Днес станахме рано. Не, че не можехме да поспим още малко, но искахме да се насладим на утрото в планината, да докоснем росата, да усетим аромата на билките и цветята, първи да се усмихнем на слънцето. Да ви кажа честно, ставанията рано не са ми от любимите занимания, но всеки път, когато това се случи, след това се чувствам страхотно и никога не съм съжалявал.
Утрото и изгревът ме зарежда, дават ми сили, енергия. Дали съм на морето или в планината, на село или в града, чувството е прекрасно. Спокойно е, тихо е, мога да се чуя песента на вятъра, шепота на листата или шумът на вълните. Във въздуха витае усещане за нещо тайнствено и мистично, усещане за нещо ново и чисто. Винаги съм си мислил, че всичко е започнало много просто – едно утро, един изгрев иииииии камера …………… начало.
Усетих, всичко описано по-горе вървейки, рано сутринта, по тесния черен път за съседното на Триград село – Водни пад. Старо, закътано селце, в близост до границата ни с Гърция, запазило чара на Родопите, в което за съжаление вече не живеят хора за постоянно. 
Покрай пътя за селото се вие малка рекичка, а от двете му страни има направени няколко чешми и заслони. В този край има поверие, че в памет на починали близки и роднини се издигат чешми с техните имена. Тук му е мястото да ви кажа за едно мое обещание. Тъй като аз ще живея дълго (има – няма 102 години), съм обещал на моя много добър приятел, с който изследваме по-голяма част от тези прекрасни кътчета на нашата Родина, че някой ден (след 50-тина години може би), ще издигна чешма в негово чест. Не най-голямата, не най-бляскавата и най-пищната, може би най-скромна и мъничка чешмичка, която някой ще види, може би дори само едно чучурче, но направена от сърце и която убеден съм, никога не ще пресъхне.
Над селото се стелеше сутришна мъгла. Слънцето се мъчеше да пробие и да огрее всяко стръкче трева, да погали всяко живо същество. Горските обитатели отдавна се бяха събудили и търсеха своята закуска.
Но селото още спеше. Дали? Къщурки бяха разпръснати на всякъде, но от комините им не излизаше пушек. Калдаръмените улички бяха пусти. Магазинчето до спирката, на която не е спирал автобус от много години беше затворено. На врата висеше стара табела, показваща работното му време, но преди много години. Църквата беше залостена с голям катинар. Тъжно. Само си представете следната картина: същото село, същите къщи, но по улиците си играят боси дечица, на всякъде се чува детски смях, мирише на билки, пролетта вече е дошла, зелено е, от фурната се усеща аромата на току що изпечен хляб, до малкото магазинче на спирката старци си бърборят, камбаната бие – празник е. Колко по-хубаво би било. Но днес селото не се събуди, то все още чака своето утро.
Върнахме се при нашите домакини тъкмо на време за топлите мекички и билковото чайче. Хапнахме обилно, защото ни предстоеше ново предизвикателство: „Харамийската пещера”.
Не се сещам, кой подхвърли идеята да се спуснем в Харамийската дупка, но не ни трябваше много време да се решим да го направим. Бяхме чували за пещерата, но винаги е оставала в сянката я на Ягодинската пещера, я на Дяволското гърло. Не знаехме какво ни очаква, а и май не държахме много да научим. Неизвестното ни харесваше, искахме да се насладим на всяка крачка, да усетим пещерата, да разгадаем нейните тайни.
И така. Приключението наречено „Харамийска пещера” започна със записването ни за участие. Желателно е да свършите тази работа в деня предхождащ деня на изкачването ви, защото при хубаво време групата се запълва бързо и има вероятност да не можете да се вредите. 
Точно това ни се случи и на нас, въпреки факта че денят беше делничен. Цената за това удоволствие е 30.00 лв. Може би на някой ще му се стори висока, както и на мен в началото, но повярвайте ми заслужава си всяка стотинка. Превземането на пещерата започва всеки ден в 10 часа с едно леко изкачване за загрявка. Стигайки до подножието на пещерата се оказва, че май няма да е толкова лесно. Предстои, има-няма 20-тина метра скално катерене. Района е обезопасен разбира се, водачите са страхотни професионалисти, така, че не се притеснявайте. Ще ви покажат, ще ви научат. Нужен ви е малко кураж и за нула време ще се озовете вътре.
Ще ви издам няколко тайни. Носете си връхни дрехи и по възможност те да не са бели. Вътре е студено, а и има моменти, в които се налага да се лази. За кратко, но достатъчно на изхода дрехите ви да са сменили цвета си с няколко нюанса. И както става много често в живота, който бърза далеч не стига. Тази поговорка важи изцяло и за Харамийската пещера. 
За това, не бързайте, насладете се на гледката от вън, поснимайте, порадвайте се на ветреца и слънчевите лъчи. Останете по възможност последни. Няма да съжалявате. Гарантирам ви веселба. Или по скоро не аз, а Жорката един от водачите – страхотен е. Има си истории за всичко. За най-възрастния човек, който е влизал в пещерата заедно с него, за най-младия, за най-пълния, за най-високия и т.н. Случки с туристи и катерачи. Разкази за животни и хора, за навиците и бита на местните – българите от Родопа планина. Истории страшни и забавни, смешни и опасни. 
