиштата“ … А, сега да видиш, какви кости, какви гробища… И момичето чистосърдечно обяснява „Никогаш не сум била таму“. Бърза проверка в интернет показваше, че зимното работно време, в което попадахме щеше да приключи след 30 минути. А, за колко време може да стигнем пеша до там следващия ни въпрос към девойката – 5 минути, най-много 7 – ни казва. А, сега вие ми кажете що въобще приехме това за чиста монета, като се има предвид предходния диалог. 
Спуснахме се по „главната“ и макар да преминавахме през сърцето на града, нямахме време да разглеждаме „старата чаршия“. Бързахме уж. Реших да намеря Хераклеята на GPS-а на телефона си – във вярната посока уж бяхме, ама я познайте –дали бяха 5 минути Повечко, няколко по 5. Ама все пак не се отказахме – „тъпо ама упорито“. 😉
Попаднахме в градски парк – естественото продължение на „главната“, където явно бе и спортната зона – имаше плувен басейн, стадион, по които явно течаха доста „разкрасителни“ процедури, тенис кортове…Имаше и игротека и ако си мислите, че това ще е някакъв еквивалент на наша кръчма – тц, това си е детска площадка. И там около стадиона, явно ме обзе някаква спортна тръпка и реших да проявя моят талант в спортното ориентиране… Ей, знам поне една дузина человеци, дето им е необходимо да са прочели последното и ще се попикаят от смях… Ама на същите да кажа, вие дето се смеете най-силно, съответно сте и хората дето най-добре ме познавате и може ли да ме обвините в лъжа – не е ли спортно моето ориентиране, което ви поддържа в добра форма, финни и слабички. Подозирам, че бихте опонирали, че „спортно“ може да се замени с „маратон“, а пред ориентиране да турнете една представка „дез-“. Подробности някакви. 😉
Тъй взех навигацията в свои ръце и реших, че през парка ще е по-пряко и хоп стигнахме до най-голямата забележителност. Ама тази на нашата рецепциионистка, демек бяхме пред Зоопарка… 
А зад него се простираха гробищата на града… Да ви кажа понякога мнооого дразнещ смях имат моите приятели. Питахме там „билетара“ , къде все пак е Хераклея и той ни насочи да слезем покрай оградата. Слязохме и освен полицейски участък друго не видяхме. Решихме да се върнем към парка, да не би да сме пропуснали някоя табела, ама нищо…Питаме пак един човек, той ни връща обратно пак покрай гробището да минем…И тръгнахме с леко несигурни стъпки, ама след като все натам ни насочват какво да се прави…
Алелуя, таз Хераклея наистина се оказа там, след гробището, явно затова са били и бръщолевенията на момичето от хотела за „кости и т.н.“, а ние се чудехме, дали не си сръбнала некоя „лозова“. Предполагам е станало пределно ясно, че пътя ни от хотела до там, не беше 5 минути. Да кажем, че пристигнахме час след като официалното работно време бе приключило. 
Е, къде сме тръгнали тогова, би попитал някой, ама инат хора, упорити да се уверят, че наистина е затворено. Ама не беше. Портата зееше широко отворена, ама „билетар“ нямаше. Нахълтахме, след толкова търсене, заслужаваше да хвърлим поне един поглед, та с риск да ни изхвърлят като „мръсни котета“.
В далечина имаше и други хора, единия се насочи към нас, оказа се, че е „пазача“, „касиера“, „екскурзовода“, абе човека оркестър на обекта. Разказа ни историята на „мастото“, но за наше голямо съжаление нямаше да може да видим най-ценното „съкровище“ на Хераклея – мозайките й. Просто не бяхме улучили подходящото време. С изключение на лятото, когато са „изложени“ за гости, то в останалото време за да се запазят и предпазят от неблагоприятните метеорологични условия, мозайките се покриват с плътен слой пясък. 
