Тракийски светилища, междугалактически космодруми или обикновени скали?

Уикендът се очертава да е тежък. Съботата ни е свободна, но в неделя сме на сватба. Голям кеф, само да не си някое от главно действащите лица. Въпреки че има мазохисти, които и на това се радват. :)

Не, няма да разказвам, как отвлякохме булката, нито за обичаите и традициите, които съпътстват едно такова събитие. Няма да разказвам и за забавата, защото там нещата са от ясни по-ясни – пиене, ядене, танци, манци, някои плачат, други се смеят и така до зори. Ще разкажа за нашата разходка, която си организирахме, в деня преди празничния. Дет сe вика, да заредим, преди да избухнем.

И въпреки че двете природни забележителности, които си бяхме набелязали са много известни, незнайно защо ние с моята приятелка до този момент не ги бяхме навестявали. Е, беше им ред.

И тъй като бяха почивни дни, имахме леки съмнения, че ще е пренаселено, затова решихме да направим два прехода – единият в късния следобед на съботният ден, с идеята да посрещнем залеза на едното връхче, а в неделя сутрин да атакуваме по-раничко второто, от което пък да се порадваме на изгрева на слънчицето. Така щяхме да прескочим тълпите, да се усамотим и насладим на красотите, които Природата ни предлага, както ние си знаем.

В малката махаличка (Чотровци), в която планирахме да нощуваме, пристигнахме точно за обяд.Бобената чорба беше вече готова, салатката нарязана на бързо, а за миш-машът (моят бе специален, от чинията ми се усмихваха не само яйчица и чушлета, а и няколко парченца суджуче) не чакахме повече от 6-7 минутки.

IMG_2538Уикендът започва чудесно. Слънцето напича приятно, гледките са невероятни, храната страхотна, а мястото вълшебно – тихо и спокойно, сгушено между скалите.

Селцето определено ме изненада, с двуетажните си каменни къщи с тиклени покриви, които да си кажа честно хич не ми изглеждаха стари, а по скоро като току що построени и само зейналите дупки на мястото на прозорците и увисналите кепенца издаваха годинките им – нови къщи в старо село.

IMG_2287 IMG_2316

В две-три от тях, все пак имаше живот, но само през лятото. Поддържаха ги нашите домакини, които преди време решили да избягат от лудницата, шума и мръсният въздух на големият град и да се установят тук, на това чудно, енергийно местенце. За съжаление, стопани на останалите са паяците, плъховете, гущерите и змиите. Днес в малките им дворчета не миреше на цветя и не растат репички и доматки. Днес те са обрасли с трънки и ниски диво растящи дръвчета, които ги правеха недостъпни за нас, но не и за „планинските козлета“, на които даваха храна и подслон през горещите летни дни.

IMG_2278

След доволното хапване, разменихме няколко думи със собствениците, посмяхме се на лудориите на котетата и пилците и се опънахме за кратка почивка под дебелата сянка на старата череша. Така и сто години бих живял.

                                IMG_2294 IMG_2289

Хич не ми се тръгваше, но залезът нямаше да ни чака, а и според информацията, която получихме от домакините, преходът ни, не се очертава да е кратък.

Очаквах, да започнем да се катерим, възможно най-високо да се изкачим, гледки да има, а ние какво, надолу се IMG_2493засилихме. Няколкото къщички, които се мяркаха в ниското бяха нашата първа цел. Два се оказаха вариантите да стигнем до тях. Първият, малко по-дълъг, с няколко завойчета в повече, IMG_2465но пък полегат и минаващ покрай две внушителни и интересни скали. И номер две – рязко спускане по стръмен наклон, съпроводено с притичване в търсене на следващото дръвче, на което човек да се подпре, защото засилиш ли се няма спирка.

