Пристигнахме в Широка лъка привечер – намръзнали се от дъжда, който ни обливаше през целия ден показвайки на моите приятели цялата Дяволска екопътека – от с.Борино, през Дяволския мост, та до Катранджийницата. Бяхме се понамокрили, а Широка лъка ни посрещна с още по-силен дъжд, което правеше немислимо да направим една разходка из селото, за да си припомним отново колко красивo е. С влизането в хотела – още с настаняването ни, се напъхах в банята, за да се „запаря“ едно хубаво и да прогоня студа, които се бе пропил до костите ми. Но след като се затоплих хубаво, ме връхлетя друго, да го наречем некомфортно чувство… Осъзнах, че съм адски прегладнял. Съобщих на останалите, че слизам веднага долу в механата на хотелчето ни и който иска да идва – нямах търпение да дочакам часа за среща, който си бяхме определили. И поръчах като един зверски гладен вълк. И не само аз – набързо групата ни се събра и всеки допринасяше с поръчките си да претрупаме пребогато масата. Макар и уморени, бяхме доволни от деня си, имаше настроение и наздравиците вървяха. А, за да е приятна атмосферата спомагаха и гайдаря и певицата, които се опитваха да ни забавляват. Доста успешно при това. Гласът на гайдата ни караше да настръхнем, а изпълненията на певицата, сякаш ни пренасяха в онези времена, за които се пееше в песните й. Мисля, че е излишно да споменавам, че беше много добра. Все пак се намирахме в Широка лъка – най-известната школа на народното ни пеене. След всеки две песни следваше пауза, в която гайдаря и певица да отморят, а може би тази пауза бе по-скоро да можем ние да се насладим изцяло на изпълненията им и да тръпнем да започнат следващите. Тези тежки родопски песни, предполагаха тежки наздравици, а дори при изпяването на „Руфинка болна легнала“, видяхме да напират и сълзи в очите на единствената ни приятелка от групата, която може да нарече тези приказни Родопи, свой роден край. Вечерята, компанията, музиката – всичко бе прекрасно. Но умората, а и плановете ни за утрешния ден, включващи ранно ставане, не предполагаха да се раздадем до късно.
А идеята за следващия ден бе следната. Трябваше да се придвижим до гр.Чепеларе и оттам през гората, да се върнем до Широка лъка, преминавайки през едно село, което не е от най-известните, но горещо ни бе препоръчано от част от нашите спътници. Те го бяха открили при миналогодишната си разходка из този край. И бяха дали обещание да се върнат именно по това време. Обещание дадено пред един от трите постоянни жители на селото – Бай Киро. Да отидат да го видят на рождения му ден. Човек, с много … да я наречем … странна съдба. Бяха ни разказвали за него и историята им беше предизвикала интереса ни и породи желание и ние да се включим в посещението на Бай Киро. Но, за да може разходката да е по-различна и за тях се спряхме на маршрута през Чепеларе. А, това не е от най-популярните маршрути, но ние именно и затова го предпочетохме – все пак бяхме по време на четири почивни дни и много хора тръгват да обикалят района, а ние искахме да избягаме от навалицата. Та прочетохме нейде в интернет пространството, че имало някаква пътека и решихме да проверим.
Оставаше въпроса с придвижването ни до Чепеларе. Оказа се, че няма директен автобус между Широка лъка и Чепеларе и щеше да ни се налага да правим някакви безумни прекачвания и да изгубим много време, за да достигнем до там. Какво можеше да се направи. Сетих се за един жокер, който можех да ползвам. За кратък период от време имах късмета да имам колежка, която е от Смолян. Човек, който всички бяхме харесали още от първия ден, в който се запознахме. И не защото тогава тя се яви с едни огромни тепсии, стигащи да се изхранят двадесетина човека с родопски деликатеси – пататник и клин. Не сме лесни за подкупване ние, тъй че не заради това бяха нашите симпатии към нея. Въобще замисляйки се измежду моите приятели и познати, които са от родопския край не мога да кажа поне за един-единствен, че не е страхотен човек. Наистина има нещо магнетично в тази планина, което се предава и на хората. Та, няколко дни преди отпътуването ни, се сетих да използвам като жокер, моята колежка, дали няма да изнамери някой свой познат с бус, който да ни придвижи между двете населени места, разбира се като щяхме да си заплатим за услугата. И въпреки, че се обаждах буквално в последния момент, дали според вас насреща си чух обичайните „Ама ти се сетил по никое време“, „То кой да търся сега?“, „Празници се, на никой няма да му се занимава..“? Разбира се, че нямаше никакви такива реплики. Само замълча за момент по телефона, след което ми каза „Сещам се за един вариант, но нека проверя и ще ти се обадя“. След има-няма час-два, вече имах телефон да се свържа с човек от Широка лъка, който да ни превози. Ето това са хората там – могат ли да помогнат – правят го, защото могат, защото така са възпитавани, защото им доставя удоволствие. Както на мен ми доставя удоволствие да пиша за тях.
