В първите дни на месец Август, съвсем спонтанно се зароди идеята да си организираме една разходка до Фотинските водопади. Аз си търсех някое маршрутче, което да не е много далеч от София и се бях спрял на няколко места около гр.Батак. Едно от тези места бе именно Фотинските водопади, при споменаването на които вече твърдо бе решено, че настъпващия уикенд, ще бъде уплътнен именно с тази дестинация, тъй като едни от най-твърдите членове на нашата група само преди две-три седмици бяха на едноседмично пътешествие в Централните Родопи и се оказа, че са имали неуспешен опит да достигнат до тези водопади, но по съвсем друг маршрут от язовир Въча.
Сигурно, ще ви е трудно да повярвате, че идеята е била наистина доста спонтанна и от днес за утре, като ви кажа, че се бяхме събрали ни повече, ни по-малко от 17 човека. И ако ви е чудно как се заформя такава група, то ето в случая каква бе рецептата – 1 ентусиаст на който много му се ходеше някъде в Родопите и зарибил набързо няколко човека, 3-ма настроени реваншистки, че въпросния водопад им се е опънал само няколко дни по-рано и едно пропаднало женско бозуки-парти в Солун и ето ти една доста прилична група. Тръгвайки от София към 8 часа, керванът от 4 автомобила се понесе по магистрала, като идеята бе да минем по пътя за Велингад – лично аз много обичам да шофирам по този живописен път виещ се покрай Чепинска река, изпълнен със завои, които обаче не ме напрягат, а напротив изпълващи ме с очакване да видя каква красота ще се ооткрие след всеки следващ. А и ако имате късмет да хванете теснолинейката, която се движи нагоре през тунелчетата си, то тогава сте истински късметлии. Следвахме пътя до отбивката до гр.Ракитово, като единствено на мен може би ми направи впечатление този малък градец, но не с някаква своя забележителност, а с това, че само два дни преди това професионално ми се наложи да се сблъскам с един от местните бизнесмени и когато преминавахме покрай неговия обект, отново си помислих колко е малък света понякога. Едва ли 48 часа по-рано щях въобще да си помисля, че ще премина през града на този човек, а още по-малко пък и покрай обекта, в който развива своя бизнес. Тъй като първата ни планувана спирка бе в гр.Батак, минахме транзитно през Цигов чарк, като преминавайки от там поне в нашата кола се изпита леко разочарование, че нямаше да спрем там (видимо имаше някакъв празник и в центъра имаше лунапарк и доста хора), но най-вече разочарование, че нямаше да нощуваме на това страхотно място каквато бе първоначалната ни идея. Явно всеки си представяше как излиза на терасата на някое от хотелчетата тук и си пие сутрешно кафе, докато съзерцава язовир Батак. Това бе нашата първоначална идея, но тъй като групата ни се разрасна доста и всичко бе организирано набързо, то не можахме да намерим място в Цигов чарк, което да събере цялата група и на което да погостуваме. Нямахме много време обаче да „скърбим“, тъй като трябваше да достигнем до първата ни цел за деня – гр.Батак.
