Отново сме готови за път. Този път сме само двамата с моята приятелка. И двамата си имаме книжки, но и двамата си нямаме коли. Караме много рядко, шофираме, само когато се налага и не знам защо, но тази чест все на мен се пада. Погледнах я и този път с надеждата, че тя ще седне зад волана, но уви, единственото, с което ме възнагради бе нейната чаровна усмивка.
Бях леко нервен. За първи път щях да подкарам Филката, а и неговият стопанин не бе наблизо да помага. С притеснение се качих в автомобилът, който току що се бе върнал от ремонт, и запалих.
Не бяха минали и 5 минути и настана суматоха. Пътят, по който си бях наумил да мина, бе в ремонт, а аз друг не знам. Добре, че е рано и столицата още спи. След няколко маневри все пак успях да обърна. Последваха няколко завойчета на ляво, още няколко на дясно и ето ти го на околовръстното. Че то не било трудно.
Това вече е друго нещо, караш си направо и си свиркаш. Да, Филката си има GPS, но не го включих, първо защото не знам как и второ защото по-голяма вяра имам на себе си отколкото на тия пусти нови технологии.
Усмихвах се тайничко, бях горд от постигнатото. Настроението ми бе на 6. Започнах да се перя, колко добре се ориентирам и как ще се оправим без навигация и т.н., но увереността ми не трая дълго – само до следващото кръгово. Бях изненадан, за първи път го виждах. Кога ли са го направили? Пет изхода и нито една табела. Ами сега? След третото кръгче, поех дълбоко въздух и подкарах в дясно. И извадих късмет – шестото ми чувство работеше безпогрешно. А бе да си кажем честно – пишман шофьор съм си. Направо не знам, как моите приятели се навиват да ми дават колите си. Такива като мен май не трябва да ги пускат по улиците. Сега като се замисля, няма да е лошо през няколко години (10 ми звучи добре), всички да минаваме на проверовъчен изпит. Познавам доста хора, които не са се качвали зад волана от дълго време, а нещата се забравят, законите се променят. Няма да забравя вуйчо ми, който след близо 20 години стаж, като професионален шофьор, му се наложи да се яви отново на изпит. Новите листовки се оказаха проблем – първият път го скъсаха. Опитът и практиката са нещо много полезно, но когато става въпрос за човешки животи, не винаги са достатъчно. Но стига съм умувал.
Днес сме се засилили към Годеч. След леки колебания, в коя посока на България да поемем, случайността ни покри – мой приятел ми се обади и от дума на дума, взе че ни покани на гости, в дома на своя тъст. Човекът (тъстът) не стига, че трябваше да ни домакинства, но беше и натоварен със задачата да ни посрещне и упъти до местата, които искахме да видим. Чакаше ни на входа на Годеч, начерта ни набързо карта на забележителностите в района (това произведение на изкуството беше направено на прашното стъкло на буса на нашият домакин, на което, за голямо мое съжаление аз не направих снимка) и ни пожела хубав ден.
От притеснението ли, от какво ли, но бях зверски гладен, за това прескочихме първо до близката баничарница, сгънахме набързо по една-две годечки банички с боза и вече сити се отправихме към първата ни дестинация за днес – Разбоишкият манастир.
Не бяхме изминали и километър-два, когато настигнахме възрастна жена, която си вървеше сама по пътя. Спрях, попитах я накъде е тръгнала, а тя „Към манастира“. Викам и „Ами хайде с нас и ние сме натам“. Манастирът обаче се оказа не Разбоишкият, а “Свeти Дух“. Жената работеше тук и бе така добра да ни покаже манастира и разкаже историята му. И докато ни развеждаше, ей така случайно ни подхвърли, че в манастира се правят сватби и кръщенета и любезно ни покани да се венчаем при тях, а после и детенце да кръстим.
Знае ли човек, може пък някой ден и да се върнем.