Събудихме се, закусихме с любимите мекички (като на баба) и в уречения час се оказа, че отвън вече ни чакаше нашия транспорт. Точно според уговорката. Тръгването ни обаче малко закъсня. Причината за това бе в собствената ни група. Един от нас се оказа, че явно се бе подвел по прекрасните песни , които са притъпили острия вкус на уискито и са го правели по пивко. Но пък преработването на същото това уиски от организма му, без съпровода на въздействащите родопски песни, явно е било мъчна работа. Ние също станахме свидетели на това. Нашето IT-гуру бе на път да се откаже, но увещанията ни, подканянията и дори лекия присмех, го мобилизираха да продължи. И въпреки може би едночасовото ни забавяне, то шофьорът ни не само не даде вид, че му е неприятно, ами дори подходи с разбиране. Тръгнахме към целта си, като явно отново имахме късмет – човека, който трябваше да ни превози, се оказа, че не само може да ни упъти, ами ще ни срещне и с негов роднина, който можеше да ни даде ценни напътствия. А, те ни бяха необходими, тъй като освен ентусиазма си, честно казано не знаехме много къде точно отиваме. На небето пък бяха провиснали и едни тъмни облаци, които не вещаеха нищо добро. Но това не пречеше настроението в буса да е приповдигнато и да цари страхотен ентусиазъм. Половин часовото пътуване мина бързо и неусетно, в шеги и закачки, най-вече на гърба на нашия махмурлия. Не зная, дали малко след като влязохме в Чепеларе, му прилоша или просто му бяха дотегнали нашите шеги, но той реши да се поразходи пеш последните 300-400 метра. Роднината на нашия шофьор живееше точно в края на града, откъдето трябваше да мине и нашия път – тоест щяхме да си спестим едни 30-ет минутки градски обход, ако бяхме спрели в центъра. Пристигнахме, роднината се оказа, поредния страхотен човек, който срещаме по тези географски ширини – посрещна ни сякаш ние тези осем кукувци тръгнали нанякъде в този облачен ден сме не непознати, а негови роднини.
Спирането при родата се оказа полезно, освен че ни насочиха с подробности за маршрута ни, то там имаше и магазинче, в което можеше да заредим с необходимите провизии. В раниците ни имаше достатъчно сандвичи и други залъгалки, но не трябваше да допускаме да се обезбирим все пак. А и нали на рожден ден отивахме и не вървеше да пристигнем с празни ръце.
И пак да обърнем внимание на хората, които спомогнаха нашата разходка да се реализира. Не се опитваха да ни увещават да се откажем заради това, че не познавахме подробно маршрута, или заради времето, което се беше намръщило и ха да ни поизкъпе. Напротив. Радваха ни се, съдействаха ни със съвети… Предложиха да ни придвижат докъдето може по тесния асфалтов път до махала Асенец, откъдето реално трябваше да минем. Без да искат нещо допълнително от предварителната ни уговорка. Напротив, когато ни оставиха дори ни дадоха телефонните си номера, да им се обадим ако се загубим някъде и неможем да се ориентираме – забележете, за да дойдат да ни намерят. И това е нормалното мислене , за хората в Родопите. Себераздаващи се и готови винаги да са от полза. А, че не се чуват реплики от тяхна страна да се въздържаме от дадена разходка, си мисля че е поради това, че хората искат всеки желаещ да отиде и да се наслади на тази прекрасна планина, за която казват, че притежава някакъв особен магнетизъм.
Малко преди да достигнем до махала Асенец, се разделихме с нашите нови приятели и вече бе време да походим. Получи се малко ударно разсънване – веднага ни предстоеше едно стръмничко изкачване, при което шегите и закачките престанаха и се чуваше предимно учестеното ни дишане.
