Cinque Terre – цветно, красиво, мечтано – II част

   Отново трябваше да станем рано, е не колкото предния ден, но все пак рано. Каква почивка е това, би казал някой, но истината е следната – на никого не му и минаваше мисълта да прекара времето си в сън на едно такова райско място. 😉

    А и нямахме търпение, колкото се може по-бързо да се запознаем с последния член на „Петте земи“ – Риомаджоре. Затова още в ранни зори бяхме на линия и готови за още един ден в Рая. :) Най-добрия начин да изминем разстоянието от Манарола до Риомаджоре бе Via dell’Amore – Пътеката на любовта, както бе замислено първоначално преди да стане ясно, че имаме технически проблем. След бурята от 2011, пътеката е затворена и поне по-последни данни трябва да бъде възстановена и отворена отново през 2018. Жалко, щеше да е много тематично преминаването по тази пътека – освен, че бяхме на това приказно място, денят за нас беше специален и поради друга причина – нашата „Мадам Бътерфлай“ имаше празник – това бе денят в който се е появила на този свят … е няма да кажа колко години назад. 😉 А, разходката щеше да е символична и за нашите приятели – четири влюбени гълъбчета разхождащи се по пътеката на любовта…. :) Но не би, не и този път.

1.Manarola   Бях замислил да преминем по една от другите пътеки – трябваше просто да изкачим възвишението разделящо двете села, една едночасова разходка. Е, да ама с едни 200-300 метра денивелация. О, да, щеше да е незабравима гледка изкачвайки се на билото, да може да хвърлим „орлов“ поглед едновременно на двете села… Но реших друго. Да отидем и да хванем влака… Изненада, нали? Но се замислих – този ден бяхме запланували дълга разходка – щяхме да имаме възможност да се насладим на преход с невероятни гледки. А, защо да не си подарим един допълнителен час в Риомаджоре?

2.Manarola    Речено-сторено, запътихме се към тунела, където бе гарата на Манарола и след 10 минути вече бяхме на съседната гара – 8 минути чакахме влака и правехме маймунджулъци на перона и две минути пътувахме. :) Даже за тези две минути си избирахме места да седнем докато траеше това дълго-дълго пътуване. И точно се настанихме и … бе време за слизане. Защо ли пак ни гледаха странно хората :)

   Слязохме от влака и веднага излязохме на една от уличките на Риомаджоре. Но нещо сякаш не беше както трябва – беше прекалено тихо, нямаше никакво движение… А, това все пак трябваше да е място препълнено с туристи. Е, оказа се, че сме попаднали в една от по-страничните улички на селото.

                                        3.Riomaggiore  4.Riomaggiore

   За да стигнем до „сърцето“ на Риомаджоре, то трябваше да се върнем и да продължим по един странен тунел – целият облепен с мозаечни плочки. Някакси това имаше някакъв мавърски привкус – ако някой е имал щастието да посети Испания или Португалия, знае какво имам предвид. Е, тук не зная да е имало някакво огромно влияние на маврите и не зная на какво се дължи тази „санитария“, но пък прави впечатление.

                                 6.Riomaggiore  7.Riomaggiore

   И ето ни вече бяхме в сърцето на Риомаджоре – улица Via Colombo, на която са разположени десетки пекарни, ресторантчета, магазинчета. Беше страхотно и разбрахме колко правилно е било решението да дойдем възможно най-бързо с влака. Пекарните бяха изпекли своите невероятни изкушения и улицата ухаеше божествено … и адски изкусително. Е, ние също нямаше как да устоим на нещо подобно, като разбира се, за да е пълен празника, то аз си поръчах и едно невероятно италианско капучино. Денят започваше мнооого добре.

                                                16.Riomaggiore 13.Riomaggiore

   Наш съвет, за да може да се насладите на селото отидете рано или останете да пренущувате там. Бе страхотно да видим как селото се събужда за живот, как собствениците на страхотните магазинчета се подготвят да посрещнат тълпите туристи, небрежно аранжирайки стоките си.

                   14.Riomaggiore  15.Riomaggiore

   А да се разходиш по Via Colombo, докато няма почти никого по нея – о, това е невероятно. Празник за сетивата. Все едно се намирахме на всички онези невероятни картички, по които сме въздишали с копнеж. Наистина бе страхотно, бе още една осъществена мечта.