До село Разбоище стигнахме лесно – от Годеч през Стойкина махала и село Труден и ето ни на мегдана. Единственото място, където можехме да се заблудим, бе едно странно кръстовище в село Труден, на което завихме в дясно.
Оставихме Филката на малкото площадче с автобусна спирка и магазинче в края на селото. Препоръчвам на всеки да го направи, защото надолу към манастира пътищата са черни, с коловози, а и няма да спестите, кой знае колко време, защото след не повече от километър пътят свършва и така или иначе трябва да се продължи без автомобилът, а и разходката си заслужава.
И така през дъбовата гора, по каменистата пътека, та чак до ж.п. релсите. А какви гледки се откриват само – от дясно твори река Нишава – страхотно ждрело, величествени скали и пещери, а от ляво в далечината, сгушен в скалите се вижда самият манастир или по скоро скалната черква над манастира, изградена на мястото за молитва на монасите отшелници, които са живеели в пещерите над него.
Според легендата, монасите решили да я направят под нишата, но се случило така, че каквото построели през деня, се разваляло през ноща и на сутринта намирали строителните материали горе в скалната ниша. На третата вечер един от тях сънувал Богородица, която му казала: „Там, където от векове сте ми се молели, там направете църквата“. Това и сторили.
Пред манастира, на слънчевата полянка, на която се излегнахме да посъберем малко витамин Д, се бяха събрали няколко човека, които обсъждаха възможността да посетят други два манастира намиращи се в близост до Разбоишкият, но единственият път който водел до тях минавал по ж.п.релсите. Наострих уши, не бяхме планирали тази забежка, но пък си е точно в наш стил – да се отклоним, да се загубим дори, а и вървенето по релсите ме грабна. Погледнах моята приятелка, която само кимна в знак на одобрение. Харесва ми, когато се разбираме без думи.
Манастирът също ми хареса, падам си по старите сгради, обичам да ги снимам, разказват ми истории, които никой друг не може да ми разкаже. Исках да науча още малко за него, по възможност от първо лице, затова повиках монахинята, която го стопанисваше, но за съжаление днес тя не бе на кеф, сърдита нещо беше. Интересуваше я само дали ще си купим свещи и когато разбра, че нямаме желание, се врътна и тресна вратата зад себе си.
Леко разочаровани, продължихме разходката си сами. Разгледахме стария дам, мястото за въглищата, кошера, чардака, старата печка и разбира се скалната черква над манастира.
Интересно, различно, красиво и уникално място, запазило духа на своето време.
Отделихме още няколко минутки за почивка на зелената полянка, а след тях, дойде време да поемем и по ж.п.релсите, в търсене на другите два манастира.
Нашият домакин ни бе казал, че влака минава един път в месеца и че няма за какво да се притесняваме, но явно се шегуваше човека, защото само днес, ние успяхме да се „сблъскаме“ с него цели два пъти.
Много е странно, вървим си ние айляшко по релсите, зяпаме си природата, радваме се на слънчицето и в един момент нещо под нас започна да се тресе, релсите започнаха да вибрират. Какво става? Влакче май идва? И сега накъде?
Единственият вариант бе нагоре по чакъла. Не за друго, а защото се намирахме точно между два сипея, които сериозно ограничаваха възможностите ни за бягство. Издрапахме някак и зачакахме. Бая си почакахме да ви кажа. Оказа се че влакчето хич не било близо и че вибрациите са нещо като предупреждение. Е за вторият път вече си знаехме, така че хич не му се и вързахме.
И така 30-тина минути, докато на един от завоите не забелязахме табела, за манастир Св.Петка – голям, слънчев манастир с прекрасна камбанария, но празен, жива душа не се виждаше, само купища строителни материали разхвърлени из двора. Така и не разбрах реновират ли го или строят нова сграда, а и не открихме някой, който да ни каже. Повъртяхме се, направихме няколко снимки и хайде наобратно. Отклонението си заслужава, особено при хубаво време.
