След двудневния ни „трекинг“ до „покрива на Румъния“, по първоначалната ми програма ни предстоеше да направим едно ново преходче, из склоновете на Карпатите. Но хубавото е, че когато аз или моите приятели организираме някое пътешествия, то тези предварителни планове, са само „препоръчителни“, но не и задължителни. 
Явно обаче, че ходенето през предните два дни бе дошло в повече и на другите „калатори“(от румънски „пътешественици“), та ми натъртиха, че възнамеряват днешния ден да го даваме по „лабаво“, тъй че въобще не бързахме със ставането рано сутринта.
След като се насладихме на сутришното си кафе и закуската, хайде пак се отправихме към езерото Balea. Отново имахме възможност да се видим с красивия водопад Капра и да преминем през тунела водещ до северните склонове на Фагарашките планини. А, там на паркинга на езерото, вече бяха наредили сергиите и в казаните до тях къкреше царевичката, а пък от скарите също се носеше апетитния аромат на кукуруз-а. А, като се вземе предвид, че едно от националните ястия е мамалигата, която също се приготвя от царевично брашно, определено може да причислим румънците, като едни от най-големите любители на тази зърнена култура. Но пък и ние определено не падахме по-долу – аз и „Майната“ към печената и варената й форма, а пък „СамоДива“-та мисля, че успя да пробва доста разновидности на „мамалигата“.
Района както се убедихме сами, явно е известен с овцевъдството си и се предлагаха различни видове сирена и колбаси. Бях изкушен от възможността да опитам някое сиренце. Който ме познава, е наясно, че обичам и мезетата, ама слабост са ми различните видове сирена – това е моето кулинарно изкушение, докато … не ми казаха цената. Давал съм доста пари за разни плата от сирена при воаяжите ни, ама този път ми се видя малко множко и ми досвидя. Мисля, че румънците както и при нас се възползват от това, че на езерото има много чуждестранни туристи, за да сложат някакви „космически“ цени. Вярно, че бяхме високо, по-близо до небесата и звездите, ама все пак не чак толкова, че да приемем, че сме на космическо пътуване и посещение на космически пазар. 😉
Отново се отправихме покрай езерото Balea. Не зная защо, но ми е много странно да го изписвам както се произнася – Бъля. Все като го видя и го произнасям дословно както го чета – „балеа“, звучи ми някакси по-подходящо. Не че бяхме забравили и нямахме нужда да ровим в спомените си, за да си припомним колко красиво е. Е, този път нямаше да се катерим на високо, за да му се наслаждаваме, макар че трябва да признаем, че определено денят за една снимка от седловината бе доста по-добър от преди два дни, когато бяхме минали от там.
А около езерото, дали поради хубавото време или по-късния час, но имаше значително по-голямо движение в сравнение с предното ни преминава 48 часа по-рано. Имаше сериозно присъствие на четирикраките рунтави животинки, даващи суровина за голяма част от деликатесите, които се предлагаха около пътя. Сякаш стадото бе докарано нарочно, за маркетингов ефект, да се подчертае, че предлаганите продукти наистина са с местен произход. 😉
Ама лично на мен погледа ми бе привлечен от друга гледка – на далечния край на езерото. Там забелязах два женски силуета, които бяха заети със … сутрешния си тоалет. Или с други думи – вземаха сутрешна си „баня“ в студените води на езерото. И тъй няма какво да си кривя душичка, намират доста по-съблазнителни неща, в това да наблюдавам две полуголи девойки, вместо да съзерцавам стотици овце. В случая ще ме извинява Мечо Пух, с неговото „колкото повече, толкова повече“, ама си заложих на качеството, а не на количеството.
Идеята ми за деня бе да направим една разходка около езерото, по пътека по северния склон, за да може да се насладим на поредната невероятна гледка, този път създадена с помощта и на човешка ръка. От тази ни позиция можеше да видим в целия блясък една от смятаните за безумни идеи на някогашния тоталитарен управник на Румъния – Николае Чаушевску. Става дума за пътя, който се виеше под нас, като една огромна анаконда – Transfagarasan. Невероятно красивия път, пресичаш тази южна част на Карпатите и свързващ областите Muntenia и Transilvania. 
