Много исках да се кача на Кончето – стръмен скалист ръб в Пирин. Красота и адвенчър, господин Драснипалниклечица! Но страх обземаше сърцето ми всеки път, в който почнех да планирам похода. Високо, стръмно, опасно! Искам, ама ме е шубе. Шубе ме е, ама искам. Но мъдростта, събрана през вековете, ми шептеше, че страх се бори, само като се изправиш срещу него. Аз срещу ужасите на Кончето! О, Стивън, о, Кинг!
Ако искате да знаете повече за споменатия ръб – питайте чичо си Гугъл, а за другия/те ще придобиете вчепетления по нататък в повествованието.
И тъй, най-накрая събрах кураж и започнах планирането. Първо разрешения и лицензи за отсъствие от сакралния дом. После – кой да ни води, спане, храна, транспорт. 
Намерихме агенция, ама те искат да сме с тях за две нощувки. Ние пък искахме за една, следователно следва пазарлък. Следва, следва 
И тук въвеждам в разказа култовия ми приятел Барко – легендарен разбивач на дамски сърца и търговски трикове. Цар на промоциите, тънките сметки и дебелите анализи! Толкова е добър в изчисленията, че ако се беше родил момиче щяха да го кръстят Елка. Та той отдели около 12,5 умствени часа за да сметне колко ТРЯБВА да е себестойността на екскурзия до Кончето, но с една, вместо с две нощувки. Сумата на човек, според Барко, трябва да е неповече от 49,50 лв, като каза, че е взел всички фактори, влияещи върху ценообразуването, включително нивото на река Дунав в сантиметри. Великодушно е добавил и нормална, според него, печалба. Плахо се обадих на чорбаджията на прехода, който обяви цена от 50 лв.!!!! Ужас!!!! Дотирах 0,50 лв. на човек и продължихме напред. Широко скроен съм що се касае за дребни суми, едри мезета и сгодни…..хм.
По план тръгването беше от х.Бъндерица – соцгигантска сграда с умерени удобства, т.е. тоалетна на етажа. 
Кацнахме привечер и се запътихме към столовата. Базовите потребности, казва Маслоу, трябва да се задоволят първи, а след това висшите. Ние, по-умните, ще го кажем така: Докато не се наядеш – не ти се слуша Моцарт.
Хапнахме вкусно в Бъндерицата, пийнахме, а волейболистите ни не биха. Сънят беше неспокоен, като на инвестиционен банкер в криза, но пък нали въздухът бил чист, въпреки боба, та се наспахме доволно.
Забравих да кажа, нали не съм проф-писател, че освен Барко с нас бяха и други приятели. Известният с любовта си към рибата АнгЗмей и причината да ходи за риба, тричетвъртинката му Ламборджина. Последната е изискана дама с благородно потекло, но пустата любов я лишила от щастието да обитава Версай или минимум Айфеловата кула.
Станахме рано, тъй правели в планината, и заедно с групата на агенцията (50 лв. ни излезе, с 0,50 лв. повече от планираното да напомня) запъплихме с мъка по баира, където няма бира. Стара мъдрост казва, че баирът е винаги нагоре, а този беше дори повече. Мислех да се откажа, ама ме хвана срам. Леко-полеко се изкачвахме по виеща се пътека из красива гора. Красота! Красота! Закуската ми тежеше. Очаквано гората, вид местност с високи дървета, свърши и се зареди клек и камък. Но като компенсация се откри и гледка към околните върхове, което доведе до ярко възпламеняване у нас и куп приповдигнати възклицания! Въобще красота, както би възкликнал бездарен поет.
След около час излязохме на открито, откъдето се виждаше Вихрен (отляво) и Кутелата (от дясно). Другарите АнгЗмей и Ламборджина (бахти дългото име, добре че има копи-пейст) се мажеха бясно с кремове против изгаряне и мухи, може би. Или пък са вампири открили магически дневен крем, коооой да ти маже.
Продължаваме напред под бурния и емоционален разказ на АнгЗмей за новата му супер-въдица, която ловила почти сама мегариби. 
Ламборджина го гледа и клати глава с леко пренебрежение тип „що не си остана на село“.