Именно там трябваше да се срещнем и с последния участник в нашата група – готината майна (същата, която сте срещали и в другите ни разкази) и тъй като вече се очертаваше да закъснеем дори не отбихме в страни от пътя за да се полюбуваме малко на язовира. Оказа се, че всъщност ние я бяхме изпреварили, като докато чакахме, разказах една интересна история на групата, за това по какъв страхотен начин хората родени в Батак изразяват любовта си към града. Знам тази история от извора, от една моя страхотна колежка от университета, която е родом от това страхотно градче. Тя ми бе разказала, че там всяка година се събират всички хора, които са родени преди 50 години, като може да се каже, че традицията е започната през далечната вече 1971 година, когато тогавашния набор’21 от които е бившия ректор на УНСС проф. Чаушев, подаряват юбилейно знаме на местния исторически музей. Следващите набори продължават всяка година да се събират в местното училище, като преди това всеки един от тях посажда по едно дърво и така е до 1992г., когато наборите развиват своята традиция и започват да дават на града своите дарове – електронен часовник на центъра, множество дарове за църквата, детски площадки, чешма, мост над Стара река, беседка край града, нов герб и надпис на общината и дори „пенсиониран“ боен самолет L-29 от набор’49. Традиция, заслужаваща адмирации, традиция, чрез която сякаш всяко поколение вгражда себе си в Батак… Заслужава си да се направи една разходка по пешеходната зона на градчето, да се посети Историческия музей и някоя от запазените възрожденски къщи, но просто задължително е да се отдаде почит в църквата „св. Неделя“, позната на всички нас, от историята за „Баташкото клане“… където повечето жители на тогавашното село са дали живота си заради Родината. Според различни твърдения около 5 000 души са избити от османците, но мисля че за размера на „трагедията“ говори и официалната статистика при преброяване на населението, и ако през 1865 г. населението в селото е 6 500 души, то през 1884г. са само 1 815 души. От мен – поклон към жителите на Батак – за саможертвата им и за създадената традиция.
След кратката обиколка из китния Батак и оглозгали по една току-що сварена церевичка, бе време отново да се метнем на колите си и да продължим нататък. А „керванът“ вече се състоеше от 5 коли. Продължавайки по пътя за Пещера, малко след като излязохме от града, завихме вдясно по пътя за Нова махала и Фотиново. Пътят до Нова махала е съвсем приличен, но след това леко се стеснява и ако си мислите да карате бързо – няма как да ви се получи. Освен тесен, на места пътя е с леко поизровен асфалт, но добрата новина е, че ние когато предприехме тази разходка усилено вървяха ремонтни дейности и се запълваха дупки и се укрепваше пътя. Малко преди селото на един обратен завои видяхме насред една поляна да е издигната сцена – явно отново бяхме попаднали на нещо интересно. Пристигайки в село Фотиново, мой съвет паркирайте до кметството, там има достатъчно място, а и от там започва маршрута към водопадите. Преди да тръгнем имаше да свършим още една много важна задача – да заредим с по една студена бира от магазинчето на импровизираното площадче и разбира се да се осведомим, какво ще става на тази сцена, която бяха опънали на поляната над селото. Оказа, се че сме уцелили много подходящ ден за нашата разходка по тези места, защото точно тогава бе традиционния ежегодишен събор на селото, който си е голямо събитие за региона. Дори научихме и коя ще е „звездата“ на купона, която чакат – Николай Славеев -родопския славей. Тя госпожата от магазина ни каза, че всъщност всяка година той пее, тъй като той си е тяхно момче, от Родопите. Питахме я, защо и тя не отива на събора, там да прави „бизнес“, но жената ни сподели. че е загубила мъжа си и нито може сама да пренася касите бира и безалкохолно до там, а и не и е до празнуване. Е, за нас това, че не и се празнуваше не беше лошо, тъй като на връщане нешофьорите щяха да могат да изпият още една студена и живителна биричка.
