От около две години ми се въртеше една идея да направим едно изкачване на връх Белмекен, ама все като план си оставаше. Трябва да си призная, че за първи път се заех по сериозно да се замислям за едно изкачване до там през Декември’15. Тогава трябваше да чистя някаква отпуска и единствено „майната“ ми се върза да направим някакво трипче, но условието бе да организирам нещо. Та сядам аз тогаз и си мисля, защо да не направя един ми ти Белмекен и почвам да търся инфо и гледай ти каква изненада. Изненада за мен, защото повечето люде най-вероятно са запознати, че Белмекен хич не е некакво си връхче ню-ню, ами си е на цели 2 626 метра. Ти да видиш – не зная защо бях останал с впечатление, че е някой си мъник. Не е нужно да обяснявам, че тогава идеята бе изоставена – не бяхме тръгнали да газим в снежни преспи. 
В последствие пък все си мрънках, че ми се ходи до там, ама или нямаше съмишленици или пък все друг приоритет се появяваше.
До Юли тази година… Тогава при една Старопланинска разходка, си споделяхме нещо и моята близка дружка – „Яката дупара“ (да уточним, че прозвището не намеква нищо за разни части от анатомията й, а по-скоро е асоциация за родното й място ), ни в клин, ни в ръкав изтърси, че иска да направи едно изкачване на вр. Белмекен. А така, казах си, ей сега ще стане работата, мацката е сериозна и като си науми нещо няма спирачка. Разбрахме се да го направим през Септември, е пак го бяхме отложихме, но вече бях сигурен, че ще се получи.
В края на август вече имахме идея и за датата, а пък съвсем с приближаване на момента да тръгнем, нещо ме обхвана амбиция да вземе да направим една голяма, весела група. Ако трябва да перифразирам оня дебеланчо Мечо Пух „колкото повече-толкова по-весело“. И ето, че се събрахме една дузина ентусиасти. Явно, толкова бях мрънкал на познатите си за тази дестинация, че ми казваха:“Казвали са ми, че е хубаво там.“. Е, казвал съм го аз най-вероятно. Даже имахме и представител от морето – една Морска нимфа, моя приятелка, все ми натякваше, колко са неоправдани там по тези ширини и как си нямат високи планини за изкачване. Та и викам аз – хайде да те видим сега – имаш покана, дотътри се до Пловдив и „майната“ ще те поеме от там. В последния момент включихме и още един член в „експедиция Бе“, която до този момент не бе участвал в наши разходки – нашата „Търновска царица“.
Тръгнахме ние 3 каляски от София и една от Пловдив…Казвам каляски, че принцеси все пак возехме, аз даже цели четири. И не знам как се получи какво стана, ама на моите пасажерки, взех че им спретнах една вечерна разходка из тъмната циганска махала във Велинград. И уж пръв тръгнах от столицата, а накрая последен пристигнах на хижата. Кофти късмет в избора на шофьор, мислеха си моите спътнички, ама още по-кофти се оказа избора на място за настаняване. Викам си, да не се набутваме в Юндола, а да отидем в хижата по нагоре – достъпна и на снимките изглеждаше много прилично, а информация гласеше „със статут на хотел две звезди“. Аз тези звезди не ги видях обаче, явно са били падащи или по-точно паднали звезди. Още ми е смешно като се сетя как ме увещаваха втората вечер да спим на една високопланинска хижа, а аз твърдо бях заявил „Ама моля ви се, аз за тази година свърших с мизериите!!“, а накрая какво се оказаааа. Но компанията компенсираше обстановката.
На сутринта въпреки, мрънкането от предната вечер да не се става рано, всички се бяха излюпили по-рано от предвиденото и бяха готови за поход. Явно мизерната обстановка си има своите предимства – нямаше такива които да се излежават и размотават. Накачурихме се на колите и кервана тръгна към спортната база откъдето водеше маркираната пътека според предварителната информация. Завивайки от язовира към спортната база обаче попаднахме на доста усилен трафик – едни ми ти хора, със ски на колелца летяха нагоре-надолу по пътя. Замислих се дали съм пропуснал някой знак за забранено влизането, но явно не бях щото имаше и други автомобили, които се движеха около ски-бегачите. Въпреки това нейде по средата на трасето ми стана неудобно да шофираме измежду спортистите и да ги карат да ни дишат бензиновите изпарения.