Пътят е каменист вече, но с яки гледки към Вихрен, Казаните, Кутелата и други, които не мога да импровизирам, че съм разпознал. Скали, достойни за възпяване! Върхове, предизвикващи покоряване! Духът ни е неумолим, а аз тайно жуля ракия. Малко ми е, скъпа ми е, а вий, а вий, си трайте.
Седнахме да си починем, а Барко захапа АнгЗмей, че прекалено много се възгищисвал (превъзнясал?) от гледките, яко преигравал и че чистият въздух му бил изпил мозъка, който той нарече „розов ганглий“. Барко завършваше мисловните си еквилибристики с култово „Ко съ праиш, вее“, гарнирано с ехидна усмивка. АнгЗмей отговаряше стегнато и хладнокръвно, завършвайки с „Ти на мен недей да обясняваш“.
Лафове летяха из въздуха като Хон Гил Дон, но всичко беше ей тъй, на шега. А, да не забравя и изявите на Ламборджина, която с тънък, хаплив хумор нокаутираше двата петела периодично, а през другото време виреше нос със затворени очи, благоовеейки из прекрасната каменно-сива природа. Тук-там със зелени клекчета. Не смеех да се фърля между тез гиганти на философския спор, затова слушах, медитирах и жулех. Все по-тайно.
За целите на псевдопътеписа ми следва да се отбележи, че бяхме в местността малкия Казан – хубава и плоска долинка (циркус?), с повечко зеленина. Понататък е Големия Казан, оплешивял откъм трева, но пък с доста камъни. Но хубавото е, че и в двата Казана няма крави, които да торят цветята и минират пътеките. Че на заслон Ботев има. И торят. Дори в този момент торят, опашките им ниедни!
В този етап на разказа почивката свърши и водачът каза газ. Нарамихме си мижавите ранички по поредния баир, който отново беше нагоре. Пътят, щото е голям за пътека, води към Премката, от която има много яки гледки. Но тя е нагоре.
Ходим и пухкаме.
Стигнахме тая Премка и се разгащихме по земята, като орда копачи. Всеки извади от бохчата нещо за ядене и изду бузи. Набиваш суджук, а отсреща Синаница! Пак се сещам за Маслоу – естетиката на гладен стомах е невъзможна. Но пък на пълен е спяща, така че майката му е в мярката, баланса. Аз пак жулнах от онова, дето е за жулене.
Пак тръгваме. Другарите ми ме гледат как се клатя като матрьошка и ме съжаляват със снизходителни предложения тип „Искаш ли да ти помогна“, „Да ти понося раницата“, „Има още малко“. Гадняри. Като напиша пътеписа, мисля си аз, те ще са за съжаление!
От Премката надясно почва едно много кофти изкачване, което следва да се приема винаги преди хранене. Но като се замисля, понятието преди хранене е доста неточно – винаги си в момент преди хранене, щото се очаква скоро да хапнеш. Освен един кофти случай, ама за него друг път.
Изпълзях догоре и тържествено се заклех да поотслабна. От мястото на клетвата ми започва едно подсичане на рида, който започва от Кутело и свършва на Бански суходол, част от който е и Кончето. Пътеката е хубава, може да се размине човек и куче, на места заснежена, но като цяло неопасана. Водачът награби едни участници и ги помъкна към Кутело, ясно не им се минаваше по Кончето.
След около 40 минути (импровизирам, йок часовник) стигнахме средата на споменатото Конче и седнахме да чакаме нещо. 
Не разбрах какво, но използвах случай да връча камерата ИдиПро на Барко, с тънката мисъл моята невероятна красота и криви крака да излязат на лентата. Барко я препаса като челник на умната си глава и даде заявка за кариера в рудниците. След известно време поехме към Банския суходол, без бански, но с памперси марка „Сух на Кончето“. В интерес на истината Кончето е страшно само на места, докато Стивън Кинг почти през цялото време. Красива е гледката, о, колко е красива! Но, ако имаш радост в душата и гледка към тапетите се нрави.