Запътихме се надолу по стълбите, към реката откъдето започва пътеката за водопадите, като пътеката в началото си е доста приличен черен път, като нямаше как да се загубим – има достатъчно маркировка и табели, а и реката бе неотлъчно с нас от дясната ни страна. Нека сега да видим дали ще познаете как се казва реката – ако сте предположили Фотинска, то значи имаме участници познали верния отговор. Интересното е, че голямото мнозинство от групата ни е заета или е била заета в една бизнес сфера, но разговорите не са съпроводени със служебна тематика – дори напротив работата е почти изцяло изключена, че дори направо и е заключена. И може би точно затова, от групата ни се чуваше толкова често искрен смях. Определено си бяхме доста шумнички и ако имаше други хора, дошли да се насладят на спокойствието и тишината сред природата, то нямаше да сме им никак приятни. Днес основната тема на нашите разговори и закачки беше първата „либовна“ среща на наша приятелка част от групата – доста бъзици отнесе тя по темата за „първа среща“ за човек, които реално е познавала още от ученическите си години, че дори и може да са били в една компания. Но така ние се бъзикахме на гърба на нашата приятелка и задочно с човек, който не познавахме, а ето че сега този човек е с огромен принос за това, че може да ви разказваме нашите истории. Така в закачки и смешки се озовахме на едно дървено мостче през което преминахме над реката, която остана вече вляво от нас, а малко след това и до едно място където имаше голяма дървена беседка, откъдето се продължаваше надолу в гората, по вече истинска горска пътека. Пак напомням, че няма от какво да се притеснявате ако последвате този ни маршрут, няма как да се изгубите или да пропуснете верния път, тъй като на всички възлови места от маршрута има подсигурени указателни табели.
Поехме по спускащата се надолу пътека, която мога да опиша като „страхотна“, „чудесна“, „прекрасна“ и с други подобни определения, но то такава е всяка една пътека в гъста широколистна гора по време на августовските жеги. Всеки, който е изпитвал живителната прохладата по някоя такава пътечка, знае за какво говоря. Спускането надолу за едни бе лесно, за други – не чак толкова, но то това се дължеше на това, че част от групата ни бяха тръгнали с леко неподходящи платненки, които се пързаляха и им създаваха трудности, но трябва да отбележа, че въпреки несгодите, които изпитаха някои, то нямаше отказали се. Сравнително след не дълго спускане се озовахме на място където пътеката се разделяше, но услужливо отново имаше табели, които да ни напътстват и ни показваха накъде да тръгнем – избрахме наляво към „водопад 1“. Решихме да ги следваме по реда на номерацията. Може би тук е момента да кажа, че Фотинските водопади, са каскада от три водопада, находящи се на около 900 метра надморска височина,като общата им височина е около 30 метра, но най-високия – 17 метра е вторият. Другите два са значително по-ниски – 7 метра (първия) и 5 метра (третия), но пък това, че са по-ниски, по никакъв начин не ги прави по-незабележими. Поело по пътеката вляво, нашето шествие отново се разпокъса точно преди водопада, тъй като пътеката се превръщаше в стръмна стълба, което отново позабави малко най-неподготвените из между нас.
Но може да се каже, че никой не бързаше – всеки намери своето местенце около водопада откъдето можеше да го съзерцава и да го преживява. Едни разбира се веднага се нахвърлиха, да си направят колкото се може повече снимки и селфита, други седнаха върху някой голям камък, за да почувстват енергията на мястото (мен ако питате, единствената енергия, която са почувствали, е слънчевата, която е нагряла камъка, а в последствие им нагрява дупетата), а аз реших да се отделя малко от групата по течението на реката до втория пад, за да мога да остана сам и да се насладя за малко на тази „водка красота“ без да се налагаше да общувам с някого поне за 10-15 минути. Е, имах и друга причина да се „спусна по течението“, за да мога да направя и най-добрите снимки на водопада, но честно казано, май повечето време наистина седях и се наслаждавах и не си давах особен зор да търся идеалното място за снимка. Да си призная, май отдавна се отказах, да търся това идеално място, понеже никога не успявам да пресъздам пълната красота на който и да е водопад пред който съм се изправял.
Лично аз успях да се насладя и на още една допълнителна красота – поглеждайки от върха на втория водопад видях в подножието му една двойка, която се готвеше да се изкъпе в образувалото се езерце в подножието на този най-висок от семейство „Фотиновски“ водопад. За мой късмет точно в този момент красивата девойка реши да си сложи банския и успях да видя друга естествена красота на природата, а и на фитнеса, защото определено и двамата бяха доста добре поддържани. Ако някой се е разпознал в описанието ми, да не се притеснява, умишлено пропуснах момента и не съм снимал, просто се поставих на тяхното място и нямаше да ми е приятно някой да ме снима и след това и да ме изтипоса някъде. Но определено бях като на кино – гледах двама влюбени как се наслаждават на момента, останали сами (или поне така мислейки си) на романтично място и им се радвах, страхотно е да изпиташ нещо подобно със сродна душа.
