След като предния ден бяхме извървели изключително живописния маршрут от Беклемето, през хижа Козята стена се бяхме озовали до крайната ни точка или поне така си мислехме в началото. След разговор с хижаря и с наши приятели принудени да тръгнат рано по обратния път, то ние 5-те човека, придвижващите се с един автомобил, решихме да променим крайната точка на нашата разходка за уикенда – град Клисура. Това стана най-вече с помощта на цитираните по-горе две добри души, принудени от обстоятелствата да си тръгнат рано преди изгрев в неделния ден, но въпреки ранното им ставане, това не им пречеше да са ангелчета и да се съгласят да откарат и нашия автомобил до Клисура, за да може ние да се насладим още от красотата на Стара планина. Това бяха същите добри хора, които в продължение на пет-шест часовия преход бяха носили на гръб 22-е сварени яйца – по едно за всеки един от групата. Страхотен жест, показващ за какви готини хора става дума. Горд съм, че с тези хора съм от един край на нашата страна и бих бил щастлив ако поне малко се доближавам до тяхната добрина. Щастливец съм, че познавам такива хора. Обичам ви да си знаете.
Както вече отбелязах, не съм голям почитател на спането в хижа, в обща стая с още 10-12 човека, но пък явно и не ми пречи особено, защото ако трябва да съм искрен, след като легна, то нито чувам как някой става до тоалетна, хърка и т.н. И този път общо взето след като легнахме, имах чувството, че са минали минути откакто съм заспал, но се оказа, че съм спал явно непробудно няколко часа, тъй като в последвалите коментари за похъркващи люде и такива, които ги „алармира простата“, не можах да разпозная никого. Събудихме се по тъмно, заедно с приятелите, които поемаха към автомобилите, но веднага след като излязохме от хижата поехме по различни пътища – те по-отъпканата пътека по която бяхме дошли, а ние устремени към връх Юмрука. Към групата ни се присъедини и шести човек – бяхме доста скептични към това „присъединяване“, тъй като си мислехме, че ще ни забави доста в прехода ни, но се оказа, че този ни извод не е бил основателен. А, бързахме и станахме толкова рано, тъй като имахме една цел – да посрещнем изгрева на върха, на Юмрука, който така величествено се извисяваше над хижата. А и след като бяхме изпратили залеза от връх Кавдалан, то най-подходящо бе да посрещнем изгрева от другия връх – Юмрука. Тъй като часовника тиктакаше неумолимо, то трябваше бързо да се разбудим и с най-широките си крачки да се насочим към върха в очакване слънцето да ни каже „Добро утро“. И макар, че върха изглеждаше на един хвърлей място, то не е много лесно да се поддържа добра скорост по пътеката, която е с денивелация от 174 метра – хижа Ехо е с надморска височина 1 645 метра, а върха се издига на 1 819. По пътеката за върха се минава покрай изградения параклис „Света Тройца“, построен от бившия хижар и група ентусиасти от гр. Русе в продължение на 3 години и осветен през м.Юли 2005 год.
Въпреки стръмния склон успяхме да изпреварим изгрева с 5 минути и да се насладим на всяка една секунда от „събуждането“ на слънцето. Всяка една секунда, която си заслужаваше ранното ставане и недоспиване, задъхването по стръмния склон … Доказано е, че ако веднъж попаднем на страхотен изгрев, то в последствие сме готови да си причиним доста неудобства, за да може да преживеем отново същото… А, колко еднакви и същевременно различни са изгревите, когато наблюдаваш възкачването на слънцето иззад планинското било, от ръба на морето или в края на магистралата… Предполагам, че всеки е наясно за какво говоря и всеки има поне един скъп спомен наслаждавайки се на „своя си изгрев“.
И след като почти бяхме пребягали стръмния склон, заслужено поседнахме да се насладим на красивия изглед и бързо забравихме умората си, а дишането ни неусетно върна нормалния си ритъм … А тези няколко минути, в което слънцето се показа иззад билото ни се сториха един миг и седяхме поне половин час, не толкова от умора на бясното ни катерене до върха, а сякаш се надявахме, че слънцето ще направи за нас повторение, за да може да му се насладим отново. Е, такова повторение разбира се нямаше – слънцето просто продължи своя си ход по всекидневния му маршрут от изток на запад, сякаш описва елипса на небесклона и не се съобрази с нашите блянове, а и ако може да ни каже нещо, то сигурно щеше да е „Ами ако искате да го видите отново – елате утре по същото време“.