Но това пък бе повод „Старшия“ да спазари дискаунт на входната такса – двама на цената на един. Не, че става въпрос за „страшна“ далавера, ама след периода си като южноамерикански вожд, явно въпроса си е принципен. 😉
Научихме, че се намирахме върху останките на древен град, за който се смята че е основан от Филип II Македонски през IV в. пр. н.е. Името на града е в чест на митологичния герой Херакъл, за който легендите говорят, че бил толкова силен и почитан, че Зевс лично го приел на Олимп, за да стане един от боговете от старогръцката митология. Всъщност за повечето може би е по-познат като Херкулес. Същия се е считал за основател на рода Аргеади, управлявали Древна Македония от VII до IVв., както и за един от пра-, пра-, пра-дядовците на великите завоеватели Филип и Александър. Е, може и да има нещо вярно като се има предвид каква империя е завоювал Александър. 😉
Втората част от името – Линкестис от старогръцки означава „земя на рисове“, но ако някой си представя, че ще говорим за легенди, в които Филип е бил нападнат от глутница разярени рисове, които е преборил само с кутрето на лявата си ръка…поне докато някой съсед от западните земи не ми прочете тези глупости, няма да намерите подобни истории. Просто по онова време така се казвало царството, в което попадали тези земи.
Това което предлага Хераклея на посетителите си са останките на малката и голямата базилики, като явно двете предизвикват сериозен интерес сред ценителите на мозайките и поне твърдението, че познавачите затова отиват до този археологически обект. Както стана дума, обаче – между колоните на малката базилика, а и там където трябваше да са останките от голямата – ние видяхме единствено посипан пясък. Но като се има предвид колко голямо бе засипаното пространство в основите на голяма базилика, то явно мозайките там са със сериозен размер. Впоследствие разбрах, че композицията им се разпростира на над 100 кв.м. и се счита за истински шедьовър на ранното християнско изкуство. Но ако сте фенове на подобни мозайки, то ние си има една невероятна вила Армира, която повече ме бе впечатлила.
Най-голямото си развитие града е преживял след завземането си от римляните, като затова е спомагало местоположението му до един от основните военни пътища – Виа Егнация започващ от бреговете на Адриатическо море при днешния албански град Драч и достигащ до Босфора. По днешните стандарти си е бил като една от най-големите магистрали, тъй че никак не е чудно, че тук са „разкопани“ и епископски дворец (резиденция), терми и т.н.
Как аз обаче определям дали е бил значим град – има ли римски театър, то значи говорим за сериозно нещо. Не зная доколко е правилно това ми съждение, но поне от наблюденията ми на лаик, обикновено се получава точно така. Е, там също имаше театър, тъй че си го оставихме за десерт да му се насладим. Предполага се, че строежа му е започнат по време на управлението на император Адриан, останал в историята като един от римските първенци отделил значително средства за строителство, подобряване на инфраструктурата и щедростта си към изкуствата. Макар че според някои от изворите твърдят, че театъра се е ползвал предимно за гладиаторски битки, в които се използвали диви животни… но пък явно в онези времена да пуснеш някой християнин като закуска на дивите зверове, се е считало за някакъв вид изкуство.
Смята се, че въпросното съоръжение е побирало 2 500 зрители, като знатните родове от околността са имали запазени (най-хубавите) места. Старшия също реши да влезе в кожата на император и правеше разни физиономии, като ту вдигаше палец нагоре – знак, че е решил някой да живее, или пък сочеше надолу – знак да умре…Само дето на арената (сцената) нямаше никого, което май трябва да ни говори нещо за психическото състояние на „човека с палеца“. 😉
Посещението ни в Хераклея бе някак двуяко, хем нямахме късмет да видим най-ценното което предлага, заради сезона, но пък от друга страна успяхме да я разгледаме, въпреки че според официалното работно време би следвало да е затворено. Но в крайна сметка бяхме доволни. След като подминахме „гробището“ (католическо както се оказа), видяхме една отворена врата към зоопарка. Някакъв заден вход явно и като види човек отворена врата, то някак го приема като покана, нали? 