Ама, само ако знаете какво оживление настана в женската част на групата ни – едно суетене, приглаждане на прическите, опъване на клинчета и гащетата… И едни ми ти усмивки като озариха лицата им… Май мацките си представяха, че се намират в рая – заобиколени от толкова много стройни спортисти, някои от които поразголени и пръскащи сексапил и мускули. От заспалото настроени не остана и помен, а веселието бе повсеместно. В интерес на истината и мъжкото око имаше тук-там с какво да се оплакне. 😉 Определено обаче, преминаването ни по трасето на биатлонистите до спортната база, със сигурност е в Топ 3 на най-бавното изминато разстояние от група в която аз съм участвал.
Та достигнали до спортната база, поехме по пътека със синя маркировка, която обещаваше да ни поведе в посоката ни. Но още преди да започнем с изкачването по баира, бяхме застигнати и задминати като пътни знаци от една рускоговоряща банда скибегачи или биатлонисти – знам ли ги какви са, не носиха пушки и ми е трудно да ги различавам. Само да уточним, това русолявото отпред, колкото и да ви се струва, че е от групата на „братушките“ – не е, тя си е от нашите.
Като гледах обаче темпо ни подозирам, че нашите мацки, все още ги теглеше към спортягите в базата, а не към върха.
Общо взето пътеката бе ясно различима, да не говорим,че имахме насреща си и ясно различимите колове на зимната маркировка. Другото което може да служи за ориентир, е че ако се движите покрай река Ръждавица, която в случая по-скоро можеше да се нарече бистрия поток по склона. Но пък колкото и чиста да изглежда не бих разчитал на нея, да утолява жаждата ми, тъй като по-нагоре имаше доста свободно пасящ добитък, които едва ли се съобразяваше много-много дали се изхожда в потока или не. 😉
Въпреки, че имахме да покоряваме едни ми ти 600 метра денивелация, то разходката беше доста приятна и ненатоварваща, явно превземането на надморската височина ставаше плавно и неусетно, не като някои силно коносовидни върхове, по които катерейки се рискуваш: 1/ да получиш сърцетуп и 2/да си настъпиш езика, докато лазиш със сетни сили.
Носехме се кат „народна песен“, бавно и протяжно и май само нашата Морска нимфа, така и не можеше да прецени топло ли й е , студено ли й е. Все имаше едно събличане и обличане. Ако не я познавах бих си помислил, че с нас е някаква кифла, дет‘ е решила да ни покаже всичките си одежди, дето е помъкнала. А, дали тези топли и студени вълни, които я спохождаха, не бяха свързани с мисли по някой от скиорите, които бъхтеха по асфалта със странните си ролкови кънки/ски?! 
Други пък видели стадо крави решиха, че трябва да си направят фотосесия с тях. А, кажете ми, не е ли загадка женската душа – долу при спортистите щяха да се разтопят от кеф, ама как на никоя не й дойде да застане до някой мъжага и да се снима, да кажем стискайки мускулите му и любувайки се на тялото му, а тук видяха сума ти преживни, махащи небрежно с опашките си и хоп веднага се наместиха да правят чупки и да позират. Нещо не е както трябва ако питате мен, но са мой приятелки, такива си ги обичам.
Минавайки покрай две връхчета, приличащи на остри зъбчета, трябваше да обещая на „майната“, че пак ще се връщаме по тези места да изкачваме прословутото Зъбче – връх в близост, които стана нам известен с това, че мъжкия национален отбор на няколко пъти го беше покорил докато провеждаше подготовката си за така успешното европейско първенство. А, именно може би на това разчита „майната“ – догодина отново там да проведат подготовка си и да ги засечем по чукарите. Е, да ама ако тогава вместо да застане да се снима с братя Пенчеви, вземе че се позиционира до сестри червено-опашати крави … сериозно бих се притеснил.
