Третият ни ден, от така наречения ни „Великденски трип“, бе отреден да довършим обиколката си в Поломето и ако предния ден, нашите разходки се простираха по реките Черни, Бели и Мали Лом, то днес щяхме да отдадем дължимото и на Русенски Лом, в която реално може да се каже, че се вливат трите споменати по-горе.
Първата ни спирка определена за посещение по поречието на Русенски Лом, бяха Ивановските скални църкви. За около 30минути от нашата отправна точка за тези ни разходки (с.Нисово), стигнахме до с. Иваново или по-скоро в околностите му, където се намираха те. Място, дълбоко свързано с българската духовност, което в разцвета си се е състояло от около 40 църкви и близо 8 пъти повече килии издълбани високо в скалния масив, които се ползвали от монаси за свое убежище. За много хора, това е място изпълнено с много енергия. Лично аз не съм от хората, които усещат тези „енергии“, но съм от хората, които са впечатлени от мястото, където тези средища на духовността са били издълбани от някогашните монаси и човек, който се прекланя пред усилията им да създадат и разпространят шедьоври в иконописа, с които се гордеем днес и които са включени в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Прекланям се пред онези „мълчаливи“ предци, които са разпространявали сред народа ни писмеността, историята ни и са опазвали традициите ни и вярата ни.
За наш „късмет“ успяхме да изберем един от двата дни в годината, в които главната атракция (ако може да я нарека така) – скалната църква „Света Богородица“, бе затворена. Ако и вие като нас сте избрали да посетите мястото на връх Великден (първия ден) или пък на 1-ви януари, то ще бъдете разочаровани, тъй като това са двата дни, в които църквата е затворена за посетители. След като продавачите на сувенири, ни уведомиха, на какво се дължи това, че в района има значително по-малък наплив от туристи, то ние решихме, да заобиколим по обходната пътека, за да се разтъпчем, а и да огледаме района.
Пътеката се оказа, доста по-кратка от нашите очаквания и за 15-ина минути вече се бяхме озовали на върха на скала, която може да се определи като панорамна площадка към долината на река Русенски Лом, която се вие долу в подножието. Трябваше да впрегнем голяма част от въображението си, за да си представим виещата се река, тъй като зелената растителност вече бе образувала своеобразен воал, под който бе скрила реката. Мисля си, че гледката от тук през късна есен, може би ще е най-впечатляваща, тъй като земята ще е постлана с разноцветен килим от паднали листа и ще може да се види криволичещото корито на реката.
Успяхме да се полигавим малко – спретнахме си фотосесия, на която да се посмеем след това, но бързо приключихме с това, явно усетихме, че сме на специално място. Всеки един от нас, за около половин час се усамоти в някое кътче, потънал в собствените си мисли и сякаш се върнахме, много назад във времето през XIV век, когато района е бил средище на „исихазма“ – течение в православното християнство, което се е отличавало с „обета си за мълчание“.
Е, нашето „мълчание“ не продължи кой знае колко дълго, но си мисля, че все пак по някакъв начин успяхме да се докоснем до онези времена, когато монасите са се откъсвали от всичко и са се отдавали на мислите си и молитвите си. От тази своеобразна площадка, продължаваше и пътеката към скалните ниши и запазената църква, като лично аз за момент влязох в една от нишите, която бе наситена от сажди по стените си, но си мисля, че това не бе дело на някой монах обитавал нишата, а по-скоро на някой съвременник, който си е спретнал временен подслон в някой студен ден.
Покачих се и в една друга скална ниша, но за съжаление и там не успях да открия остатък от творчеството на някогашните монаси – но поне за десетина минути се опитах да си представя как са живели някога по този начин и установих нещо – аз не бих издържал със сигурност, явно прекалено съм свикнал с цивилизацията, с нуждата да общувам с хората около мен.
Успяхме да хвърлим по един поглед през отвора на вратата на църквата „Света Богородица“ и да видим част от уникалните и стенописи и за съжаление, разбрах защо като пристигнахме с прискърбие ни бяха казали, че няма да можем да влезем и да разгледаме тази скална църква. От малкото, което успяхме да си откраднем, като гледка през вратата, наистина се убедихме, че трябва да съжаляваме, че нямахме късмета да заварим църквата отворена за посетители.