Е, поне ние го приехме така и решихме да се направим на ударени и да пообиколим малко на аванта. Оказвахме се в едно малко, спретнато зоопаркче, което едва ли може да претендира за нещо „уау“ в сравнение с други, които сме посещавали и ако оставим настрана въпроса за отношението към животните в тези „заведения“, то си е готино – местните деца определено могат да видят на живо животинки, за които са чели в детските си книжки. Ние, не успяхме да разгледаме много – от една къщичка в която явно живее съдържателя, се показа един ми ти чичо, развика ни се откъде сме влезли, че това не било вход, там нямало „билетар“ и вече било затворено – абе изхвърли ни като „мръсни котета“.
На връщане можехме да отделим малко повече внимание на центъра на града. Името на Битоля се смята, че произлиза от „обител“. Турците и гърците го наричали „Манастир“, като се смята, че то е заимствано като буквален превод на „обител“. За първи път името се споменава в Битолския надпис на цар Иван Владислав, а града е бил (за кратко) столица на царството на Самуил. Има и друга легенда за името, явно да се избяга от сянката на други царе и народи. 😉 Имало някой си Тольо – най-големия земеделец в близкото с.Буково и кога се задала османската войска, за да го призоват да се включи в борбата срещу тях, го привиквали с „Би Тольо до би Тольо“… (без коментар). Ми кефят ме легендите им, честно.
След завладяването на града от турците може да се каже, че не само запазил важното си значение в региона, но дори преживял разцвет, като се превърнал във важен търговски, а и дипломатически център. Не случайно по това време Битоля била известен като „град на консулите“ – поради близостта до външната граница на Османската империя със страните в Европа, много от тях в средата на XIX в. предпочели да имат дипломатически представители в Битоля.
Та оттогава, та до днес сърцето на града си остава именно там – улицата на която са се помещавали и помещават консулствата. Както е известна днес „Широк сокак“ отново е място дало подслон не само на чуждестранните мисии, но около която са разположени музеи, както и най-добрите заведения и най-лъскавите магазини в града.
А, за важността на тази улица през всички години е достатъчно да споменем какви имена е носила – император Абдул Хамид (в османската империя), Крал Петър (по време на сръбската окупация), Цар Борис (по време на българското управление по време на Втората световна война), както и „Маршал Тито“ (когато е в рамките на Югославия). Все знатни личности, говорещи само по себе си за значимостта на улицата. Приятно място на което си заслужава да се разходи всеки гост на града – както през деня, така и вечер.
Лично на мен много ми допадна и площадчето в началото на „Широк сокак“. И колкото и странно да ми изглеждаше – не този централен площад не се казваше Александър Македонски. Да не повярваш просто. 
Разбира се на площад „Магнолия“, нямаше как да няма поне паметник на Филип Македонски. Около него са разположени едни от най-големите забележителности на града – църквата Свети Димитър, главната Йени джамия и един от символите на Битоля – часовниковата кула извисяваща се на 33 метра височина, като от четирите й страни може да се види точното време, а пък казват, че кръглия час е придружен и с нежните звуци на популярни песни.
Отсреща до реката се намира „безистена“ (стария закрит турски пазар) и голямата Исак джамия. Силната „турската“ връзка се подчертава и от това, че в града дори има музей посветен на Кемал Ататюрк, който се оказа, че е следвал в местната военна академия, а пък местните явно смятат, че са допринесли с нещо за формиране на възгледите му за светската турска държава.
Завършихме вечерта си в един от ресторантите, разбира се на Широк сокак. Бях учуден, че бяхме съвсем малко клиентите, ние и още една-две маси. Вярно че бяхме извън туристическия сезон, но пък все пак в Битоля се намира един от най-големите университети в Северна Македония и само заради това би следвало живота в града постоянно да кипи.