  8.Riomaggiore  9.Riomaggiore  10.Riomaggiore

    Иначе и тук, както и Манарола, се оказа, че под краката ни всъщност тече река. Днес е страхотна павирана улица, но някога в миналото е било коритото на реката. Явно голяма река, защото именно така се е наричала – Ривус Майор, а оттам произлязло и името на село – Риомаджоре.

   Твърди се, че първите заселници на това място са още от VII век, когато там са се заселили гръцки бежанци, които търсели спасение от религиозно преследване. Пет столетия по-късно някой си маркиз Туркоти, включва тази територия към своето феодално владение, като си построява замъка, извисяващ се на хълма Черико. По нататък вече си знаехме историята – и тук семейство Фиеши са били господари, както и в останалата част на Чинкуе Тере, докато територията не влиза под властта на Република Генуа. Поминък на риомаджорци пък бил риболова (да не повярваш :) ) и транспортирането на мрамор. Е, това последното бе изненада.

11.Riomaggiore    Иначе в днешни дни населението му е малко над 1 000 човека, което го поставя на …. ха сега де … на второ или трето място сред събратята му от „петте земи“. Със сигурност е, по-голямо от съседните Манарола и Корнилия. Казват, че тук е райско място за гмуркачите, където може да се намерят доста места за екипировка, включително и да се наеме. На мен това, да съм потопен под вода, не ми е много по-вкуса, тъй че ако някой реши да пита, за адреса на някое от тези местенца, то ще го разочаровам. 😉

   След като се порадвахме – на закуската, на кафето, на атмосферата, слязохме по Via Colombo, преминавайки през Piazza Vignaialo – малко площадче на което особено впечатление правеше една от сградите превърната в платно на художник. Яко. Площадчето е и своеобразна тераса от която може да се хвърли поглед към малкото пристанище и наредените рибарски лодки.

                            17.Riomaggiore  18.Riomaggiore

   Не се задържахме много на тази „тераса“ обаче – не че нямахме поредната гледка „мечта“, ама нейде отдолу имах чувството, че се намират всички складове и магазинчета на рибарите – беше адска смрад и на нашите изнежнени носово ни идваше в повече тази миризма.

      21.Riomaggiore  19.Riomaggiore  22.Riomaggiore

   Озовахме се на малкото рибарско пристанище, където пък бе наш ред да си направим снимка на най-популярното място за позиране, за селфита-мелфита в селото. И си промених мнението за азиатските туристи с фотоапарати – винаги съм мислил, че просто натискат „спусъка“ без да гледат какво снимат, но определено мацката, която ни снима, направи хубава снимка, на която хем ние се виждахме, хем и пейзажа зад нас. Една от любимите ми снимки е това – усмивките ни са искрени и искрени, а не някаква поза.

                           25.Riomaggiore  26.Riomaggiore

   Както и в другите села и тук можеше да останем часове наред, но нямаше как – плановете бяха за сериозна разходка и не можеше да се размотаваме до безкрайност. Пътя ни зовеше. Прекосихме отново Риомаджоре, да си вземем довиждане, да се насладим още малко на красотата му и осъзнахме колко правилно е било решението ни да вземем влака и да дойдем по-рано. Главната улица вече се наводняваше от туристи, които се стичаха сякаш от всички възможни крайща на селото.

                          27.Riomaggiore  28.Riomaggiore  29.Riomaggiore

   И докато всички прииждаха насам, то ние излязохме откъм горния му край и се насочихме по пътеките към следващата ни цел пътеките, които щяха да ни отведат на юг, към едно малко по-голямо градче, в стила на Чинкуе Тере – Портовенере. Но до там имаше много, много крачки да извървим.

31.Riomaggiore32.Riomaggiore   Поехме по една добре павирана пътека, покрай реката течащата под селото, която в последствие описа нещо като дъга, докато ни изведе до първата, да я наречем контролна база. Е, оказа се, че ако бях задълбал малко повече да проуча пътеките, щях да открия една по пряка пътека, тъй като така бях удължил маршрута ни с един половин час отгоре, ама съмнявам се някой да съжалява за това. Аз поне нямах нищо против да походя по тази страхотна пътечка, можейки да хвърля поглед към градините и няколкото селца, разположени високо над хълмовете над „5-те села“. А пътя ни сякаш бе благословен – пътека бе осеяна от множеството параклисчета, което не би трябвало да е очудващо. Все пак първата ни спирка бе свято място.