Тъй като преследвахме залеза, изборът ни падна на по-екстремната, но по-кратка и по-бърза пътечка, която за нула време ни отведе през гората IMG_2343 до безводната по това време на годината река и до първите къщурки на Ряката. Малко, тихо и уютно селце, с не повече от двайсетина къщички, някои от които спретнати и поддържани, други – прегърбени и оклюмали. Хора не се виждаха. Посрещачи ни бяха няколко млади жребчета, пуснати да тичат на воля. Но не само те привличаха вниманието ни. Огромният „камък“, който се бе надвесил над къщурките също се набиваше на очи. Хайдук Кая/Хайдушкия камък/Хайдук таш – не знам, дали е плато, скала, връх, светилище или камък, но отдолу ми изглежда внушителен и опасен. IMG_2472Зад нас, също се издигаха скали, но този път не гладки, а надупчени от недостъпни пещери. А от другата ни страна имаше гробище – малко, но странно, смесено – християни и мюсюлмани на едно място (поне съдейки по имената на починалите). За пръв път виждах нещо подобно. Дали пък Ряката не е помашко село!? Това бе първата ми мисъл, а след това въпросите заприиждаха един след друг. Нищичко не знаех, нито за пещерите, нито за гробището и скалата, нито за хората, името и историята на този край. Любопитството ми растеше, но нямаше кой да попитам, нямаше кой да ми разкаже. За съжаление истината ще остане скрита от мен (поне за сега), но някой ден отново ще се върна и тогава надявам се, ще науча отговорите на всички мои въпроси.
IMG_2477 Продължихме, но не след дълго, втора, по-малка рекичка препречи пътят ни. Може би тя е дала името на това мъниче, знае ли човек! Един скок беше достатъчен и тя остана зад гърба ни. И когато минахме от другата страна и се шмугнахме между къщите, пътечката която ни водеше, а с нея и маркировката, просто изчезнаха. Пред нас се изправи частен имот, ограден с мрежа. Ами сега!? Изкачихме се още малко нагоре, но нищо. Вариантът ни бе само един – да прескочим оградата и да прекосим прясно окосената ливада. Но търсенето не спря до тук, защото в края на поляната пред нас се издигна ново предизвикателство – висок, жив плет. А откриването на паянтовата, дървена вратичка в него се оказа не толкова лесна задача.

 IMG_2353 IMG_2329

Изскочихме точно пред малка, едва църцореща чешмичка, в дясно от която, с малко късмет най-накрая открихме и нашата пътечка. Отне ни доста време, но лично аз се забавлявах. В последствие разбрахме, че всяка година нашите домакини маркират пътеката, но други „доброжелатели“, конкуренцията явно, унищожават и премахват поставените от тях знаци и табелите.

IMG_2356

Този път поехме нагоре (време беше), през гората, покрай Хайдушки камък, който остана от дясната ни страна, та чак до Виолетови поляни. Чудно място за почивка. Място от където през тесен прорез в скалите, човек може да атакува скалата на хайдутина– единственият възможен достъп. Е, има и друг, но той е за хора със специални умения – катерачите. Нашата цел обаче, не бе Хайдук Кая, а една друга подобна скала, която ни се показваше и усмихваше от време на време горе на билото.

IMG_2366 IMG_2361 IMG_2399

След кратка почивка, оставихме зад гърба си поляните на Виолета и камъка на Хайдука и отново навлезнахме в широколистната гора, а след още малко се гмурнахме и между високата папрат. В тази част на пътеката маркировката бе много добра, което много улесняваше нашето придвижване.

                                 IMG_2462 IMG_2368

Бяхме сами – планът ни работеше. Но истината е, че си  нямам и на представа дали изобщо има желаещи да се изкатерят по този опасно стръмен склон. Много е възможно дори и малкото ентусиасти, които се засилват нагоре, след като видят табелата, която гласи нещо от сорта: IMG_2452 IMG_2404„Предстои дълго и стръмно изкачване. Движете се покрай скалите“, да се замислят и откажат.

Баирчето определено си го бива. Тръгнахме надъхани, но много скоро почивките зачестиха, след това се удължиха, докато не дойде момент, в който не ни се ставаше. И както винаги се случва, когато ни до мързи и този път пред нас изскочиха няколко препятствия, а това винаги ни мотивира – приемаме го, като игра и става забавно. Минахме през няколко провирачки, прескочихме няколко паднали дървета, а за да ми се вдигне малко и адреналина се изкатерих по едно сериозно камъче, в търсене на нови гледки и място от където да направя няколко панорамни снимки.