Но пък може би това, че бе неделя, като и в добавка, че бе голям семеен празник, обясняваше ниската посещаемост. А, тъй като за нас това бе своеобразна раздяла с южната част на страната, преди са се насочим към севера, то сякаш бе някакси много подходящо отново да си поръчаме (станало ни любимо) тиквешко вино “T’ga za jug”. 😉
На следващата сутрин планирах да се насочим към близкия град Демир Хисар и по-точно до един манастир в близост до града. Стана вече дума, че при пристигането ни в Битоля бяхме посрещнати от … да я наречем…една свежарка на рецепцията в хотела ни. Тъй като твърдо се придържах към това да черпя сведения от местните, я запитах дали манастира си заслужава, но отново това, което чухме беше познатото: „Демир Хисар?! Зошто сакете одите таму?“, все едно с онзи същия скрит въпрос:„Абе, вие нормални ли сте бе…“ и после продължи сякаш отговаряща си сама на себе си: „Па, таму има само психијатрија“. 
Тъй ние отдавна подозираме, един от нас, че е потенциален клиент на подобен тип заведение, ама не смятахме, че е толкова видно и … наложително. Но след като наближихме града отново бях пуснал навигацията, за да не изпусна отбивката и изведнъж „чичото“ от GPS-a, пак реши да ме вкара из някакви тесни улички, за да ни закара точно пред … психиатрията. Е, това ако не беше нов знак към нашия приятел седящ на задната седалка.
Всъщност манастира се намира над града, над източния склон на планина Илиница, над едно китно селце Слепче. Аз лично много харесах селото, което видимо бе живо, с население около 700 души, с хубави къщички и спретнати дворове, разположени по течението на една рекичка. Всъщност казват, че името му идва от това, че някои от ослепените войници на Самуил, се заселили в района и така възникнало селото и името му.
Но както стана дума, не селото бе нашата цел, а един от манастирите намиращи се някъде сред дъбовата гора в полите на планината, като дотам „Филката“ трябваше да се помъчи малко по стръмните и остри завои.
Само след няколко километра успяхме да го открием – пътя водеше именно към него – манастира св. Йоан Кръстител. В първоначалните ми планове бяха включени и други маршрути, които подминахме поради една или друга причина и макар, че този манастир да не бе сред „най-известните“, в крайна сметка само него посетихме при съседите ни. Не мога да кажа, че е най-красивия, който съм виждал и посещавал, но едва ли някой от нас съжали, че направихме тази кратка отбивка. 
Мястото бе красиво. Смята се, че манастира е построен в последните години на XIVв., като след това е бил културно-духовен и занаятчийски център. Тук е имало школа в която монасите се обучавали и преписвали църковните книги (както там казват) на славянски език. Като се има предвид, че някога района е бил доста богат, заради множеството железодобивни мини, то манастира е играл важна роля за опазване на християнството по тези земи.
Разбира се не минало и без „тъжни“ моменти в историята му – опожаряван, ограбван по време на османското робство, но в момента явно преживява нов „добър“ период като се има предвид, усилените ремонтни дейности които течаха, новата огромна камбана, която чакаше в двора, да бъде окачена и да огласява околността със звъна си. Манастира явно бе „женски“, като се съди по половин дузината монахини, които видяхме да шетат насам-натам. Бяха много отзивчиви, веднага отвориха манастирската църква, за да може моите приятели да я разгледат и да запалят по една свещица за здраве.
От тук нататък трябваше да реша как да продължим – малко по нататък по пътя Битоля-Кичево имаше отбивка, която водеше към Крушево, за което знаех, че едно от най-китните малки градчета и най-известния планински курорт в Северна Македония или да продължим към едно село на което бях попаднал и знаех, че е именно по наш вкус. Трябваше да реша бързо, тъй като отклонението наближаваше – както казах моите приятели бяха оставили организацията изцяло в мое ръце и трябваше аз да го реша… Оставих сърцето да ме води …или по-скоро ръцете да изберат посоката на разклона.