   Та дори и да няма чак такива ентусиасти за вървене, горещо препоръчвам на всеки да си направи труда и да се поразходи до светилището „Santuario di Nostra Signora di Montenero“  – църква, която се извисява на хълма и сякаш бди над селото.  Тя е една от тези църкви разположени високо на  хълмовете над селата на Чинкуе Тере, образуващи така наречения „път на светилищата“. Легендата гласи, че мястото е избрано от гръцките бежанци, дошли по тези земи, бягащи от византийско преследване срещу тях през  VIII век., скривайки на това място свещена икона на Дева Мария, която носили със себе си.  Години, по-късно иконата била открита и почитана, но с течение на времето следите и се загубили.

                                                  34.Riomaggiore  35.Riomaggiore

   Не се учудвам, че онези гърци са вярвали, че това място е „свещено“ и са решили там да разположат своята „закрилница“. Спиращата дъха гледка на цялото крайбрежие на Чинкуе Тере, която се разкриваше пред нас, бе в състояние да ме накара, дори и мен, да помисля, че това е творение на някаква висша сила. Да, и за мен, това място се превърна в „свещенно“, място което ще си спомням винаги с копнеж  и надежда, че някой ден отново ще се видим.

                            37.Riomaggiore  36.Riomaggiore

   От множестовото пътечки, които образуваха един вид „паяжина“ между лозята, ние поехме по маркираната пътека, обозначена с SVA, за която бях проучил, че трябваше да ни отведе до местност наименувана като Telegrafo. В началото имахме леко изкачване, с панорама към крайбрежието на петте села, сякаш за да си вземем едно прощално „Довиждане“ на този прекрасен изглед, като същевременно пред нас пък започваше да се разкрива една друга страхотна гледка по на крайбрежието на юг – по-диво и трудно достъпно, без на брега да са се сгушили китни селца, но пък пак очарователна и пленителна.

    39.Riomaggiore  38.Riomaggiore  40.Riomaggiore

   Нейде там сред лозята, попаднахме на едно странно място – малко лозе, на един хълм, с една дузини разположени в него…шезлонги с чадъри. Приличаше на някаква зона за забавления на някакви неостаряващи хипита или пък място за събиране на младежите от околността. Аз предпочетох да си представям, че е местенце за разпускане на някои готини тинейджърки, излегнали се полуголи на ласките на слънцето и пиещи коктейли от хладилните си чанти. Май и една от ентусиастките си представи, че може да е една от тях. :)

                      41.Riomaggiore  42.Riomaggiore

   С това темпо рискувахме, да изостанем доста от плана ни. Все още бяхме толкова далеч, а вече правехме втора продължителна почивка. И не, че не бяхме във форма, след зимата или изморени след вчерашния ни преход, но нямаше как да останем безучастни към пейзажа и да не му се полюбуваме.

   С мъка си наложихме да продължим напред и да се откъснем от тази красота. – крепеше ни, че ни очакват още много хубави гледки, на които да се възхитим. Пътеката виеше сред лозови масиви, оградени с ниски каменни зидове, като преминахме през една-две изоставени къщи и параклис.За какво ли всъщност им е този параклис, след като къщите вече са необитаеми? А и как някой въобще е могъл да изостави къщата си на едно такова място-това си е направо кощунство.

      44.Riomaggiore  45.Riomaggiore  46.Riomaggiore

   Такива бяха мислите ми докато леко се изкачвахме в гората  и достигнахме до …. някакъв паркинг и едно заведение. Оказа се, че това е въпросната местност Telegrafo, изпълняваща един вид кръстопът до различни точки в местността – от тук можеше да се отиде до множество населени места в региона на Ла Специя, дори и с автомобил. Заведението се оказа, че е своеобразен туристически център в Telegrafo, а аз си го представях, че в миналото тук може да имало нещо като пощенска станция, през която са преминавали пътниците през някогашните пътища и пътеки и са намирали храна и вода за себе си и животните си, за да могат да продължат  по пътя си. За нас заведението може да се каже, че също „изигра“ подобна роля, тъй като вече бяхме тотално обезбирени и отчетливото се прокрадваше разочарованието, че сме забравили да си вземем по една биричка за изпът. Но, ето че вътре ни очакваше големия „Мистър Морети“, от 660 ml – ледено студен и готов да ни придружи. Кефя им се на италианците за много неща, но безспорно едно от тях е, че голямата им бира е 660 ml. И доста логично бих добавил, след като малката е 330, голяма да е двойно повече. :)