Слязохме по изсечените стъпала към паркинга, леко разочаровани, че не успяхме да разгледаме църквата в целия и блясък и хвърлихме към нея прощален поглед, с надеждата да се срещнем отново.
Но пък нямаше как да задълбаваме в разочарованието – все пак следващата ни цел бе подобна – отправихме се към единствения действащ скален манастир – Басарбовския, отстоящ на около 15 км от Ивановския. Тоест би трябвало да стигнем за около 10 минути, но на нас ни отне повече от час и половина. И ако някой си е помислил, че сме тръгнали пеша, то би се излъгал в предположенията си. Истината, е че шофирайки по пътя за Басарбово, през дърветата видяхме част от Русенски Лом, която ни обещаваше страхотна гледка – ясно се очертаваха пълноводни меандри на реката. Не ми трябваше повече от няколко секунди време, за да реша, да пусна десен мигач пред следващите ме автомобили по пътя и да отбия на черен път, който както се оказа води до някаква хижа Алпинист. Не стигнахме до нея, нашата цел бе да намерим някоя височина, от която да хвърлим поглед към този своеобразен меандър.
Е, не се бяхме излъгали в очакванията си – имахме хубава гледка … имахме и озвучение. Под нас на реката две коли бяха спрели, като от едната дънеше електронна музика, а десетина човека спретваха пикник. Определено станахме свидетели на доста такива „пикници“ по реките в Поломието – явно са доста на мода в района и хората, с нетърпение чакаха по-слънчеви дни, за да излязат сред природата. И друго ми направи впечатление – музиката, която се чуваше от различните компании бе по-скоро „хаус“. Това мен леко ме изненада (приятно), тъй като несправедливо явно, очакванията ми бяха да чувам хитове от „турбо фолка“ – все пак бяхме в района, откъдето е родом една от „иконите“ в тази музика – Глория.
Докато се наслаждавахме на гледка и слънце, опитвайки се да игнорираме бумтенето на музиката, ми направи впечатление нещо – през минута-две се чуваше нещо като изстрел. Погледнах към „веселяците“ под нас, дали вече не са попрекалили с „огнената вода“ и вече да са влезли в някакъв „уестърн“, но не … При тях всичко си бе мирно и тихо (като изключим децибелите на музиката). В реката обаче забелязах един обект, който се движеше напред-назад, наподобяващ движението на шамандура по време на вълнение в морето. Използвах предимството на фотоапарата си – голямо оптично приближение и това, което взех за шамандура, се оказа, че е модерно плашило, направено като „ловец“, което възпроизвеждаше звуци, наподобяващи изстрели, явно за да гони птиците. Явно в тази си част реката бе толкова пълноводна, тъй като се намирахме над обособен рибарник, а този своеобразен „воин“ имаше за цел да държи хищните птици, далеч от рибките в реката.
Повечето от нас решихме, че сме напред с времето, според предварителната програма за деня и имахме възможност, да се „заземим“ и да се заредим със слънчева енергия на това хубаво време. Нашия приятел и водач обаче взе фотоапарата и отиде да снима – ние си мислехме, че отново се е отдал на своите любими „пернати“ представители на местната фауна, но в последствие се оказа, че главните му манекени в импровизираната му фотосесия сме ние, дебнейки ни от разстояние. Е, разбира се, беше се заиграл с едно цвете и една пчеличка, в опит да направи някоя страхотна фотография…
Пристигнахме до Басарбовския манастир малко преди обедно време и тук мога да кажа, че вече нямаше нищо общо с „исихазма“ – имаше толкова много хора, че нямаше място да се паркира в близост до манастира. Въпреки това, че не можех да чуя дори собствените си мисли от глъчката наоколо, то гледката, която се разкри пред нас бе наистина страхотна. Споделих и в предните си разкази, че тръгвайки да обикаляме тукашните географски ширини не бях подготвен какво да очаквам и отново бях изненадан и то много приятно от манастира, които видях, възстановен горе в скалите. Допълнителен блясък сякаш му придаваше, разцъфналото дърво на входа.