Е, Крушево остана за някой друг път, мисля че щяхме да се забавляваме повече да посетим едно типично село, вместо „намазан“ зимен курорт. А и ако бяхме поели към Крушево, то след това логично бе да поемем по пътя Прилеп-Велес, а ако още веднъж трябваше да премина през него, просто не искам да си представям на какви бъзици щях да бъда подложен от моите дружки – трети ден, отново, не бих си го причинил.
Търсех отбивката вляво от пътя, която да ме отведе до набелязаното от мен село – Бабино. Находящо се на два километра от главния път по които се движехме и с оглед на не многото табели по пътя внимавах да не я подмина. 
Между другото това което ни направи впечатление за старите села – през тях не преминава главния път, те винаги остават в периферията му. Но защо бе интереса ми именно към това село? Както споменах бях попаднал на информация за интересните македонски села и това ме привлече с облика си, които много напомняше за любимата родопска архитектура.
Бабино ни посрещна точно такова каквото и очаквах – невероятно красиво със своите някогашни каменни къщи и същевременно тъжно с пустотата и разрухата, която се усещаха от всякъде. Легенда за името на селото е свързана с една баба, която била изгонена от своите зли снахи да живее самотна в Илинската планина.
Не могла да прости това бабата и проклела всички жени от своя край и те като нея да прекарат старините си сами в планината и така селото се сдобило с името Бабино. И сякаш, за да се потвърди легендата двамата постоянни жители на селото са именно две баби.
Според друга легенда, когато древните римляни завладели тази територия за първи път, те започнали практиката да изтребват мъжкото население, за да улеснят асимилацията и колонизацията. Почти всички жени в селото с малките си деца избягали в планината и живеели там десетилетия. Когато се върнали да възстановят селото, всички вече били баби.
В един от дворовете видях човек – от него разбрах историята и за двете жителки. Човека се оказа, че е роден в селото, но впоследствие преселил се в Скопие и сега бе дошъл за няколко дни в бащината си къща. Някога селото имало около 480 жители (в началото на миналия век), имало училище, но в последствие постепенно се обезлюдило – в последното официално преброяване от 2002 г. са били 33 човека, а в момента както стана ясно – само две баби. И докато си говорихме, ето че едната от тях се появи от съседната къща – колоритната баба Рада, което оказа се, че е съкратено от Радойка. И както сама се определи впоследствие – тя е кмета, гида, библиотекарката и клисарката на селото. Аз бих казал, че е все още туптящото сърце и усмивката на селото.
Със звънкия ни глас ни заразказва истории за селото и своята собствена. И тя го била напуснала, живеела в Битоля, женена за строг професор в университета. Много хора познавала покрай него, а имало безброй студенти, които и били безкрайно благодарни, защото им съдействала пред „професора“ да си вземат изпитите. Обикаляла близките страни, дори няколко години работила в Либия, а след като мъжа й починал, решила че баба Рада трябва да изпълни проклятието от легендата и да се върне в селото.
Но слушайки я, не оставахме с впечатление, че за нея е проклятие – каза, че е доволна, получавала си пенсията, имало подвижен магазин, които и доставял необходимото, шетала из двора и си произвеждала зеленчуци, правила си винце, а самотата не й тежала – защото си имала телевизора. И туристите, които минавали и с които си общувала. Е, сигурно и с другата баба си хортувате по цял ден – предположих аз, но както често се оказва, макар и да са си само двенките в селото, от един род, то двете въобще не общуват. Особена е – определя я баба Рада. И може би е права – другата баба Мара се появи за момент, огледа ни и набързо изчезна.