След като поседяхме немалко време на този първи водопад, все пак беше време нашата „тумба“ да поеме и към следващите, но аз останах още 5 минути да се насладя в усамотение на тази красота, наслаждавайки се и на студента биричка, която се бяхме сетили да си вземем. Именно на тази ни разходка, приятелите които бяха ходили на едноседмичния си трип из Родопите ни запознаха с един лаф, който са научили там „Обезбирих се“, който лаф в последствие навлезе много трайно в нашата лексика крачейки из разни познати и непознати пътеки. По-подробно обяснение на тази дума ще може да намерите в техния разказ за трипа, който бяха осъществили – тук само се загатва.
Отправих се с по-широка крачка, за да настигна групата, която вече се спускаше, към водопад 2 и 3. Усещаше се приповдигнатото настроение, чуваше се смеха, положителния заряд бе навсякъде около нас докато се спускахме по пътеката, за да видим и другите 2 водопада, които едва ли бяха по-малко забележителни. Продължихме да се движим в индианска нишка из гората като „червенокожи тръгнали на лов за бели скалпове“, но пък иначе шумни като „стадо слонове из стъкларски магазин“.
Спускането продължи докато стигнахме до едно дървено мостче, през което минахме над реката и там пътеката се разделяше на три – към водопад 2 и 3, към панорамна гледка от високо към всичките водопади и към язовир Въча. Тук и нашата група временно се раздели, както осъзнахме по-късно. Всички без трима се насочихме към водопади 2 и 3, а останалите трима към язовир Въча. Ако си спомняте, то в началото ви казах как се зароди идеята за Фотинските водопади – една от причините бе, че нашите „трима отцепници“ имаха неуспешен опит за покоряване на тази дестинация от към язовир Въча и те се бяха отправили да видят дали са били близо до целта си преди да се откажат.
Явно обаче не само аз изпитвах нужда от това да се усамотявам за малко съзерцавайки красотата около нас, защото поемайки срещу течението на реката, се натъкнах на друг член на групата – медитирайки до водата и наслаждавайки се на ромона на реката.
Време бе да се изправим пред останалите два водопада, след като се наложи пак да се изкачим малко, но и вече сигурно ставам досаден, като ще кажа, че си заслужаваше, всяка капка пот, която изразходвахме, за да достигнем до това място.
Реално първо достигнахме водопад 3, който минава за „мъника“ от тримата братя – мъник, който сякаш е наблюдаван от „големия си батко“ бдейки над него. Мъника“ при който хората не се задържат много, защото над него се извисява високия 17-18 метра „тежкар“. А, водопад 2 наистина изглежда доста внушителен, както с височината от която пада водата, така и с „басейна“, който се е оформил в подножието му – видиш ли го, ще разбереш защо на онази двойка им се прииска да се изкъпят полуголи в него. Тук също направихме задължителната фотосесия от селфита и групови снимки. Дори и аз се включих във всеобщата „истерия“ и направих специална фотосесия на една от нашите приятелки, като се въргалях, залягах и въобще правех всякакви изчанчени пози, за да снимам от нестандартен ъгъл тази хубавица от нашата група. В интерес на истината, не нейната красота ме стимулира да се вживея в ролята на фотограф, макар че сигурно не малко истински фотографи биха се чувствали, като големи късметлии, да са на мое място. Аз просто се сетих за един фен на тази красива госпожица, при едно друго съвместно пътуване в чужбина, в което той непрестанно я снимаше от всевъзможни ъгли и пози, но резултата бе отчайващ – тя както казах е доста красива жена, но той някакси бе успял чрез своя обектив да изкара недостатъци, които реално тя нямаше. Именно тази история си спомнихме и въргаляйки се по скалите пресъздавах един фарс от миналото. Обективно погледнато, макар и не с професионална техника и с никакви фотографски познания, то на мен снимките ми се получиха, много по-добре, отколкото на онзи фен. Ако обаче сега очаквате да видите тези снимки, то надеждите ви ще бъдат излъгани – ще се запознаете единствено с красотата на водопад 2.