Казват, че този път, попадащ в почти всички класации за най-живописните трасета, не само в Европа, но и в света, бил рожба на параноята на Чаушевску. След събитията от така наречената „Пражка пролет“ през 1968г., когато съветските войски нахлуват в Чехословакия, румънския първенец сериозно се притеснил да не му се случи нещо подобно. Именно затова решил да построи този път през планината, за да може да има връзка на военните гарнизони ситуирани в Питещ и Сибиу.
Строежа на пътя, чието име идва от префикса „Trans“ (през) и името на планината Fagaras, е стартирал през 1070 година, като официално е бил открил през септември 1974г., макар че реално строителните работи да са продължили до 1980 г., за да може да се завърши това инженерно съоръжение във вида, в което го познаваме днес. Цялата му дължина е 151 км, като започва от община Bascov, в близост до град Питещ и достига главния път Сибиу-Брашов в подножието на северните склонове на Фагарашките планини. Всъщност част от този път съвпада със съществуващи отсечки от двете страни на планината, но в случая разказа ни е за онези 91 км изградени от язовира Vidraru и градчето Cartisoara – най-живописната част от маршрута.
Официалната статистика потвърждава за 40 човека, които се простили с живота си, в онези 4 години, в които се е работило от сутрин до мрак, в повечето време в нечовешки условия на труд. Свидетели на строежа обаче твърдят, че жертвите са много, много повече, някой споеманават за поне 10 пъти повече погинали животи, в следствие на студа, използваните взривове и какво ли още не. Погубени животи, за които никак не е чудно, че не се признава, като се има предвид времето и тоталитарния строй управлявал северната ни съседка по това време. Нищо по-различно от това, което се е случвало и у нас, биха потвърдили нашите бащи и майки.
Всъщност някои отричат, че истинската причина за изграждането на пътя да е поради военни цели и свързване на военните части. Реално до този момент е имало изградени няколко пътни връзки пресичащи планините и свързващи южната и северната част на страната. Доводите, че в една голяма част от годината реално пътя би бил неизползваем заради зимата и падащите снегове, а е абсурдно да се смята, че ако някой реши да напада страната, то ще го направи само и единствено в най-топлите месеци на година.
И ако първия аргумент за противниците на „военната гледка“ точка, за наличие на алтернативни съществуващи маршрути, може донякъде да се обори с твърдението, че въпросните трасета, преминават през долините на реки, което от своя страна ги прави лесни за завладяване и блокиране, то остава наистина странно да се разчита на един път, които и в днешно време официално е отворен за преминаване в периода 30 юни – 1 ноември. Зимата снега го прави непроходим, а пък през пролетта с обилното снеготопене има голяма опасност от свличане и падане на камъни и лавини по трасето. Тунелът при езерото Бъля, също се затваря през зимата – в двата му края се затварят специални порти, за да не се запълва със сняг и преминаването през него през този период е възможно само пеш и то ако снегът не е затрупал вградените в портите пешеходни врати.
При първоначалния проект пътя е трябвало да е от едно платно, с разположени площадки за разминаване, но през 1971 г. е решено да се построй нормален път отговарящ на стандартните пътни норми за планинските райони. Пак според предварителните планове се е мислело, да се прокопае тунел, дълъг 7 километра, с което пътя би бил целогодишно достъпен, но идеята бързо е била изоставена заради трудното му техническо изпълнение и ужасно високите разходи. Друга промяна настъпила спрямо първоначалната идея, е че трасето е миналото по източната страна на язовира, въпреки че този бряг е удължил трасето с 10 км, но пък при предварителните работи се оказало, че на западния бряг снега се е задържал значително по-дълго време, което би означавало времевия период през които да се ползва да е още по-къс.