Махалата се оказа, почти обезлюдена, но пък с две черкви.Видимо и двете в добро състояние. За разлика от повечето къщи. Сякаш това бе място, където хората вече ги няма, но някой все пак се опитва да запази спомена за тях.
Е, всъщност в една от къщите бе видимо, че има постоянен живот и за разлика от повечето имоти в близост, явно не се използваше временно за вила. Разбирах обаче защо човека е избрал това място за свой дом – достатъчно бе да се види гледката, която се разкрива сутрин, когато се събужда.
Голямо впечатление ни направиха, не зная и аз как да ги нарека … семейните гробища. Там нямаше общоприетото за нашите географски ширини, общо място което да се ползва за последен дом на хората, а сякаш всяка къща си имаше свое собствено обособено гробище. За мен странна традиция, но нямаше кого да попитаме за нея. Не срещнахме никого.
Над селото, точно под гората, според инструкциите трябваше да тръгнем вляво (изкачвайки се) и да следваме маркировката водеща до хижа Изгрев. Но не към нея, а в противоположна посока. Общо взето придвижвахме се по черен път до момента в който се оказахме на кръстопът .
Както се оказа, макар че хората ни бяха повторили толкова много пъти упътванията, всеки от групата ни явно бе слушал до момента, в който се достигаше до кръстопъта на който се намирахме. И никой, ама наистина никой нямаше спомен за последващите указания на хората. Някой предложи да поемем в ляво. Всъщност този някой знаем кой е, точно този заради който много често се е случвало да прочетете в разказите ни, че сме се „позагубили, тръгнали по алтернативен маршрут и т.н.“ В онзи момент се досетих за един от героите в една от поредиците от романи, които бях чел преди време. Там когато той не знаеше в каква посока да се насочи, винаги поемаше в ляво … и след това следваха екшън събития в продължение на 300-400 страници. Определено като се замисля, не е много удачно да следваме тази стратегия. 
И каква изненада, след като повървяхме в новата посока около половин час, свикахме дружески съвет и се обединихме в идеята, че това не е нашата посока. Дори и от беглите ни познания за релефа в района, то бе видно, че най-вероятно ако продължим щяхме да излезем покрай Широка лъка, но откъм Пампорово, а нашата цел Върбово бе от другата страна в посока Девин. Налагаше се да се върнем. Отново се чу предложение, да минем напряко през гората, сещате се от кого. И тръгнахме, но … оказа се, че през гъстата гора трудно се преминава само с ентусиазъм и отново трябваше да „подвием опашки“ и да се върнем на черния път по които се движехме и да се върнем по него.
Достигайки до един изоставен и полуразрушен обор решихме, че е време да си направим заслужен пикник и да покажем кой каква изненада има в раницата си или с други думи, кой какво може да предложи за общата софра. Все пак вече имахме един ден зад гърба си вече и провизиите ни бяха вече ограничени. Освен подсилването с въглехидрати, протеини и витамини, там бе идеалното място да се подсилим с витамин D, тоест да се излежаваме малко на слънце.
Признавам си, до този момент не намирах нищо по-различно от много други наши разходки из горите ни. А, очакванията ни бяха съвсем други. Такива мисли се въртяха в главата ми, докато се излежавах до чешмата, някога направена за поене на животните отглеждани в обора и докато слънчевите лъчи милваха лицето. О, да вече от облаците не беше останало и следа, явно времето не искаше да ни пречи да се насладим на още едно кътче от това място.
От обора надолу по склона водеше черен път, по който ние решихме да се спускахме. Пътя навлезе в гората, а на отсрещния склон скоро забелязахме няколко къщи. Нещо ни „сви под лъжичката“, както се казва. Да не би да бяхме объркали пътя и да подминавахме село?! Нямаше как да разберем – беше абсурдно да пресечен напряко, под нас имаше стръмно дере, със сравнително гъста гора. Продължихме спускането си по черния път, стискайки палци, това, което видяхме да е някое друго селце. Оказа се, че е Върбово, но само една малка част от него – една от най-високите махали.
Скоро достигнахме до поредната полупаднала селскостопанска сграда. А около нея вече имаше няколко от къщите, които си представяхме, че ще видим – построени от дялани камъни и дърво, с онези техни несравними покриви покрити с тикли (каменни плочи). Навсякъде по склоновете се виждаха накацали по няколко къщи. Бяха ме предупредили, че селото е имало много махали. В главата ми се върти цифрата 17, но не мога със сигурност да кажа, че са толкова. Около нас се чуваше и хорска глъч – изненада за мен, тъй като не очаквах да видя никого, като се има предвид разказите на моите приятели. Оказа се, че за почивните дни, няколко човека са дошли да нагледат наследствените си къщи, да се насладят на тишина и красотата на това красиво село.