Манастира носи името на местен светец Димитър Басарбовски. Легендите разказват, че светецът е бил обикновен човек-пастир в селото, живял през XVII век. Още приживе бил много милостив и обичал всички живи същества. Веднъж след като случайно настъпил птиче гнездо с малки пиленца, бил толкова разтърсен от невниманието си, че си наложил жестоко наказание – три години да ходи бос с крака, с който стъпкал гнездото, без значение дали е лете или зиме. В последствие той решава да стане монах, като за целта се усамотява до реката в близост до селото, в пещера която е била манастир още през XII век. Монахът умира между две скали, като придошлата река, завлича тялото му. Именно с откриване на запазените му мощи започват да се приписват и чудесата, които го канонизират за светец. Поверието е, че той се присънва на безноса девойка, като и казва къде да открие мощите му, като и доверява, че ако го направи, то ще бъде излекувана – така и станало, тя извадила мощите му, които били положени в църквата в селото, след което му се приписва не само нейното изцерение, но и на мнозина други. За съжаление днес мощите на светеца не са в родното му място, а са преместени в Букурещ през 1769г. от руски генерал участвал в руско-турската война по това време. Първоначално е имал намерение да ги пренесе в Русия, но по молба на своя български адютант, склонил да ги остави в Букурещ, като жест за понесените загуби на румънския народ във войната. Така св.Димитър Басарбовски се превръща в пазител на Букурещ, а за значението, което му се отдава говори това, че мощите му са положени в патриаршеската църква в румънската столица. За неговия манастир това, което е останало от него, е подарена икона от румънския патриарх, с вградена в нея частица от мощите му, както и кладенеца в двора на манастира, за които се твърди, че е изкопан от светеца и че е чудодеен. А, може би най-ценното, което ни е останало от него, са историите за праведния му живот.
Видно е, че самата църква се радва на голямо благоденствие, като в двора й през последните години е изграден голям храм, заедно със спални помещения за монасите, но за мен лично, това бе една притурка на която не обърнах особено внимание. За мен ценното бе всичките тези скални ниши, които се приемат от хората, като отделни параклиси, в които да се помолят за себе си и близките си.
Нямахме търпение да се изкачим по каменните стъпала и да разгледаме отблизо тази част на манастира, която бе вкопана в скалата – скалната църква, с нишата до нея, в която се предполага, че е живял св.Димитър Басарбовски. Искахме да надникнем и в жилищното помещение, в ляво от църквата, обособено в две килии, което се набива на очи, с това, че е изрисувано от външната си страна.
Влязохме да разгледаме малката изложба, поместена в едно от помещенията в дясно, а оказа, се че обособената ниша в съседство с църквата е и своеобразна „гробница“ на монаха, на чийто усилия дължим най-вече възраждането на манастира в сегашния му вид.
Монах Хрисант се заселва в манастира през 1937г., като първоначално е живял в барака в подножието на скалната обител, но придошлите води на река, явно му дават знак, да изгради спалното помещение и възстанови скалната църква. Това, е човека, който е взел толкова присърце каузата за възраждане на манастира като основен духовен център в региона, че дори сам изкопава гроба си в скалната ниша до църквата – сякаш, за да е сигурен, че и след смъртта си ще остане тясно свързан с това място и ще продължи да съблюдава развитието му. Така и днес монах Хрисант е част от светата обител и може да се види лобното му място и нарисувания баралеф над него.
Отдавайки дължимото на безспорно много красивия Басарбовски манастир, продължихме към следващата точка от маршрута ни – Русе. И ако до този час на деня, бяхме предприели разходка в минало, то сега бе ред да се пренесем в един от символите на съвремието ни – един от красивите ни градове. Въпреки, че е с дълга и богата история Русе е един от най-модерните центрове в страната ни.
Пристигайки пред общината изпуснахме празничния концерт по случай Великден. Моите дружки бяха разочаровани, че са пропуснали да тропнат някое хорце, аз – не.
Бях отишъл да се разходя из града, а не да присъствам на събор и ако попаднехме на разни фолклорни изпълнения, като си зная хората, сигурно щяхме да си откараме на площада с часове.