Не съм много сигурен, но си мисля, че май само аз се наслаждавах на гледката и пътя под нас. Останали не ми се струваха особено ентусиазирани и ако за „Сноумен“ – нашия шофьор това е разбираемо, тъй като на него му предстоеше да влиза ни придвижва по тези осморки надолу. А аз се кефех, може би защото го приемах като подготовка за моя стара мечта – да си направя едно такова пътуване, по един подобен планински път, но в Алпите, които от това което съм виждал по снимки и клипчета, даже обещава да е още по живописен. Дето се казва, туй бе едно „добро начало и подготовка“ за осъществяване на мечтата ми. 😉
И колкото и странно да звучи, след цялата информация по-горе, то това всъщност не е най-високия път в Румъния. Най-високата му точка е на езерото Бъля на – 2045 метра надморска височина, но това му отрежда „едва“ второ място в тази класация, след „Transaplpina” в планините Parang. Но за първенеца в тази класация може да разкажа също някога, ако се осъществи една друга моя идея за обиколка на друга част от северната ни съседка. 😉
След като се наситихме на съзерцаването на „змията“ под нас, решихме да продължим по програмата си. О, бих искал аз да съм зад волана и да покарам по „осморките“ спускащи се надолу. Но в това пътуване не бяхме с моята кола и ми бе неудобно да помоля „Сноумен“ да се сменим, пък и не мисля, че и на него щеше да му е „комфортно“ да ми повери автомобила си. ;0 А, пък така имах възможността да продължа да се наслаждавам на околността без вниманието ми да е ангажирано с поредния обратен завой.
Някъде по средата на спускането ни по този северен склон, достигнахме до място, на което имаше ново по-голямо струпване на хора. Това бе района около Hotel Balea Cascade, изключително популярно място поради две причини – от тук може да се вземе кабинковия лифт до езерото Бъля, единствения възможен транспорт до там през зимните месеци, а през летните – едно различно изживяване и гледна точка на околността. Нямаше да е зле да изминем разстоянието до езерото по опънатия кабел с дължина от 3 700 метра, но колкото и да ни се искаше да го „пробваме“, то трябваше да го пропуснем, ако искахме да видим всичките си цели за деня. А и нали в предните си разкази споделих за една друга идея – за нощувка в ледения хотел, който всяка година се изгражда горе на езерото. 😉 Ех, колко много идеи, а колко малко време за реализация 😉
Та както стана дума мястото е популярно и заради друго – оттук започва пътеката за водопада Бъля. В началото пътеката е обозначена с две маркировки „синя лента“ и „червен кръст“, ама точно коя водеше до там не мога да споделя. Но няма и смисъл човек да се натоварва с тази подробност, пътеката е ужасно голяма и натоварена и дето се вика, то трафика ви води. 
Или единствената насока е да се следва реката, която трябва да ви остава вдясно (при изкачване към водопада). Несъзнателно подведох моите спътници, че ни очаква една съвсем кратка разтоварваща разходка, казах им „20-25 минути“. Ако ги бяхте питали тогава какво си мислят за водача им, сигурно щяха да кажат „лъже кат‘ дърт циганин“. Разходката се оказа два пъти по-дълга, но поне не бях излъгал, че наистина е ненатоварваща. Туй последното да не го повярваш направо – като се има предвид какъв зор видяхме предните дни по фагарашките баири. Но без майтап, пътечката си е яко лежерна и ни дойде наистина разтоварваща след дългите преходи от предните дни. А, пък и добре стана, че без да искам подведох „тайфата“, че иначе можеше да не се съгласят да се разходим до водопада – явно наистина им беше дотегнало тръмбоването в предните 48 часа.