От тук, ако бяхме продължили по ждрелото на реката, която правеше голям завой, според мен щяхме да стигнем и до Букоровският манастир и до водопада, но тъй като ние си имахме другарче, което бяхме паркирали на мегдана на село Разбоище, трябваше да се върнем, да си го вземем и по друг път да се отправим към следващите ни две цели.
Лесно намерихме, отбивката за манастира. Тук въпросът беше дали да продължим по черният път пред нас или да оставим колата на главния и да извървим последните 2-3 километра пеш. Естествено избрахме вариант номер 2.
Пред манастира ни посрещна човек, който ремонтираше и боядисваше табелата на входната порта, където бе изписано Букоровският монастир. Това ни изненада, думата бе изписана грешно. Защо? Каква е идеята? Човека ни разказа, че грешката всъщност не е грешка и че думата монастир е по-архаичния изговор на св. обител и идва от думата мон, която в буквален превод означава сам/монах.
Това, с което е най-известен Букоровският манастир, са петте му църкви, които много странно за мен, но бяха сгъчкани една до друга, а още по странно, че само една от тях се използва. И защо са построени тогава?, попитах аз. Защото легендата разказва, че преди много години на това място е имало пет черкви. Богат мъж направи дарение и пожела да ги възстановим. Винаги ми е било странно, крадеш, лъжеш, убиваш, правиш дебели пачки на гърба на другите, но когато наближи края на дните ти, си готов на всичко. Даваш луди пари за благотворителност, за строежи на безсмислени (извинявам се за тази дума) църкви или параклисчета, които не се посещават от никой и едва се стопанисват след това, с едничка цел, да опростиш поне част от греховете, които си натрупал, да си тръгнеш от този свят с малко по-чиста съвест. И си вярват според мен, въпреки че точно този тип хора накрая пак в Ада ще горят, но това е друга тема.
В близост до манастира видяхме и табела за водопада, който издирвахме, който се оказа не толкова далеч от манастирското землище, а също и не толкова мъничък, както си го предствяхме. Водопад „Котлите“ се намира на река Дракул, малка рекичка, която през по-голяма част от година е пресъхнала, но днес ни се показа в цялата си прелест. 30 метров пад, страхотен вир, пещера и дивотия, любима моя комбинация. Имахме време да го погледнем отдолу, отдалеко, а накрая да се качим и над него, където разбрахме защо носи това име. Много хубаво място, тихо и спокойно, достъпно, а и близо до София – препоръчвам на всеки.
Слънчицето започна да се спуска полека, лека, а ние започнахме да огладняваме. Върнахме се в Годеч, хапнахме в местното кръчме и отидохме да видим нашият човек, който тъкмо приключваше с храненето на животните. И тъй като бяха пости, реши да ни сподели и запознае със своите животинки, които също постели – прасенца и кокошки, тичащи на воля в големия двор. А след това ни поведе към своя дом.
Вечерта беше интересна и различна. Нашият домакин бе опънал голяма суфра. И нали си е ловец, на нея бе сложени все вкусотии (ако питате мен, защото моята приятелка го играе вегетарианка). Сланинка, стомахче, див чесън, кървавичка, сериозни мезета, страхотно домашно винце и още и още. А, бе табиатлия си е човека. А разказите за лов и риболов не спряха цялата нощ. Не знам защо, но имам чувството, че всеки ловец е и рибар.
Разказа ни и за реката, която видиш ли има цели два извора – първият е в близост до връх Ком, от където тръгва под името Гинска, но не след дълго се шмугва под земята, докато не изскача отново при вторият си извор в местността Зли дол. Има и друга версия, според която за нейно начало се приема река Йежевица, която извира недалеч от Драгоман. А бе мътна и кървава (в нашият случай мътна и пълноводна ) си е историята за Нишава – единствената река у нас, която тече на запад.