Насочихме се на опознавателен тур из центъра на града и някой от неговите символи – снимка пред паметникът на Свободата, поспряхме пред историческия музей да погледаме фонтана, в който през летните дни сигурно доста хора се изкушават да се изкъпят, а поемайки по „Главната“ – Александровска, то разбирахме защо града е спечелил прозвището си „Малката Виена“. Заобикалящите ни сгради сякаш наистина създаваха усещането, че сме в недрата на Австро-унгарската империя, до … момента в който решихме да похапнем царевица и се сблъскахме с една дребна, дребнава, намусена и заядлива женица, оставена да я продава. Тя бързо ни върна в действителността. Още си се чудя, защо просто не и … една и да продължим – игнорирайки такива хора и бойкотирайки ги, мисля че би им послужило за урок как трябва да обслужват клиентите си. Но явно прекалено много ни се ядеше „кукуруз“-а и все пак я изтърпяхме, но ако знаехме, че малко по-надолу има друга жена предлагаща варена царевица, със сигурност щяхме да предпочетем да си похарчим парите при нея.
Отправихме се през парка към реката – този европейски „мастодонт“ преминаващ през половин Европа, докато достигне до морето. Искахме да продължим разходката си по крайречната, да повървим покрай реката. В един момент обаче това се оказа, доста трудно – там се бе настанил лунапарк с множество стрелбища, въртелешки и какви ли не други джаджи.
Между временно се оказа, че по една случайност в града са пристигнали други двама ентусиасти – прибирайки се от пътуването си в Румъния. Бяхме се разтъжили едни за други и веднага се разбрахме да си направим един импровизиран обяд. Но, къде да се срещнем бе въпроса – и за двете ни групи Русе си бе непознат и мистерия. Веднага обаче намерихме разрешение – предната вечер бяхме чули, че в града имало едно култово място, на което всички си определяли срещи. Място с доста странно наименование, непораждащо асоциации, че служи за такива цели. Наричало се „лайното“. Местни хора, ни потвърдиха, че наистина съществува. На въпроса ми защо са го нарекли по този начин, ми отговориха „ами защото всички кацат там като мухи на лайно“. Та на нашите хора им казахме „Питайте за лайното и ще се чакаме там?“. Първоначално от другата страна на телефона замълчаха смутено, а след това невярващо се дочу „Ама вие сериозно ли?“ Трябваха ни десет минути да ги убедим, че не сме ги взели на подбив, а какво ли не бих дал да им видя физиономиите, когато все пак са се престрашили да попитат и най-вече учудването им, като са получили напътствия без да ги сметнат за луди 
Поехме към мястото определено за срещата ни и хора останах с впечатлението, че Русе е с най-широкия център в България. Но това ми усещане не бе заради размерите на града, а бе продиктувано от напътствията на „старшия“, който реши да ни води по усет. Който е идвал с нас, е запознат, че това обикновено води, до траектория на придвижване, която не е най-пряката от точка А до точка Б. Малко е трудно да го убедиш, че не е прав, дори и да му покажеш, че посоката ни на придвижване е в противоположна посока на това, което показва GPS-a. Този път след третия път в който ЖъПиеСъ на телефона ни подкани да обърнем и след преизчислението увеличаваше времето ни до целта, както и запитване на двама местни младежи за посока, успяхме да го убедим, че се движим по дооооста обходен маршрут. Колкото и да е странно – не закъсняхме, оказа се, че и другите двама са имали проблем с установяване на най-прекия маршрут до мястото на срещата ни.
Успяхме да се открием, като хубавата храна я гарнирахме, със забавни разкази за преживяното през последните дни. Да се надяваме, че ще успеем да убедим „румънските“ ни ентусиасти да разкажат за преживяното от тях там – а мисля, че ще бъде интересно и забавно ако го направят.
Разделихме се с тях и тръгнахме към последната ни цел – селото на нашия другар, където ни очакваше обещание за две неща – богата трапеза и събор. В Божурово, но разградското, а не добричкото, ни посрещнаха роднините на „старшия“ – цели четири поколения, живата история на един род. Посрещнаха ни топло и станахме свидетели на едно от най-истинските неща – безрезервната обич на малката племенница на нашия приятел, която тя демонстрираше с излъчването си, действията си, с цялото си същество. Няма толкова чисто нещо като детската любов. Толкова спонтанно и неприкрито я демонстрират. Покрай „вуйчото“ и ние понамазахме – за всеки един от нас бе подготвила по един подарък – лично ни бе нарисувала по една картина за „добре дошли“. Стана ни много приятно.