Но ето, че бяхме пред водопада в пълния си състав. Разбира се пред най-високия водопад в Румъния. Няма да се излагаме с някакви които не са „най-, най-„, я 😉 Всъщност официалната информация е, че „най-високия“ каскаден водопад в Румъния със своите 60 метра. Няма да задълбавам по темата каскаден и некаскаден, приемаме го, че е най-високия и толкоз. Ама честно казано не бях особено впечатлен – не ме разбирайте погрешно, красив си е, ама като чуеш описание за „най-„ все очаквам някакъв „уау“-ефект. Определено съм виждал по-красиви – признавам си, а може би проблема ми да не съм толкова впечатлен бе, че при проучването си за маршрути в Румъния, бях попаднал на река по поречието, на която имаше много на брой каскади от водопади – беше впечатляваща гледка, но за съжаление оказа се, че е трудно достъпно и едва тепърва ще се разработват туристически маршрути. Но отново да уточня, минава ли някой по този маршрут, не трябва да се пропуска водопада.
Връщайки се към колата отново не можехме да устоим на изкушението пак да похапнем по една царевица. Там на пазарчето, имаше много различни вкусотии, дето може да опитат, ама ние с „Майната“ отново за „кукуруза“ се хванахме. Имам подозрението, че за нея тоз район ще се окаже „Рая“ или поне „преддверието на Рая“ с толкова много царевица в различни състояния.
След този район, трасето на Transfagarasan вече не бе познатия до този момент низ от завои, а се превърна в една приятно право пътче, като скоро скоро достигнахме до края му. Няма какво друго да кажа, освен че си заслужава преминаването през този път и не случайно той е включен във всякакви всевъзможни маршрути за пътуващи с автомобили, мотоциклети и велосипеди. Дори и тримата някогашни водещи на “Top Gear“ – култовото автомобилно предаване му отдават дължимото и горещо го препоръчват.
Както стана дума Transfagarasan завършва с пресичането на главния път Сибиу-Брашов, но тук за повечето хора започва дилемата, накъде да тръгнат – на ляво към Сибиу, или на дясно към Брашов. В която и посока да се тръгне, няма да съжаляват. Най-добре е ако можете и в двете. Но аз при съставянето на маршрута ни за тази обиколка дълго се чудех какво да направя. Много ми се искаше да включа и Сибиу, за който град всички отзиви са страшно положителни. Но той идваше леко в страни от замислената траектория на движение и ако го включех в плана си, то трябваше да е с разглеждане на бързо и леко претупване, а както споменах – Сибиу не е такова място. Това означаваше да се лишим и от запознаване с по-малки места по пътя ни, поради недостиг на време, а това също не исках да правя.
Затова бе решено, със Сибиу да се опознаем следващия път, както си трябва, а на кръстовището пред нас поехме вдясно, в посока Брашов. Но не за дълго, почти веднага се отклонихме към едно от селцата – Cârța. Едно селце, което е с население с малко под 900 жители. Село, което ме изненада изключително приятно с много си цветя сложени навсякъде по главния път и в самия му център. Всичките тези цветя правеха селото много приятно място и създаваха много настроение. Името на селото се предполага, че идва от немското Kerze, което означава „свещ“, а за това име може да се свърже с обекта, които бях подготвил за изненада на моите дружки.
Бях им казал единствено, че ще минем през един манастир – тази информация не ги изпълни с особени очаквания, но аз пък им бях спестил част от информацията. Всъщност ставаше въпрос за останките на някогашен цистерциански манастир. Бях попаднал съвсем случайно, на това място и бях впечатлен и исках да го споделя с останалите. И мисля, че всички бяха доволни от тази ни отбивка – определено не очакваха да видят грамадна църква без … покрив. Някогашния манастир явно е бил наистина впечатляващ, като за това говорят запазените му останки. В днешно време е превърнат в музей, като срещу символична такса можеше да се разходим в парка около останките му.
Не е ясна точната година на създаването му – предполага се, че е в годините на границата на XII – XIII век, нейде между 1198-1206 г. По това време Трансилвания е била под контрола на унгарските крале, в чийто земи явно се засилвало влиянието на цистерцианския орден чрез серия от кралски бракове по сметка. Имено поради тази причина се предполага, че монасите от този орден са решили да построят свой манастир в тези земи, като останките му се считат за най-източно запазените от родината на възникването му – Франция.