Идилия, в комплект с лек ветрец и добри другари. Като стана въпрос за тях, на тая почивка, Барко подхапа и надхапа АнгЗмей за къв папур си е купил въдица на цената на три сушилни, а не е „вързал една връв на пръчка с кламер“. Ефектът щял да бъде същият. Предавам тук диалога им, като не претендирам, че не съм си доизмислил и аз нещо. Който мисли, че не му е тук мястото, а на някое друго място, че има тафтология или се повтарям (хахах), или пък нещо друго – наздраве!
И тъй, АнгЗмей, един Платон с въдица в ръка, защити изборът си с допълнителните екстри, които скъпата пръчка носела. Изброи ги, нищо не му разбрахме. Нещо в смисъл, че мегавъдицата едва ли не убеждавала рибата да кълве, изтъквайки, че няма риск за живота й. Само евентуални естетически нарушения по устните можело да има, но те така или иначе не били убавици. Барко обаче, е гърмян заек, от стара коза яре, и не се остави да го баламосват за „предимствата на продукта“, както мелят по телешоп. Хората, вика, могат да се задоволят с много по-евтини, но практични неща, а в някои случаи могат да минат и без, например, изджузени, хай-тек домашни потреби. За какво ти е 42 инча, като и 32 инча са ок? 
За телевизор говорим. А някои професори дори нямат ТВ! За какво са хилядите хай-тек джиджафки, които народът масово купува? Хлебопекарна ли, а магията на ръчно замесения с квас хляб? Прахосмукачка с незнам си какви приставки, умен телефон с 279 екстри, за да си чатиш, докато пиеш кафе с приятел? Вместо да му разказваш мръсни и тъпи вицове? За какво ти е новата АйКруша, като и Едноокия с лампа върши същата работа? Пита, Барко, но не смее да продължи. Май се чуди дали е прав. Но, пари наистина трябват само в случая със здравето, заключи с лека тъга тип „Робинята Изаура“.
Не мисля, започна АнгЗмей пледоарията си в защита на въдицата си, че парите трябва да се пестят. Изкарването им е хоби, спорт като всеки друг. Занимание, което те спасява от сивотата на ежеднеяието. Вярно, някъде гладуват, но нека не се правим на Терези и да спасяваме света. Малки сме за това. Изкарвай и харчи днес, утре спестявай. Както го усещащ. А не трябва това, трябва онова. От „трябва“ болеста трябва да се спасим. Или пък да не се спасим, както го усещаме. Напъваме се много за щяло и нещяло, а после, после…
После аз продължих да си нагъвам пръжки с леб и лук, щото си носех. Чат-пат посръбвах скришом и по еснафски от добре скритата ми ракийка. Още имам, щото си я почитам. Прости неща за, ако щете, прости хора.
Барко любезно слушаше, но в душата му зееше ужас. Беше съгласен с АнгЗмей в основни линии, макар никога да не се беше замислял за „трябва“ болеста. Винаги се съзтезаваше с някои и нещо, но най-вече със себе си. Вероятно неосъзнат навик.
А наоколо гледки, лек ветрец, омайна свежест на лятна планина. Безгрижие! В нечии кореми пръжки с ракия, в други скучни сандвичи с риба Килограм. Кво ли не правят хората за да угодят на чуждия вкус.
Мисля си, почеса се по брадата Барко, че си прав, ама не точно. Наострих аз уши, ще има шоу, пръжки и зрелища. Предпоследното само за мен. Не се бях замислял за постоянното си напъване, ама съгласи се, че и без хич „трябва“ не става. Къде отива дългът към доброто, към полезното за обществото, към близките и приятелите? И, продължи Барко, ако и тук не можеш да кажеш „трябва“, каква значи? Че като ти скимне можеш да им теглиш по една майна ли? Май истината е в баланса, мярката.
Не ги слушах вече, бях хапнал и рязко загубих апетит. Можех да гладувам няколко часа, но сития не го вълнува мъдростта, както е било в Древна Гърция.
Наоколо скали, стръмно и страшно. Що им трябваше да подхващат тия теми? Да се чуди човек добре ли е да гониш все нещо, лошо ли е да слушаш непостоянното си сърце. Къде е границата, каква е мярката, как да намеря баланса? А някои тръгнали по баирите гледки да събират, пътеписи да пишат…щото могат, а аз…..аз свърших и ракията, и пръжките. Амин.