Попаднахме и на маркирана пътека, която ни отведе до, нека я наречем централната част на селото. Припомних си нещо, което отдавна не ми се беше случвало – любов от пръв поглед. Имаше нещо във Върбово. Сякаш исках да вляза и да огледам във всяка една от къщите – и в тези, които бяха започнали да се рушат, и в няколкото за които видимо някой полагаше усилия да ги запази.
Наистина имаше няколко къщи, който бяха в много добро състояние – чух слухове, че имало французи, които си били купили къщи там. Дали това е вярно, дали това бяха техни къщи – нямаше кой да попитам. Но ако някой попита „Абе, какво би правил французин там, при положение, че си имат Алпите?!“, то няма да е прав – няколко месеца по-късно се сблъскахме с едно френско семейство с двете си малки предприело обиколка из Родопите.
Не можех да повярвам, че това село е обезлюдено. Разхождайки се из между тези вековни каменни къщи, сякаш имах чувството, че хората са излезли някъде да пасат стадата си или са полегнали на заслужена обедна почивка преди отново да се заемат с ангажиментите си. Представях си как някога измежду тесните пътеки са ставали „задръствания“ когато хората са извеждали овцете си на паша, а в сутрешните и привечерните часове същите тези пътеки са се изпълвали с хора, връщащи се от нивите си. В началото на XX век населението на селото е достигнало до 1 500 души.Доста впечатляващо на фона на официалната статистика, според която жителите в момента са – 7.
Историята разказва, че селото е основано от горе-долу толкова хора, колкото живеят днес във Върбово – от 3-ма кехаи при първото помохамеданчване в Родопите. Навсякъде се споменаваха тези кехаи, ама на мен лично това нищо не ми говореше що за хора са това. И ако ни е срам да питаме… ще се чудим що е то. А, това всъщност са били овчари, но по-заможни, с по-големи стада, като освен собствените са вземали стадата и на чорбаджиите, да ги отглеждат, като за тази услуга са получавали възнаграждение според договорките. Те били много уважавани членове на обществото, които се славели със своята честност и работливост.
Без да преувеличавам мога да кажа, че ако бях художник, бих избрал това село за моите картини. Моята баба и дядо живееха в село, в което един от най-известните български художници е избрал някога за свои дом и много от хората живели по негово време са се появявали на картините му и са останали във вечността. Е, то ако аз имах поне някакъв талант с четката, щях на всяка една къща да посветя поне едно платно. Но тъй като ме няма никакъв в този „занаят“, ми оставаше само да се наслаждавам и да се опитам да направя някоя хубава снимка, която поне малко да пресъздаде чара на това село.
Така можех да продължа часове наред. Но все пак освен посещение на селото имаше и друго да свършим. Все пак на рожден ден бяхме тръгнали, както загатнах в началото. Тръгнахме към Бай Киро – рожденикът за който ни бяха разказали нашите приятели. Точно приключваше с храненето на зайците. Поздравихме го, а приятелите ни му казаха, че идват за празника му, както са му обещали миналата година. Че и още гости му водят. Бай Киро не ги помнеше. Но това не му пречеше. Все пак гости му бяха дошли … и ни покани всички в къщата си. Това че не ни познава, не му попречи, да ни покани в дома си, да ни почерпи с бонбони и домашно сирене. Остана трогнат и от нашия „скромен подарък“ – една бутилка ракия и сладкиши. Определено успяхме да го разчувстваме. Това ясно пролича като звънна телефона му – жена му насреща, а той с просълзени очи и каза, че едни хора са им на гости, за да го поздравят за празника.
И ни разказа своите патила. Човека, явно не крие от никого какво му се е случило. Излежавал в затвора присъда, за зловещо престъпление. Твърди, че не го е направил. Нищо ново под слънцето, би казал някой. Споделяше за живота си в затворите, за отношението на другите там … и започнахме да си задаваме въпроса дали наистина не е станала някаква грешка. От този човек струеше такава неподправена доброта към всяко живо същество, което го заобикаляше. Как е възможно да е направил нещо такова, за което е бил обвинен?! Признавам си, че когато преди време моите приятели ми разказваха историята на нашия домакин, ми беше странно, че говорят по такъв начин за него – като за някакъв мил човечец. Та той все пак е бил осъждан за сериозно престъпление. Познавам моите приятели и съм наясно, че те не са някакви прекалено доверчиви люде, които с лека ръка биха отхвърлили фактите. Но седейки там и слушайки откровения му разговор, то и аз разбрах защо те го описваха по този начин. И не само аз – чувството бе всеобщо.