47.Telegrafo

   Бях с хора, изпитани в разходки из природата, но в мен се прокрадваше мисълта, дали и те се забавляват така както аз, дали и на тях тази разходка им носи такова удоволствие. Намирахме се в тази част от маршрута ни, наречена от мен „алеята на спорта“, тъй като бе една широка, равна алея, по протежение на която бяха разположени множество „съоръжения“ за гимнастика и упражнения. В интерес на истината не видяхме спортуващи и малко това ми напомняше за нашите „европроекти“ разположени в нищото, само и само да се усвоят едни ми ти средства. Все пак, за да дойде да спортува тук човек, трябва да измине минимум половин час с автомобил по тесен планински път, за да потича и подскача около час. Повечето хора бяха дошли тук в гората, не за да ползват спортните съоръжения, а да пийнат и хапнат в малкия и претъпкан Bar Pineta, намиращ се в края на тази алея. И ако до този момент  в мен се прокрадваха някакви подозрения, че моите спътници, не се наслаждават колкото мен на трипчето ни, то там виждайки ги, как скачат, падат и се смеят като малки деца, пробвайки се да прескачат гимнастическите препятствия, се убедих, че притесненията ми са напразни.

                                     48.Telegrafo  49.Telegrafo

50.Telegrafo

51.path 152.path 1   Вървяхме по горската пътека, която бе част от известния пешеходен път №1, който вие по билото на планината започвайки от Портовенере до Леванто и така има-няма 35 километра. Ние щяхме да изминем само част от този маршрут, почти 9 километра, но за мен, тази отсечка ще си остане като „пътеката на любовта“, спомняйки си нашите дружки – рожденичката и нейния възлюбен, колко големи сладури бяха, сякаш не стъпващи по земята, а се носеха на крилете на някой Ерос, или по скоро на Купидон, че все пак се намирахме в земите, някога били център на Римските богове. И ако на двамата симпатяги не им трябваше нищо от тях самите да са доволни и щастливи, то и ние имаше на какво да се радваме – от време на време можеше да се насладим на гледка към град Ла Специя и околността му.

53.path 1

   И тъй то – ей ни на, озовахме се в предпоследната точка от пешеходната част  на трипчето ни– селцето Кампилия, най-високо разположено в Ла Специя. Може би, за себе си трябва да кажа, че се дотъркалях до селото, тъй като по стълбите на влизане в селото, д-то ми усети що е то гравитацията, но това е друга история, завършила щастливо след  като нямах контузии и можех да продължа на собствен ход.54.Campiglia

   Селцето е съвсем малко, като главна забележителност е църквата в центъра, за която едва ли някой би си направил труда да отиде до там, за да я разгледа. Но пък селцето е рай за такива ентусиасти като нас – дето след поредните няколко часа ходене, можеха да поседнат някъде и да презаредят – ние си избрахме популярно заведение в края на селото, където едни похапнаха лазаня, други десерти, трети предпочетаха просто да се излегнат на опънатия хамак, оставяйки се слънчевите лъчи да ги милват… 56.Campiglia

   В онзи момент се предполагаше, че трябваше непрестанно да следя часовника си, тъй като все пак идеята бе да достигнем най-късно до 17 часа до Портовенере. Часът не бе някаква моя прищявка, а просто тогава бе последния възможен вариант за последната ни част от плана ми, за десерта на нашия трип. Да, ама не. Казах си майната му, няма да се пришпорвам, няма да дудна и на моите приятели да бързат – това трябваше да е ден, в който да се наслаждаваме непрестанно и така трябваше да продължи. Дори и да закъснеехме – та какво – щях да измисля друг начин за придвижване, е не толкова колоритен, но пак щяхме да стигнем.