Беше ред да отидем и до панорамната площадка, която даваше надежди да видим водопада в цялото му амплоа, като отново трябваше да се върнем по течението на реката, до дървеното мостче, като това бе много удобен момент да обърнем внимание и неща, които бяхме подминали незаслужено.
Озовали се на върха на панорамната площадка, трябваше да си признаем, че гледката си струваше, макар че водопада не можеше да се види изцяло с трите пада, но пак ни даде един по-различен поглед, с който можехме допълнително да се насладим на очарованието му. Тук се събра и цялата ни група, включиха се и онова трио измежду нас, което беше поело по пътеката към Въча. Оказа се, че те са били много близо до целта си при предходния си опит, на има-няма 15-20-ет минути от водопадите. Попитах ги дали съжаляват, че не са успели тогава, като изненадващо и тримата единодушно ми отговориха, че не съжаляват. Признавам, бях изненадан от този отговор, да си бил толкова близо до целта, а пък да не те е яд, но отговора, който получих от тях „Не, не съжаляваме, защото иначе нямаше да присъстваме на тази разходка“, ме накара да се замисля за нещо, което в последствие стана нещо като мое кредо – „ако изпуснеш нещо, то това е перфектна възможност да се върнеш и да изпиташ още едно незабравимо изживяване“.
След половин часово съзерцание, поехме по обратния път, като постепенно освен смеха и закачките ни, все по-отчетливо започна да се чува и къркоренето на празните ни кореми. Така съвсем естествено в нас се зароди идеята, да се отбием на събора – всеки от нас в младините си е посещавал такива селски събори и всички бяхме единодушни, че там сякаш кебапчетата и кюфтета са някакси по-вкусни. Решихме – нямаше да посягаме на съдържанието на раниците си, а щяхме да поизтормозим още малко празните си стомаси, докато се върнем до поляната със сцената и ухаещите неустоимо скари. И докато бодро крачехме към „кебапчета на събора“ или образно казано, крачехме към „детските си спомени“, успяхме да се насладим на още неща по пътя ни – създадени от природата – красиви скали и създадени от човека – красив римски мост.
Достигнали кметството, набързо се натоварихме на колите и се отправихме към началото на селото, там на онази поляна, която всяка година се превръща в импровизиран дансинг на хората от региона. А, по пътя на там получихме неопровержими доказателства, че купона вече бе в стихията си – няколко местни 60-70 годишни „младежи“, които явно се бяха раздали и изпили няколко ракии над лимита си – така се движеха по пътя, че макар да бяха пеш, то движението им наподобяваше тир с допълнително ремарке, по заснежен път. Пристигайки до местонахождението на партито, то там на сцената ни посрещнаха две млади певачки, подгрявайки тълпата с родопски хора за „звездата на вечерта“.
Успяхме да се убедим с очите си, колко важно събитие за околността е този събор, по това как хората се бяха подготвили – имаше импровизирани навеси, под които да се събере цялата рода заедно да празнува, други бяха изкарали старата си мека мебел насред поляната, за да им е максимално удобно, имаше и други причудливи хрумвания за комфорт на забавляващите се, но безспорно овациите ни обра една компания, която буквално бе в „ложата“ на купона – бяха пригодили един камион за свое импровизирано „ВИП сепаре“,като по този начин бяха защитени, както против слънчевия пек, така и евентуално при непредвидени летни дъждовни бури, но най-важното предимство, бяха нависоко и във всеки един момент, можеха да се придвижат, до най-добрата зрителна точка.