Доказано е, че първоначалните постройки на манастира са изградени от нетрайни материали, най-вероятно от дърво, което е съвсем в традициите на този орден, който е известен с огромния си аскетизъм. Едва следващите постройки започват да се изграждат от камък първоначално в романски стил. И ако някой разбира от архитектура, гледайки снимките, които съм приложил, би се възмутил съвсем основателно, че в тях няма нищо подобно на посочения „стил“ и ще бъде напълно прав. Това се дължи на унищожителното монголско нашествие от 1241г., след което манастира е бил почти напълно разрушен. П/з 60-те години на XIII век започнало мащабно строителство като визията на манастира вече била изцяло в „готически“ одежди. Именно на този манастир се приписва навлизането на този архитектурен стил в Трансилвания. Въобще в следващите години значението на манастира в областта е било огромно във всички сфери на обществения живот. Просъществуването му е продължило до 1471 година, когато ордена в този край бил разпуснат от унгарския крал Матиас Корвино, след което започва западането на манастира.
Но определено нашето посещение си бе много интересно – за сефте влизах през тежките порти на църквата и отново се оказвах под синьото небе, а вътрешността й пък бе превърната в зелена градина. Страхотен ефект и ми харесва това решение, да не се правят опити да се реставрира в някогашния си вид. Подозирам обаче, че това е било свързано с липса на достатъчно средства, а не от споделяне на моята гледна точка. Както и да е, определено в момента е страшно красива гледка.
Бях озадачен от нещо обаче – вътре в „парка“ имаше множество гробове на немски войници от първата световна война. Така и не можах да разбера каква точно е историята им, като дори е малко странно такава почит по нашите географски ширини към немските войници. Но пък достатъчно е човек да се разрови в архивите на преброяванията, за да се установи, че по онова време около половина (ако не и повече) от жителите му са се определяли като немци.
За това не получихме информация от уредничката на музея, макар че говореше английски, не ни бе споделила информация за тези гробове, ама на излизане май никой не се сети да попита. Яд, ме е обаче че не ни предупреди за друго нещо, че може да се изкачим на кулата, някогашната камбанария, от която да хвърлим един птичи поглед. Но въпреки това обиколката и запознаване с руините и историята на манастира бе много приятна спирка, която всеки трябва да включи в програмата си озовавайки се на пътя между Сибиу и Брашов.
Отново бяхме на път към следващата ни цел – сутринта бяхме в планините Fagaras (сега оставащи вдясно от нас), а ни предстоеше да посетим и едноименния град. Там бях набелязал едноименния замък – един от най-запазените замъци не само в Румъния, а из цяла Европа.
Даже в една класация е на престижно второ място за най-харесваните от туристите замъци. Пристигнахме в центъра на града и нямаше как погледа ни да не бъде привлечен от набелязания от нас замък. 
Заобиколен с ров пълен с вода, а пред него като стражи се извисяваха множество високи плачещи върби. Красива гледка, с която всеки един град би се гордял и би искал да притежава.
Направихме един полукръг около крепостните стени, за да достигнем до входа на замъка – единственото място от което може да се влезе, дори и да сте добри плувци, трябва да сте и много добри катерачи, за да може да проникнете от друго място, тъй като стените наистина изглеждат доста внушителни и трудно превземаеми. Към момента замъка е действащ … музей, който не работи в понеделник, както повечето музей по света и у нас. Решихме да го разгледаме, като бяхме посрещнати от доста сериозно въоръжена охрана на входа и претърсване на раничките на „Майната“ и „СамоДива“-та. Не зная кому е нужно това, но явно „сигурността“ се превръща в повсеместна истерия.