След като се насладихме на изгледа и поехме нататък по маршрута си, оставаше да отдадем заслуженото на още нещо, което слънцето успява да сътвори когато е „ниско“ – малко след изгрев или малко преди залез. Когато светлината е под такъв ъгъл успява да сътвори истински шедьовър със засъхналите треви наоколо и всичко около нас бе „позлатено“, все едно се намирахме в една бижутерия на открито. Сякаш имаше някаква символика, тъй като този ден трябваше да следваме „жълтата“ (златна) маркировка.
От това място можеше да се насладим отсреща на един друг връх за който най-вероятно след време ще е основна точка на бъдещ пътепис, който ще споделим с вас. Става дума за връх Каменица, който сякаш не бе далеч от нас и ни приканяше да го посетим и него, но освен че трябваше да наблюдаваме времето на придвижването си, за да можем да достигнем навреме в Клисура, за да ни предадат автомобила ни, то пак не бихме се отправили към този връх, поне не и в този състав. За да отидем там, с нас задължително трябваше да е един много важен член на групата ни – голяма фенка на „Камен(ь)ичка“-та и просто ще е светотатство да се изкачим там без нея и разбира се без в раниците си да имаме по една-две Каменици.
Все още пътеката ни продължаваше по билото, но първо се налагаше да се спуснем, като в последствие преди да започнем да се изкачваме към следващия връх, който е преди упоменатия вече Каменица, нашия маршрут се спускаше на юг, откъдето минава лятната маркировка към гр. Клисура. Вървейки по билото се сетих за всички онези хора, които поемат голямото предизвикателство да преминат пеш „Ком-Емине“ и по-специално за един мой познат, колега от Бургас, който само преди няколко седмици успешно бе успял да измине целия маршрут, почти през цялото време сам, тъй като още в началото на експедицията си неговите спътници бяха претърпели инциденти и се бе наложило да продължи сам. Този човек не ми е близък приятел, но си спомних как всеки път, когато успяваше да „постне“ някое забавно съобщение и/или снимка, много се радвах за него, че успяваше да намери сили да продължи и когато накрая стигна до морето, толкова се изкефих и се гордеех с него, все едно ми бе приятел от детинство. Спомних си, че си мислех и нещо друго … защо по дяволите си причинява това и какво го караше да продължи и да не се отказва, но след тези два дни, които прекарах крачейки по билото на Стара планина, мисля че разбрах защо той и много други като него се подлагат на това – гледките около нас са достатъчно за подобно приключение. Разбрах и нещо друго за себе си, а то е, че ако аз го вървя, то не искам да съм сам, а искам да е с моите приятели. Сещам се за един цитат на Тим Кейхил, който е казал следното „Пътуването се измерва по-добре в приятели, отколкото в километри“ и може би точно за това в моите разкази ще срещнете информация за това с колко приятели съм споделил съответното пътешествие, а не колко километра сме извървели.
Отклонявайки се на юг (или ако сте като мен скаран с посоките, то идвайки от Юмрука по билото, ще се отклоните вляво) по маркираната в жълто пътека, която първоначално минава сякаш през поле от ниски храсти, около 20-ина сантиметра високи, които биха сериозно затруднявали движението ви заради гъстота си, ако разбира се не се бе оформила добре поддържана пътека. След 15-ина минути, пътеката вече навлизаше в гората, но без да навлиза навътре сред дърветата, а се простираше по границата на гората. Преминаването в гората дойде точно навреме – вече започваше да се усеща августовската жега и всички се зарадвахме на възможността да повървим малко сред сянката на дърветата. Преминаването през гората бе кратко, като в последствие отново излязохме на открито и се озовахме изненадващо пред един паметник. Паметника е в почит на един голям българин взел дейно участие в Априлското въстание – Никола Караджов. Никола Караджов е бил водача на въстанието в гр. Клисура, като си заслужава да спомена за него не само заради участието му в едно от най-паметните събития в нашата история, а и поради две много съществени причини. Първата е, че той е роден в богато семейство на клисурски търговец, които е търгувал с Османската империя, но въпреки, че е черпил „келепир“ от тях, бащата се е постарал да го възпита по такъв начин, че да се включи в българската освободителна война, като изпратил сина си Никола, да се изучава в реномирани училища извън българските земи, но не за да го подготвя за емигрант, както се случва в наши дни с богатите деца на по-заможните ни сънародници, а по-скоро, за да стане лидер на съгражданите си и да застане начело на мечтите им за по-добър живот и независимост от чуждото потисничество. Другото нещо, заради което си заслужава да отдадем заслуженото на този голям човек е, че когато след потушаване на въстанието, той заедно с Панайот Волов и Тодор Икономов при опита си да се оттеглят към Румъния, на същото това място на което се намирахме, са били застигнати от турска потеря, като историята разказва, че в този момент Никола Караджов съвсем съзнателно е застанал на пътя на турските куршуми, давайки живота си, за да се спасят неговите другари. Именно затова трябва да знаем повече за такива видни личности, защото колко от нас биха изоставили богат и добър живот, за да се включат в свята кауза и колко от нас биха се жертвали за другарите си. Именно защото тази саможертва трябва да е за пример и да се помни, то неговите съграждани са изградили този паметник през 1955 г. на лобното му място в местността Равна река, като преди няколко години е била възстановена и паметната плоча върху паметника. Спряхме се пред паметника и малкото, което можехме да направим, бе да засвидетелствуваме почитта си, като замълчим за няколко минути.
