След като предния ден бяхме изпратили подобаващо една страхотна 2015г. с разходка до Сувчарското пръскало край с.Христо Даново, то навръх 1 януари, трябваше да дадем подобаващ тон за новата 2016г. А в плана за първата ни разходка за новата година имаше голяма символика – да я започнем така както завършихме старата, с разходка до водопад. Идеята сякаш сама се оформи във всички ни – 4-мата веселяци, които сякаш се надявахме по-този начин да предизвикаме съдбата, да ни дари и през предстоящата година с мноножество страхотни пътешествия както през предходните 365 дни. Но знаете как е устроен човека особено в началото, в първите часове на новата година – изпълени сме с оптимизъм и ни се иска тя да е още по-хубава, още по-добра, още по-незабравима и може би и заради това решихме първият ни „трип“ да има нещо допълнително спрямо предходния и освен да посетим Сопотския водопад, то добавихме и разходка до Анево кале. Това сякаш бе едно пожелание и надежда следващите 366 дни да се изпълнени с още повече незабравими моменти от досегът ни с нашата страхотна природа.
И така първата ни забележителност за тази година, която бе посетена от нас бе Анево кале или Анева крепост. Мога да ви разказвам как не случайно сме избрали тази забележителност, как в нея има голяма символика, как всичко е било много добре премислено, за да бъде избрана, но това означава да ви излъжа. Истината е, че до предния ден, въобще и не подозирахме за това страхотно място и го видяхме съвсем случайно благодарение на указателната табела на пътя докато пътувахме към Карлово. А защо започнахме разходката си за деня с тази крепост – ох, как се изкушавам да ви напиша някакъв помпозна причина, но истина е следната – просто като пътувахме по Подбалканския път (известен още като Е871), от Карлово в посока Сопот, то в края на града се бях зазяпал нанякъде и въобще и не забелязах табелата за отклонение към Сопотския лифт (съответно за Сопотския водопад) и я подминах и затова решихме да продължим нататък и след 200-300 метра стигнахме до следващото кръстовище на което една друга указателна табела любезно ни приканяше да завием към нашата цел.
Слизайки от главния път бързо се оказахме на добре утъпкан черен път и при последната къща трябваше да оставим колата и да се отправим пеша към нашата първа цел за деня и годината. Хубавото през последните години, е че доста от широко достъпните пътеки вече са маркирани, къде по-добре, къде не толкова, но все пак има ориентир и за хора като нас, които не разполагат с много познания, но имат голямо желание. Споменавам това, тъй като след като се поинтересувах по-подробно за Анево кале, попаднах на не един коментар, че може да се изпусне пътеката, че не е обозначена и т.н., но това явно са били пътеписи на други хора, които са посетили мястото преди години, тъй като сега имаше доста ясна маркировка, която ни отведе до целта съвсем спокойно, без да се отклоним от пътя, което е нещо нетипично за нас – да вървим нанякъде без лекичко да се изгубим. Другото, което ми направи впечатление, бе че имаше коментари, че пътека е тежка, стръмна и не е за всеки, особено за тези, който са свикнали да достигат до дадена забележителност с автомобила си. Нека да се разберем с вас, драги ни читатели на нашите „скромни разказчета“ – ние няма да си позволяваме да ви даваме определения от рода на „лека“, „трудна“, „не е за този“, „не е за онзи“ за маршрутите за които споделяме впечатленията си. Смея да твърдя, че нашата група вече доста вдигна нивото си относно преминаването на различни по трудност и разстояние маршрути, но въпреки това лично аз познавам доста по-подготвени от нас хора, както пък има и доста такива, които не са на ниво ни, но пък си мисля, че всеки който има желание би се справил, та било и далеч от поставените рекорди за придвижване. Всеки сам за себе си ще прецени „трудно“ ли е или „лесно“ според неговия си аршин, но мисля, че всички бихме се обединили в едно, че си заслужава и е красиво. Не може да се отрече, че до крепостта има изкачване – ако началото на разходката ни започва от 400-450 м., то края й завърши на 850 м. надморска височина. Не е малко като се замисли човек, даже си признавам, че на мен в началото ми се видяха много. Споделих, че не знаех, точно какво да очаквам от тази крепост, просто последвахме една указателна табела и незнайно защо си бях въобразил, че е съвсем близо до пътя в гората, а ако си бях направил труда да си вдигна главата щях да я видя, гордо застанала високо на скалите. Е, това показва поне едно нещо за мен – че съм човек скромен, който не си е вирнал високо главата и не гледа само в звезди (това бе прекъсване за самореклама).