57.Campiglia   След поредната ни почивка се отправихме в края на селото, минавайки през останките на някогашна вятърна мелница, навлязохме в борова гора, като пътеката отново ни поведе към крайбрежието като освен един участък, на които имаше леко изкачване на едни червени скали и където трябваше да се внимава малко повече, то пътечката продължаваше да е лека и приятна дори за несвикналите с планински и горски терени.59.path 1 Някъде там застигнахме една група от 20-30 възрастни италиански туристи и предизвикахме тяхното възмущение. Едно, да знаете в това си отношение италианските пенсионери не се различават по никакъв начин от нашите – вдигнаха такава врява, просто защото тяхното темпо ни беше доста бавно и ги изпреварихме докато се тътреха по скалите.

   От туй местенце имаше нова чудесна гледка – част от крепостта на Портовенере и някои от островите около градчето. Можеше да хвърлим поглед отгоре и на съседните селца Fezzano и Le Grazie. Е, бяхме захранени със страхотни „шедьоври“, докато се спускахме из гората, в следващи час и малко.

              61.path 1  60.path 1

62.path 1

   Според туристическите информации прехода, по които и ние бяхме поели, би трябвало да продължава някъде между 6-7 часа. Ние отдавна бяхме извън тези рамки, но това не бе никак учудващо – все пак още от Риомаджоре бяхме удължили прехода си, с поемането по обиколната пътека, а с непрестанните почивки, които си правехме, за да може да се насладим на заобикалящите ни пейзажи, си беше направо постижение, че някъде към 8-я час, когато изморените ни крака започваха да се провлачват, получихме нов допинг – пътека ни изведе над крепостта на Портовенере, откъдето можеше да и се насладим в целия й блясък, на фона на трите острова в близост до градчето – Palmaria, Tino и Tinetto.

64.Portovenere  63.Portovenere  65.Portovenere

   Определено, тази прелестна гледка ни даде нов прилив на енергия, както и с това, че се спускахме по нанадолнището, а не като онези хорица, които бъхтеха в жегата нагоре по баира, за да могат да хвърлят един поглед на крепостта и града от високо. Озовахме се на площадче, до пешеходната зона на града, при цветните къщи покрай морето и в началото на алеята водеща към замъка и крепостните стени. Оказа се, че не сме закъснели, имахме малко повече от час до заветния 17-ти час на този ден. Но, не бях преценил две неща – умората след цял ден вървене в жегата по пътеките си казваше своето и някакси ни се отрази на това да може да оценим това невероятно градче. Направо завиждах на малчуганите, които небрежно, както само децата умеят се плацикаха в морето – на мен също щеше да ми се отрази много добре подобна баня.

                                      66.Portovenere  67.Portovenere

   Бе време обаче да си вземем „довиждане“ с градчето и макар и да бяхме за кратко, като определено от цялото ни пътуване съжалявам само за това, че не ни останаха време и сили, да отдадем нужното на Портовенере внимание, а там определено има какво да се разгледа и съм обещал на градчето да се видим отново, но не за няколко часа, а поне за един уикенд, за да може да се разходя и до трите споменати островчета, да посетим La Grotta Azzurra (Синята пещера) на остров Palmaria, достъпна само с лодка откъм морето, а защо не и за няколко часа да съберем слънчеви лъчи на местните плажове, каквито между другото няма да откриете в самото градче.68.Portovenere

   Но нямаше много време за съжаление – бе време за десерта на днешния ден – разходка с лодка от Портовенере до Леванто, с междинни спирания във всички селца на Cinque Terre (с изключение на Corniglia разбира се, тъй като единствено то не е разположено на морето, а високо на скала). Затова и бях определил час, един вид крайно време на пристигането ни тук, тъй като 17 часа бе последната възможност да вземем „круизно корабче“, което да ни покаже прелестите на селцата и откъм морето, след като предния ден бяхме имали щастието да им се насладим от към сушата. Това, бе и втората причина, заради която не успяхме да се отпуснем и да се потопим в атмосферата на Портовенере – не се продаваха предварително билети за кораба и не искахме да рискуваме, да има толкова желаещи, че да останем „извън борда“, поради което се въртяхме около пристанището, откъде трябваше да тръгне корабчето. Оказа се, че страховете ни са напразни – желаещи имаше доста, но все пак нямаше хора, които да не успеят да се качат.