А, личеше че хората са много горди от своето село и явно има защо. От тук са излезли 58 професори обяснява баба Рада. И ти взе един от тях –подкачам я аз. Но тя ми разказва, че нейния „професор“ не е от селото, а от Битоля. 
За броя на професорите не зная дали е удостоверено, но официално се твърди, че от селото са излезли цели 162-ма учители, преподавали впоследствие навсякъде из Македония и Югославия. За съжаление, именно доброто училище, което „произвеждало“ толкова образовани хора, била една от причините за бързото му обезлюдяване.
Именно затова може би не ни изненадва й факта, че в селото се намира най-голямата частна библиотека – „Al-Bi Readers ‘Club“, в която семейство Степановски от далечната 1882 година досега е приютила над 20 000 заглавия и документи, а освен ценните си печатни издания в библиотеката има отворена етно зала, а в двора е изграден частен амфитеатър, където се провеждат промоции, четене на поезия, музикални концерти и др. събития. Интересно, че идеята за „частната сбирка“ е била леко по принуда – прадядото на сегашния държател е бил наемник в турската армия, но поради липса на средства му заплащат с … книги и така се поставило началото и се зародила страстта в семейството. 
Може би пък, ако някога тези „книги“, които са били произвели толкова много учени хора и спомогнали за обезлюдяването на село, сега пък да го направят интересно сред арт-средите и да накарат някои кръгове да му обърнат по-сериозно внимание и да го съхранят и възродят. Дано.
А, на нас не ми трябваше някой друг да ни казва, че хората от Бабино, са много добри хора.
С труден живот, но без да се оплакват, открити и гостоприемни – неусетно вече бяхме настанени в двора на нашия домакин и се разливаше ракия. Само дето, най-големия ценител сред нас на „огнената течност“, „Майната“ се беше запиляла из село и пропусна историите и дегустацията.
Не ни се тръгваше от селото, приседнали на припек в двора и ако мислехме, че са ни разказали всичко интересно, то бяхме сгрешили. „Ама то и бабата на вашия председател е от Бабино“. Ха сега де, за кого ли говореха? Ако с „председател“ имаха предвид наш Бойко, то съм сигурен, че с присъщата си простота, досега да е споменал тази си връзка и да се е нарекъл „бащица“ на българи и македонци – значи не е той. 
Оказа, се че имали предвид бабата на президента, майката на неговата майка, която била родом от Бабино, а баба Рада заяви, че даже са роднини. А, дали затова не се чувствахме като у дома си там – при наши си хора. 😉
Продължихме нататък доволни от посещението си в Бабино, но само след няколко километра набих спирачките и се отклоних от пътя, тъй като до нас се бе изпречило още едно подобно съкровище – село Железнец. За мен то също се оказа бонус и не знаех за съществуването му, въпреки че е обявено за „паметник на културата“, заради същите онези каменни къщи.
Селото е известно с това, че в неговите покрайнини извира трета по-големина река в Северна Македония – Црна река, която е и най-големия десен приток на „Вардаро“. Явно в опит да се развие туризма е направена пътека, до три от изворите – „извор 1 и 2“ и „Црна дупка“.
Там видяхме също една колоритна личност – един дядо, които също като баба Рада от Бабино се е преселил в Битоля, но е решил да се завърне в родния си край. 
В момента ремонтираше една от къщичките си, кацнала над Црна река – похвали се, че от скоро е пенсионер, работил дълги години в някакъв завод в електропромишлеността и сега с високата си пенсия решил да се върне в обичаното си село и да живее с още няколкото жители в селото. 
Жалко обаче, че другата му къща, в която е минало детството му, в типичния някогашен стил, в момента се ползва за обор и е оставена на произвола на съдбата и е поредната, която е на път да се разруши, а с това селото да изгуби своя облик…
Денят се оказа страхотен. Тези срещи с местните хора ни бяха заредили с добро настроение и се насочихме по пътя към Скопие, но затова ще разкажем другия път. 😉