Ако някой може да ми обясни, този феномен ще го призная. Уморен, пребит, на предела на силите си съм, но когато започна да правя маймунджолъци, да се смея и забавлявам, дори и двойно повече усилия да влагам, ни умора усещам, ни мързел.

             IMG_2397 IMG_2332 IMG_2403

За съжаление, както на всяко нещо, така и на тази игра, все някога трябваше да сложим край. Дойде време да се напънем още малко. И така продължихме покрай скалата, която този път остана в ляво от нас, та до момента, в който пред нас не се показа нашата крайна цел – Караджов камък.

Бях го виждал на снимки, но на живо е наистина впечатляващ, много по-голям и странен. Как се държи това чудо там мога да си представя, IMG_2282но кой го е поставил или как е попаднал точно между двата зъбера, виж това не мога да си обясня.

Човешка намеса или Природата е сътворила това? Чувал съм какво ли не за мястото. От легендите за местният хайдутин Караджа войвода, пазителят на населението от нашествията на турците по тия земи, който намерил смъртта си, някъде тук под скалата, през слуховете за заровени съкровища и място носещо лоша поличба, та до теориите свързващи платото с траките, IMG_2283които тук, на тази скала са извършвали ритуали свързани със света на отвъдното и преминалите вече души.

Истината е някъде там. Мен обаче, не ми даваше мира един друг въпрос. Кой в действителност е Караджовият камък – това кръгло „мъниче“, което се бе надвесило над нас или цялото плато? Защото, продължих с умуването аз, ако тази заклещила се канара я нямаше, щяха ли да прииждат хора до тук, щеше ли някой да си направи труда да изкачи баира, щеше ли някой да се запита, разследва и търси истината за скалата. Надали. Тогава, този каменен блок не би се различавал по нищо от Хайдушкият или Ин Кая например, а и от много други подобни в района, за които никой не пита, които никой не посещава и които си остават неизследвани и забравени.

Но нека се върнем на нашата си история.

В подножието на скалата семейство си правеше пикник. Беше ги дострашало да се качат по железните стълби. Споделиха ни, че още с тръгването са знаели, че няма да стигнат до горе, но въпреки това решили да дойдат, да се разходят и да го видят. Но, кое да видят – камъкът или платото? Не ги попитах, оставих размислите за себе си. Важното бе, че бяха тук, че си бяха направили труда, че бяха излезнали сред Природата.

IMG_2415За тях това бе достатъчно, но не и за нас. Нашето желание бе да се покатерим и да надникнем, какво се случва и зад каменната порта. Затова не се бавихме много. Истината е, че не е трудно, нито е страшно, а горе е страхотно. Престрашете се. Гледката от върха на платото е невероятна – Родопа планина в цялата си прелест.

На много места прочетох, че хората които идват тук усещат я позитивна, я негативна енергия, ние дори не се замислихме затова. Не ни интересуваше нито миналото, нито бъдещето, важно за нас бе само настоящето. Наслаждавахме се на полета на птиците, на странната форма на скалите, на чудните дръвчета, които въпреки всички стихии някак си оцеляваха, на топлите слънчеви лъчи, на тихият и нежен вятър, на една биричка и на нашата си компания. И така час-два.

                              IMG_2321 IMG_2307 IMG_2301

Това е истината за мен, друго не съществува. И да си кажа честно вярвам, че същото е било и преди хиляди години. Траките, а и хората преди тях са живеели в синхрон с Природата. Техният живот е бил подчинен на три основни култа – към слънцето, безсмъртието и към силите на Природата. Толкова е простичко.

Плановете ни бяха да останем тук за залеза, но стръмното баирче и участъка без маркировка ни разубедиха. Затова решихме да го посрещнем на някоя друга скаличка, по-близо до мястото ни за нощувка.

Както и се очакваше спускането стана бързичко. Да, като се спряхме за кратка почивка край Виолетини поляни, бедрата ми горяха, но пък да тичаш надолу между дърветата си е предизвикателство и умение.