И така, на никой не му се ставаше от масата, малките часове наближаваха, каните с вино и чиниите с мезета се изпразваха, а след това пълнеха отново и някъде там, аз разбрах, че утре сменят часа и още, че утре се очакват дъждове, а не слънчице като днес. Трябваше да ставаме и рано, защото сутринта ще отидем да вземем „Парфюмето“ – стопанина на Филката, а след това и „Майната“ и да се отправим към едно друго водопадче, този път някъде в Южна България.
Събуждането бе трудно, главата ми пулсираше, както от недоспиването, така и от червеното винце. Със ставането погледнах през прозореца – не валеше дъжд, а сняг, а мъглата, която беше паднала, още повече утежняваше обстановката. А когато мернах и че някой умник ме беше запушил и че ще ми се наложи да правя маневри, за които не съм и предполагал че са възможни, сърчицето ми прескочи няколко пъти, а стомахът ми се сви на топка. Но това са моментите, в които човек може да пребори страховете си.
Как да е, лека полека скалъпих положението. Да, припотих се няколко пъти, но това са бели кахъри. И аха да ми дойде самочувствието и погледът ми се спря на таблото пред мен. И какво да видя, бензинът май скоро ще свърши, стрелката незнайно кога, но бе навлязла сериозно в червеният сектор. Ужас. Зареждането и карането на задна скорост са два от моите шофьорски кошмари. Газ, бензин или дизел. Нямам си и на представа с какво гориво се движи Филката. В такива моменти, винаги трябва да се обадя на собственика на автомобила. А те, като видят, че аз им звъня, сигурен съм, че изтръпват и с притеснение натискат зеленото копче. И този път се случи нещо подобно. Хубавата новина в случаят е, че на бензиностанциите има обслужващ персонал, защото никога няма да забравя, как в Италия ми се наложи да зареждам вечерта, а там не е като у нас (вечер няма никой), всичко сам трябва да свършиш. Но това е друга история.
Днес нещата се получиха, малко по-бавничко и с малко повечко притеснение, но най-накрая се добрахме до София и когато връчих ключовете на „Парфюмето“, сякаш камък ми падна от сърцето. Ей така, между другото му подхвърлих, и че течността за чистачките бе свършила.
Животът на задната седалка е прекрасен, можеш да зяпаш, четеш, спиш, дори и да похъркваш. Не разбирам, защо всеки се натиска да кара или пък да сяда отпред. Отзад си е песен.
Ето ни и в Пловдив, откъдето взехме „Mайната“ и продължихме към Перущица или по-скоро към село Устина.
И „Майната“ и „Парфюмето“ вече бяха посещавали този край и бяха разучили пътечките, затова ни поведоха смело нагоре към целта ни за днес – Устинският водопад. И за да е интересно на всички, решихме да усложним мъничко маршрута и да се качим над самия водопад, да го погледнем и от друга гледна точка. Това начинание, да си кажа честно не се оказа много лесна задачка, не за друго, а защото времето бе дъждовно, а скалите по които се катерехме бяха обрасли с мъх. Бе хлъзгаво и опасно. Но пък крайният резултат си заслужаваше.
Зашеметяващи гледки, шарени полянки и приказни цветя.
Разходихме се и до малкото параклисче на отсрещния баир, качихме се и на огромна скала до него, която бе украсена с цветни мъхове и растения, и от която ни се откриха нови гледки, не само към водопада, а и към селцето и долината.
А огромна канара в далечината, бе кацнала птица, която определихме на щъркел. Бе малко раничко, но явно тази година бяха подранили – бе време да махаме мартениците.
Ръмеше леко, но това не ни плашеше, а ни доставяше допълнително удоволствие. Въпреки, че все още беше зима, дъждът не бе студен, бе нежен и приятен, пролетта наближаваше.