Та след първоначалния лек шок, който изпитах, че трябва да се изкатеря до тази скала поехме бодро по пътеката, преминавайки първо през малко поточе, от което в този първи януарски ден, не бе останало почти нищо и не бе никак трудно да се премине. С всяка измината крачка настроението се подобряваше, а махмурлука от предната вечер се стопяваше и навлизайки в гората отново започнахме да си припомняме стари забавни истории и да си правим планове за следващите месеци.
Въпреки че се налагаше да изкачваме тази денивелация от 400-450 м. надморска височина, то пътя нагоре мина неусетно и единственото видимо за усилията, които се налагаше да полагаме бе това, че първоначално разкопчахме, а след това само заметнахме на рамене зимните си якета. Така затоплени от изкачването и сравнително топлото време за сезона, се изкачихме над гората и вече пред нас се разкриха останките на крепостта.
Пътеката продължаваше по скалата, на която се извисяваха останките на калето, като минаваше вдясно, в подножието на крепостната стена, даваща ни възможност да я разгледаме и от друг ъгъл и да оценим още по-добре красотата й. Отново бяхме попаднали в един от онези моменти, в който разбираш защо толкова много ни се иска да пътуваме – слънцето сякаш се радваше с нас и ни поднасяше топлите си зимни ласки, над нас бяха красивите останки на старинната крепост, а зад нас се простираше страхотна гледка към Стремската долина. И както се случва в такива случаи, разговорите сякаш спират от само себе си, тъй като всеки иска да се наслади на момента, да запази свой собствен-неповторим спомен от тази красота. (Последното изречение може би ще го срещате често ако чете историите в нашия блог, ама какво да се прави, като има толкова много страхотни места, за които въпросното изречение е в сила).
Следвайки синята маркировка по пътеката образувала се в скалата, минаваме през едно импровизирано дървено мостче, за което дори можеше да не се сетя, ако не беше фотографа в нашата група. Винаги съм завиждал на хората, които може да видят една захвърлена дъска на пътеката и да се заиграят с нея и да снимат, и да снимат и да снимат, ама след това да им се е получило нещо интересно. Аз ако бях започнал да снимам, в този момент щяхте да видите просто една дъска на пътя, а не ето това:
И докато „фотографът“ си клякаше, залягаше, фокусираше и т.н., за да може ние после да се наслаждаваме на творчеството му, ние достигнахме до целта си – покорихме тази крепост, която е била трудно превземаема за доста армии. Последното не е исторически доказано, ама написани двете заедно „покорихме“ и „труднопревземаема“, ни кара да изглеждаме по-тежкарски и мъжкарски някакси.
За да достигнем най-високата част на крепостта трябваше да се изкачим по три метални стълби. Не мога да предценя дали на снимката се виждат достатъчно ясно въпросните стълби, но заставайки в подножието им и осъзнавайки, че това е шанса ни да се изкачим на още по-добра гледка, се чувствах раздвоен – от една страна гледах тези стълби и ми се виждаха доста паянтова работа, сякаш сами са готови да паднат, ама са някакви гадняри-мазохисти, които ако падат държат да са докато съм на тях, но от друга страна пък нещо адски ме човъркаше отвътре и ме караше да приема предизвикателството. В интерес на истината, стълбите изглеждат нестабилни, но реално добре са закрепени и не дадоха никакви признаци да поддадат под тежестта ни, ама си е тръпка все пак. Докато се изкачвах по тях, тези десетина метра по крепостната стена, единственото което ми бе на ума е „м_ _ _а му, после ще трябва й да слизам по същия път и ето тогава ще си е проблем“. Веднъж изкачил се обаче, решавам да мисля за това малко неудобство малко по-късно, сега бе време да се насладим.
И отново може да направим сравнение на това, което аз виждам (снимка 1) и това което вижда по-различния поглед на фотографа ни (снимка 2)
Какво ще кажете, нужно ли е да подсказвам какво се вижда на втората снимка – наподобява границите на нещо, което всички много обичаме, там където са всички тези красоти, които описвам тук.