                          69.Portovenere  70.Portovenere

   Размазахме се от удоволствие на палубата, докато пролетното слънце ни милваше, като нашето близо 1,5 часово пътуване започна с повторното обещание към Портовенере, да се срещнем отново, преминавайки покрай крепостните стени на двореца Дория, построен през 12 век от генуезците, като сякаш неговите множество кули ни казваха “Ciao” или по нашенски “До скоро виждане“. Заобикаляйки църквата „Свети Петър“, разположена на скалата до двореца, може би да умилостивява морето и да закриля местните рибари, отново сърцето ми се сви, че не остана малко време, да видя тези красоти отблизо и да се насладя на панорамата, която се разкрива от крепостните стени и църквата. Но както казва един приятел все трябва да си оставяме по нещо невидяно, за да искаме да се върнем отново.71.Portovenere

   Докато вятъра вееше косите ни, или по-точно косите на нашите прелестни дами, защото за мъжката част по-скоро можеше да се каже, че вятъра отнася пърхута ни, тъй като дължината на прическите ни не позволяваше да бъдат развети :) , се заслушвах в речта на спътниците ни на корабчето. Чух обичайните английски, немски, френски, познатите сръбски и руски, както и азиатски бръщолевения, за които не бих се опитал дори да предположа на кой от народите са. Имаше представители и на скандинавските ширини – нямаше как да се сбъркат едни високи, стройни, руси хора, толкова бледи, че са почти албиноси. А, дали е чух и някакъв африкански диалект, от една двойка тъмнокожи? Бяхме нещо като пасажери на Ноевия ковчег, събрана извадка от цял свят.

   Забавлявайки се на разговора на една готина рускиня, седнала зад нас, можах да хвърля един поглед на горите през които бяхме минали по-рано през деня. О, определено не съжалявах за това 8-часово трамбоване по пътечките и ако някога мога определено отново бих го повторил. И потретил дори…

                               72.Portovenere  73.Portovenere

   И ето, че неусетно бяхме достигнали до Риомаджоре – откъдето започна днешната ни разходка. И как да опиша онова чувство, все едно това е било преди цяла вечност и същевременно само преди миг. И колкото и нескромно да е, то ще кажа, че отново не бях сгрешил – заслужаваше си, да се впуснем в това плаване, за да може да хвърлим различен поглед на селата и откъм морето. Беше невероятно красиво, незабравимо…

74.Riomaggiore  75.Riomaggiore  76.Riomaggiore

   А, въпреки липсата на плажна ивица, то това не пречеше на част от гостите на селото, да се излегнат на камъните и на бетона, за да се сдобият с ранен  тен, да поплуват в още студената вода, да ни дадат знак, че лятото се задава, сякаш чака там зад ъгъла на островите при Портовенере.

   Една малка част от пасажерите ни напуснаха корабчето ни, доста повече се качиха и отново отплавахме към Манарола, където също бяхме посрещнати от излегнали се полуголи туристи,  излегнали се кой където свари, без изобщо да им пука, че няма естествен пясъчен плаж. Отново се повтори краткия престой, през които вече повече пътници слязоха и по-малко се качиха, няколко минути, които ни даваха възможност да се насладим на багрите и архитектурата на тази красавица.

    77.Manarola  78.Manarola  79.Manarola

   Отново следваше едно малко по-дълго плаване, тъй като Корнилия – трето село на „Петте земи“, за разлика от другите не е разположено на морското равнище, а се извисява на стотина метра, на ръба на една скала, гледайки ни отвисоко с известно високомерие. Но въпреки, че бе там горе-високо, то все пак е така разположено, че ни се разкриваше, като някоя срамежлива хубавица.

     80.Corniglia  81.Corniglia  82.Corniglia

   Но ето, че отново настана време да се срещна може би с моята любимка – Вернаца. Определено бе успяла да ме впечатли предния ден. Не случайно бях казал, че това е местенце, на което бих се усамотил с любим човек, на който бих искал да покажа колко много държа и обичам…Сякаш трябваше да оставим нашите влюбени тук. 😉

   83.Vernazza  84.Vernazza  85.Vernazza

   Оставаше ни да видим и последното село – Монтеросо ал Маре. Трудно ми е да опиша как се чувствах. Бях в екстаз… Бях осъществил една своя голяма мечта… Бях видял Чинкуе Тере, по начин по който би трябвало да се види това място – разхождайки се по пътеките между селцата, разпускайки в прекрасните заведения в самите селца, плавайки с лодка из Лигурско море откъдето можехме да се насладим на всичките пет села, от много по различен ъгъл, откъм морето… Но имаше и едно друго чувство – на носталгия, тъй като бях наясно, че с това се разделям с това приказно място.  Не ми се искаше да се разделям с Нептун, извисяващ се на скалата в края на Монтеросо…

                                86.Monterosso al Marre  87.Monterosso al Marre

   Имахме още четвърт час, до последния ни пристан, време през което изживявах всички прекрасни моменти от последните два дни, сякаш бяха два дни не от живота ми, а от една мечта. Два незабравими дни, изпълнени с красота, два дни които ме караха да се влюбя още повече в Италия и нейните приказни места. Два дни който ще помня през целия си живот.