От него научихме няколко нови думи, които скоро сигурен съм ще навлезнат масово в българският език. Една от тях може би никога няма да забравим и ще използваме до края на живота си. Та той казва така: „Щом, когато изпитваме неустоима нужда от вода казваме, че сме се обезводнили, то тогава, защо в случаите, когато крайно се нуждаем от бира да не казваме, че сме се обезбирили”. Като се замисля, ние с момичетата май доста често се обезбирявахме по време на това пътешествие. Но да не се отклонявам, че само, като се сетя за бира и се ………………..
Да. Ще си постоите и ще си почакате, но отвън на слънчице, а не вътре, където е доста влажно и температурата е значително по-ниска. Знайте, че хората, които се качват първи също трябва да чакат, но в пещерата, на студено. Не казвам, че вътре е лошо, но не очаквайте да видите сталактити, сталагмити, сталактони и другите красоти, за които се сещате, когато чуете думата „пещера”. Знам обаче, че красотата е навсякъде около нас. 
Необходимо е просто човек да поспре за миг, да вдигне глава и да се огледа.
Друго забавление на чакащите от вън е и това да наблюдават, как се набират, драпат и лазят на горе по скалите всички преди тях. Подхилвахме се тайничко с момичетата и се забавлявахме, но когато дойде моят ред, честно да си призная краката ми омекнаха. Усмивката ми се изпари. Но, стиснах зъби, все пак, трябва да давам пример нали, мъж се водя, нищо че сърцето ми започна да бие лудо, като по време на едно стремглаво препускане на долу по една река, гонен от мечка. Това се случи в една друга част от Родопите в един хубав и прекрасен слънчев ден ………….. Пак се отплеснах. Това си е друга история и някой ден ще ви разкажа и нея.
Сега точно, се намирам на скалата, малко преди Харамийската пещера, катеря се на горе, като се стремя да не поглеждам на долу, защото с всеки изминат метър пропастта под мен става все по-дълбока и по-дълбока.
Последните 3-4-ма човека имат още едно предимство – привилегията да не смъкват в края на катеренето от себе си седалките, с които са опасани и така да станат първи при спускането от другата страна на пещерата. 
А за да стигнете до там, трябва да минете през две галерии, като за преминаването от първата във втората е необходимо да сте практикували поне 4 години йога, 7 години художествена гимнастика и два-три месеца икебана. Отвора през, който се минава не е от най–големите и както написах малко по на горе ще ви се наложи да заемете поне няколко неприлична пози, но, ако може да се вярва на слуховете, до сега не се е намери човек, който да не е успял да се справи с това предизвикателство и да продължи на пред. Да, понякога се дават жертви – някоя и друга драскотини, изцапани или скъсани дрехи, счупен маникюр или развалена прическа, но това повярвайте ми, ще го преживеете и то с усмивка.
Нещо много важно. Пещерата не е осветена и ако искате да поразгледате залите е необходимо да си носите фенерче или челник.
Във втората зала е доста студено (добре, че с мен бяха момичетата, да ме топлят), като това да сте един от първите спуснали са се е още един + за вас. Иначе самото спускане е малко страшничко, поне в началото. С крака напред, без да виждате, през тясна дупка, сантиметър по сантиметър вървите уверено към 40 метровото спускане. За всеки усещането е различно, предполагам. Аз лично не се чувствам сигурен, когато нямам почва под краката си и в първия момент, когато краката ми се подадоха от дупката и останаха да висят във въздуха се замислих за това, което предстои. И да му мислите и да не му мислите, връщане на зад няма, така че доверете се на въжето и се отблъснете от ръба. Не затваряйте очи, а се насладете, защото всичко трае не повече от 30-тина секунди, а усещането, да се спуснеш в търбуха на тази пещера е невероятно. В сравнение с дупката, през която минахме току що, пещерата, в която се спуснахме ни се стори огромна. В далечината се виждаше светлина – изходът/входът на пещерата.
Стъпил на твърда земя всеки бърза към него. Отворът е внушителен. Наоколо огромни дървета, отвесни скали и стъмни склонове сякаш се мъчеха да го скрият, да го опазят в тайна. Точно в този момент се почувствах, като в приказка. Мястото ми се стори изолирано, диво, недокоснато и истинско.
И това не беше края. Предстоеше ни сериозно, половин часово изкачане до върхът, от който се откриха прекрасни гледки към Триградското ждрело и село Триград.
След кратка почивка и съзерцаване на красотите на Родопа планина, беше време да се спуснем на долу. 
Тясна козя пътечка, която на места е снабдена с помощни стоманени въжета за такива, като мен, ни водеше до втора пещера – пещерата Проходна. Тук преди хиляди години са живеели нашите прадеди, високо горе, скрити от животните и капризите на природата. Признавам им едно, наслаждавали са се на страхотна гледка.
Следваше едно кратко спускане, надолу по сипеите, след преминаването, на които се озовахме там, от където започнахме днешното ни приключение – на шосето между село Триград и пещерата Дяволското гърло.
Взехме си по една снимка за спомен, изпихме по една биричка и продължихме към следващите ни предизвикателства.