Пътят ни продължаваше надолу по склона към няколко селскостопански сгради, оказали се, че са Розинската мандра. Отново трябваше да се убедим понякога колко измамно може да е разстоянието в планината – мандрата сякаш бе току пред нас, на хвърлей разстояние, но ни отне поне 20-30 минути, докато я достигнем. Точно преди нея преминахме през един поток, който може да послужи като ориентир, за да сте сигурни, че сте в правилната посока. Над мандрата се забелязваше черен път, който в последствие разбрахме, че води към Рибаришкия проход, но вече е неизползваем. Минавайки покрай мандрата, поздравявайки един пастир на крави, продължихме по черен път, който води към Розино и Клисура. Малко след това се натъкнахме на нов поток – единия от притоците на река Равна, и на още две стада, които бяха на паша – едното от поне стотина крави, а другото от над 300 овце, а дали не бяха и 400 – не помня колко ни каза овчаря, тъй като вниманието ми бе разделено с това, да наблюдавам двете овчарски кучета, докато преминавахме през стадото с овце и рекичката. Овчарят ни увери, че няма от какво да се страхуваме, щом като той е там, но все пак си имах едно наум, да наблюдавам кучетата преминавайки през повереното им стадо. Факт е, обаче че дори не ни отразиха, след като бяха получили команда от пастира, да не ни закачат. Получихме и сведения, че сме на прав път и след малко, по-надолу преминавайки покрай изоставените овчарници, сме щели да видим една чешма от която може да напълним вода, а след това, да продължим вдясно по черния път, който се намира точно под чешмата. И след 5-минутното спускане по склона наистина се озовахме пред чешмата, с невероятно вкусна и студена планинска вода и бе време за поредната почивка и да се подкрепим с последните остатъци от храната, която имахме.
И ако всеки от нас споделяше с каква храна е останал – един сандвич, една ябълка, една нектарина, два кроасана и вафла, то ако си спомняте ви споделих в началото, че към групата ни, се присъедини и една друга „мацка“ – шестия член на експедицията, която мога да кажа, че направо ме разби. Тя беше с една огромна раница, която даже не посмях да се опитам да повдигна, за да не стана за резил ако не успея да я помръдна, но това явно бе някаква „вълшебна“ раница – след като извади поредния чифт дрехи за преобличане и ни предложи няколко варианта за „обедно“ меню, а накрая „изби рибата“, като ни почерпи и с непокътнат домашно приготвен десерт, след като и преди това бяхме яли от други нейни кулинарни произведения. Не случайно определих раницата й като „вълшебна“, защото според мен вътре трябваше да бе събран гардероба и хладилника на тази дама. Определено бях учуден защо и е необходим целия този товар, но се оказа, че тя просто „тренира“ с ходенето с възможно повече багаж, за друг маршрут, който мечтае да измине – до вр. Триглав, но не този в Стара планина, а в Алпите, в Словения. Определено обаче трябваше да и отдадем заслуженото – приличаше ми на верижна тежкотоварна машина, която не е бърза, но бе с една постоянна скорост, с която се придвижваше и не се спираше пред нищо.