Прекосихме на бързо и Ряката и аха да започнем изкачване към нашата си махаличка и бяхме нападнати от десетина овчарски кучета пазачи (стадото се бе прибрало и те си го охраняваха). Та най-добрите приятели на човека не само не ни допуснаха до нашата пътечка, а се и засилиха настървено към нас, което ни даде стимул много бързо да преодолеем едно стоборче, а с това да навлезем и в едно частно дворче. Вървейки из градинката на хората, установихме, че те са си вкъщи, а и нещо повече. Бяха седнали на верандата с чаша винце в ръка и наблюдаваха с усмивка нашето изпълнение.

IMG_2484Добри хора. Показаха ни алтернативна пътечка, за да финтираме овчарките и ни пожелаха лека вечер. А ние газ нагоре. Нямаше много време до залеза, затова трябваше да си намерим открито местенце с изглед към него.

Стигнахме тъкмо на време, дори успяхме да попитаме домакините ни, от къде гледката е най-добра. Скалата (за съжаление името й ми убягва), една от най-енергийните тук е идеалното място за това, ни споделиха те. „Преди време учените правиха замерване в района и установиха, че тази скала и ей онази долу, ако сте минали през по-дългата пътечка към Ряката, няма как да не сте я видели са най-енергийните в района“.                                   IMG_2498IMG_2496

Не, не бяхме минали. И двата пъти бързахме и я бяхме пропуснали, но сега ни се отдаваше възможност да посетим енергийно място номер 2. Истината обаче бе, че нашият интерес не бе насочен към енергията на скалата, а към гледката на чудният, червеникаво-оранжев залез, която тя ни предостави. Гледка с, която сложихме край, на този прекрасен и изпълнен с емоции ден.

IMG_2347За да не пропуснем сватбата (все пак това бе основното събитие за уикенда), а и за да имаме време да се порадваме на първите лъчи на слънцето, станахме рано и веднага поехме през гората, направо нагоре, към огромната скала изправила се пред нас. IMG_2508IMG_2502Пътечката бе кратка (не повече от 15 минутки), но симпатична. Преведе ни през зелен дървесен тунел, покрай остри скални зъбери, а преди да стигнем до нашата цел се озовахме и на мястото, където през 1972г. се твърди, че е намерена сребърната плочка с изображение на бог Сабазий. Малката плочка, която както камъчето, обърнала каруцата и променила мнението на мнозина от учените, които след откритието й, започнали да поддържат тезата, че Белинташ – най-древното скално светилище (на 7000 г.) в България и едно от най-старите в Европа е изградено именно в чест на бог Сабазий. Богът на растителността, земеделието и лечението, на живата природа, на продължението на рода, благодетел и дарител на безсмъртие, господар на мъжката част, на силата и на енергиите. Богът, който са почитали бесите (а и не само).

IMG_2513 IMG_2511 IMG_2527

Теории много, легенди също, но какво е ставало тук в действителност трудно някой може да каже със сигурност. Жертвоприношения, религиозни обичаи, междупланетарен космодрум, обсерватория или просто траките са се изкачвали на платото за да си правят пикници, сватби или да празнуват рождени дни, да се наслаждават на гледките, залеза, изгрева или звездите. Всичко е възможно. Аз обаче, точно тук, незнайно защо си зададох едни други въпроси. IMG_2363Защо повечето от тези скали, върхове и светилища носят турски имена (или поне частично)? Защо всички легендите са свързани с юнаци и хайдути бродили из тия земи по турско време? Какво се е случило с информацията от преди този период? Къде е изчезнала? Защо не ги познаваме с имената на боговете или на племето живяло по тия места, имената които ние българите или нашите предци сме им дали? IMG_2371 Странно нали!

В района на сравнително малка площ например са открити няколко тракийски светилища, но в името на всяко едно от тях се крие турцизъм. Белинташ (думата „таш“ идва от турски и означава камък), Ин кая – „Синята скала“, Къз кая – Момин камък,  Хайдук кая и т.н. Тракийски светилища с турски имена. Дали има някаква причина за това? Нямам си и на идея, а и май въпросите ми станаха в повече. Затова спирам до тук.

Истината е че районът е осеян с пещери, скални ниши, плата и места, които днес са почитани и от християни и от мюсюлмани. Места древни и интересни, криещи много тайни, но и разкриващи ни много красоти. Места, които си заслужава да бъдат посетени.

Е, това е. Довиждане Караджов камък. Довиждане Белинташ. Време е за сватба.