Според Бай Киро, виновник за присъдата му е другия жител на селото, освен него и жена му, който живее целогодишно във Върбово – възрастна жена. Тя свидетелствала срещу него и по този начин той се озовал в затвора. Тръгвайки си от къщата му, това което ни направи огромно впечатление, бе че Бай Киро, каза че отива до къщата на тази жена, да я навести как е и да и даде храна, че вече е много възрастна и не може сама да се справя. Останахме втрещени! Говореше да нагледа човека, който държи отговорен за сполетелите го беди! Аз лично не съм толкова широко скроен човек, признавам си. Сигурно е видял учудването в очите ни, тъй като добави – „Сигурно трябваше да съм я утрепал за всичко, което ми причини, ама какво да я правя, сама е … трябва да и помагаме.“ Онемяхме. Мисля, че не само аз се опитах да се представя на негово място, а и останалите от групата. Сигурно и те се питаха, дали и те биха постъпили по този начин като него… Отговорът за мен е – едва ли. Но от наблюденията ми на хората по тези географски ширини, това едва ли би стояло като въпрос пред тях – те просто помагат въпреки всичко.
Разделихме се с Бай Киро, с обещание пак да се върнем, да го видим, като той дълго ни изпраща и ни благодареше за това, че сме го уважили за празника му. Някакси неудобно ми стана от неговите благодарности, не той а ние трябваше да сме тези който да му благодарим, тъй като без да ни познава човека ни покани в дома си, посрещна ни сякаш сме стари негови приятели, които не е виждал отдавна.
На излизане от селото по пътя за Широка лъка, преминахме през две от забележителностите на селото – стар римски мост и църквата. Но сякаш никой не им обърна подобаващото внимание. Сякаш всеки от групата ни бе потънал в размисли, за доста от човешките ценности, след общуването ни с този наистина интригуващ човек – Бай Киро. Не зная виновен ли е бил или не – нещата за който обаче говори, простичко, без високопарни фрази, ни накараха да се замислим за наистина стойностните неща в живота. Затова ако минавате покрай Върбово, вземете една бутилка ракия и няколко лакомства и се отбийте при Бай Киро – с този дребен жест, ще направите щастлив човека, а пък за вас ще остане удоволствието да общувате с този обикновен и непосредствен човек.
Вървейки към началната си точка – центъра на Широка лъка – групата ни се разкъса всеки потънал в своите размисли. Навлизайки в селото, попаднах на три баби, седнали на импровизирана седянка, припичащи се на слънце. Поздравих ги и се заговорих с тях. „-Бабе, откъде си?“-пита ме едната. Казах й, а тя ми вика: „Ти знаеш ли, че голямата ми любов, беше от твоя край.“. Отговарям й, че е жена с вкус значи и добавям „А, какво стана с него?“. Обясни, че той бил в казарма в София, отбивайки войнишкия си дълг към Родината. Сватбата била вече уговорена, чеиза събран и само уволнението чакали. Но сватбата недочакали. „Защо?“-любопитствам аз. А, бабата обяснява, че се е появил друг кандидат, местен, много упорит … и много луд. Толкова бил запленен от нея, че и заявил, че или ще бъде негова или ничия и тя склонила да е негова, а моя съгражданин останал с празни ръце, като даже до уволнението му, не смеели да му кажат за това, от страх да не използва пушката си по непредназначение. „Разбирахте ли се поне с мъжа ти?“-подкачих я аз, а жената успокоително ми отговори „Добре си поживяхме и деца отгледахме и внуци ни радват.“ Посмяхме се с бабите, успяха да ме разведрят. Но си викам – Ей, толкова легенди имаме за моми, които са скочили от скали, върхове, удавили са се в реки и езера, само и само насилствено да не ги разделят от любимия и да ги оженят насилствено за някой друг, а сега в новата история какво се оказва – нахалния, ненормалник, заплашващ накрая печели красивата невеста. После ходи вярвай в легенди.