Поемайки, вдясно след чешмата по черния път, си намерихме забавление – да разпознаваме птиците, които летят над нас. В интерес на истината в този момент за нас птиците се деляха на два вида – непознати и „бързолети“. Ако се питате, откъде в нас се е зародил този внезапен интерес, то това се случи след като си спомнихме, момент от предната вечер на хижа Ехо, когато „нашия“ водач се заговори с една непозната девойка, която с един бинокъл наблюдаваше околността. Ако бяхме на плажа или в града, то можеше и да си помислим, че целта на тази девойка, е да „издебне“ някой представител на „противоположния пол“, който е по „адамово облекло“, за да изплакне окото, но намирайки се на над 1 600 метра надморска височина бе ясно, че явно целта на бинокъла е да се наблюдава нещо друго. Та нашия водач, бе отишъл при нея да събере повече информация и се окажа, че „мацката“ наблюдавала фауната в планината или по-точно се оказа, че е любител орнитолог, с интерес към птиците и в случая по-специално към птици от семейство „бързолети“. Та тя бе обяснила за тези птици, които приличат на външен вид на лястовиците, с които може да се объркат, но по-набито и запознато око би забелязало разлика в това, че са с по-дълги, тесни и заострени криле. Другата разлика за познавачите е, че се различават по това, че краката им не са пригодени за кацане и не може да се забележат да кълват зърна по полетата, а по-голяма част от живота си прекарват кръжейки в небето където ловуват мушици, спят и се копулират (това последното и аз не знаех какво е, ама сега се правя на интересен и я използвам, но ще ви спестя търсеното в тълковния речник и ще ви кажа, че е термин за размножаване). Оказа се, че гнездят в скалите, но се срещат и по-сградите в градовете. А името им, както може да се предположи идва от това, че летят с висока скорост. Те се делят на над 20 вида, но в нашите географски ширини се срещат три вида – черен, блед и алпийски (белогръд). Но тъй като всичките от групата сме много боси в орнитоложките си познания, то преценявахме птиците по този начин – които бяха бързи и не успявахме да ги видим и разгледаме – определено ги зачислявахме към бързолетите, а другите … е, те си бяха непознати птици. Така измисляйки си собствени забавления, достигнахме до едно място където пред нас се простираше една поляна, където трябваше да изоставим черния път и да поемем отново през гората и покрай реката.
На това място се породи спор в нашата група между нашия водач и една от мацките в групата. Може би трябва да дам малко повече информация за нашия „водач“, които може да срещнете в други разкази като „старшия“. Най-точно и с най-малко думи може да го опиша с една китайска поговорка, която гласи “ Не търси пътя. Отиди там където, го няма и остави следи.“ или с други думи случвало се е да се отклоняваме съвсем съзнателно от отъпкания маршрут и да се позагубим, но трябва да признаем, че винаги след това сме се озовавали където трябва. Та след като казахме, че изоставяме пътя и минаваме през поляната за по-пряко, „мацката“ му се противопостави като обясни, че този ден не може да си позволим да се загубим за няколко часа, тъй като трябваше да сме на уреченото място навреме, за да си вземем автомобила. Малко странен беше този спор, защото освен, че маркировката водеше през ливадата, то имаше и указателна табела потвърждаваща избора на „старшия“ и макар че и посочихме явните знаци, то нашата „мацка“ продължи да спори и да мрънка поне още час, че не е трябвало да напускаме черния път и едва след като срещнахме други планинари тръгнали на разходка от Клисура нагоре по пътеката, се успокои и престана да дудне и … да всява паника. Е, трябва да признаем, че все пак успахме да се отклоним от пътеката в грешна посока, но това беше само за момент и бързо влязохме в релси. По-надолу пътеката отново излизаше на широк черен път, който водеше до разклонението за влизане в Клисура от Подбалканския път. Едно мога да кажа, бяхме доволни, че в жегата слизахме по тази пътека, а не се изкачвахме, защото изкачване от над 1 000 метра денивелация си е тегаво през най-топлия месец от годината.
Слизайки на пътя за града, преминахме през местността Зли дол, където е една от паметните битки през Априлското въстание и може да се види паметник и възстановки на няколко черешови топчета – главната артилерия на четниците. На входа на града ни посрещна и огромния паметник на Боримечката, който сякаш продължава да бди и да пази жителите на това малко и китно градче. Иван Боримечката, както знаем е герой на Иван Вазов от „Под игото“ и е описан, като човек с огромна сила, който изнася на гръб сам едно от черешовите топчета, но в последствие описан в недобра светлина от „създателя му“, дядо Вазов – ставайки кмет и депутат, но забравил за идеалите и превърнал се в тарикат. Първообраз на този литературен герой всъщност е Иван Танков Козарев (1852-1878), козар от Клисура, който също е известен с прозвището Боримечката и участва в Априлското въстание. За разлика от героя от романа, обаче след въстанието е заловен и изпратен на заточение в Акра, където умира малко преди Освобождението.
Оказа се, че сме пристигнали преди хората транспортиращи автомобила ни и имахме време да разгледаме малкото, китно градче и да се сблъскаме с гостоприемните му жители. Когато седнахме да изпием едно кафе, възрастни жители от съседна маса, дочули, че сме жадни ни почерпиха с една трапезна планинска вода, която се бутилира в техния град, за да видим колко е приятна и да ни зарибят вбъдеще да си купуваме от нея. Ей на това му се казва „директен маркетинг“.
Отново имахме щастието да изкараме страхотен уикенд и там още започнахме да кроим планове за следващия – да бъде поне толкова интересен и забавен.