Но да не обвинявам само „нежната част“ на нашата експедиция, единия от представителите на мъжката част, видя изправил се кол на вертикалната маркировка и пак получи „факс“, че може да го използва за съчетание на полденс. То това не се случваше за първи път и малцината, които бяха виждали първото представление, все още се случва да се събуждат нощем, плувнали в пот припомняйки си този кошмар. Като истински приятели, даже са провеждали сериозни разговори с „танцьора“, да не го повтаря, ама кой ли да слуша… Само да спомена и втория път не му се получи. 
Долу, в далечината мислехме, че идват и други луди. Задаваше се една малка групичка планинари, но една от тях се отличаваше с един огромен жълт чадър. Ха, явно отново бяхме попаднали на някакъв образ – мислех си аз. То по принцип кой ли ходи с чадър в планината, дори и да вали, а пък с такъв жълт, набиващ се на очи от километри… Според мен притежателя му със сигурност ползваше услугите на някой наследник на „доктор Фройд“. А, чували ли сте поговорката „който се смее последен се смее най-добре“? Ами, не аз бях този който се смееше, след като хорицата ни наближиха. Оказа, се че чадъра се ползва, за да може да скриват от слънцето няколко месечното бебе, което майка му и татко му, бяха извели на разходка сред природата.
Незнайно как разговорите отново се завъртяха за наличието на хищници по тези ширини – разбира се отново се споменаха мечки. Нормално, след като се има пред вид, че „яката дупара“ бе с нас. Напоследък забелязвам, че яко залита по този вид животинки. Е, съмнявам се, че точно там има техни представители, но определено видяхме следи от други хищници – нямаше как да не ни направи впечатление двата оглозгани скелета на две телета до потока. И съдейки по нашите скромни изследователски възможности, получени от гледане на сериала „Кости“, бихме казали, че „доктор Бренън“ (дали така се казваше главната геройня?!), би заключила, че убийството не е било много назад във времето. Леле, а дали там-горе всъщност въздуха не е бил прекалено разреден, гледайки какви странни неща пиша.
Според напътствията, трябваше да се изкачим до Премката, ниската част между върховете Белмекен и Равни чал. Там трябваше да поемем надясно (а някой сигурно ще кажат изток), следвайки отново вертикалната маркировка. Поемеш ли наляво (запад), пътеката води до хижа Белмекен.
Та, пред нас вече се забелязваше въпросната Премка, но пък в дясно по билото се виждаше и маркировката водеща към върха. И какво от това ще каже някой. Ами беше си предпоставка, да тръгнем напряко спускайки се през потока и изкачвайки се по стръмния склон, спестявайки си заобикалянето. Един вид за планинарите това е такова изкушение, като да се загледаш по стегнатото „д“ на някоя секси ски-бегачка. 😉 Но явно не за всеки е изкушение – преминаването напряко имам предвид, не другото, тъй като едва половината поехме по новия маршрут – аз, „майната“, нашата „самодива“ свикнала напоследък да се отклонява с нас извън пътеките, „кръщелника“ и неговата любима „шилото“(което не може да стои мирно в торбата). Останалите продължиха по пътеката, мърморейки нещо от рода, че този път не искали да се губят.
Въпреки скептицизма на останалите, макар и малко позапотени, изморени, успяхме да съкратим част от пътя – бяхме в подножието на върха поне 15-ина минути по-рано от най-бързата от основната група, като през това време можехме да я гледаме как се задава на фона на страхотния пейзаж на двата върха – Равни чал и Сиври чал.
Отдадохме дължимото и на панорамната гледка в северна посока към Стара планина, която ни се разкриваше към Костенец, Ихтиман, Долна баня, че чак се виждаше отчасти и онзи голям гьол – язовир Искър. И да се похваля малко, че само аз от няколкото човека съзерцаващи тази гледка се ориентирах кое, какво е. 😉
Ей го на, след малко повече от 2 часа тръмбоване по склона вече бяхме на върха. Но това е от онези обли върхове, които не са ясно изразени и ако попаднете там случайно, дето се вика може и да не разберете, че се намирате на връх. Първоначално именованието е било Бели връх, но след смъртта на видния някога комунистически деец Васил Коларов, изпълнявал длъжността на президент, министър-председател и председател на обикновено и велико народни събрания, Партията-майка решила да му посвети и връх. Сегашното название е доста по-близо до първоначалното му название, тъй като Белинташ означава „бяло стопанство“, име дадено заради задържащите се снегове по този край.