За да ви опиша чувството, когато си горе, може би е най-подходящо просто да сложа снимки на нашите прекрасни дами от групата, които се бяха разтопили от удоволствие припичайки се на слънцето и наслаждавайки се на гледката към долината. Но няма да го направя, нашите дами са толкова яки, че ще забравите каква всъщност е целта на пътеписа ни, а аз не искам да ви разсейвам.
Когато е останала толкова малка част от крепостта, то е доста трудно да си представиш, че тази стена е обграждала двор от 5 дка, в които е имало и манастирски комплекс и е кипяла от живот между 12-14 век. Но ние не страдаме от липса на въобръжение и си представяхме как децата са носили вода от реката, как майките им са месели хляба за трапезата, а бащите със строги физиономии са се взирали в далечината мислейки как да отблъснат врага и да защитят семействата си.
За тези пък, които здраво са се закотвили в настоящето и биха се поуплашили от момента на спускане по стръмните метални стълби и биха се зачудили дали изобщо да се изкачват по тях, то сега е момента да ги успокоя – всъщност слизането не е чак толкова трудно, оказа се че има друга пътека, която ви спестява кофти тръпката от спускането по стълбите.
След като си оставихме време да се наслаждаваме от разходката и достигането до върха ма крепостта, бе време да хвърлим последен поглед към равнината и да поемем по пътя надолу.
Ако сте решили да последвате нашата програма в един ден да се посети Анево кале и Спопотския водопад, то реално не е необходимо да слизате по същия път надолу, а да поемете по пътеката, която ще ви изведе до Сопотския лифт, откъдето започва пътеката за водопада, но тъй като нашата разходка бе започнала по обяд, през един от месеците,в които деня е най-малък и нямахме достатъчно време да пробваме пътеката за която ви споменах и да успеем да се върнем след това за автомобила ни по светло, се наложи да слезем по същия маршрут, но пък това бе начин да забележим неща, който преди това бяхме пропуснали.
Придвижихме се до Сопотския лифт, където отново оставихме автомобила си и бяхме готови за разходка. Лифта не работеше, а и в този момент не зная, дали имахме желание да го използваме, тъй като това да се возиш на седалков лифт през зимата без ски екипировка си е направо „Ледена епоха“. До самия лифт се намира Сопотския манастир „Св. Спас“. Интересно за него е, че именно в него най-великата ни историческа личност (поне за мен) – Васил Левски е бил ръкоположен за дякон Игнатий, а Тодор Каблешков пак там е възобновил Сопотския революционен комитет. Знаейки тези неща осъзнаваш колко значимо място в историята ни е това и поне за мен чистосърдечно си признавам някакси не ми се връзва това розово в което е боядисана църквата. Вярно е, че манастира е „девически“, но едва ли заради това е избран този несполучлив цвят. Това обаче е лично мое мнение и не ангажирам с него, останалите ми спътници. Там в манастира нещо друго обаче ни задържа вниманието – чешмата в двора. В нашата компания темата за чешмите е много актуална, но по-подробно ще ви разкажа за това в някой от следващите си разкази. На въпросната каменна чешма имаше гравиран надпис, който макар и да положихме доста усилия не успяхме да разчетем.
Ако някой е успял да се справи по-добре от нас, то ще ми е много интересно да го сподели.
След като утолихме жаждата си от студената и пивка вода на чешмата, бе време да продължим към водопада. Пътеката минава досами манастирските стени, заставайки с лице пред манастирската порта, тръгнахме от лявата страна на манастира, като буквално метри след това навлязохме в гората, а отдясно до пътеката лениво течеше Манастирска река. Самата пътека е много лежерна, разпускаща и ненатоварваща, като през цялото време се движи до реката. Определено и в този момент бе красива и само мога да си представя каква приказка е на пролет. Някъде по средата на пътеката преминаваше от другата страна на реката, през едно симпатично малко дървено мостче. За наша изненада там се оказа, че има малък параклис.