Преди да заседнем на тежката софра, имахме нужда да се поразтъпчем – беше време за традиционния годишен събор на селото, провеждащ се на един от най-хубавите празници, деня на труда – 1 май. Съседите вече се отправяха към мегдана и ние се включихме в общото въодушевление.
Беше ми интересно как ли ще протече празника – за селото знаех три неща. Първото – името идвало от многото божури, които растели наоколо. Второто, че е живо село – със своите около 400 жители, не е от най-големите, но не и обезлюдено – явно това, че в района се развива активно земеделие е спомогнало все още да има живец в него. Трето нещо, което дочух е, че селото в преобладаващата си част е съставено от мохамедани и малка част от християни. Интересно ми бе как съжителстват тези да ги наречем два етноса, там в долина, в полето, защото съм виждал това на друго място, в една Планина, на юг, но това там е мястото за което казват, че е пример за хармонично съжителство между всички.
Озовахме се на площада до кметството, който щеше да е арена на таз вечершната забава. Веднага направи впечатление следното – на масите отвън на кръчмата бяха заседнали мъже (предимно мюсюлмани), встрани на столчета, пейки пък бяха приседнали жените им, а на отсрещния край се бяха омешали християните със семействата си. Сякаш се забелязваше някакво разделение между хората.
Празненството започна с изпълнение на местен женски хор, който изпълняваше народни песни (предполагам добруджански). Явно в селото все още си имаше останала традиция самодейци да поддържат жив спомена за народните песни и танци.
Всъщност забравих да спомена, че народните танци са много съществена част от живота на семейството на нашия скъп приятел. Благодарение именно на народните танци, които са събрали родителите му, имаме късмета да го имаме за скъп приятел. Тази любов към танците, пък след това се е предала към него и сестра му, като дълги години двамата са танцували в местни ансамбли. Аз съм имал щастието да го наблюдавам как „играе“ и определено без да съм познавач, му признавам, че е много добър. А, той пък самия твърди, че сестра му е по-добра от него в тази област… И това е признание, от човек, който принципно твърди, че във всичко с което се занимава е много добър, даже най-добър.
С изключение на мен групата ни яхна вълната на настроението и се хвана на хорото… И настана веселба, хората се разчупиха, започнаха да се омешват, появиха се усмивки по лицата им. Една от най-активните личности бе една баба, облечена в традиционните цветни дрехи на мюсюлманите и макар в повечето случаи да не бе наясно със стъпките на различните хора, то това не и пречеше да е във вихъра на танца и да приканяше всички наоколо да се включат.
Явно въпреки различията си – в обичайте, нравите, религията, облеклата – хората все пак намираха начин да се разбират помежду си, като пример за това бяха и съседите на нашите страхотни домакини – едно английско семейство, незнайно как озовало се в Божурово. Дойдоха двамата, казаха едно „Здравейте“ на развален български, застанаха засмени и доволни до съседите си. И си поговориха… Общуваха си… Не зная дали някой от тях разбра какво му каза човека насреща му…но бяха доволни, че по съседки са си пообщували. Давам нагледен пример от диалога им – бащата на нашия приятел „- Навес правите гледам, навес …“, на което англичанина му отвръща: „Фрезинг. Мултифрезинг“, което пък от своя страна породи одобрението на нашия човек: „А, браво. – вика им той – Браво.“ Ето единия човек, обясняваше на български, че е забелязал как съседите му си правят навес пред къщата, а пък другия на английски явно се опитваше да му обясни, че машината, с която е бръмчал през деня, е новата му придобивка – многофукционална машина с която обработва градината си и е фрезовал почвата. Дали някой от тях е разбрал нещо от разговора?! Съмнявам се. Но и двамата вечерта вкъщи щяха да споделят небрежно пред близките си … „Абе, поговорихме си със съседа на събора…“
Имаше и сякаш някаква символика в това, че се към края на великденското ни пътуване се озовахме в село наречено Божурово, след като началото пък бе положено по пътека осеяна с множество разцъфтели божури.