Самият връх се намира в Ибърския дял на Рила и определено не е най-високия връх там. Малко изостава от оставащите вляво при изкачването ни едноимен вр.Ибър (2 666м.), Сивричал (2 640) и Равни чал (2 637), ама ценен го прави нещо друго. От подножието на върха в южна посока се намира едноименния язовир и ето, че вече се загатваше красотата, която ни очакваше. Хукнах веднага нататък без да се бавя.
Да си призная изкачването, което бяхме предприели до този момент ми беше леко скучновато на тема „гледки“, но ето за тази прелест си заслужаваше всичко. Неописуемо е… Няма какво да кажа, снимките може да загатнат на каква прелест ставахме свидетели.
Оказа се обаче, че фотоапарата ми не може да обхване цялата тази фантазия и затова захвърлих раницата и поех към съседния Соколов връх, находящ се почти над източната язовирна стена, откъдето бях сигурен, че ще мога да направя още яки снимки. Направо препусках нататък, което не беше трудно с оглед на това, че денивелацията от 270 метра бе в моя полза. Макар след това, че се налагаше да изкачвам тези 200-ина метра, за да се върна при моите приятели, напълно си заслужаваше усилията.
Запъхтян, леко изморен се присъединих към импровизирания пикник, които вече си бяха спретнали дружките ми – всеки извадил какво си носи и споделящ го с останалите. Жалко, че имах само една биричка под ръка.
И това бе място на което можех да изкарам целия ден, съзерцавайки ширналия се язовир пред нас, но след два часа лежане, разказване на забавни истории и отлагане на тръгването ни, вече бе настанало време. Направихме няколко общи снимки на тайфата и настана време да се разделим с част от групата.
„Яката дупара“, заедно с нейната половинка и майка си, имаха други планове – щяха да нощуват на хижа Белмекен, а пък ние останалите решихме да не се връщаме по същия път, а да се спуснем директно надолу към язовира, за да продължи захласването ни по тази прелест под нас, а и си мислехме, че ще е по-бързо.
Туй за по-бързото не зная защо се връзвам винаги, а то обикновено не е така. Но дори и да знаехме че ни предстой същото трамбоване като времетраене, то пак от там щяхме да поемем – все пак беше разнообразен маршрут и по-живописно. Но пък и „русото изкушение“ как само се стрелна по нанадолнището – нямаше стигане ви казвам. Ей, това отново да оплакнат дзъркели в спортягите има голям тонизиращ ефект ви казвам.
Но пък явно нашите прекрасни дами толкова се бяха разгорещили, че им се наложи да се поохладят в хладните води на язовира. Направихме една половин часова почивка на брега, цопнали крака в бистрите, хладни води. Леле, това направо си беше спа-процедура за изнурените ни стъпала. Само дето не видях риби да има, ама то може би да бе нормално, все пак потапянето на краката ни може да им бе подействало като химическа заплаха.
Тъй като се бяхме по средата на язовира, предстоеше най-тегавата част – ходенето по асфалтирания път опасващ язовира. Минаха над 20-ина рокери от близо и далеч, ако се съди по регистрациите им бяха предимно от Гърция и „поданици на кралицата“ и обяснявах на нашите мацки да заголят малко бедър и да стопират някой от тях, та да ги откарат до колите ни, а пък те след това нас да вземат. Е, да ама не щяха. Явно се притесниха, че по този начин няма да могат отново да се смесят със ски-бегачите. 
То това само ще да е било, понеже след като се озовахме на отсечката до спортната база, на която бяхме оставили колите си, от захлас по движенията напред-назад на кънкьорите, подминахме автомобилите, та стигнахме отново до спортната база, уж по едно кафе да изпием. В интерес на истина трябва да призная, че и двата пола се оказа, че имаме фаворити – един младеж и една мацка, които бяха като фурии на ските си, успяха да накарат всички ни да извръщаме глави в синхрон като ни подминаваха.