Връщайки се към колата, а и след това, се разрази интересен спор. Ставаше въпрос за името на град Перущица – къде е ударението, как се произнася? Неведнъж се е случвало да спорим за имената на градовете и селата и не знам как го прави, но „Парфюмето“ никога не ги улучва. Как му идват все грешно, това неговото си е талант, според мен. Истината е, че четиримата сме от различни краища на България и е нормално всеки от нас да има различно виждане за нещата, затова сме решили спора винаги да се решава от местните, те най-добре си знаят. Така се случи и днес, правилното произношение на името на града е Пéрущица. Та Пéрущица се оказа интересен град. Не за първи път минавам от тук, но винаги все набързо и все не остава време да се отбия, запозная и потопя в историята му.
Днес намерихме време да прескочим и до паметника кацнал висока на хълма, и до музея и до Христо Дановото школо.
Научихме за Кочо Чистеменски – обущаря, който заедно с Д. Свещаров запалват своите дюкяни на чаршията в Пловдив с идеята да подпалят голям пожар, като това било част от подривната дейност в града, която трябвало да бъде извършена при избухване на Априлското въстание. Подпалил дюкяна той и отпрашил, заедно със своето семейство за Перущица, не за да бяга, а за да се сражава, рамо до рамо със своя приятел Петър Бонев – учител в местното училище и един от ръководителите на Априлското възстание в града.
Историята разказва, че на 23 април 1876 г. председателят на Перущенския частен революционен комитет Петър Бонев, поел главното командване на въстаниците в града и организирал неговата защита, след като прочел „кървавата прокламация“ наТодор Каблешков. За първи негови помощници определил Спас Гинов – търговец, възрожденец и революционер, въоръжил със собствени средства Хвърковатата чета, Бенковски и Кочо Честименски. Това били няколко дни Свобода преди Освождението. От всяка къща се чувало: „Да живее България“, но не за дълго. На 27 април Рашид паша, започнал да обстрелва и помита с оръдеен огън укрепленията на перущенските защитници. Мъжете отстоявали всяка сграда и всеки двор, но падали покосени един след друг. Над 300 души намерили смъртта си по улиците на града, а между тях и Петър Бонев. Последно укритие на една част от населението, предимно жени и деца, се оказала каменната черква „Св. Архангел Михаил“ край реката. В същата тази черква, където Спас Генов, Иван Тилев, Гочо Мишев, Кочо Чистеменски и още няколко мъже, виждайки, че няма да успеят да се спасят от обкръжилите ги османски орди, застрелват своите деца, съпруги и роднини, а накрая слагат край и на своя живот, само и само да не попаднат в ръцете на османците. Подвиг, който слисал дори самия Рашид паша, и който след като видял всичко това, не позволил на башибозука да издевателства над останалите живи перущенци.
След тази лекция имахме нужда от чист въздух и от разходка, имахме нужда да осмислим думите, които чухме току що. Решихме да се качим горе, нависоко, на връх „Власевица“, там където преди повече от 40 години е бил издигнат паметникът „Трите поколения“ – построен и открит по случай 100 г. от Априлско въстание.
Защо Трите поколения? Защото герои на паметника са не само участниците в борбите за национално освобождение, но и тези, които се включват в Септемврийското въстание през 1923 година и преврата от 9 септември 1944 година. Последните две особено почитани през социализма.
Тук на върха видяхме и малкото паметниче, което е изградено, за да ни напомня за тримата старци парламентьори от Перущица, убити от башибозуците по време на Априлското въстание. Те били извикани за преговори, но били застреляни в гръб и изложени на показ за сплашване на населението.
И когато вече си мислих за топлият душ, който ме очаква вкъщи, се оказа, че нашата обиколка все още не е завършила. Отбихме се за кратко и до „Червената църква“. Храмът се е казвал „Света Богородица“, но е станал известен като „Червената църква“ заради типичните римски тухли и розов хоросан, от който е изградена.
Нямах си и на представа, че съществува, а е нещо внушително, много интересно и различно. Кацнала в нищото, насред поляната и тя сигурен съм може да разкаже много истории. Остави ме без думи. Какви цветове, какви нюанси, а на фона на приближаващият залез, руините изглеждаха още по-мистични и тайнствени.
Страхотен завършек на един прекрасен и зареждащ уикенд.