Веднага след като „преодоляхме крепостните стени, влязохме в помещенията зад входа – както се оказа, бяхме попаднали в частта, която показваше може би най-нелицеприятната част от историята на замъка. В първите години на комунистическия режим, в средата на миналия век, зданието е било използвано за затвор или с други думи, в него са били затваряни хората, които имали нещо против новия строй, така наречените политически затворници – несъгласни с налагащите им се догми и позволяващи си критики към силните на деня. 
Предполагам че „стените“ пазят много ужасни тайни за репресиите срещу тези хора, позволили си инакомислие. Но неприятното чувство от тези събития не трая много дълго, тъй като стълбище ни отвеждаше в една от кулите, в която можеше да се запознаем с част от историята на замъка.
Първоначално на това място през XIII век е била изградена дървена крепост, която е била изпепелена от цитираното по-горе монголско нашествие през 1241 г. Запознавайки се с историята винаги ми е било … как точно да се изразя … странно, как са се изменяли стандартите за „сигурност и неприкосновеност“. Как е имало времена, когато е било достатъчно да се скриеш зад редица дървени трупи. Нещо което в момента ни се струва направо абсурдно, като се има предвид как само с малко запалителна течност и кибрит и всичко може да се изпепели за нула време. След монголското нашествие може би хората са се убедили в тази абсурдност и са решили да се доверят на дебелите каменни стени и дълбок ров с вода и 100% са смятали, че това е най-непревземаемото и сигурно място на света, но от днешна гледна точка това също ни се вижда не по-малко абсурдно с оглед на технологиите, които има. А, пък нашето поколение какво ли ще остави за наследство – вкопани дълбоко в земята бункери ли? 
През XIV век започнало изграждането на днешния замък, които разбира се през следващите години е претърпял значителни промени и допълнения, за да може да го видим в сегашния му вид. Четирите му ъгли били подсилени с кули, а отвън бил опасан с дълбок ров, който се пълнел с вода от близката река Олт. Разбира се това се е случило на етапи – първоначално в първите години са издигнати двете противоположни кули – североизточната и югозападната, наречени Черната и Червената кули. Другите две са били построени по-късно…и ако държите на точното време, то става въпрос за едни 2 … века по-късно. Явно доста време е назрявала тази идея.
Именно през XVI век тази отбранителна крепост започва да заприлича на дворец, когато започва да се изгражда и заобикалящата стена. Замъка добива статут на резиденция на Трансилванските князе, като на двама от тях се приписват най-важните реконструкции, които са довели до днешния му облик 
– княз Габор Бетлен и княз Гьорги Ракоци, които изграждат бастиони по италиански стереотип в ъглите на външната стена, като изграждат допълнителни стени в северната и южната част, запълвайки със земя пространството, като по този начин се образува една солидна 8-ем метрова преградна стена, укрепва се и се разширява рова – въобще замъка се превръща в солидна крепост, непревземаема за времето си.
По тяхно време се обръща сериозно внимание и на интериора на двореца. Извикани са италиански майстори стъклари, които с цветно стъкло придават по-луксозен вид на тази княжевска резиденция, като в днешно време може да се видят запазените няколко експоната в музея на цветното стъкло, изобразяващо гербовете на трансилванските князе. Не зная дали някога целия замък е бил „опасан“ с подобни колоритни прозорци, но ако е така, жалко че не са се запазили с течение на времето.
По това време би следвало вътрешното оформление също да е било луксозно изпълнение, както би прилягало на едни истински владетели. Успяхме да посетим спалня с обзавеждане от онази епоха, която се предполага да е била на някоя от първите дами, 
както и можахме да видим няколко представителни зали, в които поне според моето въображение са се решавали важни законотворчески и военни дела и са се посрещали знатни гости от близо и далеч. До колко това съответства на бита на княжеските семейства не е много ясно, тъй като в края на XVIII век, замъка се превръща във военен гарнизон, което може да си представим до какво е довело и какво се е запазила от лъскавия живот на княжевския двор.