Денят завърши отново със споделяне на весели истории, но това не означаваше, че уикенда е приключил. За неделята си оставихме една лежерна разходка до Пашови скали. Слязохме до Юндола, паркирахме преди изхода на пътя за Велинград, където табела любезно ни информираше, накъде се намират въпросните скали. Поехме по една приятна ливадка, притеснявайки семейство, разположило се там с импровизирана каравана, разтегнало сателитна чиния и друга покъщнина. Малко по-нагоре достигнахме до оградено място – оказа се, че е някаква учебно-защитена зона за отглеждане на дивеч на Лесотехническия университет. Е, дивеч не видяхме, но ползвахме оградата за ориентир към скалите.
Разхладихме се преминавайки през борова горичка и има-няма за половин час се озовахме пред едно кратичко изнанагорнище и ето ти ги Пашови скали. На хубава ливадка, една беседка обещаваше да приюти на сянка тези, които бяха по равнодушни към панорамата, която се разкриваше пред нас.
Разбира се и тук историята разказва за поредната драма разиграла се по нашите земи, която е свързана с името на скалите. Та в легендата се разказва за един ми ти паша, една красива козарка и един български момък кибритлия. Но да подходим с историческа последователност на разигралите се събития. Севдана – хубавата козарка си пасяла стадото тук, да я пита човек, що точно тука се е завирала при наличието на толкова ливади, ама хайде може пък тогава наоколо да не е имало гора и да приемем, че мястото е ставало за паша. По същото време пак там се замотал някой си Татар Пазарджик-турски паша, явно с голям мерак по българските девойки. Като съм виждал техните и нашите си девойки, хич и не се учудвам от мераците му. Та опитал да си я вземе за постоянно ползване, демек да я отвлече, ама момата си имала ‚ снажен левент, годеник, сега да не вземе да си помислите, че е била лека жена, дето се оглежда по момците?!? Няма такова нещо, годеник й е бил Гюргю, които като чул, че кучетата са се разлаяли, козите заблеяли, мравките започнали да трполят с краката си, взел една гьостерица (това било някаква пръчка, ама от онези по-дебелите дето може да си спретнеш кютек с нея) и дотърчал при любимата. А там какво да види – едно ми ти заптие точи лиги по Севданка… И какво си мислите, че пашата утрепал нашето момче и тя взела, че решила да полети от скалите, та да избяга, само дето никой не и бил казал, че не е пиле и не може да лети…е, поне не вертикално, а само хоризонтално и се размазала долу в река Люта, ама не се дала на пашата… И аз така си помислих в началото, ама …изнена-а-а-да… Този път историята се оказва с нещастен край на за нашето момче и момата, ами за похотливия паша. Гюргю го бутнал от скалата и избягали на далеч със своята любима.
Ние такива „трагедии“ не изиграхме, само се кефехме на хубавата гледка към Рила, Пирин и Родопите и отсрещните села Пашови и Аврамово. Нямахме късмет да видим преминаващата теснолинейка долу покрай Люта река, но пък някога като най-накрая се наканим да се пуснем в въпросната теснолинейка от Аврамово (известно с това, че там е най-високата железопътна гара на Балканския полуостров), може да заснемем и самите извисяващи се Пашови скали. Но това ще е в някоя друга история.
По план следваше ново разцепление на групата ни – две влюбени гълъбчета отлетяха по свой собствен маршрут, тъй като за тях почивката продължаваше още няколко дни. Останалите имахме идея да отидем до една сравнително нова пещера в близост до Ракитово – Лепеница. Е, идеята беше на мен и „майната“, но нали ние бяхме шофьорите, та то другите нямаха особен избор. 
И тъй като на влизане във Велинград видяхме една табела за въпросната пещера, тръгнахме по пътя … но стигнахме до „кривата круша“, дето се казва. Пътя беше отвратителен с ужасни дупки и колкото и да се пънехме, то достигането до един участък който дори и един джип взе с доста зор, прекърши устрема ни.
Но няма драма – предния ден ни хареса да сме покрай язовир, та решихме за завършек на уикенда, да се отбием и до язовир Батак. Намерихме си едно китно хотелче, с готино ресторантче, с гледка към язовира, хапнахме доволно, излежавахме се на шезлонгите към яката панорама … ами хубаво си беше. J Ама то кога ли не е било с нас… 😉