                                88.Levanto  89.Levanto

   Но за моя изненада, бях прибързал с предположенията си, че съм приключил с духа на Чинкуе Тере. Не случайно на много места се споменава, че нашата крайна дестинация за деня – Леванто, може да се причисли, като шестото населено място от Чинкуе Тере, един вид първа резерва. Всъщност Леванто по-скоро е едно типично морско градче, което съвсем малко напомня, за Монтеросо, заради наличието на доста прилична плажна ивица. Всъщност избора ми да го изберем за нощувка бе това, че е типично морско градче. Когато организирах това пътуване се чудех къде да изкараме тази вечер. Все пак нашата „Мадам бътефлай“ имаше рожден ден и трябваше да избера някое хубаво място, а пък това, че е родена на черноморието ни, затвърди убеждението ми, че изборът ни трябва да е именно място, което да й напомня за любимото море. Затова и се спряхме на Леванто – място където нашата русалка би се чувствала в свои води със своя … ха сега де, русалките имат ли мъжки еквивалент?!

90.Levanto  91.Levanto  92.Levanto

   И определено не сбъркахме с избора си мисля – градчето беше много приятно, все още не залято от тълпите туристи, в типичния си лежерен италиански ритъм, посрещна рожденичката ни с прекрасно време. Не че вечерта имахме кой знае колко време да обикаляме, но преди да се отдадем на празнуване се разходихме по крайбрежната улица, където изпратихме прекрасния ден с невероятен пейзаж спиращ дъха ни.

   За самото празненство – какво да кажа… Когато цял ден си бил на спиращи дъха места, заобиколен си със страхотни хора, с маса отрупана с италиански деликатеси и всичко това гарнирано с местно вино, о, безспорно за мен бе страхотен празник. Надявам се такъв да беше и за самата рожденичка и да сме успели да направим този ден един от най-хубавите й празници.

             93.Levanto  94.Levanto

   На сутринта влюбените ни гълъбчета излетяха рано от гнездото. Решиха да отидат до Пиза, за да хвърлят един поглед, а и да направят няколко идиотски снимки на наклонената кула. Нали се сещате, от ония дето хората се чекнат и се правят, че я подпират с ръце, крака и т.н. Не, че съм над тези неща – просто само преди година и ние останалите се чекнахме по същия начин и затова предпочетохме, да не бързаме и да разгледаме Леванто.

96.Levanto  95.Levanto  97,Levanto

   А, градчето като че ли не бързаше да се събужда, явно местните жители се наслаждаваха на едни от последните дни преди туристическия сезон да ги връхлети, когато няма да имат време, опитвайки се да задоволят капризите на гостите си. И как само се наслаждаваха на нормалния си ритъм на живот, а за нас пък бе удоволствие да ги наблюдаваме пиейки с блаженство кафето, информирайки се за живота по старомодния начин, разлистили вестник на някоя пейка, жени небрежно бутайки велосипеда си в парка, че дори и уличния чистач подпирайки се и сърфирайки из профила на някоя синьора.

                98.Levanto  100.Levanto

101.Levanto

   Направихме една обиколка опознавателна обиколка – и тук си имат крепостна стена, разходихме се около красивите крайбрежни къщи, посрещнахме рибарите и купувачите на техния улов. Въобще изкарахме един прекрасен предиобед на много симпатично място, без да има претенции, да е някаква известна забележителност.

      102.Levanto  104.Levanto  107.Levanto

106.Levanto  103.Levanto  105.Levanto

   Но нямаше какво да отлагаме повече – чакаше ни двучасов път с влака, а след това имаше и самолет да хващаме, но бяхме доволни, че сме открили още едно страхотно място и че сме го изживели заедно… И разбира се преди да излетим обещах на моята любима Италия, че отново ще се видим. 😉

108.Levanto