Не случайно хората са нарекли това място „аязмото“. Думата „аязмо“ произхожда от гръцки и означава „осветен“ и това е водоизточник, който се намира край свещен за християните обект – било манастир, църква, параклис, като се смята, че там водата има лечебни свойства и лекува и пречиства. Трябва да ви призная, че аз не съм особено вярващ, харесвам църквите и манастирите, но по-скоро като архитектурни обекти. Когато съм в тях не мога да кажа, че съм почувствал някаква енергия или каквото и да е. Всъщност с едно единствено изключение, но за това съм се зарекъл да ви разкажа в една друга история. Но там, това място, сякаш ме накара да повярвам, че има нещо, че по някакъв начин е по-специално. Може би ефект за това имаше, че реката, която разбираемо не бе много пълноводна в този момент, но все пак през цялото време ромолеше около нас … но там сякаш изчезваше под камъните и леда и сякаш всичко бе затихнало и не смееше да наруши покоя на това място.
Оказа се, че водопада е доста близо и съвсем скоро достигнахме до него. От малкото снимки, които бях виждал, бях останал с впечатление, че водопада е неголям, но след като се изправих пред него се оказа, че пред нас не е някакъв си мъник – висок е цели 15 метра. Може би това, че водата пада на два скока го прави да изглежда по-малък на снимките отколкото е когато се изправиш пред него. И отново се бяхме изправили пред живо доказателство, че тези природни феномени, освен през пролетта, когато са пълноводни, си заслужават да бъдат видени и през зимата, когато са сътворяват „леден шедьовър“ около себе си.
След кратка фотосесия с нас и водопада, няколко въздишки и твърдото обещание, че ще се видим с него и на пролет, като част от една по сериозна разходка до хижа Добрила, за която пътеката се отклонява малко преди водопада, ние си взехме довиждане със Сопотския водопад и поехме по течението на река Манастирка, по която имаше на места каскади, които можеше да оприличим на мънички водопадчета, а на места можеше да я използваме за зимна пързалка.
Озовавайки се на поляната между манастира и лифта, след едночасовата ни разходка, слънцето вече залязваше и около нас всичко бе хем същото, хем много по-различно, тъй като ъгъла под който падаха залязващите лъчи, обагряха всичко в златисто. И сякаш, разходката ни трябваше да завърши с нещо запомнящо и станахме свидетели на това как един овчар заедно с кучетата-пазачи, съвсем непринудено гледаше как един парапланерист каца сред стадото му с овце. Все едно е съвсем нормално някакъв си летящ човек с парашут, да каца по средата на стадото и докато си събира парашута, дори и на плашливите овце да не им прави никакво впечатление. Е, оказа се, че всъщност това наистина е нещо напълно нормално и традиционно – местността се използвала често от любители на парапланера, които се качвали с лифта и полетявали от там и именно тази поляна е тяхното „летище“ за приземяване.
За съжаление не остана време да посетим родната къща на най-известната личност, която е родом от Сопот – великия ни писател Иван Вазов, с когото вече имам нещо общо и то е, че и двамата сме писали за Анево кале и Сопотския водопад и манастир, но до тук свършват общите черти, тъй като да се сравня по стил на писане и използване на изразните средства с патриарха на българската литература би били несериозно, би било обида спрямо него. А как исках да видя къщата където се е родил и получил първите си нравоучения. Не зная дали знаете, но Иван Вазов има още 3-ма братя, видни български личности – двама са били генерали в армията ни, с множество награди, а третия е бил народен политик. Зная, това тъй като в моя роден край киното в което гледах филми докато бях малък се казваше Владимир Вазов и винаги се питах дали има нещо общо с автора на „Под игото“, но тогава нямаше „Гугъл“ и не можех да си отговоря толкова лесно на този въпрос. В последствие след като вече имаше достъпни начини за търсене и знаех как да ги използвам отново се досетих за „подозрението си“ и така научих, че в този малък град, в онази малка къща, са се родили не един, не двама, не трима, а четирима големи българи, възпитани са четири големи сърца, които да бият за благото на родината си. А такова нещо трябва наистина да се види и да служи за пример, но хубавото на това да не стига времето да се види всичко наведнъж, е че имаме повод да се върнем отново.
И така отново преживях един уникален ден, сред част от красотите на нашата скъпа Родина. Един прекрасен ден, защото имах възможност да общувам с моите страхотни приятели, чието присъствие прави всеки един ден – празник. И сякаш в потвърждение на думите ми е и следващата снимка, която ги описва много точно – те са като ангели, чиито ореоли са в състояние да ви заслепят.