Ние разбира се, не губехме излишно време в оглеждане, а бързо се наредихме пред най-вкусно ухаещата скара и моменталически спретнахме импровизирана софра, в тон със събитието на което бяхме.
Така вече доволни, припомнили си хубави моменти и вкусове от миналото, с пълни стомаси и заредени с енергия, вече бяхме в очакване на звездата Николай Славеев, като настоявах при излизането му всички дружно да го посрещнем с гръмки възгласи „Ниииики, Ниииики“, бурни ръкопляскания и подсвирквания, а жените в групата ни да го замерят с бельото си, поне със сутиените си. Е, последното може и да не съм го изложил гласно, тъй като някои от жените бяха със съпрузите си и някакси не беше много удобно да повдигам темата, но определено си го помислих. Е, от това, което бях замислил успяхме да реализираме само бурните овации, подвиквания и подсвирквания, но определено на човека му стана приятна тази подкрепа на публиката.
За удоволствие на местните жители и гостите обаче се оказа, че вечерта, ще има повече от една „звезда“ – освен Николай Славеев на сцената реши да се изяви и един от любезните домакини, кметът на гр. Батак. Не зная, дали по принцип човека обича да пее на обществени места или заради това, че бе видимо прекалил с „огнената вода“, но той реши да поздрави лично насъбралото се множество с любима на него и родопчани песен „Хубава си моя горо“, състояща се от четири куплета. Малко неудобно се получи, тъй като след всеки куплет, водещите, а и самия Ники Славеев се опитваха да го прекъснат и да му вземат микрофона, но човека показа, че не случайно е станал кмет. Показа неотстъпчивост и решителност и си изпя песента докрай – то той само това желаеше да го оставят да си изпее песента. И ако мислите, че се е получило някакво гротескно пиянско изпълнение, то грешите, само ще ви споделя, че дори се намери фен на господин кмета, който залепи една петдесетачка на челото му, а с такива „хонорари“ според мен може да се похвалят само величия от рода на Николина Чакърдъкова. И да доуточня преди да са почнали злъчни подмятания, че това е било подкуп и т.н., то кмета-певец дари спечелено с талант, на своя гост – г-н Славеев.
Най-голямата звезда на вечерта, която никой не бе очаквал, че дори и самите организатори на събитието, бе моята вярна компания от 16 човека. Оказа, се че всички освен мен (затова и написах 16 човека), са много навътре в народните танци и заформиха такава фолклорна програма, че дансинга се измести при нас, като дори и самия г-н Славеев го призна веднъж-дваж в паузите на неговите изпълнения. Дори когато решихме да поемаме по пътя, към с. Равногор, където щяхме да нощуваме, то един от местните първенци, ни призна, че щял да ни изкушава, да останем до края, като той щял да ни покани да нощуваме в неговата къща, но го спряло единствено това, че нашата група е доста голяма и няма как да ни настани всичките. Голямо и искрено признание.
И така след като видяхме още една от природните красоти на страната ни – Фотинските водопади, след като се позаблявахме на Фотинския събор, бе време да поемаме към Равногор, съседно село само на няколко километра според картата, но се оказа, че трябва да преглътнем единствения горчив хап за деня. Оказа, се че пътя който бяхме гледали на картата, всъщност го има единствено на картата. Според картата трябваше да е нормално асфалтирано шосе, по-добро от това до с.Фотиново, но то се водело такова, само по документи и на картите, иначе е един черен горски път, през който автомобилите ни нямаха шанс да преминат безпрепятствено. Така вместо да изминем 10-15 километра, се наложи да заобикаляме през Пещера и Брацигово, и да шофираме над 1 час в тъмнината по този изпълнен със завои път. Но въпреки това си струваше това пътуване – но за престоя ни в Равногор ще си поговорим в следващия ни разказ.