Освен на бита и одеждите от онази епоха в музея видяхме и голяма оръжейна колекция. Ама няма как един себеуважаващ се замък да си няма такава колекция, като се започне от мечове, стрели, арбалети, ножове, та се стигне до разни пушки кремъклийки, револвери и т.н. Тъй че и за любителите на военното дело и екшъна има нещичко. 😉 Последно замъка е разполагал с 85 стаи, на своите 3 етажа, но не всичките се използват в днешно време за изложба на музейни експонати. Голяма част от тях са предназначени за градската библиотека, в която се съхраняват ценни книжовни произведения.
Някъде бях попаднал на информация, че във вътрешния двор може да похапнат традиционни местни гозби, но поне при нашето посещение такъв не видяхме. Но пък ако в двора имате някакво чувство, че ви наблюдават непрекъснато и по кожата ви усещате „мръвучкане“, сякаш някой чужд поглед „опипва“ тялото ви, то зная на какво се дължи това. Достатъчно е да погледнете към покрива и да се вгледате във оформлението на малките прозорчета, които са направени по такъв начин, че все едно са едни дебнещи очички.
Направихме си една разходка из бастионите на крепостта, за да може да придобием още по-добра представя за формата и разположението на замъка, а и не само заради това …. Искахме да избягаме от сенчестите зали и да позволим на слънцето да ни напече и да се полюбуваме на топлите му ласки. В двора имаше и издигнат ешафод, но дали някога наистина е бил използван за разправа с враговете на князете, а по-късно и на комунистическия режим не е ясно. Но имаше една скандинавска туристка, която с изцяло татуирания си гръб, малко ми наподобяваше като на човек от инквизицията.
Беше вече късния следобед, а ние все още не бяхме обядвали и честичко се случваше да се чуе къркоренето на нечий стомах. Аз да ви кажа нямам проблем при такива пътешествия и да не сложа нито хапка в устата си през целия ден – явно емоциите и гледките ме засищат. Но пък все пак при възможност не отказвам, да опитам нещо традиционни като имаме възможност. Излязохме от замъка, преминавайки покрай старата и доста внушителна православна църква на града, построена през 1697 г. Със златистите си кубета няма как да остане незабелязана и пропусната от когото и да е. А и много си харесвам снимката с кулата на двореца и купола на църквата. „Найс, а?“ 😉
Намерихме зад замъка много добро заведение, хапнахме много добре и преди отпътуването решихме да направим една лека разходчица из централната част на града, за стимулиране преработката на вкусния ни обяд. Fagaras е малко спокойно градче, с около 28 хиляди жители, ако не са и по-малко, тъй като се позовавам на преброяване от преди няколко години. А и този симпатичен градец, подобно на доста други както в Румъния, така и в нашата страна, след падане на комунистическия строй губи сериозна част от човешкия си потенциал.
Само за 20-ина години населението му намалява с над 40% – хора потърсили препитание в големите румънски градове и в чужбина.
На централния площад имаше цветна градина и поддържани тревни площи. „Майната“ явно реши, че е недопустимо да е 5-ти ден в Румъния и все още да не е намерила (поне) четирилистна детелина. Клекна за минута в тревата и хоп – вече си имаше „трофей“ и от северната ни съседка. Добре, че не и се занимаваше, че като си спомням как на Кале мегдан в Белград, им опоска всички детелини и май не остави за местните – за петнайсетина минути беше откъснала поне 7-8 и ощастливи няколко деца подарявайки им. В това число и мен. 😉 Ама гледай значи какво нещо е живота – аз за … (опа щях да се изпусна и да си призная възрастта) сума ти години не съм намерил нито една (поне) четирилистна детелинка, а тя не е решила да погледне някъде, не е намерила. Голям късмет има тази девойка, факт, не случайно и повтарям все че е късметлийка, че ме познава. Ей, винаги я карам да се смее като и го кажа, ама защо ли?! 😉
Следващата ни спирка от пътешествието ни бе – Брашов, но за там, ,може да споделя впечатлението си в някое друго пътеписче някога напред във времето … 😉